Мирис на смърт

2

Повечето хора биха сметнали професията ми за странна. Дори зловеща. Прекарвам толкова време с мъртвите, колкото и с живите, изследвам резултатите от разложението и разпада, за да идентифицирам човешки останки и да разбера какво ги е довело до това състояние.

Това е мрачен, но необходим занаят и когато видях името на Уорд на телефона си, веднага разбрах какво означава обаждането. Тя беше още детектив, когато се срещнахме за първи път — по повод на част от труп, оставена буквално на прага ми. Но наскоро я повишиха в главен инспектор и сега ръководеше един от екипите за разследване на убийства в столичната полиция. Ако се обаждаше в неделя вечерта, едва ли бе, защото иска да си поприказваме.

Красноречив знак за това, колко съм претръпнал, бе фактът, че почти не изпитах безпокойство. Преди няколко месеца именно Уорд беше тази, която ме предупреди, че отпечатъкът, намерен в апартамента ми, е на Грейс Страчън. Оттогава се чувахме от време на време, за да ме държи в течение за всяка информация около жената, която се бе опитала да ме убие. Или по-скоро за липсата на такава информация. Затова сега не ми и хрумна, че може да се обажда за нещо друго освен за работа.

Така и беше. Бяха открили труп на тавана на изоставена болница в Блейкънхийт, Северен Лондон. Старата лечебница не била използвана от години и служела за убежище предимно на наркомани и бездомници. Неидентифицираните останки очевидно били прекарали там дълго време и лошото им състояние налагало намесата на съдебен антрополог. При положение че местопрестъплението бе доста близо до квартала, в който живеех, тя питаше дали мога да отскоча и да погледна? Казах, че мога.

Не бих искал да прекарам последната си вечер с Рейчъл за близките три месеца по този начин. Но и тя каза, че ще е по-добре да поработя, отколкото двамата да се влачим из апартамента, обхванати от предпрощална меланхолия.

— Хайде, не ги карай да чакат!

Тъмнината се сгъсти, докато стигна до „Сейнт Джуд“. Не познавах Блейкънхийт, но улиците му бяха обичайният мултикултурен микс. Заведения за бързо хранене и магазини с табели на индийски, азиатски и европейски езици се бореха за място между занемарени партерни етажи със спуснати кепенци. Колкото по към периферията отивах, толкова повече ставаха последните, докато накрая уличните лампи не останаха единственото осветление на пустите улици. Накрая стигнах до висока стена, вървяща успоредно на пътя. Отгоре завършваше със стар железен парапет, през който стърчаха неподрязани клони, сякаш се опитваха да избягат. Мислех, че е парк, докато не стигнах до входа. Двете високи каменни колони на портала крепяха ръждясала арка от ковано желязо, на която с големи витиевати букви пишеше: „Кралска клиника «Сейнт Джуд».“

На стената до нея бе закрепен жалък, окъсан плакат с по-отчаяното послание: „Спасете «Сейнт Джуд».“

До един от каменните стълбове стоеше млада полицайка. Казах името си и изчаках да провери служебната ми карта.

— Карайте по алеята — упъти ме.

Когато минах под арката, фаровете ми осветиха табела с план на болницата, толкова избледнял, че едва се виждаше. Първоначалното ми впечатление за парк не беше много далеч от истината. Отвътре стената на оградата бе скрита зад стари дървета и предположих, че в миналото мястото е било пълно с добре поддържани зелени площи и болнични сгради. Сега цареше разруха. Каквито и сгради да е имало тук, отдавна бяха срутени и на местата им се виждаха само купчини тухли и бетон.

Усещането беше сякаш карах през бомбардиран град, тъмен и безлюден. Фаровете ми бяха единственото осветление в мрака. Дърветата и високата стена спираха светлината от улиците наоколо и придаваха на мястото по-изолиран вид, отколкото бе в действителност. Заобиколих тъмна купчина развалини и видях няколко полицейски коли и каравани, спрени на площадката пред оцелялата болнична сграда. Беше от викторианския период, на три етажа, с широко стълбище, спускащо се под централен портик в гръцки стил. Закованите прозорци гледаха като слепи очи от почернелите каменни стени, но въпреки мизерното си състояние постройката бе съхранила суровото си величие. Имаше корнизи с изящни орнаменти, а портикът се крепеше върху декоративно набраздени каменни колони. Над всичко това се издигаше ъглестият силует на часовникова кула, очертаваща се на фона на нощното небе като заканителен пръст.

Отново казах името си и ме насочиха към караваната на криминалистите, за да се преоблека с гащеризон и защитна екипировка. Уилън ме посрещна на стълбите за главния вход на болницата и се представи като заместник на Уорд. Покритите с графити крила на голямата двойна врата бяха изцяло отворени навътре. В сградата беше студено и влажно. Миришеше на влага, мухъл и урина. В някогашния вестибюл бяха монтирани прожектори, осветяващи зацапаната, ронеща се мазилка и затрупания с отломки под. От едната страна имаше остъклена кабинка с табела: „Амбулаторен прием“.

Разхвърляните празни бирени кутии и бутилки и овъглените следи от импровизирани огньове обаче говореха, че болницата още има обитатели. Стъпките ми прокънтяха глухо, докато се изкачвах по стълбите, извиващи се около отдавна изоставена асансьорна шахта. Прожекторите, монтирани на всяка стълбищна площадка, осветяваха покрити с прах указателни табели за „Рентген“, „Ендоскопия“, „ЕКГ“ и други отдавна забравени кабинети.

— Типична болница — каза задъхано Уилън, когато стигнахме до края на стълбите. Въпреки че сградата бе само триетажна, високите тавани удължаваха изкачването. — Даже да не си болен, когато постъпваш, това катерене е достатъчно, за да те убие.

Тръгна по дълъг коридор, в който бяха поставени още прожектори. Минахме покрай изоставени помещения, но през малките стъклени панели на тежките врати се виждаше само мрак. Под краката ни хрускаше оронена мазилка, а на места изгнилият таван бе пропаднал и се виждаха голи летви. Тук нямаше толкова много празни кутии и бутилки, но след такова дълго качване, изглеждаше логично.

Прожекторите водеха до сгъваема алуминиева стълба, нелепо нова и блестяща в тази мизерна обстановка. Беше опряна в основата на правоъгълен отвор за достъп до тавана и оттам започваше пътеката от метални плоскости, водеща до мястото, където чакаха Уорд и членовете на екипа ѝ.

При трупа.

Сега отново го огледах, като потърквах главата си на мястото, където я бях фраснал в гредата на покрива.

— Тъкмо се канехме да започваме — каза ми Уорд. — Познаваш ли професор Конрад?

Знаех го само по име. Съдебният патолог вече беше авторитет в своята област, когато аз започвах работа в моята, и имаше плашещата репутация на човек с избухлив нрав. Сега бе минал шейсетте, но изглежда, годините не бяха смекчили темперамента му. Гъстите му сиви вежди се събраха строго, когато ме погледна над маската.

— Радвам се, че най-накрая пристигнахте.

Имаше сух пронизващ глас и беше трудно да преценя дали в думите му има укор, или не. Отново ми се стори, че мярнах някакво движение в сенките, но този път го пренебрегнах. Достатъчно се бях изложил вече.

Уорд ме погледна, като вдигна вежди.

— Е, след като всички вече сме тук, да започваме. Мръдни се — добави, като безцеремонно бутна криминалиста, стоящ до нея.

Другите се размърдаха, за да ми направят място. Плоскостите за стъпване бяха така разположени около увития в найлон труп, че да образуват работна платформа. Но заради ниските греди на покрива и комина пространството бе тясно и още по-горещо под прожекторите.

— Болницата е затворена от години. Единствените, които я използват, са бездомниците и наркоманите — каза Уорд, когато се приближих, за да погледна по-добре. — Допреди няколко месеца, когато започна разрушаването, тук се продаваха доста наркотици. Може да си имаме работа със смъртоносна свръхдоза или опит за прикриване на убийство след спречкване.

И двете бяха често срещани. Вгледах се в изсъхналото лице, полускрито под найлона.

— Кой е намерил трупа, някой от екипите за разрушаване ли? — попитах.

Тя поклати глава.

— Би трябвало да са проверили тавана, но едва ли са си дали толкова труд. Не, намерил го е някой от дружеството за защита на прилепите. Дошъл е на проучване и е намерил повече, отколкото е очаквал.

— Прилепи ли?

— Колония от дългоухи, както се оказва. — В гласа ѝ прозвуча подигравателна нотка. — Защитени са и трябва да внимаваме да не ги безпокоим.

Хвърлих бегъл поглед към сенките над нас. Значи не си бях въобразил движението.

— Инвеститорите планират да изравнят целия парцел и да построят голям офис комплекс — продължи Уорд. — Има силна съпротива от местните и тази история с прилепите е поредното забавяне. Голяма радост за протестиращите, защото означава отлагане в последната минута на екзекуцията на „Сейнт Джуд“. Докато прилепите не бъдат настанени на друго място, или каквото там правят с тях, строителните дейности са замразени.

— Колкото и вълнуващо да звучи всичко това, отмених покана за вечеря — изрече Конрад с насечен тон. — Ще съм ви благодарен, ако не ме карате да стоя тук цяла нощ.

Безразличен към гневния поглед на Уорд, патологът сковано клекна до трупа. Минах от другата страна и също коленичих. Обрамчено в ореол от проскубана коса, лицето в найлоновото платнище беше съсухрено като пергамент. Очите бяха празни, от носа и ушите бяха останали само чуканчета. В преобладаващата миризма на прах и гнила дървесина изпод найлона се процеждаше друга, сладникава и застояла.

— Очевидно отдавна е тук — отбеляза Конрад, сякаш коментираше времето. — Трупът е напълно мумифициран.

Не точно, помислих си, но засега не казах нищо.

— Това нормално ли е?

В гласа на Уорд прозвуча съмнение. Патологът или не чу, или предпочете да не отговаря.

— Може би — отговорих вместо него.

Мумифицирането може да се случи по естествен път под действието на редица фактори, от киселинността на торфените блата до екстремни студове. Но това тук беше друго. Огледах се в тъмното таванско помещение и забелязах, че паяжините наблизо леко се поклащат от слабо въздушно течение.

— Това са почти идеални условия за мумифициране. Усещате колко е горещо и със сигурност е сухо дори през зимата. На такива големи стари тавани обикновено има добра вентилация, с достатъчно течение, за да елиминира влагата.

Докато говорех, Конрад спокойно разтвори платнището и разкри раменете и гърдите. Трупът лежеше по гръб, леко изкривен и свит в гънките на найлона, като мъртва птица в гнездо. Коремът и долната част на тялото още бяха покрити, но беше ясно, че тялото не е на висок човек. Съдейки по ръста, вероятно беше юноша или дребен възрастен. Единствената му дреха беше разкъсана жълта тениска с петна от течностите, отделили се при разлагането. От късите ръкави се показваха ръце, от които бяха останали само сухожилия и кости. Както и на лицето, кожата им бе изсъхнала като пергамент.

— Дланите сякаш са подредени — забеляза Уорд. Ръцете, с извити като орлови нокти пръсти, бяха събрани върху кокалестия гръден кош сякаш тялото бе положено в ковчег, а не в найлоново платнище. — Някой е отделил специално време за това. Говори за разкаяние или поне за уважение. Може би този, който го е направил, я е познавал.

„Нея“ ли? Погледнах изненадано Уорд. Нищо не подсказваше, че трупът е женски, и имайки предвид състоянието му, можеше да са необходими няколко дни, за да установим със сигурност пола. Освен ако не намерехме някакъв личен документ.

— Малко е рано да използваме местоимения от женски род, докато не определим пола, не смятате ли? — отбеляза Конрад, като я погледна строго.

Уорд се изчерви забележимо, въпреки че половината ѝ лице бе скрито под качулката и маската. Може да беше неволна грешка, но един следовател не може да си позволи такава.

Тя побърза да подмине грешката си и продължи:

— Можете ли да направите груба преценка колко време е минало от смъртта?

Патологът отговори, без да вдига очи:

— Не, не мога. Не знам дали чухте, когато казах, че трупът е мумифициран.

Сега Уорд изглеждаше не само засрамена, но и ядосана. Но Конрад беше прав. Когато труп достигне това ниво на изсушаване, всички други физически промени се забавят толкова, че стават почти незабележими. Има случаи на естествена мумификация, при които човешки останки са се запазили стотици години или дори по-дълго.

— Малко вероятно е някой да се опита да скрие труп тук, докато болницата „Сейнт Джуд“ още е функционирала като такава — намеси се Уилън, запълвайки неловкото мълчание. — Трябва да е станало след затварянето ѝ.

— Кога е била затворена? — попитах аз.

— Преди десет-единайсет години. Предизвика доста сериозно недоволство.

— Добре, можем да го приемем за максимален срок, но не ни върши много работа — каза Уорд. — За колко най-кратко трупът би могъл да се мумифицира по този начин? Може ли да се случи за по-малко от десет години?

— При подходящи условия, да — отговорих. — През лятото тук сигурно става доста горещо, което ще ускори процеса. Но като го гледам, бих казал, че е бил тук минимум две лета. Дори в тази жега сега почти не мирише и това ме навежда на мисълта, че мумифицирането отдавна е приключило.

— Супер. Значи приемаме, че смъртта е настъпила някъде между петнайсет-шестнайсет месеца и десет години преди сегашния момент. Това сериозно стеснява кръга.

Нямаше какво да кажа по този повод, затова си замълчах. Конрад дръпна още малко платнището. Дебелият найлон беше мръсен, покрит с циментов прах или мазилка и нацапан със синя боя. Повече ме интересуваше онова, което не се виждаше по него, но точно тогава патологът откри долната половина на тялото и това, което видях, ме накара да забравя всички други детайли.

Краката бяха частично повдигнати, долепени, свити в коленете и огънати под ъгъл настрани. Бяха почти само кожа и кости и частично покрити с къса дънкова пола, осеяна със същите петна като скъсаната тениска. Последната бе вдигната по-високо, събрана под гърдите и откриваше корема. Или каквото бе останало от него. По-голямата част от коремната кухина, от долната част на ребрата до горната на срамната кост, зееше отворена. Останките от вътрешните органи вътре бяха толкова изсъхнали и разложени, че бяха неузнаваеми.

Но не това накара всички да затаят дъх. В кухината имаше нещо, което приличаше на тънки бледи клонки. Гледката накара стомаха ми да се свие и по рязката въздишка на Уорд разбрах, че и тя се е досетила какво са.

— Май плъховете са се почерпили — коментира един от полицаите, като проточи врат, за да види по-добре. — Явно един от тях е умрял вътре.

— Не приказвай глупости. И покажи малко уважение — тонът на Уилън беше убийствен.

— Моля? Аз само…

— Това е ембрион — тихо каза Уорд. — Била е бременна.

Изглеждаше разстроена, сякаш това откритие бе подкопало обичайната ѝ професионална безпристрастност. Уилън хвърли на провинилия се полицай гневен поглед, обещаващ, че по-късно ще има още хокане; после се обърна към Уорд:

— Изглежда, че бяхте права, госпожо. Жена е.

Така беше, но когато изказваше предположението си, Уорд нямаше как да знае със сигурност.

— На каква възраст е плодът? — попита тя.

— Съдейки по размера и развитието, вероятно шест-седем месеца — отговорих.

Конрад не обръщаше внимание на тази размяна на реплики. Отдръпна се от корема, сякаш съдържанието му не го касаеше, и насочи вниманието си върху друго.

— Фактът, че е била бременна, е полезна следа — промърмори по-скоро на себе си, отколкото на другите. — Ако е била в детеродна възраст, това стеснява леко кръга. Облечена е, бельото още е на мястото си, няма видими следи от сексуално насилие. Макар че това все още не може да се каже с пълна сигурност.

— От друга страна, носи много малко дрехи. Няма яке, само с тениска и пола е — добави Уорд. — Няма чорапогащи, което означава, че вероятно е умряла през летните месеци.

Уилън поклати глава.

— Освен ако не са я убили някъде на топло и после да са я донесли. Жена ми не носи пуловер, когато е на закрито, дори през зимата. Просто надува парното и оставя аз да му мисля за сметката.

Уорд като че ли не го чу.

— Ами коремът? — попита тя. — Възможно ли е това да е причинено от плъховете, или е някаква рана?

— Питайте ме след аутопсията — отговори Конрад. После обаче подсмръкна и добави замислено: — Плъховете са по-склонни да гризат отворена рана, затова е възможно да е била намушкана. Но нека да не правим прибързани заключения, става ли? Първо, по дрехите няма видими петна от кръв, което предполага, че ако е имало рана, тя не е кървяла много.

Беше прав. Би било лесно да си представим, че виждаме някаква ужасяваща рана, но знаех какви номера може да играе природата. За момента бях сигурен само за едно.

— Местена е.

Всички ме погледнаха. Нямах намерение да го обявя толкова директно, но мъничкият скелет, който все още бе в утробата на майка си, ми бе подействал по-силно, отколкото мислех.

— Тялото е било другаде. Донесено е тук, след като се е мумифицирало.

Конрад изсумтя неохотно:

— Да, прав сте.

— Сигурен ли сте? — попита Уорд.

Кимнах.

— Костите на плода не са в анатомична позиция. Разбъркани са повече, отколкото може да се очаква, дори и след намесата на плъховете. Това подсказва, че са били разместени от доста силно движение, когато в матката вече не е имало течност да ги крепи.

— Ако тялото е било увито в найлона на по-късен етап — каза Уилън, — може би се е случило тогава?

— Вероятно. Трупът нямаше да е мумифициран, ако е бил в платнището през цялото време. Вътре щеше да кондензира влага и той щеше да се разложи нормално. Ако се беше случило така, найлонът щеше да е омазан с течности и дрехите да са пропити с тях.

— Значи първо се е мумифицирала, а после е била увита в найлона? — попита Уорд.

— Така трябва да е станало. Пък и вижте това. — Посочих няколко тъмни частици с големина на оризови зърна, залепнали в гънките на дрехите. — Би трябвало да има много повече пашкули от мухи. Ако тялото е било тук през цялото време, щяха да са разпръснати навсякъде наоколо.

Уорд се намръщи.

— Мухи ли? Тук е пълна тъмнина. Как са могли да видят трупа?

— Не се налага да виждат; те отлично се ориентират по миризмата. — Беше разпространена заблуда, че мухите не са активни на тъмно, но липсата на светлина далеч не е достатъчно условие, за да се отървеш от досадните насекоми. — Това вероятно са какавиди от синя месарка. Ако е прекалено тъмно, за да летят, могат да пропълзят до трупа.

— Представям си го — измърмори Уилън и направи гримаса на отвращение.

Уорд го погледна раздразнено.

— Защо има мухи, ако тялото е мумифицирано? Това няма ли да ги отблъсне?

— Не и ако е започнало да се разлага преди това. Съдейки по петната по дрехите, преди тялото да започне да изсъхва и да се мумифицира, е имало някакво първоначално разлагане. Това би било повече от достатъчно.

Мухите месарки са способни да подушат разлагащ се труп от километър и половина и дори да се ориентират по миризмата толкова точно, че да снесат яйцата си в очите, носа и всички други дупки, които намерят. Липсата на кръв по дрехите на жената показваше, че не е имала сериозна рана, но дори малка раничка би привлякла мухите. Можеше да им е отнело повече време, за да стигнат до нея в тъмното, но със сигурност бяха започнали да снасят яйца много преди да се появят плъхове. След като са се излюпили, червеите лакомо бяха започнали да поглъщат мъртвата тъкан, бяха разширили първоначалната рана и бяха продължили цикъла на хранене и размножаване, докато тялото се е мумифицирало. Чак тогава го бяха напуснали.

Уорд отново се намръщи.

— Значи казвате, че е била убита другаде и после е донесена тук?

— Не задължително. — Погледнах Конрад, за да видя дали не иска той да отговори. Патологът обаче продължаваше да оглежда останките. — Където и да е било тялото в началото, трябва да е било при почти същите условия като тук. Сухо, проветриво и достатъчно горещо място, за да протече бързо мумифициране. Това е доста рядка комбинация.

— Мислиш ли, че трупът е бил тук през цялото време и само е преместен в друга част на тавана? — попита Уорд.

— От това, което виждам, да, възможно е.

— Не виждам логика. — Уилън прозвуча раздразнено. — Какъв е смисълът? Ако някой се е страхувал, че трупът може да бъде открит, защо не го е занесъл другаде? И защо е чакал да се мумифицира, преди да го премести?

— Не знам — признах аз. — Но мисля, че трябва да претърсите останалата част от тавана за пашкули от мухи.

— Добре, ще проверим. — Уорд наблюдаваше патолога, който не обръщаше внимание на разговора ни, а стоеше наведен напред и разглеждаше сгънатите ръце на трупа. — Открихте ли нещо, професор Конрад?

— Върховете на пръстите са силно наранени. Отчасти може да е от гризачи, но не мисля, че е само това.

— Може ли да погледна? — попитах аз.

Той се дръпна, за да ми направи място. При това състояние на тялото беше трудно да се прецени кои наранявания са получени преди смъртта и кои — след. Някои от изсъхналите пръсти бяха наръфани от малки зъби, а ноктите бяха започнали да падат по време на първоначалното разложение. Но самите върхове на пръстите бяха разкъсани, а ноктите — счупени и напукани, като един от тях изцяло липсваше.

— И аз не мисля, че това е работа на плъховете. Изглежда, че поне отчасти пораженията са нанесени, докато е била жива — отбелязах.

— Искате да кажете, че е била измъчвана?

— Вие упорито задавате въпроси, на които не можем да отговорим — измърмори Конрад. Тръгна да се изправя и коленете му изпращяха. — Видях достатъчно. След като приберете ръцете в пликове, можете да изпратите тялото в моргата. Мисля, че може с голяма сигурност да се каже…

Млъкна рязко, защото в този момент над главата му с бърз трептящ звук като от прелистване на книга се стрелна тъмен силует. Прилепът изчезна за секунда, но появата му стресна патолога. Той залитна назад, като размаха ръце, и кракът му се плъзна от ръба на металната плоскост. Със сухо изпращяване тънкият под се строши и слоевете мръсна изолация оживяха сред облак прах около преминаващия през тях крак на Конрад. Уилън успя да го хване за китката при залитането назад и за секунда помислих, че ще го задържи.

Но после Конрад и цяло парче от пода под него изчезнаха с трясък на чупещи се дъски и мазилка.