Мирис на смърт

23

На другата сутрин, след като се показа за кратко, слънцето отново се отказа да се бори с облаците. Докато карах към моргата, мрачните мокри улици проблясваха на светлината на фаровете много след като би трябвало да се е зазорило. Отидох по-рано от необходимото. По-късно щях да се срещна с Парек за огледа на костите, извадени от котелното, но преди това трябваше да свърша една друга задача.

Малките кости на бебето на Кристин Горски бяха киснали във вода няколко дни. Всяка сутрин се отбивах през моргата, за да проверявам как са и да сменям водата. От самото начало по тях нямаше много мека тъкан и сега дори и тя беше опадала. Нищо не ми пречеше да ги огледам, но знаех, че Уорд иска първо доклада за обгорените останки от котела. Скелетът на бебето трябваше да почака.

Крехките миниатюрни кости ме натъжиха, докато внимателно ги изваждах от водата. Някои бяха толкова малки, че можех да ги вдигна само с пинсети. Фрактурите, открити на рентгеновите снимки върху двете миниатюрни предмишници, бяха твърде тънки, за да се видят с невъоръжено око. Въпреки това се опитах да ги различа. Те вероятно бяха причинени от плъховете или — което беше по-вероятно, като се имаше предвид деликатността им, — когато мумифицираното тяло на майката е било преместено по-навътре в таванското помещение.

Но бяха твърде малки, за да се видят, тънки като косъмчета линии на фона на белите костици. Отново накиснах останките в чиста вода и излязох.

Огледът на овъглените кости от котела не отне много време. При наличие само на левия голям пищял, дясната капачка и няколко фаланги от ръцете и краката, за съдебния патолог нямаше много работа и Парек явно бе настроена за бързо приключване, когато нахълта в залата за брифинги с бодрото:

— Добро утро, добро утро, хайде да действаме!

Самият инструктаж беше чисто формален и когато излязохме, Парек се приближи до мен.

— Да си виждал наскоро колегата си? — попита.

Отначало не разбрах кого има предвид.

— Кого да съм виждал?

— Очевидно не говоря за кучето, което търси останки. Имам предвид нашия изтъкнат съдебен тафоном Даниел Миърс.

Последния път, когато го видях, беше в нощта, когато ми се беше обадил да ме моли за помощ. Предполагах, че вече е приключил, макар че, след като Уорд заплаши да го повика да направи огледа на изгорените кости вместо мен, очевидно все още беше тук.

— Напоследък не съм. Защо?

— Само питам. — Проницателните ѝ очи се задържаха за момент върху моите. — След като си тук, си помислих, че може да се отбиеш да видиш как се справя.

Тя бутна вратата и се отдалечи, като ме остави да се чудя какво имаше предвид. Уорд също бе доста загадъчна миналата вечер, когато спомена, че Миърс има проблеми. Предположих, че е свързано с търсенето на потвърждение, че жената, открита с Кросли, е Мария де Соуза, вероятно по зъбен профил или медицинско досие.

Но не би трябвало да се нуждае от помощта ми за това. Пък дори и да ме беше помолил за помощ, нямах намерение да повтарям грешката си, след като вече се бях опарил. Парек не знаеше за този случай, но не смятах да повтарям. Каквито и неприятности да имаше Миърс, нека този път да се оправя сам.

Огледът беше рутинен, както и очаквах. Рентгеновите снимки не показаха стари фрактури, които биха могли да помогнат за идентифицирането, а всичко друго просто потвърждаваше това, което бях видял, докато прибирах костите от местопрестъплението. Големият им размер, например на лопатката, показваше човек с висок ръст, което означаваше вероятно — макар и не със сигурност — мъж. По измерванията на пищяла прецизирах предварителната си оценка за височината на около сто осемдесет и пет сантиметра. Но това не беше окончателно, въпреки че тибията е добър показател за ръста, в идеалния случай оценката трябва да се основава на дължината и на другите дълги кости.

Все пак това беше най-доброто, което можех да направя. И нито Парек, нито аз можехме дори да предполагаме вероятната причина за смъртта. Въпреки че следите от счупвания на двете ребра, които бяхме намерили, очевидно бяха причинени от удар с тъп предмет, нямаше как да кажем със сигурност дали са една от причините за смъртта. И двете ребра бяха счупени диагонално, така наречените прости фрактури. Обикновено при падане костта се счупва надве, при което се образува назъбен, остър ръб. Такава рана лесно може да се окаже смъртоносна, ако острата кост прониже сърцето или белия дроб или прекъсне артерия.

Проблемът беше, че не можех да кажа какво се е случило. Нараняванията можеха да са нанесени и след смъртта. Единственото, което можех да твърдя със сигурност, беше, че ребрата вече са били счупени, когато тялото е хвърлено за изгаряне. Повърхностите на местата на фрактурите бяха почернели и овъглени колкото и останалите кости, сигурен знак, че са били изложени на огъня. Ако са били повредени след това — например когато крехките останки са били вадени от котела, — тогава голата вътрешна повърхност щеше да е бледа като слонова кост.

Все пак открихме някои интересни факти. След като костите бяха внимателно почистени от сажди, видях, че главата на дясната тибия и вътрешната повърхност на капачката са леко износени. Фалангите изглеждаха по сходен начин. Това беше възрастен човек, живял достатъчно дълго, за да получи ранни дегенеративни промени в ставите, но не чак толкова, че да предполагаме дълбока старост.

— Въз основа на това бих казал някъде между трийсет и четиресет години — съобщих на Уилън.

Уорд беше тръгнала веднага след огледа, повикана на поредния инструктаж при Ейнсли. Заместникът ѝ имаше замъгления поглед на човек, който цяла нощ не е спал.

— Колко си сигурен за ръста?

— Щях да съм по-доволен, ако можех да се опра на няколко кости, но дължината на пищяла обикновено е доста надежден показател. Защо? Да не би да имаш предположение кой може да е жертвата?

— Може би. — Уилън като че ли се поколеба дали да ми каже, но после сви рамене. — Все още търсим лица, свързани с Дарън Кросли, особено ако са работили в „Сейнт Джуд“. Освен Мария де Соуза, намерихме и друг, чието описание повече или по-малко съвпада с това, което каза за останките от котела. Казва се Уейн Буут и е бил санитар като Кросли. Четиресет и пет годишен, ерген, висок около метър и осемдесет и добре сложен.

Това не беше много далеч от моята оценка за възрастта и височината, но не толкова близо, колкото бих искал.

— Четиресет и пет е горната граница на вероятната възраст, но е възможно да е той. Все пак очаквах да е някой по-висок. Кога е изчезнал?

— Преди единайсет месеца.

Това беше седем месеца, след като по думите на Лола синът ѝ е получил инсулт, и значително по-скоро от петнайсетте месеца, когато Дарън Кросли, Мария де Соуза и Кристин Горски бяха видени за последен път живи. Уилън беше предвидил възраженията ми.

— За периода, откакто Ленъкс е болен, имаме само думите на майка му и като вземем предвид това, което знаем за нея, съм склонен да ѝ вярвам колкото на пръдня по време на гръмотевична буря. А и ти сам каза, че възрастта и височината са само приблизителни оценки. Не се обиждай, но колко можеш да определиш по пищяла и капачката на коляното?

Това беше основателна забележка. Обичах да си мисля, че оценките ми са достатъчно точни, но нямаше да позволя на гордостта ми да вземе връх, ако фактите говорят обратното.

И все пак не бях напълно убеден.

— Какво друго знаеш за него?

Уилън се усмихна.

— Това е най-интересното. След като го уволнили при затварянето на болницата, работил като охрана. Познай къде.

— Шегуваш се. В „Сейнт Джуд“?

— Нощен пазач, ако искаш вярвай. Не се задържал дълго, защото само няколко месеца по-късно решили, че нямат нужда от жива охрана и вместо това поставили бутафорните камери за наблюдение. Но бих казал, че Буут е най-вероятният кандидат за костите от котелното.

— Имал ли е зъбна протеза? — попитах, като си спомних деформираното парче тел и пластмаса с порцеланови зъби, което бяхме изровили от пепелта.

Уилън разочаровано поклати глава.

— В описанието, което имаме, не пише нищо такова. Проверяваме дали е ходил на зъболекар в района, но и да е ходил, още не сме открили при кого.

В това нямаше нищо необичайно. Не съществува национална база данни със стоматологични картони и затова единственият вариант беше полицията да обикаля местните зъболекарски кабинети с надеждата да намери точния специалист. По-рано бях работил по разследвания, при които детективите се принуждаваха да пускат обяви в зъболекарски списания.

Все пак това беше потенциално важна следа. Дарън Кросли вече бе идентифициран като една от зазиданите жертви и беше много вероятно тогавашната му приятелка Мария де Соуза да е жената, която намерихме с него. И въпреки съмненията ми за възрастта и височината му, този изчезнал Уейн Буут — не само бивш санитар в „Сейнт Джуд“, но и нощен пазач след затварянето ѝ — много вероятно беше последната жертва.

Беше изкушаващо да съберем всички тези улики в спретната теория, според която Ленъкс е крал и продавал лекарства от болницата заедно с другите трима, а после ги е убил и е скрил труповете в изоставената сграда. Дори Кристин Горски можеше да се впише в този сценарий — след като бе получила парите за още една доза от брат си, можеше да е отишла в „Сейнт Джуд“ с намерение да си купи наркотици и да е попаднала в ситуация, която е довела и до нейното убийство.

И все пак, колкото и съблазнителна да беше тази теория, тя си оставаше само предположение. И ако вината на Гари Ленъкс не се докажеше, всичко друго рухваше.

Работих до обяд. Уилън замина много преди това, както и Парек. Впрочем можех да свърша и по-рано. Вече бях разгледал добре изгорените кости по време на огледа с патоложката. За разлика от изсъхналите останки, тези бяха твърде крехки, за да рискуваме да ги накиснем, но така или иначе освен леко изчеткване нямаха нужда от почистване. Голяма част от ставните повърхности вече бяха видими и малкото крехки частици плът, които бяха останали, или опадаха заедно със саждите, или бяха твърде малки, за да ми попречат с нещо.

Но все още мислех за това, което Уилън ми каза за Уейн Буут. Бившият санитар и пазач от „Сейнт Джуд“ изглеждаше много подходящ кандидат за собственик на костите от котелното, но ме смущаваха несъответствията на възрастта и височината му с моите оценки. Аз бях първият, готов да признае, че това не е точна наука. Гените и начинът на живот играят своята роля и са фактор за по-ранното или по-късното износване на ставите при различните хора. И не всички крайници са точно пропорционални на останалата част на тялото.

И все пак не ми харесваше преценката ми да се отклонява толкова много от действителността. Затова прекарах няколко безплодни часа в повторно изучаване на костите и проверки на изчисленията си, за да видя дали не съм пропуснал нещо първия път.

Нищо не бях пропуснал.

Накрая, след като приех, че съм сторил всичко, което мога, спрях и отидох да обядвам. Доста късно, забелязах, след като видях колко е станал часът. Костите трябваше да бъдат почистени допълнително, преди да бъдат прибрани в кутии, и още не бях намерил време за оглед на частичната протеза, която бяхме открили. На някой етап трябваше да я прегледа съдебен зъболекар, но исках и аз да я видя.

Можеше да почака, докато обядвам. Тъй като не носех нищо приготвено и в моргата нямаше никакви удобства, излязох да търся къде да ям. Наблизо нямаше магазини, но имаше пъб, в който бях ходил и преди. Беше само на пет минути пеша и се запътих натам.

Времето не се бе подобрило, докато бях вътре. Беше все още тъмно и мократа мъгла прерязваше и те смразяваше до костите. Пъбът се намираше през две улици, декориран в стил „лондонски кич“. Беше пълно с хора и миризмата на мокри палта се смесваше с тази на бира и топла храна. Наблизо имаше съдебни сгради, а клиентелата се състоеше предимно от адвокати. Самоуверените им надути гласове създаваха оживен фон. Поръчах сандвич и кафе на бара и после се огледах за свободна маса. Повечето бяха заети, но в ъгъла имаше празен стол. Внимателно, за да не разлея кафето, пресякох стаята. На масата вече седеше някой, но едва когато приближих, видях кой е.

Миърс.

Съдебният тафоном беше последният човек, с когото исках да обядвам. Но нямаше къде другаде да седна и докато се колебаех, той вдигна глава и ме видя. Съдейки по изражението на лицето му, имаше същото желание да обядва в моята компания, колкото и аз в неговата, но вече нямаше избор.

— Тук седи ли някой? — попитах, като посочих свободното място.

Той се поколеба за секунда, преди да отговори, сякаш се изкушаваше да излъже, но все пак сви рамене.

— Не.

Пред него на масата имаше нахапан сандвич и халба бира. Имаше и още една, празна чаша и когато седнах, той я бутна настрани, сякаш да покаже, че не е негова.

— Как върви работата? — попитах, за да не мълчим.

— Нормално. — Отново сви рамене. — Знаете как е. Добре.

Като че ли се чувстваше неудобно и се взираше в ръцете си, като въртеше халбата на масата. Имах чувството, че съжаляваше, че още не я е изпил. Огледах се, за да се уверя, че никой не може да ни подслуша. Но беше достатъчно шумно и нямаше кой да ни чуе.

— Уорд ви възложи установяването на самоличността, нали? — попитах тихо.

Не казах чия самоличност, но щеше да се досети, че имам предвид Мария де Соуза.

— Кой ви каза?

— Никой. Само предположих.

Боже, той наистина беше изнервен. Надявах се, че сандвичът ми няма да се бави много.

— О. Ясно. Да, аз… ъх… работя по въпроса.

Отпи от бирата, почти я изгълта до дъно. Уорд беше споменала, че има проблеми, и Парек също бе направила тънък намек за това. Като го гледах сега, беше очевидно, че нещо се случва, но проблемите на Миърс не ме засягаха. Не ми беше работа да се грижа за него. Докато си мислех това, погледнах нелепо младото му лице и едва сдържах въздишката си.

— Добре ли сте? — попитах.

— Защо да не съм?

— Исках само да се уверя. Когато се видяхме за последно…?

— Всичко е наред! Просто имам много работа. Може би, ако Уорд беше изчакала да свърша една задача, преди да ми тръсне друга, щях…

Той замълча и бузите му пламнаха в червено. Пак се започва, помислих си примирено.

— Ако имате нужда от второ мнение по някакъв въпрос…? — предложих тихо.

Той прехапа устни, премигна гневно и се втренчи в чашата си.

— Явно не мога да…

— Сандвич с кашкавал?

До масата стоеше млада жена с чиния в ръцете. Погледнах я и се усмихнах бързо.

— Благодаря.

Миърс гледаше гневно към коленете си, докато тя оставяше чинията. Изчаках я да си тръгне.

— Да? — подканих Миърс.

Но бях пропуснал момента.

— Няма значение — промърмори той.

Изправи се, изпи остатъците от бирата си и заобиколи масата, като я разклати и кафето ми се изплиска в чинийката.

— Чакайте малко — извиках, но той вече си проправяше път през тълпата към вратата.

Докато се отдалечаваше, бутна един представителен тип с костюм на тънки райета и той почти разля питието си.

— Ето какво поведение, господа, сме принудени да търпим в наши дни — обяви мъжът, гледайки след него.

Миърс дори не го забеляза.