Мирис на смърт

29

Изнесоха първото тяло малко преди полунощ. Спасителната операция бе започнала още преди облакът прах, който се вдигна над отломките, да се уталожи. С мрачни лица, спасителите се опитваха да разчистят пътя към вътрешността на сградата, като носеха оборудване и апаратура от пожарни коли и микробуси. Монтираха нови прожектори на мястото на разбитите от експлозията, а сините светлини на аварийните автомобили придаваха на сцената леден оттенък. Старата болница беше смъртоносно ранена. Земята пред нея бе осеяна с отломки, стъкло и трески, разпръснати като паднали листа. Едното крило беше сринато, таванското помещение, където бяхме намерили Кристин Горски, и тайната стая под него — напълно унищожени. Другото крило, включително главният вход, все още се крепеше и бе запазило по-голямата част от покрива си. Но само външните стени оставаха непокътнати. Експлозията беше разрушила вътрешните стени и подове, при което голяма част от вътрешността се бе превърнала в огромна купчина натрошени камъни и мазилка. Прозорците бяха избити и на техните места зееха слепи, черни дупки, оградени с назъбени стъкла и счупени дограми.

В рамките на няколко минути след експлозията цареше пълна суматоха. Когато последните трясъци утихнаха, Уилън направи няколко крачки към болницата, но се препъна и спря, докато димът и прахът се разпръснаха и разкриха гледка към отломките.

— О, боже мой… — измърмори.

Ушите ми звъняха, а във въздуха се стелеше остра миризма, която усещах дълбоко в гърлото си.

— Как да помогна? — попитах.

Той ме погледна сякаш бе забравил кой съм.

— Стой тук!

После хукна към група полицаи, като крещеше заповеди. Пренебрегнах заповедта му и се отправих към разрушената болница, докато един полицай с бронежилетка не ме хвана за ръката.

— Ти! Къде отиваш?

— Да помогна — отговорих глупаво.

— Мислиш ли, че някой ще излезе жив оттам? Стой зад караваните!

След тези думи бързо се отдалечи. Беше прав, дадох си сметка, когато друга група униформени полицаи се втурнаха покрай мен. Нищо не можех да направя. Зашеметен, се върнах към караваните.

За разлика от мен, всички други изглеждаха целеустремени. Бързо се установи подобие на ред и скоро в далечината се чуха постепенно приближаващите сирени на пожарните автомобили. Седнах тежко на стълбите на караваната и се загледах с празен поглед към разрушената болница. Пред нея стоеше микробусът на Джесъп — със спукани гуми и покрит с прах и пепел. Вратата му висеше, а предното стъкло бе пробито от парчета шперплат, натрупани върху смачкания преден капак. Започна да ми се гади. Не мислех, че ще го направи. Въпреки всичко смятах, че Джесъп ще се вслуша в думите на Уорд и ще я пусне да си тръгне.

Не и това.

Облакът прах се уталожваше и някакво движение над болницата привлече вниманието ми. Над здравата част на покрива като струйки дим се издигаха тънки черни колони и се разпиляваха като ветрило на фона на тъмнеещото небе. Само да не се запали, помислих си и стомахът ми се сви. Но след като вятърът разпръсна праха, осъзнах, че това не беше дим.

Оцелелите прилепи бягаха от „Сейнт Джуд“.

С настъпването на нощта спасителната операция вървеше неуморно като добре смазана машина. Исках да помогна, но никой не прие услугите ми. Все пак не ми казаха да си тръгвам и затова останах. В един момент видях няколко полицаи и пожарникари да се събират около чертежите на сградата и не след дълго спасителите започнаха да влизат през главния вход. Скоро след това се появи Ейнсли с друг висок мъж с цивилно облекло и двамата влязоха в една каравана. Непознатият беше около четиресетте и вървеше сковано като човек, който преживява кошмар. Въпреки че не се бях срещал със съпруга на Уорд, не беше трудно да се досетя, че е той.

Един поглед към лицето му беше достатъчен.

Около час по-късно на главния вход настъпи оживление. Вратите му бяха разбити и сега той зееше като беззъба уста. Отвътре се чуха викове. Скочих на крака, когато видях санитари с празни носилки да тичат към входа.

Странна тишина обхвана всичко наоколо точно преди да изнесат тялото. Бях твърде далеч, за да видя каквито и да било детайли, но човекът в носилката беше покрит с платнище. Траурната походка на носачите, когато го сваляха по стълбите обаче, беше достатъчно показателна. На ярката светлина на прожекторите и заобиколено от високите каменни колони, шествието изглеждаше почти театрално. Отчаяно исках да разбера кой е. Погледнах назад и видях Уилън, който наблюдаваше мрачно сцената. Не бях виждал инспектора от малко след експлозията. Изглеждаше изтощен и ме погледна безразлично, когато бързо се приближих към него.

— Кой е това? — попитах.

Уилън отговори, без да сваля очи от бавното шествие:

— Джесъп.

Каза го без емоция. Леко си отдъхнах, докато гледах как товарят носилката в чакащата линейка.

— Ами Уорд?

— Все още нищо. По чиста случайност са го намерили. Бил е в мазето, на самия край, където са се сринали половината от горните етажи. Изглежда, че е поставил експлозивите, но не е бил наблизо, когато са се взривили. Нямало е… не са намерили друг наоколо, но ще отнеме няколко дни да разчистят отломките.

Лицето му отразяваше мрачния тон на гласа му. Думите му потвърдиха това, което вече знаех, но не исках да призная. Сега това беше операция за издирване, а не за спасяване.

Когато вратите на линейката се затвориха, Уилън се обърна към мен:

— Не очаквах да си още тук.

— По-добре тук, отколкото да чакам вкъщи.

Той кимна.

— Все пак по-добре си върви. Нищо не можеш да направиш, а ще са нужни часове, преди… преди да получим новини.

— По-добре да остана.

— Както решиш. В такъв случай можеш…

От входа на „Сейнт Джуд“ се чу вик. Сред спасителите, събрани на главния вход, настъпи суматоха, която се разпространи бързо към нас като вълни на повърхността на езеро. Уилън се вцепени и като по команда телефонът му иззвъня.

Той го извади от джоба си и раменете му се напрегнаха, сякаш се подготвяше за лоша новина. Гледах го и сърцето ми се сви.

— Сигурен ли си? — попита той с безизразно лице. — Няма ли…?

Последва дълга пауза. Широките му рамене се свиха. Прибра телефона.

— Намерили са я.

Рейчъл ми се обади в 7:00 сутринта, почти не на себе си от притеснение. Беше чула за експлозията в „Сейнт Джуд“ от Световните служби на Би Би Си. Казали само че има жертви при ситуация с вземане на заложници, но тя не могла да се свърже по сателитния телефон на кораба. Трябвало да изчака, докато стигнат до най-близкото пристанище, преди да успее да говори с мен.

— Сигурен ли си, че си добре? — не спираше да пита.

— Добре съм — уверих я.

Обаждането ѝ ме събуди от съня, в който бях потънал от изтощение, но нямах нищо против. Беше хубаво да чуя гласа ѝ. Не си спомнях как съм се прибрал в апартамента, освен че беше късно. Взех такси, защото колата ми все още бе недостъпна пред „Сейнт Джуд“. Въпреки че не се бях намирал близо до експлозията, бях целият в прах. Но бях твърде уморен, за да се изкъпя. След случилото се исках само да заспя.

Отне няколко часа, за да извадят Уорд. След като ми нареди да стоя на мястото си, Уилън тръгна бързо към сградата, като ме остави сам с мислите ми, втренчен в осветената от прожектори празна черупка на „Сейнт Джуд“. Скоро след това съпругът на Уорд излезе от караваната заедно с Ейнсли. Изглеждаше потресен и не на себе си от емоции, когато тръгна с несигурни крачки към разрушената сграда.

Дълго време след това не се случи нищо. В един момент забелязах внезапно раздвижване пред болницата. Поместих се, за да видя по-добре, като стиснах юмруци толкова силно, че ноктите ми се отбелязаха като бледи полумесеци върху кожата на дланите ми. Иззад разрушената сграда наизлизаха спасители и светлоотразяващите ивици на мръсните им предпазни дрехи блестяха на светлината на прожекторите. Санитарите изкараха носилка и макар че върху нея виждах само очертания на покрит с одеяло човек, разпознах съпруга на Уорд, който вървеше отстрани.

Изведнъж одеялото се размърда и той стисна ръката на жена си.

Уилън се върна при мен, след като линейката замина. Все още изглеждаше изцеден, но сега повече от облекчение, а не от напрежение. Подаде ми бутилка вода.

— Не искам друга такава нощ — каза с дрезгав глас.

И аз не исках. Обаждането, което Уилън бе получил по-рано, беше, за да му съобщят, че спасителите са чули думкане под отломките. Когато и те почукали, думкането се повторило в същия ритъм. Незнайно как, Уорд беше оцеляла от експлозията и срутването на сградата. След като проверили чертежите, предоставени, по ирония, от самия Джесъп, осъзнали, че тя е в подземния тунел, свързващ мазето с вече разрушената морга зад „Сейнт Джуд“.

Нямало начин да стигнат до нея през болницата. Входът на тунела беше погребан под стотици тонове отломки, а всеки опит за разкопаването им би могъл да доведе до срутване на останалата част от сградата. Вместо това взели решение да освободят Уорд от другия край на тунела, като разчистят пътя до нея през по-безопасните развалини на моргата.

Спасяването изглеждаше безкрайно, а за Уорд и съпруга ѝ сигурно е било още по-мъчително. Тъй като телефонът ѝ не работел толкова дълбоко под земята, никой нямал представа за състоянието ѝ, докато спасителите не стигнали до нея.

— В доста добро състояние е за тези обстоятелства — каза ми Уилън, докато отпиваше вода. — В шок е и може да има спукано тъпанче от експлозията, но освен няколко порязвания и драскотини, излезе невредима.

— Ами бебето?

— Ще я прегледат в болницата, но засега всичко изглежда наред. Корава мацка е нашата шефка. По-корава, отколкото мнозина подозират.

В гласа му звучеше привързаност и гордост. Погледнах разрушената черупка на „Сейнт Джуд“ и си спомних силата на експлозията, която я бе сринала. Дори сега ми беше трудно да повярвам, че някой е могъл да оцелее там.

— Как е избягала от Джесъп?

— Не е бягала. Той я е пуснал. — Уилън отново напълни чашата си с вода. — Според това, което успя да ни каже, пиел водка, докато залагал експлозивите. Успяла да го накара да говори и когато слезли в мазето, вече доста се бил разчувствал. Опитала се да го убеди да се предаде, но той се ядосал и ѝ извикал да бяга, докато още не е размислил. Успяла да се добере до тунела, преди той да задейства зарядите и хукнала вътре, щом чула, че сградата рухва.

Спомних си тъмния вход на тунела, кръстосан със забранителна лента, и предупредителните знаци за азбеста. Затрупана сама под земята, сигурно е било адско преживяване.

— Според нея наистина ли е искал да го направи?

— Кой знае. Бил е пиян и не е разсъждавал разумно. Но той направи това, което заплашваше да направи, и ако някой заслужаваше тази сграда да се срути върху главата му, това е той — копелето убиец.

Не смятах да споря. Но въпреки умората и облекчението, нещо не беше наред.

— Защо я е пуснал? — попитах пак.

— Тя не каза. Може би защото е бременна.

— Това не е помогнало на Кристин Горски — изтъкнах, като си спомних, че младата жена е била зашеметена с електрошок и оставена да умре на тавана на болницата.

Степента на жестокост, очевидна в смъртта на Дарън Кросли и Мария де Соуза, дори жестокото убийство на Адам Одуя и безсърдечното пренебрежение към Миърс някак не се връзваха с факта, че Уорд бе оставена да избяга.

Уилън сви рамене, явно раздразнен.

— Може би съвестта му се е събудила, не знам. Направил го е, това е важното.

Прав беше. И сега не бе моментът да се съмнявам в този неочакван късмет. Скоро след това Уилън тръгна към болницата за по-официален разпит на Уорд. Тъй като колата ми все още беше в забранената зона, поръчах такси, което да ме вземе на портала, и тръгнах по дългата неосветена алея към главната улица. По средата спрях и се огледах. Прожекторите обливаха разрушената болница в бяло сияние, рязко очертаващо се на фона на черното небе. Подобно на руините на църквата в гората, по някакъв начин гледката изглеждаше естествена, сякаш „Сейнт Джуд“ винаги е била обречена на такъв край.

Обърнах ѝ гръб и си тръгнах за последен път.

Улицата зад полицейския кордон беше пълна с чакащи новинарски микробуси, камери и зяпачи. Минах с наведена глава покрай тях, пренебрегвайки гръмките въпроси, докато не видях таксито. Една упорита журналистка ме последва, но затръшнах вратата пред носа ѝ и казах на шофьора да тръгва. Без да обръщам внимание на гневния вик на жената, се облегнах на задната седалка. Исках само едно нещо — да се просна в леглото и да заспя.

Така и направих, докато Рейчъл не ме събуди. Накрая, след като се увери, че не съм ранен, тя насочи вниманието си към Уорд.

— Чудо е, че е жива. Бебето добре ли е?

— Доколкото знам, да.

Чух Рейчъл да си поема дълбоко дъх.

— Боже, когато чух по новините… Нали каза, че не е опасно?

— Така си мислех. Просто събитията се… развиват.

— Развиват? Господи, Дейвид, можеше да те убият!

— Просто бях свидетел, това е всичко. Уорд беше в болницата, не аз.

— А какво ще кажеш за опита за прегазване? В репортажа казаха, че е пострадал и участник в разследването. Можеше да си ти.

Не ѝ казах, че за малко не бе станало точно така, реших, че сега не е моментът да говорим за това.

— Добре съм. Наистина. Ако беше тук, сама щеше да се увериш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърнах объркано. — Исках само да кажа… че няма за какво да се притесняваш.

— Наистина ли? Разбирам от новините, че може да си загинал в експлозия, а после трябва да чакам няколко часа, за да се уверя, че си добре? И мислиш, че няма за какво да се притеснявам?

Разтрих тила си, удивен колко бързо разговорът ни премина в скандал.

— Слушай, съжалявам, че си се притеснила. Но не можех да направя нищо.

Това прозвуча неубедително дори за мен. Чух дъха на Рейчъл от другата страна на линията. Мълчанието се проточи, но не можех да измисля какво да кажа, без да влоша нещата.

— Не исках да се караме — каза тя по-тихо. — Това просто не е… Ще ти се обадя по-късно, става ли?

Връзката прекъсна.

След това и дума не можеше да става за сън. Когато погледнах през прозореца към дърветата в парка долу, небето вече просветляваше. Оттук се виждаше колко добре е защитено мястото, изолирано от съседите с високата ограда и електрическата врата. В този момент реших да се преместя обратно в стария си апартамент веднага щом успея да го уредя. Беше грешка да идвам тук и нямаше смисъл да оставам повече.

Беше ми писнало да се крия от призраци.

Горещият душ и закуската ми помогнаха да се почувствам по-човешки, въпреки че разговорът с Рейчъл все още не ми излизаше от главата. Нервното ми настроение се засилваше от недоспиването и от чувството, че съм в застой. Бях очаквал да продължа претърсването за трупове с обученото куче в „Сейнт Джуд“ още ден-два, но очевидно сега това нямаше да се случи. Нямах никакви планове и нямаше какво да правя. Не умеех да си запълвам времето с безсмислени занимания и въпреки че винаги имаше какво да правя в университета, този път не ми се ходеше там.

Спешно се нуждаех от промяна.

Пиех второ кафе, когато телефонът звънна. Този път бе Уилън и първата ми мисъл беше, че нещо се е случило с Уорд или с бебето.

Не трябваше да се притеснявам.

— Те са добре — каза ми инспекторът. — Ще я изпишат още днес. Както ти казах, тя е корава.

Звучеше по обичайния си делови начин и емоциите, които му се бяха изплъзнали снощи, отново бяха надеждно скрити.

— Ще дойдеш ли по-късно? — попита той.

— Бих могъл — отговорих, като се опитах да не издавам нетърпението си. — Защо?

— Искам да те питам нещо. Може би не е важно. Просто шефката каза нещо, което ме накара да се замисля.

Това ме заинтригува.

— Във връзка с какво?

— Ще ти кажа по-късно. Има няколко неща, които искам да проверя преди това. Да кажем, в два пред „Сейнт Джуд“? Не се регистрирай, ще се видим на главната порта.

— Искаш да се срещнем пред болницата?

Не успях да скрия недоумението в гласа си. Мислех, че съм видял това място за последен път, и не намирах причина да се връщам там сега, когато бе разрушено.

Но Уилън не издаде нищо.

— Ще ти обясня по-късно. Направи ми услуга, не споменавай на никого. Както казах, може да не е важно.

Докато прибирах телефона си, унинието ми изчезна. След като Джесъп беше мъртъв, а местопрестъплението бе заровено под тонове отломки, очаквах, че разследването ще приключи. Не можех да разбера защо Уилън иска да се върне в „Сейнт Джуд“. И защо трябва да се срещнем там.

Погледнах часовника си — изгарях от нетърпение да разбера. Трябваше да убия още няколко часа, но сега ми хрумна как мога да запълня това време по полезен начин.

Имаше още нещо, което трябваше да свърша.