Мирис на смърт

10

Пропуснах първите десет минути от срещата. Въпреки че църковната зала беше близо до мястото, където живееше старицата, нямаше табели, а и вече бях закъснял. Накрая се наложи да прибегна до сателитната навигация, която ме отведе обратно по улиците, откъдето вече бях минал, след което ме насочи към друга, около която, за мое раздразнение, се оказа, че съм обикалял през цялото време. Когато заключих колата и бързо пресякох улицата, все още не валеше. Капеха само отделни капки, но сивите облаци над главата ми обещаваха, че прекъсването е само временно.

Църквата беше строга сграда от първото десетилетие на XX в. с контрастираща пристройка от 70-те години в единия край. На прага ме посрещна миризма на влага и мокри дрехи. Стените бяха украсени с плакати на обществени клубове и събития, а до една от тях беше опрян сгънат опърпан батут. Очаквах, че времето ще изплаши много хора, но залата беше пълна. Всички места вече бяха заети и правостоящите изпълваха пътеките и пространството отзад. На сцената говореше някой и усиленият от високоговорителите глас звучеше на ръба на микрофонията.

На дълга груба маса с микрофони седяха шестима души. Говорещата беше по средата — жена с уморен вид, късо подстригана коса, пъстра дреха и множество огърлици и гривни. В единия край на масата, но малко встрани, имаше празен стол. Изглеждаше не на място на сцената, сякаш нарочно беше поставен така. На масата до него седеше мъжът, който бе говорил на демонстрацията пред „Сейнт Джуд“. Отново носеше черно сако, дънки и снежнобяла риза и въпреки че в него нямаше нищо ярко, беше най-внушителната фигура на сцената. Дори с мълчанието си привличаше вниманието. Жената, която говореше, поглеждаше в неговата посока, сякаш очакваше одобрение. Вратът ѝ забележително се изчерви, когато той кимна в съгласие и бръснатата му глава проблесна на светлината.

Видях свободно място до стената и се отправих натам. Въпреки че се опитвах да не вдигам шум, появата ми не остана незабелязана. Когато се намествах, усетих, че някой ме гледа. Обърнах се към сцената. Мъжът от „Сейнт Джуд“ ме наблюдаваше внимателно. Бях помислил, че съм си въобразил изражението, с което ме беше погледнал предния ден, сякаш ме познава отнякъде, но сега нямаше съмнение. Кимна ми кратко, едва забележимо, и отново насочи вниманието си към жената, която говореше.

Дали го познавах? Смутено разрових паметта си. Ако се бяхме срещали преди, очевидно не си го спомнях, но той ме позна. Все още си мислех за това, когато наблизо се чу шепот.

— Не очаквах да те видя тук, доктор Хънтър.

Познах Уилън по нюкасълския акцент още преди да се огледам. Заместник главният инспектор се намърда до мен, като бързо се усмихна на жената, която се дръпна, за да му направи място.

— Сигурно си пристрастен към наказания — прошепна той. Даже да беше забелязал кимането, което получих от мъжа на сцената, не спомена. — Какво те води тук?

— Просто любопитство — отговорих аз също шепнешком. Трудно ми беше да призная, че нямам какво друго да правя.

— Главен инспектор Уорд знае ли?

— И аз не знаех за това преди час. — Ако имах възможност, бих го обсъдил с Уорд, но не виждах нужда, когато ставаше дума за публична среща. — А ти какво правиш тук?

— Просто следя какво се случва.

— Да не би Уорд да очаква неприятности?

Беше ми казала, че местните страсти били нагорещени още преди да бъдат открити труповете в „Сейнт Джуд“. Но в залата нямаше нито един униформен полицай и не видях нито един от подчинените на Уорд.

Уилън поклати глава.

— Не, нищо подобно. Но не е зле да държим нещата под око. Никога не знаеш какво ще излезе.

„Или няма да излезе“ — помислих си, като отново погледнах празния стол в края на дългата маса. Кимнах към хората на сцената.

— Кои са тези?

— Предимно местни лидери и дребни активисти. Жената, която говори, е съветник. Този до нея управлява благотворителната кухня. — Уилън сви рамене. — Повечето се водят от добри намерения.

— Ами оня, който седи до празния стол?

Полицаят се усмихна сдържано.

— Съдебните заседатели все още не са взели решение по този казус. Това е Адам Одуя. Местен активист, но от друг калибър в сравнение с останалите там горе. Бил е адвокат по правата на човека, но сега се подвизава като самозван агитатор за „социална справедливост“. Той организира повечето протести и митинги за спасяване на „Сейнт Джуд“. И пак той въвлече Лигата за защита на прилепите, или както там се казва. Без него болницата вече да е разрушена.

Нямах никаква представа откъде може да ме познава Одуя.

— Значи инвеститорите не го обичат много.

— Съмнявам се, че ще си изгубят съня заради него. Те са от голям международен конгломерат и това тук са само някакви си числа във финансовите им баланси. Нещастниците, които живеят наоколо, са истинските потърпевши.

— Говориш, сякаш си на страната на протестиращите.

— Съчувствам им, не отричам. Може да не повярваш, като се има предвид как говоря, но съм израснал само на няколко пресечки оттук. — Кимна, когато видя изненадата ми. — Да, живеех в Блейкънхийт, преди родителите ми да се преместят в Нюкасъл, когато бях на осем. Омъжих се за лондончанка и се върнах, но оттогава за първи път идвам тук. Потресаващо е какво се е случило с това място. Този квартал никога не е бил богат, но и не беше толкова мизерен. Навсякъде се продават наркотици, всичко е разрушено или заковано с дъски и след затварянето на „Сейнт Джуд“ трябва да пътуваш двайсет километра, за да стигнеш до най-близката болница. Това е достатъчно да те разплаче.

Беше заговорил по-високо и предизвика ядосан поглед от жената, която му бе освободила място. Уилън кимна виновно и се наведе по-близо към мен, като отново понижи глас.

— Целият квартал има нужда от преустройство, но вместо достъпни жилища инвеститорите искат да построят още едно лъскаво офис здание. Искат да сложат ръка и на гората зад „Сейнт Джуд“. Тя е природен парк, но те уверяват, че ако им се позволи да я застроят, ще направят жилищен комплекс. Според Одуя всичко е прах в очите и вероятно е прав.

— Тогава защо не го харесваш?

Уилън сви рамене.

— Съгласен съм с много от това, което казва, но просто не вярвам в този образ на „социален месия“, който представя. Имам чувството, че си прави твърде много самореклама. Освен всичко има много посещаван блог, огромен брой последователи в туитър и умее да играе с медиите. Фотогенично копеле е, признавам, но не съм убеден, че няма тайна цел. Съдбата на „Сейнт Джуд“ не го засяга особено.

Погледнах красивия мъж на сцената. Той замислено слушаше монотонната реч на жената.

— Каква цел?

— Кой знае? Каквато амбиция го е накарала да зареже адвокатската кариера. Може би политика. Този тип е роден за политик, а тук всички са готови да играят по свирката му. Оп, почва се. Гвоздеят на вечерта.

Жената на сцената най-сетне завърши изказването си, обърна се към Одуя и го представи. Тя се облегна на стола си, а той възторжено заръкопляска, с което предизвика не толкова ентусиазирани аплодисменти от публиката.

После, вместо да остане седнал като предходния оратор, извади микрофона от стойката на масата и се изправи на крака.

— Благодаря, Таня. И благодаря на всички, че дойдохте тази вечер. Ако не беше дъждът, щяхме да имаме пълна зала.

Усмихна се небрежно и демонстративно огледа претъпканото помещение, за да наблегне на шегата. Усилен, ораторският му глас беше още по-впечатляващ и през залата премина вълна от смях. Лицето му отново стана сериозно и всичко утихна.

— Някои казват, че вече няма такова нещо като общност, че връзките, които свързват обществото ни, са се разпаднали. Че на никого не му пука. — Кимна и направи пауза за по-голям ефект. — Е, стоейки тук тази вечер, виждам съвсем друго. Виждам хора, на които им пука. Хора, които са загрижени за семействата и за съседите си; хора, които искат по-добър живот за децата си. Хора, на които им е писнало властниците да не ги чуват!

Гласът му проехтя между твърдите стени на църковната зала и предизвика спонтанни аплодисменти. Но забелязах, че той леко дръпна микрофона от устата си, за да няма кънтене. Уилън беше прав: Одуя определено разбираше от това, което правеше.

През следващите десет минути той говори красноречиво и сдържано. Вече знаех някои подробности от историята на „Сейнт Джуд“, за които той разказваше, но и всички останали в залата ги знаеха. Нямаше значение. Одуя държеше вниманието на всички върху себе си и се съмнявах, че там имаше дори един човек, чийто поглед да не е прикован към него.

Той излезе иззад масата, демонстративно заобиколи празния стол, застана в предната част на сцената и се втренчи в публиката си. В залата настана тишина. Одуя изчака още малко за ефект.

— Знам, че не казвам нищо ново за вас — заговори по-тихо, но всички продължаваха да го слушат в захлас. — Затварянето на нашата болница е кражба — кражба на нашите права, на нашата земя, за задоволяване на корпоративната алчност. Но това е стара новина. Случвало се е и пак ще се случва. Но вече не става въпрос само за земя, сгради или алчност. Става въпрос за животи. Умряха хора. И какво прави полицията? Мълчи.

— Да, бе — измърмори Уилън, като се изпъна.

Одуя махна с ръка към празния стол на сцената.

— Това беше възможност полицията да говори директно с хората от тази общност, но вместо това от полицията предпочетоха да се скрият. Къде са? Защо не са тук?

— Това е лъжа — гласът на Уилън беше напрегнат от гняв. — Никой не ни е поканил.

Но думите на Одуя се харесаха на всички останали. Той застана до празния стол и от залата се чу гневен ропот. Столът явно бе само за реквизит.

— Единственото, което знаем, е, че трима души са починали и труповете им са били оставени да гният в някогашната болница. Не знаем кои са и досега никой не ни е дал информация за тях. Но едно е сигурно. Те не са заслужавали да умрат като плъхове, изоставени и забравени като самата „Сейнт Джуд“. И никой друг не заслужава тази съдба!

Последваха силни аплодисменти, дюдюкания и гневни възгласи на съгласие. Одуя закрачи по сцената и постепенно повиши глас.

— Как се стигна до това? Нима животът — нашият, вашият и на вашите деца — струва толкова малко? Защото, не се заблуждавайте, животът на децата ни е заложен на карта! Знам от достоверни източници, че една от нещастните жертви, умрели там, е била бременна…

До мен Уилън се вцепени.

— Мамка му — промърмори.

— От полицията не искат да разбирате това, защото ги е срам. И има защо да се срамуват! — продължи още по-разпалено Одуя. — Случилото се в „Сейнт Джуд“ не е просто една трагедия, а симптом. Симптом на инфекция, която разяжда нашето общество. Нима ще си седим тихо и няма да правим нищо, докато инфекцията се разпространява?

Хората вече бяха на крака, аплодираха бурно и крещяха възмутено. Уилън тръгна към изхода, като си проправяше път сред тълпата. А в спокойния епицентър на всичко това Одуя стоеше мълчаливо на сцената.

Стоеше с високо вдигната глава и се наслаждаваше на резултата от думите си.

Останах до края, но след Одуя другите оратори бяха разочарование. Те само добавяха гласовете си към неговия, като безуспешно се опитваха да предизвикат същите емоции. Самият Одуя остана на мястото си, очевидно доволен да седи облегнат на стола и учтиво да слуша колегите си. Но хората започнаха да се разотиват още преди последният оратор да е свършил.

Когато срещата най-после приключи, се наредих на опашката за излизане. Уилън не се виждаше никъде, но със сигурност вече бе разказал на Уорд какво се случва. След като Одуя бе пуснал бомбата, щяха да започнат яростни спорове. Той бе сварил полицията напълно неподготвена, разкривайки подробности, които никой извън разследващия екип не би трябвало да знае — ясно доказателство, че има изтичане на информация от вътрешен човек. Сега Уорд бе изправена пред медиен кошмар и щеше да се наложи да отговаря на неудобни въпроси.

Когато излязох от църковната зала, не валеше, макар слабото припръскване да обещаваше, че затишието няма да продължи дълго. Все още имаше хора, които се изнизваха през вратата, но аз бях един от последните. Студът ме преряза през якето и затова тръгнах с бързи крачки към мястото, където бях оставил колата си. Едва бях изминал няколко метра, когато чух вик:

— Доктор Хънтър!

Обърнах се и видях, че някой бързо идва към мен. Когато се приближи, с изненада установих, че е Адам Одуя. Усмихваше се широко.

— Помислих, че сте вие, когато ви видях вчера. Как сте?

Недоумението явно пролича на лицето ми. Усмивката му помръкна.

— Толкова време мина. Виждали сме се преди осем-девет години. Случаят „Гейл Феърли“? Бях в екипа на защитата на Кевин Баркли.

Отне ми няколко секунди, за да се сетя. Гейл Феърли беше 17-годишна ученичка, избягала от родителите си, чието разложено тяло бе намерено в една гора. Кевин Баркли, безработен 30-годишен мъж с умствени проблеми, беше обвинен за убийството ѝ, след като полицията откри нейни вещи в спалнята му. Бях поканен като вещо лице за защитата и установих, че тийнейджърката е била мъртва от четири до шест седмици, преди да бъде намерена. Тъй като през това време Баркли беше лежал в болница след автомобилна катастрофа, нямаше как да я е убил той.

Не мина добре с полицията и прокуратурата. Обвинението направи всичко възможно, за да опровергае моите заключения по време на кръстосания разпит, но не можа да оспори фактите. Баркли беше оправдан. Не след дълго съквартирантът му бе обвинен и по-късно признат за виновен за убийството на Гейл Феърли.

Но въпреки че си спомнях този случай, не можех да си спомня Адам Одуя.

— Тогава имах коса — каза той с усмивка, като поглади гладкия си череп. — Но така или иначе, сигурно не сте ме забелязали. Бях само младши адвокат и през повечето време стоях на заден план. Вие контактувахте с Джеймс Бараклоу.

Бараклоу, когото помнех, беше надут старши адвокат с твърде високо самочувствие. Сега започнах да си припомням Одуя.

— Доста изненадваща еволюция от адвокат по наказателни дела — отбелязах, като хвърлих кратък поглед към църковната зала. — Държахте интересна реч.

— Някой трябваше да каже истината. И ще продължа да я казвам, докато хората не започнат да слушат.

— Струва ми се, че вече слушат.

— За да се промени нещо, ще са необходими повече от няколкостотин души в една църковна зала. — За секунда гласът му прозвуча обезсърчено. — Вижте, трябва да свърша нещо вътре, но какво ще кажете да пием по една бира след това?

В главата ми звъннаха предупредителни камбани.

— Благодаря, но не мога.

— Тогава някой друг път? Можем да се видим на кафе, ако предпочитате.

— Не мисля.

Той се усмихна и ме погледна насмешливо.

— Не искате да сътрудничите на врага, а?

Беше ме видял пред „Сейнт Джуд“ и се беше досетил, че съм част от разследващия екип.

— Да кажем, че искам да избегна конфликт на интереси.

Той вдигна ръце като знак, че се предава.

— Няма да ви поставям в трудно положение, имате думата ми. Колкото и да не ви се вярва, ние сме на една страна. Вие искате жертвите да бъдат възмездени. Аз също.

— Като разпространявате поверителна информация от разследване на убийство?

— Ако имате предвид факта, че една от жертвите е била бременна, да. Виждам, че не го отричате.

Тук трябваше много да внимавам.

— Не е моя работа да потвърждавам или да отричам каквото и да било. Между другото, откъде чухте това?

Информацията можеше да е изтекла от всеки, свързан с разследването. Освен десетките полицаи, работещи по случая, можеше да е някой от моргата или дори някой от пожарникарите или парамедиците, които бяха на мястото.

Одуя се усмихна и поклати глава.

— Знаете, че не мога да ви кажа. Но го научих от надежден източник.

— И мислите, че използването му за печелене на евтина известност е най-добрият начин да помогнете?

— Затова ли мислите, че го правя? — Изглеждаше искрено засегнат. — Всяка от тези жертви има семейство или приятели някъде. Не мислите ли, че имат право да знаят какво се е случило?

— Разбира се, но не по този начин. — Нямах нужда от поученията му, особено след това, което бях правил в моргата по-рано през деня. — Не сте вие този, който трябва да решава тези неща.

— О, стига, доктор Хънтър! Наистина ли мислите, че трябва сляпо да се доверим на властите? Не сте толкова наивен.

Уязвен, понечих да възразя, но се спрях навреме. Точно това искаше Одуя. Той беше адвокат, обучен да печели спорове. Нямаше да допусна да ме провокира да издам нещо.

Може би осъзнавайки това, той промени тактиката.

— Вижте какво, уверявам ви, че не се опитвам да изкопча повече информация. Не затова ви се обадих. Исках само да ви поздравя. Работили сме заедно и мисля, че отново можем да сме си полезни взаимно. Може би не сега, но някой ден…

— Добре.

Той се усмихна тъжно.

— Виждам, че ми нямате доверие. Добре, няма проблем. Само ви моля да бъдете безпристрастен.

— Винаги се старая.

— Това ми е достатъчно. — Подаде ми визитна картичка и след кратко колебание аз я взех. — Радвам се, че се видяхме пак, доктор Хънтър. Каквото и да говорят някои ваши колеги в полицията, аз наистина не съм враг. Надявам се да го запомните.

Прибрах картичката в портфейла си и изпратих с поглед Одуя, докато се връщаше към църковната зала.