Мирис на смърт

27

След като Ейнсли си тръгна, направих почивка. В коридора имаше диспенсър за вода и отидох да си сипя, докато обмислях това, което бял чул.

Посещението на командира ме беше смутило. Добрата новина бе, че Уорд все още е главен следовател, и докато беше, щях да докладвам за всяко свое откритие най-напред на нея. Нямах намерение да действам зад гърба ѝ, както искаше Ейнсли. Но фактът, че ми бе казал да му докладвам пряко, ме притесни. Уорд беше напълно способна да работи сама и не се съмнявах, че разбира в какво деликатно положение се намира. Въпреки това опитът на старши полицейски началник да я подкопава по този начин не предвещаваше нищо добро.

Другите новини на Ейнсли бяха още по-тревожни. Той беше прав за Джесъп: строителят бе опасен за себе си и за околните и колкото по-скоро го арестуваха, толкова по-добре. Но ако полицията не намереше убедителни доказателства за участието му в убийствата в „Сейнт Джуд“, разследването щеше да се върне там, откъдето бе започнало, без никакви следи и заподозрени. Тъкмо бях започнал да вярвам, че е възможно Гари Ленъкс да е виновен и майка му да лъже, за да го защити. Сега се оказа, че отпечатъците от местопрестъплението не са на нито един от тях. Бяхме сгрешили.

И напразно бях причинил толкова мъка на Лола и на сина ѝ. Чувствах се замаян, сякаш земята под краката ми се движеше. Може би част от това бе реакция на инцидента от предишната вечер. Бях станал свидетел как някой умишлено прегази и уби мой познат и тежко рани друг. Ако това се беше случило на друг човек, като бивш лекар бих му препоръчал консултация с психолог или терапия. Но аз имах свой начин да се справя с шока.

Изпих водата, хвърлих чашката в кошчето и се върнах на работа.

Когато вратата на лабораторията бавно се затвори зад мен, почувствах, че започвам да възвръщам предишната си концентрация. Пукнатите зъби на Мария де Соуза и Дарън Кросли ми бяха дали първа представа за това, което може би се е случило. Сега трябваше само да го докажа.

Миърс ми беше казал, че върху скелета на жената има тринайсет белега от изгаряния, оставени върху различни кости, привидно произволно. На пръв преглед виждах само осем. Един беше на костната издатина на мастоидния издатък, точно зад и над дясното ухо. На дясната ключица имаше друг и още два — на седмото и осмото ляво ребро. Върху срамната кост се виждаше петно, което изглеждаше като едно голямо изгаряне, няколко пъти по-голямо от всички останали, а другите три бяха на метатарзалните кости на краката, две отдясно и едно отляво.

С изключение на онзи над ухото на жената — за който вече имах някакво обяснение — всички други жълто-кафяви белези бяха отпред. Това означаваше, че вероятно са били нанесени, докато Мария де Соуза е била вързана за леглото. Отначало се чудех защо Миърс е преброил тринайсет, а не осем, но после се вгледах по-внимателно. Голямото петно върху срамната кост не беше един голям белег, а няколко по-малки, достатъчно близо един до друг, за да се припокриват. Виждайки това, кимнах. Наличието на голямо изгаряне не би се вписало в моята теория, но няколко малки — да.

Не се съмнявах, че са точно това — изгаряния. Тук Миърс беше прав. Въпреки че малките, тютюневожълти петна изглеждаха незначителни, знаех, че болката е била ужасяваща. Но не бях съгласен, че това са белези, оставени от нажежен предмет като поялник. Вярно е, че такъв можеше да причини леки, локализирани изгаряния на костите, наподобяващи тези. Но това би довело до много по-големи увреждания на околните тъкани. Кожата и плътта над костите биха били почти напълно изгорени.

Вдигнах черепа и го завъртях, за да видя белега върху мастоидния издатък. Имаше вероятност това да се е случило, докато жената е лежала с обърната глава, извита в позиция, излагаща ухото. Но аз не мислех така. Осъзнах, че е станало, докато Мария де Соуза е стояла права. И това беше първият белег.

Миърс, къде си гледал? Било е пред очите ти!

Бързо направих опис на останалата част от скелета и не намерих нищо забележително. После го прибрах обратно в кутията. Избърсах повърхността на масата, отново смених ръкавиците и започнах да разопаковам и сглобявам скелета на Дарън Кросли. Неговите кости ми разказаха история, подобна на тази на Мария де Соуза. Многобройни малки изгаряния с цвят на никотинови петна и все върху кости, които са покрити само с тънък слой кожа и подкожна мазнина. При него — ребрата, пищялите, метакарпалните кости на двете ръце и двата крака. Нямаше признаци за изгаряне върху мастоидните издатъци и това за момент ме озадачи. Но имаше един на гръдната кост, в долната част на мечовидния израстък. Когато го видях, започнах да разбирам какво се е случило с него.

Прибрах скелета на бившия санитар и се заех с парченцата изгорена кост, подготвени от Миърс за анализ. Отрязването на проби, достатъчно тънки, за да се видят под микроскоп — особено от крехка изгорена кост, — не е лесна задача. Той беше фиксирал избраните парченца кост в епоксидна смола и после с помощта на микротом — специален режещ инструмент — бе отрязал тънки като косъм срези. За целта се изискваше точно око и твърда ръка, но каквито и да бяха другите му недостатъци, съдебният тафоном работеше изключително прецизно, когато ставаше дума за фини детайли. Секциите, които бе отрязал, бяха безупречни и ми спестиха необходимостта да подготвям собствени.

Поставих под микроскопа едната от тях, взета от реброто на Мария де Соуза, и наклоних главата си към окуляра.

Пред окото ми се появи осветен витраж в сиво, кафяво и бяло. Търсех по-специално цилиндричните образувания, наречени остеони, от които се състои външният ламеларен слой на костта. Остеоните имат централно каналче, през което транспортират кръв, макар че тук по очевидни причини нямаше кръвни клетки. Те бяха обезцветени от изгарянето и ясно видях образувалите се микрофрактури между тях. Периостът — влакнестата мембрана, покриваща външната повърхност на костта, — също беше засегнат.

Това може да се очаква от изгорена кост. За мен интересното тук беше мащабът. От самото начало бях озадачен колко малки са изгарянията и колко ясно фокусирани са петната на обезцветяване. Миърс бе заключил, че вероятно са причинени от нещо малко като поялник, където топлината се концентрира на върха. Беше разумно предположение и всичките му по-нататъшни размисли тръгваха оттам.

Това му беше грешката.

Прегледах останалите проби от костите и всеки път виждах едно и също нещо. Докато ги прибирах, се чудех дали да не се обадя на Уорд, за да ѝ кажа какво съм открил. Преди това обаче трябваше да проверя още нещо.

Нещо, което нямаше да ми е никак приятно.

Слънцето едва се промъкваше иззад облаците, докато пътувах към „Сейнт Джуд“. Когато приближих главния вход, то удържа временна победа и позлати с ярка светлина каменните колони и ръждясалите железни орнаменти на оградата, но вече потъмняваше пред настъплението на тъмните облаци.

Младата полицайка и по-възрастният ѝ колега отново бяха дежурни. Тя ми се усмихна приветливо.

— Пак ли се връщате?

— Надявам се не за дълго.

— А мен питате ли ме?

Махна ми с ръка и като че ли по сигнал точно в този момент слънцето отново се скри зад облаците. Минах покрай купчината развалини и усетих обичайното тягостно чувство при гледката на „Сейнт Джуд“, издигаща се заплашително пред мен. Нито Уорд, нито Уилън бяха вдигнали, когато се бях опитал да се свържа с тях по телефона. Оставих им гласови съобщения, потвърждаващи, че останките на жената са на Мария де Соуза и че трябва да поговорим, но без да споменавам повече подробности. Това, което исках да им кажа, не беше подходящо за съобщение, а така или иначе трябваше да се върна в „Сейнт Джуд“, за да се включа в издирването с кучето. Очаквах, че поне един от двамата ще е там.

Спрях до караваните и полицейските коли, слязох и ги видях на стълбите пред входа на болницата. Говореха с Джаксън, консултанта по претърсването, който носеше мръсен гащеризон, и когато се приближих, няколко други облечени в бяло служители излязоха от мрачния вход на болницата. Издирването явно или беше приключило, или бяха в почивка. Не исках да ги прекъсвам, ако Джаксън докладваше на Уорд за търсенето, и затова изчаках, докато свършат.

Външният вид на Уорд ме потресе. Снощи личеше, че е изтощена. Днес изглеждаше изстискана, с изпито и отпуснато лице. Дори непокорната ѝ коса беше безжизнена. Накрая тя кимна на Джаксън и се обърна. Консултантът тръгна към караваните, а тя и Уилън слязоха при мен.

— Ако си дошъл за претърсването с кучето, закъснял си — каза Уорд, когато се приближих. — Лабрадорът си счупи нокът и треньорката го закара на ветеринар. Не изглежда много зле и сигурно ще можем да продължим утре.

Гласът ѝ беше адски уморен, апатичен и безизразен.

— Получи ли съобщението ми? — попитах.

— За Мария де Соуза ли? Да. Благодаря. Все още издирваме зъболекаря на Уейн Буут, за да разберем дали протезата от котела е негова. Очаквахме някой да е забелязал, ако е носел проклетата протеза, но никой не знае. — Тя като че ли леко се окопити. — Спомена, че искаш да ни кажеш още нещо.

— Разгледах изгарянията на Кросли и Де Соуза. Не са причинени от висока температура.

— Моля? — обади се Уилън.

— Причинени са от електрически ток. Жертвите не са били жигосани. Някой ги е измъчвал с електрически ток, достатъчно силен, за да изгори костите им.

— Сигурен ли си? — умората на Уорд внезапно изчезна.

— По-сигурен не мога да бъда. Визуално изгарянията са сходни, но топлинните са по-големи и по-разсеяни. Ето защо са толкова малки и защо нямаше голямо външно изгаряне. Токът преминава директно през кожата и мускулите. И двата вида изгаряния могат да причинят фрактури, но при електрическите има увреждания и на микрониво. Получават се микроскопични пукнатини в костната структура, каквито открих в този случай. Това обяснява и другите наранявания, като големите фрактури на ръцете. А белезите от врязване на ремъците не са от бой или опити за бягство, а от гърчове. Затова и двете жертви имат спукани зъби — стискали са челюсти твърде силно по време на мускулните спазми.

— Боже мой. — Сега Уорд съвсем се съвзе и трескаво обмисляше току-що наученото. — Какво са използвали върху тях? Някакво електрошоково оръжие?

Поклатих глава.

— Не мисля. Електрошоковите устройства не са достатъчно мощни, за да причинят такива увреждания. Но ако в болницата не е имало ток, трябва да е бил някакъв преносим уред.

— Вътре намерихме автомобилни акумулатори — каза Уилън. — Помислихме, че просто са били изхвърлени, но ако някой е свързал кабели с тях, би ли получил достатъчно напрежение?

— Не знам — признах. — Може би, ако са били няколко.

Това беше неизвестна територия за мен. Нямаше много изследвания за електрическите изгаряния върху кости и бях срещал само няколко публикации за такива. Освен това те отразяваха силни токови удари в резултат на дефектни кабели или трудови злополуки, а в един от случаите — удар от мълния. Нищо сходно с това, което имахме тук.

— Какъвто и да е бил уредът, не мисля, че токът е използван само за изтезание — продължих аз. — Съдейки по местоположението им, повечето изгаряния са нанесени, когато жертвите са лежали. Но Мария де Соуза има един зад ухото, а Дарън — един по средата на гръдната кост. Мисля, че отначало са били зашеметени с електрошок. При него това е станало, докато е гледал напред, а при нея от някой, който се е приближил отзад.

— Може би се е опитала да избяга — предположи Уилън. — Първо нападателят е зашеметил едрия мъж, защото е бил по-опасен, а после приятелката му, когато е хукнала да се спасява.

Уорд кимна.

— Има логика. Но защо, по дяволите, Миърс не е забелязал това?

— Мисля, че го е забелязал. Просто не е искал да го признае — казах аз. — Той започна с предположението, че изгарянията са термични, и после не е могъл да преразгледа тази си идея. Не и след като първоначално е бил убеден и ти е казал за нея. Мисля, че затова се е забавил толкова — не е могъл да приеме, че фактите не пасват на теорията му.

Известно е като когнитивна предубеденост. Познавах доста учени, които са станали нейна жертва и упорито отказват да признаят грешката си въпреки натрупаните доказателства. Случва се и с по-възрастни хора, но при Миърс арогантността беше допълнена от неопитност. Той толкова отчаяно искаше да се докаже в първия си голям случай, че бе изгубил от поглед това, което трябваше да върши.

Сега това беше най-малкият му проблем.

Уорд очевидно си помисли същото.

— Да оставим Даниел Миърс. Сега поне знаем как са били обезвредени и измъчвани жертвите. Това е някакъв напредък. Има ли нещо друго?

Изрече го с тон, сякаш смяташе разговора за приключен.

— Всъщност има — отговорих аз. — Мисля, че същото се е случило и с Кристин Горски.

Това привлече вниманието им.

— Мислех, че тя няма изгаряния — каза Уорд, като се намръщи.

— Не открих по костите. Но може да е имала някъде, където няма как да ги забележим.

Уорд осъзна за какво говоря и лицето ѝ се преобрази.

— Имаш предвид корема ѝ?

— Мисля, че да. Знаем, че не е било голяма рана, защото по дрехите ѝ нямаше кръв. Но е носила къса фланелка с гол пъп, при което коремът ѝ е бил на показ, а изгарянето от токов удар може да пробие кожата, без да причини кървене. Това би било достатъчно, за да привлече мухите, след като е починала, особено ако преди това раната е била инфектирана.

Настъпи мрачно мълчание.

— Но не си сто процента сигурен, нали? — каза Уилън след малко. — Сам каза, че по тялото ѝ няма нищо, което да доказва това.

— Върху нейното, не. — Поех си въздух, но колкото и да ми беше неприятно, трябваше да го кажа: — Но върху плода има.

Отначало си бях помислил, че малките фрактури на крехките кости са се получили, когато тялото на майката е било преместено. Но след като видях нараняванията на Дарън Кросли и Мария де Соуза, отново изследвах скелета на бебето и открих сходни увреждания.

— Мускулните контракции от токов удар могат да доведат до фрактури на костите — казах сега. — Това е станало при Кросли и Де Соуза и мисля, че се е случило и с плода. Матката и амниотичната течност може да са осигурили известна защита, но… не много.

— Господи — промърмори Уилън, като поклати глава.

Но Уорд не беше убедена.

— Ако някой е поразил Кристин Горски с електрошок, защо самата тя няма фрактури?

— Невинаги се получават фрактури. Зародишът е много по-малък и е бил по-близо до източника на ток. Освен това рамото на Кристин Горски беше извадено. Мускулните спазми могат да причинят и това, така че е възможно да се е случило едновременно.

— Водите ѝ са изтекли — напомни Уилън с дрезгав глас. — От това са следите от течност на стълбите към тавана и по пода на таванското помещение. Някой изверг я е ударил с ток и водите ѝ са изтекли.

Бях стигнал до същото заключение. После, когато се е опитала да избяга, този някой я беше последвал до тавана и бе заключил вратата след нея.

Телефонът на Уилън звънна и той въздъхна облекчено. Отдалечи се по стълбите, за да отговори, а Уорд продължи:

— Значи имаме работа с един човек, отговорен и за трите жертви. — Тя стисна носа си и потърка очите си. — Кристин Горски, Кросли и Де Соуза, а вероятно и Уейн Буут, въпреки че за него все още не можем да го докажем.

— По-рано говорих с Ейнсли — отбелязах. — Каза ми, че пръстовите отпечатъци, които сте намерили в „Сейнт Джуд“ не са на Гари Ленъкс. Лола ли размисли и ви позволи да ги снемете?

Уорд отново се умърлуши.

— Не — отговори. — Все още не е дала съгласие. Затова взехме чашата му за хранене и чашата, която тя бе използвала в дома им. Няма да се приеме в съда, но поне ни позволи да сравним отпечатъците им с тези от „Сейнт Джуд“. Нямаше никакво съвпадение.

Значи това беше. След цялата суматоха разследването срещу Гари Ленъкс се оказа загуба на време, както бе казал Ейнсли. Вярно беше, че сега поне получаваше адекватна медицинска грижа, но това едва ли облекчаваше живота на Лола. Браво, Хънтър.

— И сега какво… — започнах, но Уорд вдигна ръка и ме прекъсна.

— Чакай.

Гледаше Уилън. Той все още говореше по телефона. Намръщено слушаше какво му говорят от другата страна на линията.

— Нещо не е наред — каза ѝ той. После пак по телефона: — Я повтори. Нали не казваш…

Намръщи се още повече и в този момент чух шума на приближаващ се автомобил. По алеята към болницата бавно се движеше червен микробус без опознавателни знаци. Отпред, сякаш го ескортираха, вървяха двама униформени полицаи. Разпознах веселата млада полицайка и по-възрастния ѝ колега, които бяха дежурни на портала, но даже когато видях как шофьорът на микробуса извади ръката си през отворения прозорец, държейки нещо, не осъзнах какво се случва.

Все още вдигнал телефона на ухото си, Уилън пребледня.

— По дяволите! — възкликна.

— Какво става, Джак? — попита Уорд.

Другите полицаи наоколо също обръщаха глави към странното шествие.

Нямаше време да ѝ отговори. Изведнъж микробусът ускори и принуди двамата полицаи отпред да хукнат. Младата жена, с която бях говорил по-рано, се спъна и падна, и за една ужасна секунда си помислих, че микробусът ще я прегази. Той обаче спря и шофьорската врата се отвори.

От нея слезе Джесъп.

Строителят носеше спортен сак, преметнат през рамо, издут и увиснал от това, което бе вътре. Все още държеше едната си ръка вдигната и в нея има нещо малко и квадратно. Отначало си помислих, че е мобилен телефон, но после видях жици, водещи към отворения сак.

Устройството в ръката му беше детонатор.