Мирис на смърт

34

Чувствах се, сякаш съм преминал през криза. Сякаш в мен се отприщи язовирна стена и целият негативизъм и депресията, които ме бяха обзели, след като ме изписаха от болницата, бяха отмити. Чувството за вина за случилото се с Адам Одуя и Даниел Миърс не беше изчезнало, но сега го разглеждах в контекста на всички други събития. Не бях отговорен за действията на Грейс. Каквито и демони да я гонеха, те са били там много преди аз да се появя. Аз просто бях последната мишена, а не техният подбудител.

Уорд ми каза, че Миърс е в съзнание и извън опасност за живота, макар че все още не беше готов за свиждания. Съмнявах се, че ще иска да ме види, но знаех, че трябва да направя този жест. Може и да не бях виновен, но той изгуби крака си, защото Грейс го бе помислила за мен. Независимо дали ми харесваше, или не, не можех да пренебрегна тази връзка.

Както често се случва, физическото ми възстановяване вървеше в крак с емоционалното. Електрическите изгаряния се излекуваха добре, нивото на концентрацията ми се върна към нормалното и всеки ден можех да правя все повече, без да се чувствам уморен. С Рейчъл отново започнахме да излизаме от къщи и макар влажното есенно време да си беше все същото, то вече не помрачаваше настроението ми.

Поканихме Джейсън и Аня на вечеря и им съобщихме новината.

Аня прегърна Рейчъл, а Джейсън тържествено стисна ръката ми, преди да ме прегърне с мечешката си лапа.

— Ако искаш моя съвет, побързай, преди да е променила решението си — каза ми той.

Радостта им беше искрена, но въпреки че го скриха добре, усетих, че се изненадаха. С Рейчъл не се познавахме от дълго, а като изключим една провалила се връзка, от смъртта на Кара и Алис аз бях сам. Бяха започнали да го възприемат като моето естествено състояние, а аз вероятно също.

Но ако съм научил нещо от работата си, то е, че промяната е част от живота. Миналото беше неразделна част от мен, но отдавна бях осъзнал болезнената истина, че макар жена ми и дъщеря ми да са мъртви, аз все още съм жив. Думите на Рейчъл ме бяха накарали да си го припомня. И след като за малко не умрях на мръсния под в къщата на Лола, знаех колко рядко човек получава втори шанс.

И че нямаш много време да се възползваш от него.

Все пак понякога дори на мен ми се струваше нереално. Имах почти извънтелесното усещане, че това се случва на някой друг, че съм наблюдател в собственото си тяло. Понякога сутрин се събуждах със замайващо чувство, подобно на паника. После поглеждах спящата до мен Рейчъл и това чувство се изпаряваше като роса под слънцето.

Решихме засега да останем в „Балард Корт“. Нямаше смисъл да се връщаме в апартамента ми. Рейчъл не изпитваше никаква любов към мястото, където почти бях умрял и където бях живял с друга. Този апартамент беше по-голям и по-удобен и при положение че оставаха още няколко месеца до изтичане на договора за наем, имаше повече смисъл да останем тук, докато старото ми жилище се продаде.

Установих, че вече съм свикнал с мястото.

През следващите няколко дни правихме планове и обсъждахме къде искаме да живеем, разглеждахме сайтове за недвижими имоти. Нямах нищо против да оставя тези задачи на Рейчъл, но имаше един странен момент. Случи се, когато обсъждахме ползите от пребиваването в града спрямо живота на по-тихо място.

— Харесвам Лондон, но наистина ли искаме да живеем тук? — каза тя, като прелистваше брошури за продажби на апартаменти и къщи. — Никой от нас не е вързан с работа тук. Може би трябва да потърсим място другаде. Имотите са по-евтини почти навсякъде и бихме могли да получим нещо много по-голямо в провинциален район с добри училища.

Млъкна веднага щом го каза, погледна ме и се изчерви.

— Извинявай, малко бързам, нали?

Никога не бяхме обсъждали създаването на семейство и осъзнах колко глупав съм бил да не се досетя, че Рейчъл иска деца. И ти ли го искаш? Помислих си за Кара и Алис, дъщеря ми, завинаги замръзнала в съзнанието ми като шестгодишно момиченце. Почувствах позната болка при спомена как се смееше и крещеше весело, когато Кара я гъделичкаше. Време е за лягане. Кажи лека нощ на татко. За миг замаяността се върна, внезапно усещане за безвъзвратност. И после изчезна.

— Трябва да помислим за това — отговорих.

Решихме да направим сватбата възможно най-скоро. Въпреки че нямаше закъде да бързаме, нямаше смисъл и да чакаме. И двамата предпочитахме малка гражданска церемония с няколко приятели. Джейсън се съгласи да ми бъде кум, а младата племенница на Рейчъл — Фей, щеше да е единствената шаферка.

— Какво ще кажеш за меден месец във Вегас? — предложи Рейчъл. Усмихна се, когато видя изражението ми. — Шегувам се. Най-важното е да има плаж, където мога да се пека на слънце и да се къпя.

Можех цял живот да живея така.

Седмица след като ме изписаха от болницата, Уорд ми се обади да ми съобщи последните новини. Все още не можеха да открият липсващите останки на Гари Ленъкс, но се беше случило нещо друго. Полицията в Кент открила яхта, зарязана в Оър Маршиз, резерват на югоизточното крайбрежие на Англия. Нямало никого на борда, но отпечатъците на Грейс Страчън били навсякъде.

— Била е изоставена отдавна. Все още се опитваме да проследим движенията ѝ, но мислим, че така се е върнала във Великобритания и е останала незабелязана толкова дълго. Изглежда, че е прекарала последните години в Средиземно море на яхтата, като е обикаляла различни пристанища.

Имаше логика. Грейс беше опитен мореплавател. С брат ѝ имаха красива яхта, закотвена в залива зад къщата им на Руна, и с нея Грейс бе избягала от острова по време на буря. Въпреки че по-късно яхтата беше намерена разбита, тя очевидно е имала друга. По крайбрежието на Средиземно море се простираха стотици километри безлюдни заливи, плажове и острови и ако се избягваха големите пристанища, не се налагаха много проверки на паспорти и други документи. С достатъчно пари човек би могъл да живее там почти безкрайно.

— Яхтата е регистрирана на фирма, собственост на счетоводител от Женева. Бил е финансов съветник на Страчън, така че беше прав — Грейс наистина е имала помощник — продължи Уорд. — Все още се опитваме да свържем всичко, но яхтата е купена скоро след изчезването ѝ и мислим, че е убедила счетоводителя да ѝ я купи. Той е много по-възрастен от нея и наскоро се е развел, не е трудно да се досетим какви методи е използвала.

Наистина, беше близко до ума. Собствените ми представи за Грейс бяха изкривени от престъпленията ѝ, но все още си спомнях физическото ѝ въздействие при първата ми среща с нея. Тя притежаваше красота, която омагьосваше, заслепяваше те, докато не стане твърде късно.

— Швейцарската полиция разпита ли счетоводителя? — попитах аз.

— Не могат да го открият. Изчезнал е по-рано тази година. Всички мислят, че е избягал с парите на клиентите си, но намерихме следи от кръв на яхтата. Твърде стари са, за да се определи чии са, но мисля, че можем да се досетим.

Новината, че Грейс е отнела друг живот, ме стъписа, но възможността след цялото това време да запълня някои от пропуските, които я заобикаляха, беше облекчение. Беше като закриване на случая.

Имах твърде много странични разсейвания, за да го обмислям дълго. Освен да решим къде ще живеем, с Рейчъл трябваше да решим и какво ще правим с работата си. Лондон едва ли беше най-доброто място за океанолог, а и аз нямах нужда да се установявам тук. Въпреки че позицията ми в университета изглеждаше сигурна в този момент (Харис, ръководителят на катедрата, беше доста ентусиазиран от участието ми в разследването „Сейнт Джуд“), имах куп други възможности. Не толкова отдавна бях персона нон грата, а сега за моя изненада изглеждаше, че всеки ден носи ново предложение.

Една сутрин получих плик с релефното лого на „Биоджен“. Малко уплашен, бързо го отворих. Според Уорд Миърс продължаваше да се подобрява, но все още не беше готов за свиждания с хора извън семейството му. Имах чувството, че се изразява прекалено дипломатично, но бях достатъчно умен, за да не я разпитвам повече. Писмото от работодателите му не ме зарадва.

— Какво пише? — попита Рейчъл.

Седяхме на гранитния остров в кухнята и се наслаждавахме на кафе след късната закуска.

— Писмо от директора — отговорих, след като го прочетох. — Предлагат ми работа.

— Шегуваш се.

Подадох ѝ писмото и се облегнах назад с чашата си кафе, докато тя четеше.

— Старши съдебен експерт, отговарящ за „Изследвания и операции“ — измърмори тя намръщено. — Какво, по дяволите, означава това? О, боже!

Бе стигнала до частта, в която се споменаваше заплатата. Прочете отново, отвори удивено уста, после остави писмото на масата.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Ще имаш ли нещо против, ако не го направя?

— Разбира се, че не. Заради Даниел Миърс ли?

— Отчасти — признах аз.

В писмото не се споменаваше за патолога тафоном и въпреки че длъжността, която предлагаха, беше по-висока от неговата, след случилото се с него бих се чувствал неудобно да я заема. А и компания, която позволява на неопитен служител да обърка важно разследване, не беше от тези, за които бих искал да работя.

Сгънах писмото и го върнах в плика.

Започнаха да ме заливат не само предложения за работа. Участието ми в събитията около „Сейнт Джуд“ сигурно бе станало всеобщо достояние, защото започнах да получавам молби за интервюта от журналисти. Включително поредната от Франсис Скот-Хейс.

— Господи, този човек просто не знае кога да спре — промърморих на Рейчъл, след като прочетох писмото.

— Това ли е журналистът на свободна практика, който те тормози?

— От седмици. Не разбира какво значи „не“.

— Може би трябва да се видиш с него.

Погледнах я учудено.

— Наистина ли?

Тя сви рамене.

— Защо не? Знам, че не обичаш да говориш за работата си, но не е нужно да му разказваш подробности за конкретни случаи. За кои издания пише?

Прочетох последното му писмо. Рейчъл вдигна вежди, когато чу поредицата от водещи вестници и списания, които отпечатваха статиите на Скот-Хейс от двете страни на Атлантическия океан.

— Леле, звучи доста сериозно — каза тя впечатлено. — Мисля, че даже съм чела статията в „Ролинг Стоун“. Защо не чуеш какво иска?

— Не знам…

Тя взе чашата си с кафе.

— Ти решаваш. Но ако мислиш да излизаш на пазара на труда, едно интервю в приличен вестник или списание няма да навреди на престижа ти.

— Ще си помисля — отвърнах.

Обредната зала беше резервирана за три седмици напред. Това беше първата налична дата и успяхме само защото една сватба бе отменена. Щастието ни беше за чужда сметка. Надявах се да не е лошо предзнаменование.

Но мрачните мисли бяха малко и не ме измъчваха. Когато се събуждах, вече не се чувствах замаян и всяка изненада бе заредена с очакване. Дните идваха и отлитаха неусетно. С толкова много неща, които трябваше да свърша, а и решения, които трябваше да се вземат, напълно забравих за журналиста, докато Рейчъл не ми напомни. Интернет търсенето на Франсис Скот-Хейс, журналист, произвеждаше страница след страница със статиите му и снимки на слаб мъж на трийсет и няколко, с леко брадясало и замислено красиво лице. Имаше дори кратка статия за него в „Уикипедия“. Беше ходил с военния контингент в Афганистан, отразявал бе събитията от войната срещу наркотиците в Мексико, дори имаше национална награда за разследване на трафика на хора. Очевидно повечето от репортажите му бяха свързани с пътувания до военни зони или до най-опасните места на планетата.

— Защо ще пише за мен? — попитах Рейчъл онази вечер. — Аз съм патолог, а не наркобарон.

— Ти си патолог, който работи в най-мащабните полицейски разследвания през последните десет години. На хората сигурно им е интересно.

Не бях толкова сигурен. Въпреки това, окуражен от ентусиазма на Рейчъл и чаша вино, неохотно отговорих на писмото му.

Веднага получих автоматичен отговор, който гласеше, че е извън страната и няма достъп до електронна поща.

— Е, опитах — казах на Рейчъл, като тайно се надявах, че това приключва въпроса.

На другия ден той отговори.

С удоволствие бих отложил интервюто за след сватбата, но Рейчъл смяташе, че не трябва да чакам.

— Дотогава той може да се откаже — изтъкна тя. — Поне му кажи, че ще го изслушаш.

Уговорихме се Скот-Хейс да ни дойде на гости в апартамента за кафе на следващия ден. Не исках да го каня там, но алтернативата беше да се срещнем в университета или в кръчма, или в кафене, което би било твърде публично, предвид темата, която щяхме да обсъждаме. Освен това, както изтъкна Рейчъл, нямаше да живеем още дълго в „Балард Корт“.

Беше събота и аз седях в кабинета си зад лаптопа, а Рейчъл бе започнала да подготвя вечерята отрано. Джейсън и Аня щяха да идват на гости и тя настоя да сготви. Съдейки по тропането и ругатните, които се чуваха от кухнята, вече започваше да съжалява за това. Журналистът трябваше да дойде в три часа и когато уговорената среща взе да наближава, осъзнах, че поглеждам повече към часовника, отколкото към екрана на лаптопа. Съжалявайки, че изобщо се съгласих на това, гледах как секундната стрелка тиктака до кръглия час и после продължава нататък. След още десет минути влязох в кухнята.

— Закъснява. Знаех си, че е лоша идея.

— Не, лошата идея беше, че си помислих, че мога да направя кексчета. — Рейчъл избута купата със сместа. — Сигурно е заседнал в метрото или е в задръстване. Защо не сложиш кафето?

Заредих новата кафеварка от неръждаема стомана и я оставих на печката, преди да се върна в кабинета. Но постоянно мислех за срещата и всеки опит да работя бе чиста загуба на време. Реших да дам на Скот-Хейс още петнайсет минути, но точно тогава домофонът звънна.

Крайно време беше. Излязох в коридора, за да отговоря.

— Франсис Скот-Хейс ви търси — чу се гласът на портиерката от говорителя.

— Добре, благодаря.

— Казах ти — извика от кухнята Рейчъл.

В този момент мобилният телефон в кабинета ми зазвъня.

— Би ли му отворила, докато вдигна?

Оставих Рейчъл да отвори вратата на журналиста, а аз се втурнах обратно през хола в кабинета. Телефонът, който бе заменил хвърления от Лола в мивката, беше на масата до лаптопа. Когато го вдигнах, бях изненадан да видя на дисплея името на Уорд. Сега тя не се обаждаше толкова често, а бяхме говорили едва вчера. Излязох от кабинета, минах през хола до кухнята и отговорих:

— Хей, не очаквах толкова…

— Къде си?

Учуден от трескавата нотка в гласа ѝ, спрях на вратата на кухнята. Кафемашината бълбукаше на печката и изпълваше въздуха с аромат на прясно кафе.

— Вкъщи. Защо, какво…

— Рейчъл с теб ли е?

Вратата, водеща към коридора, беше в другия край на кухнята. През нея чух приглушени гласове.

— Да, тъкмо отваря вратата…

— Не! Не ѝ позволявай да отваря!

Но Рейчъл вече влизаше в кухнята. Когато ме видя, на лицето ѝ замръзна озадачена усмивка и тя въпросително вдигна вежди.

— Франсис Скот-Хейс — обяви, като наблегна на последната сричка, за да подчертае, че става дума за жена.

Зад нея стоеше жена, слаба, с разрошена коса, подстригана на лошо каре. Първата ми мисъл беше, че е станало объркване — че съм попаднал на грешния журналист в интернет. После ми се стори, че жената, която влезе с Рейчъл в кухнята, ми е смътно позната. И в този момент долових аромата на парфюма ѝ, замайващия мирис на подправки и мускус, който бих разпознал навсякъде. Той се беше гравирал в паметта ми, докато кървях на вратата на стария си апартамент, с нож, забит в корема.

Гласът на Уорд все още звучеше от слушалката, но почти не го чувах. Грейс Страчън беше почти неразпознаваема. Красотата, която спираше дъха, се беше сменила с мъртвешка слабост. Кожата на високите скули бе опъната и очертаваше контурите на черепа. Тъмните ѝ очи бяха хлътнали и се взираха в мен с маниакален плам.

Усмивката на Рейчъл помръкна.

— Дейвид…?

Бях вцепенен от смайване. С кошмарното чувство на дежа вю видях как Грейс бръкна в чантата си, докато Рейчъл се обръщаше към нея, и едва тогава успях да помръдна.

— Не! — извиках и скочих напред. Знаех, че съм закъснял.

Грейс извади дълъг нож и замахна с едно плавно движение. Рейчъл изкрещя и се дръпна назад, кръвта ѝ бликна върху плочките. Грейс се озъби и тръгна към мен с ножа. Хванах го, докато се спускаше надолу, без да ми пука дали ще ме пореже, или не.

Изведнъж главата на Грейс рязко отскочи назад. С едната си ръка Рейчъл бе сграбчила сивата коса, а с другата стовари тежката кафеварка. Горещият метал се разби в обърнатото нагоре чело на Грейс, димящото кафе се разплиска и дръжката се счупи. Кафеварката се стовари на пода, Грейс се строполи и ножът падна от ръката ѝ. Ритнах го настрани и без да погледна проснатата на земята жена, се втурнах към Рейчъл. Тя притискаше с една ръка дългата рана на предмишницата си. Очите ѝ бяха широко отворени от болка и шок. Още стискаше счупената дръжка на кафеварката.

— О, боже, добре ли си? — попитах трескаво, докато я оглеждах.

Тя кимна неуверено. Кръвта се стичаше по ръката ѝ и капеше на пода. Дланта, притисната към раната, беше покрита с лилави петна от разплисканото вряло кафе. Хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че Грейс не се движи, заведох Рейчъл до мивката и пуснах студената вода. Намокрих кърпа и внимателно отместих изгорената ѝ ръка.

— Дръж ръката си под струята — казах ѝ, като увих мократа кърпа около раната.

Тя направи каквото ѝ казах и леко изохка, когато студената вода обля изгарянията ѝ.

— Трепериш — промълви.

Не можех да го преодолея. Чух животинско стенание. Погледнах надолу и видях, че Грейс се е свила в ембрионална поза, закрила лицето си с ръце.

— Боли! — запищя. — Моля те, Майкъл, спри…

— О, боже, погледни я… — въздъхна Рейчъл.

— Дръж ръката си под водата.

Оставих я на чешмата и се приближих до свитата на пода жена. Кръвта от голямата рана на главата ѝ се смесваше с кафето и превръщаше лицето на Грейс в мраморна маска. Кожата вече беше започнала да се покрива с мехури и аз потръпнах, когато видях какво е направило врящото кафе с очите ѝ.

Сграбчих още една кърпа, намокрих я със студена вода и внимателно я поставих върху изгореното лице на Грейс. Тя изкрещя от допира и кокалестата ѝ ръка се вкопчи в моята. Не ме пусна, докато си търсех телефона. Бях го изпуснал в паниката, но връзката още не беше прекъснала. Когато го вдигнах, чух тревожния глас на Уорд.

— Изпратете ни линейка — казах, като се опитах да говоря спокойно.