Мирис на смърт

32

— Казаха ли на приятелката му? — попита Уилън.

Уорд се размърда на стола, като се опитваше да намери по-удобна позиция за корема си.

— Все още не — отговори. — Знаем, че не е в страната, но не успяхме да се свържем с нея.

Седяха до прозореца. И двамата изглеждаха уморени — напрежението от последните събития беше очевидно на лицата им. От двамата Уилън изглеждаше по-зле — светлината от прозореца и луминесцентната лампа над главата му издаваха всеки час пропуснат сън. Уорд изглеждаше малко по-отпочинала, но свежите драскотини и лилавата синина на едната ѝ буза бяха красноречиви.

— По-добре да го чуе от нас, отколкото да го види по новините. — Уилън наду бузи. — Какво, по дяволите, си е мислил, че ще постигне, като се върне у Ленъкс?

— Сигурно я е съжалил. И се е чувствал отговорен, предполагам. Имайки предвид, че той ни каза за Лола и сина ѝ… Ако не беше той, все още можеше…

Тя замълча и погледна към леглото.

— Чуваш ли ни?

Опитах се да отговоря. Устата ми беше пресъхнала и отначало нищо не се получи.

— Какво правите тук?

Гласът ми беше дрезгав.

Уорд се усмихна.

— И аз се радвам да те видя.

— Казвам… — Преглътнах, опитвайки се да овлажня устата си. — … Ти не трябва ли да си на легло?

— Пробвах, но ми стана скучно — отговори безгрижно, но през лицето ѝ мина сянка. И после изчезна. Усмихна се уморено. — Добре съм. Освен това имам твърде много работа да се опитвам да те държа далеч от неприятности.

Понечих да се надигна в леглото, но бързо се отказах.

— Кой ден сме днес? — попитах.

— Петък.

Да, така беше: бях забравил, че вече питах сестрата, когато се събудих сутринта. Мислите ми все още бяха объркани, но си спомнях, че бях у Лола в сряда. Губеше ми се цял ден.

— Как се чувстваш? — попита Уорд.

Странно беше първата дума, която ми дойде наум. Светлината пронизваше очите ми и цветовете бяха твърде ярки. Всяко движение изискваше съзнателно усилие, сякаш тялото ми вече не беше програмирано правилно. На всичкото отгоре се чувствах беззащитен като коте и усещах болка навсякъде. В горната част на бицепса и торса, където болката бе по-фокусирана, имах поставени превръзки за изгаряне, а на гърдите ми бяха прикрепени ЕКГ сензори. Тънки проводници водеха от тях до монитора над леглото.

— Добре — отговорих.

— Какво си спомняш?

Постепенно спомените се възстановяваха в главата ми. Лола. Черната тръба.

— Достатъчно.

— Готов ли си да ни разкажеш какво се случи? — попита Уорд, като ми наля чаша вода.

Не бях сигурен, но направих всичко по силите си. От време на време прекъсвах разказа си, за да пийна вода, а в един момент влезе сестрата, за да провери жизнените ми показатели, но накрая им разказах всичко, което успях да си спомня. Историята ми свършваше с момента, в който припаднах на пода при Лола.

— Може би не ти изглежда така, но си извадил голям късмет — каза Уорд, като доля чашата ми. — Онова нещо, което е използвала, се казва „пикана“. Като електрошокова палка за добитък, но много по-гадна. Тази е била направена така, че да може да се зарежда, а не да се свързва директно с мрежата. Била е вече доста изтощена, когато Лола я е използвала върху теб.

Нямах това чувство.

— Тя ми каза, че съпругът ѝ е донесъл палката от Южна Америка.

— Знаем. През 70-те години различни режими са използвали тези устройства за мъчения на затворници, но не бях чувала за тях тук. Лола го е крила под дъските в спалнята си. Не го намерихме при първото претърсване на къщата, но честно казано, тогава не търсехме нищо подобно.

— Как ме открихте? — попитах и този път успях да се надигна в леглото.

Носех само болнична пижама, но не ми пукаше.

— Можеш да благодариш за това на Джак. След като получил съобщението ти и не могъл да се свърже с теб, отишъл да разпита из квартала на Ленъкс. Една съседка му казала, че Лола със сигурност си е у дома, затова когато не му отворила, разбил вратата и те намерил на пода.

— Помислих, че си мъртъв — каза Уилън с делови тон.

Аз също.

— Как се досети, че съм там?

Уорд обаче вече се изправяше.

— Мисля, че достатъчно те изморихме — отсече. — Почини си. Можем да говорим отново утре.

Все още исках да задам няколко въпроса, като например защо Уилън искаше да се срещнем в „Сейнт Джуд“ и какво имаше предвид Уорд, когато каза, че знаят. Но преди да успея да възразя, ме налегна смазваща умора. Очите ми сами се затваряха. Отново се отпуснах на леглото. Двамата полицаи си тръгнаха, като разговаряха тихо помежду си.

„Не си му казала за нея“, чух гласа на Уилън, а Уорд отговори: „По-късно“, но вече бях твърде замаян, за да се интересувам от каквото и да било.

Прекарах по-голямата част от следващите четиресет и осем часа в толкова дълбок сън, че бях като в кома. Често се събуждах и откривах някого до леглото, но миг по-късно тези хора изчезваха и осъзнавах, че са минали няколко часа. Рейчъл пристигна в петък вечерта след посещението на Уорд и Уилън. Беше се опитала да ми се обади след малкото ни скарване, но телефонът ми не работеше, след като Лола го пусна в мивката. Разтревожена, Рейчъл се обадила на Джейсън и Аня, за да провери дали не знаят къде съм. Не знаели.

Джейсън проверил в болниците и научил, че съм хоспитализиран по спешност, а после използвал влиянието си като старши консултант, за да разбере защо. Рейчъл пътувала почти цял ден, за да стигне до летище и да се върне в Лондон. Прегърна ме толкова силно, че изтръгна няколко сензора, прикрепени към гърдите ми. После заговори ядосано:

— Господи, Дейвид, погледни се! Не мога да те оставя сам за пет минути, без да надробиш някоя каша, нали?

После пак ме прегърна.

Джейсън беше още по-откровен, когато дойде с Аня.

— Ти си магнит за неприятности, това ти е проблемът. Невероятно е.

Преминах през много изследвания, рентгенови снимки и сканирания, за да преценят дали съм получил трайни увреждания. Главната тревога на лекарите беше състоянието на сърцето ми, което по времето, когато ме бяха открили, вече имало опасна аритмия. Имаше известни притеснения за увреждания на мускулите му и във връзка с факта, че електрическият ток трайно нарушава нормалния им ритъм. Бях прегледан от кардиолог, който обясни, че въпреки липсата на видими проблеми иска да ме прегледа отново след няколко седмици.

— Като цяло, имате голям късмет — каза той.

Всеки ми го повтаряше.

Парче по парче успях да сглобя по-ясна картина на случилото се. Първата изненада беше да чуя, че Лола все още е жива. Бях предположил, че такова падане по стълбите на мазето ще е фатално за човек на нейната възраст, но ѝ се беше разминало само с натъртвания, счупена бедрена кост и няколко по-малки фрактури.

— Изглеждаше по-добре от теб — каза ми Уилън по време на второто им посещение с Уорд. — Какво, по дяволите, си мислеше, когато отиде там?

Със сигурност не, че една старица ще се опита да ме убие. Но още преди да изпратя на Уилън съобщение да провери зъболекарския картон на Гари Ленъкс, инспекторът вече бе започнал да подозира Лола и сина ѝ. След като Уорд бе спасена от тунела, му хрумнало, че моргата е била удобна задна врата за някого, който иска да влиза и да излиза от „Сейнт Джуд“ незабелязано.

— Камерите за видеонаблюдение на главния вход бяха фалшиви, но повечето хора не знаеха за това — обясни той. — Близо до моргата нямаше и затова, преди да бъде разрушена, всеки, който е знаел за тунела, е можел да стигне до болницата по този път. Спомних си, че каза, че си видял майката на Ленъкс в гората, и тогава си помислих, че това е най-бързият път от дома им до моргата.

Ето защо Уилън е искал да се видим — за да му покажа къде в гората съм видял Лола. После получил моето съобщение и осъзнал, че може би сме подходили към случая от грешна гледна точка. И че останките в котела може да не са на друга жертва.

— Очевидно имаше основателна причина да искаш да проверя зъбния картон на Гари Ленъкс и тъй като току-що ти бях казал, че протезата не може да е била на Уейн Буут, не е нужно да съм гений, за да се досетя какво подозираше — каза Уилън. — След като не си вдигна телефона, ме обзе неприятното чувство, че може би си се върнал при Лола, за да се правиш пак на добрия самарянин.

— Джак свърши добра работа — добави многозначително Уорд. — Нямаше да си тук, ако той беше тръгнал първо да проверява стоматологичния картон.

Вече се бях досетил за това.

— Радвам се, че не го е направил.

Уилън се опита да омаловажи приноса си.

— Просто не исках пак да оплескаш всичко, преди да успеем да я разпитаме. Вече бях започнал да си мисля, че мъжът в леглото не е синът ѝ, и да се досещам кой би могъл да бъде.

— Уейн Буут — казах аз.

— Уейн Буут — потвърди Уорд.

Лола научила къде живее Буут от Дарън Кросли и Мария де Соуза, обясни главната инспекторка. Възнамерявала да го измъчва и да го погребе в „Сейнт Джуд“, но след смъртта на Гари се наложило да промени плановете си.

— Отишла в апартамента му, зашеметила го и после го закарала до дома си в стара инвалидна количка — разказа Уорд, звучеше едва ли не впечатлена. — Седем километра с пиканата, скрита под одеялото, за да може да го парализира отново, когато се наложи. Съседката дори я видяла да го вкарва в къщата, но била нова в квартала и просто помислила, че това е синът на Лола. Както решихме и всички ние.

В гласа ѝ прозвуча нотка на самообвинение.

— Значи електрошокът е причинил уврежданията на Буут?

Кожата около собствените ми изгаряния сякаш потрепна, когато зададох този въпрос.

Уорд кимна.

— Бог знае колко удара е получил, преди да го отведем. Лекарите не знаят как е оцелял толкова време. Предполагам, че опитът на Лола като медицинска сестра най-сетне е послужил за нещо. Искала е да го държи жив, за да може да продължи да го наказва. Така е било по-лесно, отколкото да обвинява себе си, предполагам.

„Не ми вземайте и него! Той е единственото, което ми остана!“ — това не бяха отчаяните молби на една прекалено грижовна майка, както бяхме помислили, а на огорчен мъчител, лишен от жертвата си. Бюфетът със снимки, поставен срещу леглото, не само приличаше на светилище. Той беше такова.

— Буут в състояние ли е да общува? — попитах аз.

— Може да отговаря на въпроси с „да“ и „не“ само с кимане и леки движения с ръце. Лекарите се опитват да го раздвижат достатъчно, за да използва клавиатура, но ще отнеме време. Но Лола ни разказа всичко сама.

— Призна ли си?

— Не бих го нарекла самопризнание, просто мисля, че вече не ѝ пука. Знае, че няма смисъл да отрича, и мисля, че наред със словесните обиди ѝ доставя голямо удоволствие да ни покаже колко сме некадърни.

Казаха ми, че отпечатъците по стената и тенекиите от боя в „Сейнт Джуд“ съвпадат с тези по личните вещи на Гари Ленъкс. Това бяха истинските отпечатъци на Ленъкс, а не на Уейн Буут. Сега стана ясно защо отпечатъците на прикования към леглото мъж не съвпадаха с намерените на местопрестъплението. Преди те бяха приети като доказателство за невинността на сина на Лола. На никого не му беше хрумнало, че мъжът в леглото може да е някой друг.

— Тя каза ли нещо за смъртта на сина си? — попитах.

Съдейки по това, което ми беше казала Лола, неочакваната поява на Кристин Горски му причинила инфаркт.

Уорд се усмихна мрачно.

— С нас беше по-малко разговорлива по тази тема, но накрая всичко излезе наяве. Тя го е убила.

— Какво?!

— Не умишлено. Ядосала се, защото се опитал да защити Кристин Горски. Лола я зашеметила с електрошока и когато Гари се опитал да я спре да го използва втори път, ударила с пиканата него. Знаем, че е имал слабо сърце, и вероятно се е случило същото като с баща му.

Едно сърдечно заболяване, наследствено или не, само би се влошило от влаченето на строителни материали до горния етаж на „Сейнт Джуд“. А и заставен против волята си да бъде съучастник в престъпленията на майка си, синът ѝ вече е бил под огромен физически и емоционален стрес.

— Ти беше прав, че водите на Кристин са изтекли — добави Уорд с подчертано неутрален тон. — Тя се свестила и се опитала да избяга, докато Лола се мъчела да съживи Гари, но успяла да стигне само до тавана. Лола проследила пръските по пода и когато разбрала къде е момичето, просто заключила вратата и го оставила там.

Не знаех кое е по-лошо: това, че Лола е убила собствения си син или че е ударила с електрошок бременната млада жена. И след това я е оставила да умре на тавана на изоставена сграда.

— И това ми било медицинска сестра — каза Уилън с отвращение. — Не могла да пренесе Гари, затова използвала стара инвалидна количка, която намерила наблизо, за да го завлече по стълбите. После го изтърсила и го влачила по останалия път до мазето.

Уорд отново заразказва:

— Мислим, че затова ребрата, които намерихме в котела, а вероятно и протезата бяха счупени. По план трябвало да го прекара през моргата, но не могла да вдигне количката по стъпалата в другия край. И тогава ѝ хрумнала идеята да го кремира в котела.

Боже мой! Представих си как Лола бута трупа на сина си през тъмната болница, как костите и зъбите му пукат от ударите на всяко стъпало. „Не можех просто да го оставя там, нали, милото ми момче? Не и на онова място, не и с тях!“

— Единственото, което не ни каза, е какво е направила с останките след това — продължи Уорд. — Знаем, че се е връщала в котелното няколко пъти, макар че може би е било повече за да се отърве от уликите, отколкото от сантиментални съображения. Призна, че не е успяла да изнесе всичко, преди моргата да бъде разрушена, но не поиска да каже какво е направила с костите, които е взела. Каза, че сме ѝ отнели достатъчно. Не намерихме нищо в къщата, така че ще наредя издирване с кучето.

— Кога? — попитах аз.

Уорд поклати глава.

— Не си и помисляй. Това ще го пропуснеш. Не се тревожи, ще ти кажа, ако намерим нещо.

Не бях в позиция да споря. Но имаше още една тема, която никой не спомена. Въпреки че разбирах нежеланието на Уорд, рано или късно трябваше да стане дума за това.

— Ами Джесъп? — попитах.

Уилън сви устни и се втренчи в пода. Уорд сложи ръце в скута си, сякаш се опитваше да се съсредоточи.

— Допуснахме грешка — призна тя. — Джесъп криеше нещо, но не беше това, което мислехме. Един от служителите му дойде при нас, след като той взриви „Сейнт Джуд“. Нийл Уесли. Той е само на деветнайсет, но твърди, че открил тялото на Кристин Горски преди четири месеца, когато се качил на тавана за рутинна проверка. Джесъп не искал повече закъснения и затова казал на Уесли да му помогне да я премести. Увили тялото ѝ в платнище и го отнесли на по-труднодостъпно място на тавана.

— Това не му помогна много — рязко каза Уилън. — Ако беше съобщил веднага, нищо от това нямаше да се случи. Мислехме, че тя е единствената жертва и най-вероятно „Сейнт Джуд“ щеше да бъде разрушена още преди няколко месеца. Никога нямаше да разберем за останалите.

Облегнах главата си на възглавницата. Бях крайно изтощен. Джесъп бе платил скъпо за грешката си. Както и много други хора.

— Защо този Уесли не е казал по-рано? — попитах.

— От страх — отговори Уорд. — Мислил, че когато му казал, Джесъп ще подаде сигнал, но вместо това той изпаднал в истерия. Казал, че ставало дума просто за някаква отрепка, която няма да липсва на никого, и че ако Уесли каже на някого, ще го уволни и ще се погрижи цялата вина да падне върху него. Оттогава горкият младеж не може да успокои съвестта си. Сам си го видял как обикаля около главната порта, опитвайки се да събере смелост и да дойде да ни каже.

Отне ми секунда, докато разбера за какво говори. Младежът, който за малко не се хвърли пред колата ми, разсеян от случващото се в „Сейнт Джуд“, и когото по-късно видях на автобусната спирка пред входа.

— Това Нийл Уесли ли е бил?

Уорд се усмихна мрачно.

— Полицай Хендрикс ни каза за него. Тя ти е голяма почитателка, след като предложи да станеш заложник вместо нея.

Това беше опит да сменим темата с нещо по-ведро. Но в този случай имаше още много неизяснени неща.

— Джесъп каза ли нещо, когато бяхте с него в „Сейнт Джуд“? Даде ли някакво обяснение?

— Той беше жалък пияница, който съсипа живота си и сам си е виновен за това! — избухна Уилън. — Ако имаше малко достойнство, щеше да се самоубие, а не да прави шоу!

— Всичко е наред, Джак — успокои го Уорд. Въздъхна. — Не, не каза почти нищо. Но ако беше садистичен убиец, както си мислехме, нямаше да ме пусне просто така. Дори не съм сигурна, че искаше да взриви „Сейнт Джуд“. В състоянието, в което беше накрая, не мисля, че осъзнаваше какво върши. Може да е било по грешка.

— На твое място бих си спестил състраданието. Той за малко не те уби — заупорства Уилън. — Не ти даде достатъчно време да се измъкнеш. Ако не беше този тунел… Е…

Замълча, почервенял от гняв. Но този път бяхме на едно мнение.

— Дори ако Джесъп не е убил хората в „Сейнт Джуд“, той блъсна Адам Одуя — изтъкнах, чувствайки, че речта ми започва да се завалва от умора. — И за Даниел Миърс няма да е голяма утеха, когато разбере, че е станал случайна жертва.

Атмосферата в стаята изведнъж се промени. Погледнах ги и забравих умората.

— Какво е станало?

Уорд се обърна към Уилън:

— Джак, ще ни оставиш ли за малко насаме?

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Изчакай ме отвън.

— Сигурна за какво? — попитах я, когато Уилън излезе от стаята. — Какво има?

— Не исках да ти казвам още, но намерихме колата, използвана при нападението. В изоставена кариера покрай магистрала М20. Изглежда, че колата е била открадната и шофьорката или е изгубила управление, или умишлено е скочила през мантинелата. И в двата случая е загинала на място.

Устата ми пресъхна.

— Шофьорка?

Уорд ме погледна със странно изражение.

— Била е Грейс Страчън.