Мирис на смърт

31

Болката беше по-лоша от всичко, което бях изпитвал. Светът пред очите ми блесна като озарен от ярка светкавица. Всеки нерв на тялото ми се късаше от болка. Паднах на леглото скован от мускулен спазъм. Усетих металния вкус на кръвта в устата си. Чувствах как сърцето ми изнемогва, как белите ми дробове се късат от липса на кислород. След миг гърдите ми се напълниха с въздух и можех отново да дишам.

Господи Исусе — помислих си, давейки се за глътка въздух, — Господи Исусе, какво беше това?

Някой се движеше около мен. Тежки стъпки, влачене на крака. Чух скърцане от преместване на стол, после Лола седна с мърморене и взе чаша от масата. Чай? Кога го е направила? Бях ли изгубил съзнание? Нямах представа. Лола шумно отпи от чашата и с въздишка я остави на масата. Погледна ме и се ухили самодоволно.

— Май вече не си толкова умен, а?

Мислите ми бяха объркани като в мъгла. Все още не можех да помръдна. Усещах болка, но някак притъпена, сякаш съм упоен.

Старицата отпи още една глътка чай и одобрително премлясна. Посегна за нещо на масата. Видях, че отново взе черната тръба, и исках да се дръпна, но не можех да помръдна. В края, който тя държеше, имаше дебели проводници, а от другата страна стърчаха два къси метални зъба.

Вдигна я, за да ми я покаже.

— Това е единственото полезно нещо, което мъжът ми ми остави. Донесе го от Южна Америка. Като електрошок за добитък, но по-силен. Тамошната полиция много ги използва…

Направи рязко движение с пръчката към мен, но спря точно преди да ме докосне и се ухили. Исках да изкрещя, но не можех. Бях парализиран.

— Боли, нали? Веднъж го опита върху мен, когато беше пиян. Само веднъж.

Усмивката ѝ изчезна. Постави пръчката в скута си с двата къси зъба насочени към мен.

— Ударих го с това, след като изби зъбите на Гари. Харесва ли ти? — казах му. Напика се и се насра като бебе. — Отново ме изгледа, сякаш ме проверяваше. Изглеждаше разочарована. — Не очаквах това да го убие, но така му се падаше.

Чувствителността ми се възвръщаше. Усещах под себе си буцестото легло; подушвах киселата миризма на нечистотии. Болеше ме цялото тяло, но най-острата болка беше в ребрата, където ме беше докоснала. Заслепяваща, изгаряща болка. Това е електрошок, помислих си замаяно. Беше ме ударила с ток. Силен.

— Моят Гари отначало се разстрои, но беше добро момче — продължи Лола. — Винаги правеше каквото му кажа. „Сега ще бъде по-добре, казах му, ще видиш. Само двамата, така е най-добре.“ И така беше. Помогна ми да почистя, да разчистя всичко, ако случайно някой дойде да пита за Патрик. Но никой не го потърси.

Замълча, за да отпие още една глътка чай. Мускулите ми трепереха неудържимо, през тях преминаваха болезнени спазми. Все още не можех да се движа, но ръцете и краката ми започнаха да изтръпват, сякаш ме бодяха хиляди игли. Казах си, че това е добър знак.

Лола продължи да боботи:

— Бяхме добре, докато не се появи копелето Буут. — Устните ѝ се изкривиха. — Заради него уволниха Гари от „Сейнт Джуд“. Знаеше ли за това, господин Всезнайко? Той и другите двама, Кросли и онази чуждестранна курва. Превърнаха живота му в ад. Постоянно му се подиграваха, смееха му се, че е толкова едър. Приятелката на Кросли се чукаше с главния фармацевт, гадната малка кучка. Караше го да си затваря очите, за да могат да крадат лекарства и да ги продават. Само дето не бяха достатъчно умни и когато охраната започна да души, скриха краденото в шкафчето на Гари. Така обвиниха него за крадец. Шефовете на болницата сигурно са знаели, но не искаха скандал, нали? Уволниха моя Гари, а Буут и другите двама мръсници гледаха отстрани и се смееха! „Кой е лошо момче? Хванаха те, нали?“ Никога няма да забравя лицето му, когато се прибра у дома онази нощ. Като пребито псе.

Нещо запулсира в гърдите ми. Помислих, че е мускулен спазъм, но после осъзнах, че е телефонът ми. Бях го превключил на тих режим, преди да го прибера в джоба на якето си, и гуменият му калъф сигурно го беше предпазил от тока. Усещах, че вибрира и спира, вибрира и спира до ребрата ми. Уилън ли беше? Почти се разплаках от отчаяние. Но дори Лола да не седеше само на няколко крачки от мен, не можех да помръдна ръка, за да се добера до телефона.

Тя не забелязваше. В гласа ѝ прозвуча весела нотка:

— Боже, как се смях, когато затвориха „Сейнт Джуд“ след няколко месеца! Изхвърчаха на улицата! Буут си тръгна необут, а? Моят Гари работеше в местния супермаркет, докато те се редяха на опашката за безработни. Познай колко им хареса!

Вибрациите на телефона ми спряха. Не, не затваряй! Разсеян, едва след секунда осъзнах, че Лола е млъкнала. Тя ме погледна изпитателно и си дадох сметка, че леко съм раздвижил ръката си, когато парализираните мускули и нерви започнаха да се възстановяват.

— Май почва да ти минава, а?

Усмихна се садистично. Вдигна черната тръба от коленете си. Опитах се да се отдръпна, когато се наведе към мен, но мускулите ми не се подчиниха. Не! Не, не…

Двата метални зъба се забиха в корема ми с изпукване. Всичко отново побеля и нервите ми запищяха. Този път не припаднах. Почувствах, че гърбът ми се извива и тялото ми се издига в кревата като дъга, опряно единствено на петите и темето ми.

Внезапно спря. Отново се отпуснах на леглото. Всяко поемане на дъх беше благословено облекчение и агония за треперещото ми тяло. Замириса на изгоряла плът и плат.

Лола остави електрошоковата палка на масата, облегна се назад и отпи още една глътка от чашата.

— Около година след това Буут се появил в супермаркета, където работеше Гари. Мръсникът си беше намерил работа като пазач в „Сейнт Джуд“. Той! — Поклати глава. — Много му беше смешно, че сега Гари трябва да подрежда рафтове. Сякаш да си нощен пазач е по-престижно. Няколко дни по-късно се върнали с Кросли и неговата кучка. Почнали да се зареждат с бира и вино пред очите на моя Гари. Изсмели се в лицето му, рекли, че веднъж вече е уволняван за кражба и не иска това да се случи пак, нали?

Устните ѝ се стиснаха гневно и образуваха тънка линия.

— Беше твърде разстроен, за да ми каже. Разбрах, че нещо не е наред, но той каза, че е уморен. Известно време беше в лошо настроение, трябваше да ходи на тестове и така нататък. — Тя се втренчи в чашата, която държеше. — Проклети доктори, нищо не разбират!

Без предупреждение тя лисна чая в лицето ми. Задавих се; парализираната ми диафрагма се бореше за въздух. Лола сложи чашата на масата и се настани удобно на стола.

— Както и да е, това продължи няколко седмици. Една вечер Гари не се върна от работа. Чаках го будна цяла нощ, бях притеснена до смърт. Беше три сутринта, когато най-сетне се прибра, мръсен, с окъсани дрехи, вонящ на алкохол и… на нея!

Лицето на Лола се изкриви, устните ѝ се раздвижиха, сякаш се опитваше да се отърве от неприятния вкус.

— Чакали го след работа. Накарали го да се качи в колата с тях, като му казали, че отиват на купон. Сякаш му бяха приятели. Закарали го в „Сейнт Джуд“, където били украсили една стая със столове и всякакви неща. Буут вече не работеше там, но Кросли и кучката му постъпили на работа в друга болница и пак се занимавали със старите номера. Крадели лекарства и ги продавали, мислейки се за много умни. Отрепки!

Тя се намръщи, вбесена от спомените.

— Работата била там, че продажбите им вървели много бавно. Аптеката, от която крадели, затегнала режима и така нямало какво да продават. Затова сега им било скучно и искали да се забавляват. Моят Гари не беше пияница като оня боклук баща му, но те го принудили да пие. Накарали го да прави неща… с оная курва! Той не е искал да го прави. Познавам собствения си син… но Кросли се развилнял. Почнал да го бие, да му крещи. Моят Гари можеше да го прекърши надве, но не вдигнал пръст срещу него. И докато лежал на земята, разплакан, онзи мръсник Буут… — Гласът ѝ затрепери от гняв. — … Копелето се изпикало върху него. Като върху куче! Кой би направил такава гадост?

Тя млъкна, но устата ѝ продължаваше да се движи, докато дишаше задъхано. Изведнъж ме погледна и разбрах какво ще се случи. Настръхнах, когато взе черната тръба. Насочи я към лицето ми, все още мокро от чая, който беше лиснала в мен. Опитах се да се отдръпна, но крайниците ми не се подчиняваха.

— Мислиш си, че си изпитал достатъчно болка, а? — изсъска. — Чакай да ти забия това в гърлото и ще видиш. Ще крещиш, докато зъбите ти се пръснат.

Двойните електроди се приближиха на сантиметри от устата ми. Бяха корозирали и мръсни, но самите краища светеха с меден блясък. На лицето на Лола видях колко много искаше да го направи, но изведнъж погледна към затворения прозорец. Тънките летви и единичното стъкло бяха единствената преграда между нас и този, който би могъл да мине по улицата. Тя се намръщи като сърдито дете.

Притисна тръбата до гърдите ми. Когато спазъмът мина, я чух да се суети около мивката. Правеше още чай. Лежах, треперех и сълзите от болка течаха по бузите ми. Но колкото и лошо да беше, моята болка едва ли можеше да се сравнява с тази, която са изпитали другите. Вече чувствах, че мускулите ми потрепват и първите признаци на сетивност се завръщат. Не знаех колко заредена е черната тръба, но не беше свързана към електрическата мрежа. Рано или късно трябваше да се изтощи.

Просто не бях сигурен дали ще оцелея толкова дълго.

Лола се намръщи и отново седна на стола. След като отпи деликатно глътка чай, остави чашата на масата до тръбата. Издуха носа си, избърса го с ръка и продължи. Сякаш разказваше приказка на дете.

— Кросли беше лесен — каза, когато отново се успокои. — Трябваше да изчакаме няколко седмици, докато се появи отново в супермаркета, но знаех, че този гадняр няма да се бави много. Накарах Гари да му каже, че е намерил цяла торба болкоуспокояващи, които съм имала скрити. Кодеин, опиати — каквото се сетиш. Знаеха, че съм била медицинска сестра. Бяха го тормозили с клюки за мен и никога не биха помислили, че Гари може да лъже. Той не искаше, но знаех, че ще го направи. Добро момче беше моят Гари.

В гласа ѝ звучеше гордост. Размърдах пръстите на краката си, бавно напрегнах мускулите си, за да ги върна в някаква форма за използване, без тя да забележи.

— Кросли поиска да му ги занесе в „Сейнт Джуд“ — продължи Лола, без да ми обръща внимание. — Накараха го да мине през моргата, за да не го засекат камерите на входа. Мислеше си, че ще хване Гари в капан. Обаче много грешеше. Защото и аз бях там. С това.

Вдигна черната тръба и очите ѝ заблестяха. Напрегнах мускулите си, като очаквах, че ще ме удари отново. Но тя смъкна тръбата, без да я използва.

— Мислех, че и тримата ще са там, но бяха само Кросли и курвата му. Когато ме видяха, прихнаха да се смеят. „Дошъл си с мама, а? Някой трябваше да ти държи ръката в тъмното?“

На лицето на Лола се изписа самодоволна усмивка. Тя потупа черната тръба.

— Бързо му изтрих усмивката, когато забих това в дебелия му корем. Нейната също. Курвата се опита да избяга, но не стигна далеч. Погрижих се за това. Планирах само да ги поопържа, но когато видях старите легла вътре, ми хрумна по-добра идея.

Кимна одобрително сама на себе си и пак отпи глътка чай.

— Гари не беше съгласен — продължи, като остави чашата на масата. — Трепереше като лист, доброто ми момче. Това беше вторият път в живота ми, когато се е наложило да повиша глас, но не можех да се справя сама. Имах нужда от помощ, за да сложа тези мазни свине на леглата, и не можех да построя стената сама, нали? Погрижих се да гледат през цялото време, докато ги зазиждаше, бъди сигурен. „Все още ли мислите, че е безполезен, а? — казах им. — Сега смешно ли ви е?“

Вдигна черната тръба и като се ухили, я размаха във въздуха за по-голяма изразителност. Потръпвах всеки път, когато се приближеше до мен. Изведнъж усмивката ѝ посърна.

— Жалко, че Буут не беше с тях, но реших да се отбием при него по-късно. Пазех му отделна стая. Не очаквах…

Гласът ѝ потрепна. Премигна, за да прогони сълзите.

— Беше силен като бик, моят Гари. Никога през живота си не е боледувал, каквото и да казваха лекарите. Никога не се оплакваше, дори когато трябваше да влачи всички тези тухли и други неща нагоре по стълбите. Кой не би се задъхал, докато носи всичко това сам-самичък? Справи се отлично със стената, чак до боядисването. Изглеждаше като шедьовър. Още около час и никой нямаше да разбере, че сме били там. И изведнъж се появи… онази глупава малка крава!

Крайниците ми бяха като от дърво — тежки, сякаш тялото ми беше напомпано с новокаин. Но някаква подвижност бавно се завръщаше. Докато Лола се разсейваше, се опитах да свия крака си, като я наблюдавах, за да съм сигурен, че няма да забележи.

Беше твърде вглъбена в собствената си история.

— Казах му, поръчах му да заключи вратата на стаята с катинар! Всеки път му повтарях! Не исках някой наркоман да се намъкне, докато сме заети, и той го знаеше. Но беше в странно настроение през целия ден. Мълчеше, не беше на себе си. Мислех, че ще се оправи, след като приключим там. Ако знаех, никога нямаше да… Мислех, че просто е скован и тромав както обикновено. Но той просто лежеше, с посиняло лице! Не можех просто да го оставя там, нали, милото ми момче? Не и на това място, не и с тях!

Дори не се опитвах да следя думите ѝ. Бях съсредоточен единствено върху задачата да накарам тялото си да работи. Лола се наведе напред и закри лицето си с ръце. Раменете ѝ потрепериха, но после отново вдигна глава.

— Онази малка бременна кучка е виновна! Ако не беше тя…

Внезапно грабна палката и я заби в мен. После още веднъж.

Прониза ме нова адска болка. Този път припаднах, а когато отново се събудих, почувствах, че ме извличат от леглото. Приземих се на пода с удар, който ми изкара въздуха отгоре на всичко останало. Крайниците ми бяха като мъртви цепеници, а сърцето ми сякаш трепереше в гърдите, когато видях как Лола се навежда, за да хване килима, на който лежах.

— Да те махнем от пътя — каза.

Таванът над мен бавно започна да се движи, докато ме влачеше с поредица резки дръпвания. След няколко секунди спря и се изправи, задъхана и зачервена.

— Боже, боже…

Намръщи се и разтри кръста си, докато възстанови дишането си. После отново се наведе, за да хване килима. Изръмжа от усилието, направи крачка назад, после друга.

Килимът, на който лежах, се премести още няколко сантиметра.

Видях отворена врата зад нея. Там имаше малък, неосветен коридор с нисък таван, слизащ надолу в мрака на мазето. Гледката ме ужаси, защото осъзнах какво е намислила Лола. Дори и да не си счупех врата, когато ме бутнеше по стълбите в мазето, след като ме затвореше там, можеше да прави с мен каквото си поиска. Никой не знаеше къде съм, а колата ми все още стоеше пред „Сейнт Джуд“. Лола можеше дълго да ме измъчва с черната тръба и никой нямаше да види или да чуе.

Точно като Дарън Кросли и Мария де Соуза.

Отчаяно се опитах със силата на волята си да накарам мускулите си пак да заработят. Хайде, МЪРДАЙТЕ! Докато Лола пъхтеше и се напъваше, като сантиметър по сантиметър ме влачеше по пода, успях съвсем леко да размърдам пръстите си. Това беше добро начало, но вратата на мазето бе само на няколко крачки. Нова вълна от паника ме удари, когато Лола дръпна килима още по-близо и пак спря. Тя избърса чело и си пое дъх.

— Господи, гърбът ми.

Лицето ѝ беше червено и цялото в пот. Малките ѝ очи изведнъж спряха върху мен.

— Събудихме ли се, а?

Видях я да гледа към стола, където беше оставила черната тръба, и се досетих какво си мисли. Лежах напълно неподвижен, знаейки, че ако още веднъж ме удари с електрошока, това ще е краят. Не! Не го прави!

Но никой не слушаше. Когато Лола пусна килима, краката ми се стовариха на пода. Тя ги прекрачи, за да стигне до стола, и в този момент почувствах, че телефонът ми завибрира. Беше почти безшумен, но този път тя се намираше по-близо. Или може би нещо в лицето ми ме издаде: така или иначе, тя спря. Присви очи и ме погледна.

— Какво е това? Някой се опитва да се свърже с теб?

Наведе се и отвори якето ми. Раздразнено изцъка с език и извади телефона. Намръщи се на вече по-силно вибриращия апарат.

— Проклет боклук.

Заобиколи ме, отиде до мивката и хвърли телефона ми между мръсните съдове. Той изчезна с плисък, избръмчавайки за последен път като давещо се насекомо, преди да замлъкне. Лола се обърна към мен със злобна усмивка.

— Вече няма да ти трябва.

Затворих очи в отчаяние. Но разсейването я накара да забрави за черната тръба. Не че имаше нужда от нея, краката ми вече бяха на вратата на мазето. Лола постави ръце на кръста си и ме погледна, сякаш обмисляше последното си усилие.

— Така. Почти стигнахме.

Пое си дълбоко дъх и понечи да прескочи краката ми, за да ме завлече през последните няколко сантиметра. Когато го направи, с усилие, породено от отчаяние, вдигнах ръката си, за да я хвана за глезена. Напразен опит. Ръката ми увисна безсилно и успях само да я плесна по крака.

— Така ли? — изръмжа тя. — Искаш още, а?

Ядосано се завъртя, за да се измъкне, и тогава другият ѝ глезен се закачи в протегнатите ми крака. Тя се ококори, олюля се и залитна към зеещия вход на мазето. Вкопчи се във вратата, която се завъртя към нея. Вратата се удари в тялото ми и рязко спря. Ръката на Лола се изплъзна и тя политна надолу с вик, който бързо се изгуби в шума от търкаляне по стълбите и серия по-силни удари.

После настъпи тишина.

Лежах на входа на мазето и сърцето ми блъскаше. Почти очаквах да чуя движение и стъпки нагоре по стълбите. Но не чух нищо. Добре, не можеш да останеш тук. Време е да направиш нещо. Опитах се да седна, но успях само да се обърна на една страна. Лежах и едва си поемах дъх. Не чувствах тялото си, беше вцепенено и едновременно с това изгаряше. Ушите ми бучаха и сърцето ми все още туптеше твърде бързо. Запази спокойствие. Дишай дълбоко и запази спокойствие. Вдигнах глава и видях стационарния телефон на Лола на бюфета. Ако успеех да стигна до него и да го сваля на пода за жицата, можех да повикам помощ. Протегнах ръка, която беше като от дърво, и се опитах да пропълзя по пода. Бученето в ушите ми се засили и сърцето ми се разтуптя още по-силно. Чувствах думкането му в гърдите си. Ритъмът му беше неравномерен и накъсан и стаята постепенно се изпълни със сива мъгла. Само не припадай! Още не, не сега! Без да свалям очи от телефона, отново се опитах да пропълзя до него.

Беше недостижим, все едно се намираше на километър от мен. Бученето ставаше все по-оглушително. Изпълваше главата ми и аз отново легнах. Вече не чувствах тялото си. Отначало това ме притесняваше, но в същото време ми донесе облекчение. Обзе ме странно чувство за покой. Значи това е краят, помислих си, когато зрението ми започна да се замъглява. Стана ми мъчно за Рейчъл, после си спомних Кара и Алис. Чух смеха на дъщеря си и преди сивотата да премине в мрак, се усмихнах, като си представих, че ме чакат вкъщи.