Мирис на смърт

8

Докато отивах към колата, все още кипях от гняв. Миърс може и да изглеждаше млад, но не беше лишен от самонадеяност. Или нахалство. В работата си бях виждал не една примадона, но съдебният тафоном можеше да оглави списъка. Ейнсли също ме дразнеше с покровителственото си предложение за кариерно развитие, след като бе провокирал отстраняването ми от разследването. Или поне от тази негова част. И въпреки че не обвинявах Уорд за случилото се, тя трябваше да ме предупреди по-рано. Не да ме остави да обикалям местопрестъплението, мислейки си, че ще работя по него.

Все още огорчен и убеден, че са се отнесли несправедливо към мен, дръпнах ципа на гащеризона, докато се промъквах между паркираните полицейски коли. Едва когато се приближих до моята, осъзнах, че съм подминал кофите за боклук, оставени за употребяваните гащеризони.

Прекрасно. Но тази неволна грешка беше достатъчна да разсее лошото ми настроение. Когато се обърнах и тръгнах обратно, възмущението ми започна да поспада. Тук ставаше дума за нещо повече от просто гордост, напомних си, като гледах суровите стени на „Сейнт Джуд“. По това време на деня слънцето бе застанало зад старата болница и сянката ѝ падаше върху паркинга. Когато навлязох в нея, температурата спадна значително, сякаш суровата атмосфера на зданието стигаше чак дотук.

Не исках да си представям как са се чувствали двете жертви, които бях видял вързани за леглата в зазиданата стая. Споменът за тази сцена заличи и последните остатъци от самосъжалението ми. Трудно беше да се каже колко време са били там труповете им, след като са били оставени, да умрат и да се разлагат в студения мрак. Но при тези условия — сухо, с ниска постоянна температура дори в летните дни — сигурно бяха минали месеци. Може би дори години, защото след като разлагането достигне последния си етап, настъпва един вид застой и по-нататъшните физически промени се забавят, забавят, докато станат почти незабележими.

Спрях до кофите за боклук и за първи път си дадох сметка за истинските размери на болницата. Беше огромна. С почернели стени и заковани прозорци изглеждаше като гигантски изоставен мавзолей. Гробница. Гледайки я отстрани, неволно потреперих.

Какво друго имаше там?

Обърнах се и се върнах до колата. Искаше ми се да огледам двете зазидани жертви, да открия какво могат да ми кажат останките им. Въпреки това, когато отражението на „Сейнт Джуд“ изчезна в огледалото ми, не съжалих, че вече не я виждам.

Съвсем бях забравил за глутницата репортери пред болницата. Тълпата беше нараснала от сутринта. Освен новинарските екипи, пред портите се бяха събрали много други хора. Демонстранти с плакати в ръце задръстваха тротоарите около входа. Бяха от най-различни възрасти и етноси и за да не бъдат допуснати на територията на болницата, се беше наложило полицията да изпрати още служители. Между каменните стълбове на портала бяха монтирани преносими метални огради, които ме принудиха да намаля, когато ги доближих. Свалих стъклото.

— Какво става? — попитах младата полицайка, която се приближи.

— Нещо като протест — каза тя равнодушно. — Не създават проблеми, дошли са само да се покажат пред камерите. Чакайте, сега ще ви пуснем да минете.

Изчаках, докато преместят ограждението. Плакатите съдържаха послания, вариращи от директни призиви за спасяване на „Сейнт Джуд“ до по-политически искания. Един импровизиран плакат, заявяващ, че „Хората искат жилища, а не офиси“, беше опънат на два кола, носени от протестиращите, а под него на една пейка стоеше някакъв мъж и говореше на тълпата. Спуснах прозореца още малко, за да чуя какво казва.

— … трябва да се засрамят! Срамно е, че невинни хора се страхуват да ходят по собствените си улици. Срамно е какви лишения трябва да търпят семействата в този квартал. И е срамно хората да бъдат оставяни да умрат като животни в тази сграда, която някога е била болница! Точно така — болница.

Мъжът беше около трийсетгодишен, изключително елегантен, облечен с черно сако и бяла риза, които подчертаваха тъмната му кожа. След като направи пауза за по-голяма убедителност, той огледа тълпата и продължи:

— Политиците и олигарсите, които дърпат конците, са слепи за тази трагична ирония на съдбата. Или не им пука. Какво стана с нашата общност! Магазините фалират, домовете опустяват. А сега и това! — Посочи с пръст болницата. — Опитахме се да спасим „Сейнт Джуд“ от затваряне, но никой не ни обърна внимание. Опитахме се да ги убедим да построят нови домове, а не офиси, които ще стоят празни с години. И не ни обърнаха внимание. Докога ще се оставяме да ни игнорират? Колко от нас още трябва да умрат?

Прозвучаха гневни викове и протестиращите размахаха плакати и ръце във въздуха. Когато отвориха полицейската бариера, потеглих бавно напред. Хората в периферията на тълпата се отдръпнаха, за да ме пропуснат, но се наложи отново да спра, защото пред колата ми се изпречи млада жена. Пъхна листовка под една от чистачките ми и когато един полицай понечи да я отведе, хвърли друга през отворения ми прозорец.

— Утре вечер има обществено събрание! Моля ви, елате — извика тя, докато я отвеждаха.

Листовката падна в скута ми. Беше евтино ксерокопие с черно-бяла снимка на „Сейнт Джуд“ в цялото ѝ великолепие. Отдолу имаше надпис: „Не позволявайте това да бъде символ на нашия живот!“, заедно с подробна информация за мястото и часа на събранието.

Хвърлих листовката на седалката до себе си и затворих прозореца. Докато стъклото се вдигаше, отново погледнах към говорещия. Размърдването около колата ми явно бе привлякло вниманието му, защото в този момент гледаше право към мен.

За секунда очите му проблеснаха, сякаш ме позна, но после отмести поглед. Оставих го да проповядва пред тълпата, превключих предавките и минах през портала.

Когато изкарах колата на улицата, видях мъж, застанал сам на автобусната спирка отсреща, далеч от демонстрантите и журналистите. Единствената причина, поради която привлече вниманието ми, беше съсредоточеният поглед, с който съзерцаваше болницата. Уорд трябва да продава билети, помислих си саркастично, когато го отминах.

Беше твърде рано да се прибирам вкъщи и затова реших да използвам неочаквано освободилия се следобед, за да отида в университета. Взех си сандвич и кафе от барчето, качих се в тесния си кабинет и включих компютъра. В „Сейнт Джуд“ не си бях проверявал имейла и затова го прегледах сега. Нямаше нищо съществено, само още едно искане за интервю от Франсис Скот-Хейс, журналиста на свободна практика. Този тип просто не можеше да приеме „не“ за отговор, помислих си, като изтрих раздразнено писмото.

След като приключих с това, отворих снимките от местопрестъплението на тавана на болницата. Обикновено предпочитам да правя свои, но тъй като в „Сейнт Джуд“ нямах възможност за това, Уорд ми беше дала достъп до тези на отдела по криминалистика. Въпреки че бяха с висока резолюция и професионално направени, те не предаваха нищо от атмосферата в старата болница. Изображенията обаче бяха детайлни и шокиращи. Избелени от светкавицата, изсъхналите останки изглеждаха напълно неуместни за таванското помещение. Бременната жена и нероденото ѝ дете лежаха сред мръсната изолация като скелети на матрьошки. Сега, когато ги гледах отново, беше депресиращо очевидно колко трудно би било да се определи точно времето, изтекло след смъртта.

Внимателно разгледах ненормално изтърбушената коремна кухина и жалкото струпване на малки кости. После също толкова съсредоточено прегледах снимките на останалата част от трупа на жената. Въпреки че така или иначе щях да анализирам останките ѝ в моргата на следващия ден, не беше зле да си припомня как изглеждаше тялото ѝ, когато бе намерено в таванското помещение. Стигнах до дясното рамо и нещо привлече вниманието ми. Увеличих изображението. Нещо не беше наред. Ъгълът изглеждаше неестествен и въпреки че имаше вероятност жената просто да е умряла в тази позиция, това можеше да означава и нещо друго.

Отделих известно време и за изучаване на китките и пищялите, поне доколкото се виждаха на снимките. Подобно на Парек, не ми беше убягнал фактът, че от трите легла в зазиданата стая бяха заети само две. Значи беше напълно възможно третото да е било предназначено за бременната жена.

Но ако по някакъв начин е избягала оттам, беше успяла, без ремъците да се врежат в крайниците ѝ. За разлика от другите две жертви, по голите ѝ предмишници и подбедрици нямаше следи от ожулвания или порязвания. Кожата беше мумифицирана и набръчкана, но снимките показваха, че е била непокътната. Съжалих, че не бях снимал двете жертви от зазиданата стая, но после си спомних, че те вече не бяха моя работа. Трябваше да се съсредоточа само върху жената и детето и да забравя всичко останало.

Беше късно, когато изключих компютъра. Облегнах се назад на стола, разтрих очите си и усетих, че кръстът ми протестира заради дългото седене пред бюрото. Не беше необходимо да оставам тук толкова, но и не бързах да се върна в празния апартамент. Един по един всички от катедрата си бяха тръгнали за вкъщи и Бренда многозначително ми напомни, че чистачките ще дойдат утре в седем сутринта. Усмихнах се и я уверих, че скоро ще си тръгна.

Но това беше преди доста време и сега бях единственият човек в сградата. Осъзнах, че навън здрачът се е сгъстил, когато видях отражението си в тъмния прозорец. Изгасих лампите, затворих вратата на кабинета си и слязох с асансьора на партера.

Дори не помислих да използвам друг изход, докато не излязох от главния портал. Мислено се извиних за това на Рейчъл и Уорд, но бях уморен и не ми се разкарваше до някой от страничните входове. Даже Грейс Страчън да чакаше отвън, не ми пукаше, помислих си, когато бутнах вратата.

Вечерта беше хладна. Циганското лято, изглежда, бе останало в миналото и във въздуха се усещаше есенна прохлада. Бях паркирал на няколкостотин метра от университета и уличните лампи хвърляха множество сенки по пътя ми. Освен мен на улицата нямаше никого; нямаше ги студентите и преподавателите, с които гъмжеше през деня. Докато слушах как стъпките ми отекват върху цимента, мислех за Рейчъл, питах се къде е сега. Бях изминал около половината път до колата, когато ме обхвана смътно безпокойство. Спрях и се огледах. Не видях никого.

Полазиха ме тръпки.

Дълбоко под кожата си всички ние сме просто животни. Механизмите за оцеляване, които са предпазвали нашите първобитни предци, все още са в нас; закърнели и неосъзнати през повечето време, но ги има. Пулсът ми се ускори и мускулите ми затрепериха от адреналина. Какво, по дяволите…?

В следващия момент го подуших.

Беше слаб, едва доловим остър мускусен аромат, но ме прониза като електрически ток. Чух зад себе си изскърцване от обувка и рязко се обърнах.

— Добър вечер, доктор Хънтър.

Двама студенти от факултета ми се усмихнаха, подминаха ме и ме изгледаха с любопитство. Все пак явно не бях последният, който си тръгваше. Махнах им вяло с ръка. Стъпките им затихнаха и те се скриха от поглед напред по улицата.

Сърцето ми все още биеше силно, макар и да се поуспокоих. Пак се огледах, но бях сам. Във въздуха висяха само изгорели газове и миризмата на есенни листа, без следа от парфюм.

Ако изобщо е имало.

Това е силата на внушението, помислих си и продължих напред. Бях си помислил за Грейс Страчън, когато излизах от сградата, и въображението ми бе свършило останалото. Грейс беше една от най-красивите жени, които някога съм срещал. С катраненочерна коса и ослепителна усмивка, физическото ѝ присъствие беше завладяващо и успяваше да заслепи почти всички и да им попречи да забележат психичните ѝ проблеми. Особеният ѝ парфюм беше последното, което сетивата ми бяха регистрирали, след като тя ме наръга с ножа и ме остави да умра. Миризмата се беше запечатала в паметта ми и дълго време след това имах пристъпи на паника, когато ми се стореше, че пак я подушвам. Клиничният термин за това беше фантосмия, или обонятелна халюцинация, но си мислех, че вече съм го преодолял. До този момент.

Ядосан на себе си, отключих колата и хвърлих чантата си в багажника с повече сила, отколкото беше необходимо. Когато потеглях, пуснах радиото и хванах края на репортажа за „Сейнт Джуд“. Демонстрацията пред портала беше внесла нов елемент в тази история, като отново бе възбудила старите протести срещу планираното на мястото на болницата строителство. Но когато репортажът свърши, останалата част от новините не ме интересуваше. Въпреки че се опитвах да забравя за него, инцидентът пред университета ме беше разтърсил. Шофирах машинално, без да следя пътя, и чак когато забелязах един пътен знак, осъзнах, че пътувам към стария си апартамент.

О, чудесно. Вече бях на половината път, на едно околовръстно шосе, на което нямаше къде да обърна. Следващият изход щеше да ме отведе до мястото, където живеех преди, и затова реших да продължа. Така или иначе, не бързах да се прибера в „Балард Корт“.

На улицата с паркирани автомобили от двете страни имаше едно свободно място, като че ли запазено специално за мен точно пред викторианската сграда. Паркирах там. Въпреки предупрежденията на Уорд не за първи път посещавах стария си апартамент. Бях минавал два-три пъти, но сега за първи път спирах. Знаех, че Уорд и Рейчъл са прави. Ако все още беше жива и още искаше да ме убие, Грейс Страчън би дошла най-напред тук. Глупаво би било да оставам.

Но все пак чувствах преместването като бягство.

Прясно пребоядисаната входна врата, на която бе открит отпечатъкът от пръста на Грейс след опита за влизане с взлом, беше изгубила част от блясъка си след последното ми идване, но иначе къщата изглеждаше непроменена. Апартаментът на първия етаж все още беше празен и табелата „Дава се под наем“ стоеше забита до пътеката. Рейчъл бе предложила да го продам, но аз отказах поради същите причини, поради които не го бях дал под наем досега. Първо, не бях напълно готов да се откажа от него. Още не.

Второ, ако имаше вероятност Грейс Страчън да се върне, не можех да допусна никой друг да живее там.

Но вече не мислех, че ще се върне. Паниката ми пред университета сега ми изглеждаше глупава моментна слабост. Приписах я на недоспиването и на прекалено активно въображение, потискащата атмосфера на „Сейнт Джуд“ явно ми бе повлияла по-силно, отколкото осъзнавах. И все пак идването ми тук решаваше един проблем, помислих си, когато потеглях. Сега, когато Рейчъл беше в Гърция, нямаше причина да оставам в „Балард Корт“. След като разследването приключеше, щях да се върна в стария си апартамент.

Беше ми писнало да се крия.