Мирис на смърт

15

Следобедното търсене започна по същия начин, както и сутрешното. След почивката екипът отново се събра на стъпалата на болницата. Пак заваля, все още слабо, но тъмните облаци обещаваха, че скоро това може да се промени. Скрихме се под имитацията на древногръцки портик, между покритите с птичи изпражнения и графити колони. Не за първи път бях поразен от приликата на входа на „Сейнт Джуд“ с мавзолей. Да стоиш под сянката на портика, пред тежките врати, водещи навътре към тъмната утроба на сградата, те караше да се чувстваш така, сякаш си застанал на прага на гробница. Това не беше най-добрата асоциация за болница. И отново чакахме Джесъп. Строителят си беше тръгнал, когато прекъснахме за обяд, и не се върна. Спомняйки си сутринта, Уилън погледна часовника си с едва сдържано раздразнение.

— Майната му. Започваме без него.

В същия момент обаче Джесъп се появи, като крачеше към нас с почти обидно спокойствие откъм преносимите тоалетни. Все още закопчаваше гащеризона си и се мръщеше, докато се мъчеше да вдигне ципа пред корема си.

— Чакаме — процеди Уилън през зъби.

Джесъп напъха дебелите пръсти на едната си ръка в стегната ръкавица.

— Срах…

— Трябваше да започнем преди десет минути.

— Вече съм тук, нали?

Уилън го изгледа с безизразно лице, после се обърна към останалите:

— Качвайте се всички горе. С господин Джесъп идваме след малко.

Отне им малко повече време. Бяхме се събрали на последния етаж и пак чакахме, но този път на площадката. Никой не продумваше; само лабрадорът не забелязваше тягостната атмосфера. От стълбите се чуха стъпки, предвещаващи идването на Уилън и Джесъп. Дебелият мъж се мъкнеше след инспектора като смъмрен ученик.

— Добре, хайде да започваме — каза Уилън, като тръгна по осветения коридор.

Джесъп спря на площадката, за да си поеме дъх, и погледна мрачно след инспектора, но не каза нищо.

Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, когато съм имал чувството, че времето се влачи твърде бавно, когато работя по разследване. По-често е обратното — когато изляза след работа, установявам, че денят е минал неусетно. Но в „Сейнт Джуд“ времето сякаш бе спряло. Единственото, което правехме, беше да се влачим след кучето по един безкраен коридор след друг, претърсвайки празни стаи, които сякаш се сливаха в едно голямо помещение. Погледнах часовника убеден, че е минал цял час или дори повече, но открих, че стрелките почти не се движат.

Поне Джесъп се държеше прилично. Не знам какво му бе казал Уилън, но изглежда, имаше ефект, въпреки че с настъпването на вечерта строителят отново започна да проявява капризите си. Имаше още няколко фалшиви аларми, при които не открихме нищо, и всяка от тях провокираше мърморене и нетърпеливи въздишки у Джесъп. След поредния мъртъв плъх търпението му най-сетне не издържа.

— Тия животни не са ли обучени? — възкликна, когато треньорката отново награди Звезда с топката за тенис. — Моето куче ще се справи по-добре от това! Не може ли да различи мъртъв човек от гризач?

— Не, а ти можеш ли? — отвърна треньорката.

Тя се изпъчи и погледна строителя, сякаш го предизвикваше отново да се осмели да критикува кучето ѝ. Вместо това той се обърна към Уилън:

— Това е безсмислено! Колко още ще се мотаем така?

Полицаят отговори, без да го удостои с поглед:

— Колкото е необходимо.

— Ох, стига, губим си времето. Тук няма нищо!

— В такъв случай колкото по-скоро потвърдим това, толкова по-скоро ще можете да върнете булдозерите си и да започнете да разбивате.

— Мислиш, че е смешно? — Кървясалите очи на Джесъп се изцъклиха над маската. — Докато всички се мотаете тук и си бъркате в носа, аз губя пари!

Уилън го погледна.

— Не, не мисля, че е смешно, Джесъп. Съжалявам за причиненото неудобство, но това е разследване на убийство. По-важно е от печалбата.

— Печалба…! — Джесъп се изсмя горчиво и поклати глава. — Боже мили. Нищо не разбираш, нали?

Уилън бе спасен от радиостанцията си, която в този момент изпращя. Хвърли гневен поглед към Джесъп и се дръпна настрани, за да отговори.

Настъпи тишина. Двамата криминалисти се огледаха. Единият ме погледна и завъртя очи. Безразличен към всичко това, едрият строител стоеше с наведена глава и присвити рамене. Клатеше глава и мърмореше нещо под носа си.

— Знаете ли какво… Майната ви на всички!

Внезапно дръпна качулката от главата си и свали маската. Лицето му беше почервеняло и потно; оредялата коса — сплъстена на темето му. На бузите му личаха червени линии, отбелязани от връвчиците на маската.

— Ей, не може така — каза му един от криминалистите.

— Не може ли? Само гледай. Изгубих достатъчно време на това проклето място.

Тръгна обратно по коридора към главното стълбище. Гласът на Уилън го спря:

— Господин Джесъп!

Строителят забави крачка, после се обърна. Инспекторът се приближи към него с мрачно и ядосано лице.

— Обади се консултантът ни по претърсване. Един от другите екипи е намерил азбест в мазето. Сигурно не знаете нищо за това, нали?

Лицето на Джесъп се промени. Той премигна и започна да отваря и затваря уста, сякаш мълчаливо се опитваше да каже нещо.

— Какво? Не, не съм… Нямам…

Замълча. Уилън го изгледа втренчено, после се обърна към другите:

— Добре, почивка.

Седях в колата на отворена врата. На таблото ми бавно се охлаждаше изпускаща пара пластмасова чаша с чай. Откакто излязохме от болницата, бе минал близо час и все още никой не казваше кога — и дали — ще влизаме пак. Мократа мъгла се кондензираше върху предното стъкло. Отпих глътка чай. Не бързах.

Нещо ми подсказваше, че може да се наложи да почакам още доста.

Когато излязохме от болницата на дневна светлина, Джесъп изглеждаше изтощен, лицето му беше пепеляво. Цялата самонадеяност го беше напуснала — равносилно на признание за вина. Фирмата му е трябвало да направи проучване на „Сейнт Джуд“, преди да започне събарянето. Това би трябвало да включва проверка за азбест в старата болница и ако такъв бъде намерен, да бъде безопасно отстранен. Беше времеемка и скъпа процедура, извършвана само от лицензирани компании. В най-добрия случай Джесъп трябваше да отговаря за небрежност, че го е пропуснал. В най-лошия случай — знаеше, че има азбест, и умишлено не беше сигнализирал, за което носеше криминална отговорност.

Нищо чудно, че нямаше търпение да събори сградата.

Това налагаше полицейското претърсване на „Сейнт Джуд“ да бъде спряно, докато не бъде оценен рискът. Може би дори за по-дълго, ако се наложеше мястото да бъде обезопасено. Във всеки случай означаваше още чакане, докато не се вземе решение.

Слязох от колата и се протегнах, чудейки се дали да стоя тук. Не виждах как ще допуснат някого вътре до края на деня, а имаше и по-интересни начини да прекарам следобеда от това да седя на паркинга. Реших да потърся Уилън, но в този момент видях някой да излиза от една от полицейските каравани.

Беше Джесъп.

Изглеждаше по-зле отпреди, сякаш за последния час беше остарял с десет години. Не исках да говоря с него, но и не се притеснявах, че ще ме види. Сега не беше в състояние да забележи никого. Леко се олюляваше, сякаш бе изгубил координация, а изражението му беше като замаяно. Почудих се дали не е в шок. Миг по-късно получих отговор на този въпрос. Докато минаваше покрай редицата полицейски автомобили, краката му внезапно се подкосиха. Опита се да се подпре на една кола, но се хлъзна надолу и с глухо тупване седна на мокрия асфалт.

Изтичах до него. Дори не се опита да се изправи. Просто остана там, подпрял едната си ръка на колата.

— Добре ли сте? — попитах.

Погледна ме мълчаливо, като мигаше на парцали. Това можеше да е нещо повече от шок, помислих си, като се заоглеждах в търсене на помощ.

— Добре, стойте тук. Ще отида да повикам…

— Не! — Лицето му започна да възвръща цвета си и бузите му почервеняха. — Не искам да имам нищо общо с тези копелета.

Опита се да се изправи, като се подпираше на колата. Поколебах се и го хванах подръка, за да му помогна.

— Махни се от мен — избоботи.

Но думите му бяха вяли и не се опита да ме отблъсне. Беше тежък, както и изглеждаше — твърде тежък, за да го вдигна сам. Все пак започваше да се съвзема. Стисна силно рамото ми, когато се изправи, и след леко олюляване възвърна равновесието си. „Сигурно е просто шок“ — помислих си, когато ме пусна и се изправи сам.

— Къде сте спрели? — попитах.

— Ще се справя — промърмори, после добави: — Ето там.

Колата му беше стар мерцедес, който, ако беше в по-добро състояние, можеше да е колекционерски експонат. Подобно на собственика си, и той изглеждаше сякаш едва крета. Сега Джесъп можеше да ходи без чужда помощ, но останах с него, докато търсеше ключовете за колата си и я отключваше.

— Не трябва да шофирате — предупредих, като се надявах, че няма да се опита.

Не исках да се боря с него, докато се опитвам да му взема ключовете.

— Добре съм.

Въпреки това дори не направи опит да се качи в колата. Тъкмо се чудех дали да си тръгна, или да остана с него, когато раменете му затрепериха.

— Разкараха ме — каза и по обраслите му с четина бузи потекоха сълзи. — Тези копелета ме изритаха. Казаха, че ще ми повдигнат обвинения.

Той и без това бе заплашвал да си тръгне и само се оплакваше, докато беше с нас. Дори да не е знаел за азбеста, неговата небрежност бе изложила на риск собствените му работници наред с всички други хора наоколо. Но въпреки че сам си беше виновен, сега изглеждаше жалък. Колкото и да си го заслужаваше, не можех да го оставя така.

— Хайде, седнете.

Отворих вратата на колата и първото нещо, което видях, беше пластмасова кутия от портокалов сок на пътническата седалка. И преполовена бутилка водка. Вече знаех, че Джесъп е пияница. Сутринта миришеше на алкохол и докато му помагах да стигне до колата, все още подушвах водката в дъха му. Бях помислил, че е от миналата нощ, дори не допусках, че е толкова глупав да пие, докато участва в полицейска операция. Съжалението, което изпитвах към него досега, се изпари. Вече не ставаше въпрос само да се уверя, че строителят е добре. Жена ми и дъщеря ми бяха убити от пиян шофьор. Нямаше да му позволя да седне зад волана в това състояние.

Строителят се отпусна тежко на седалката, с лице навън и крака на земята. Седеше безучастно, големите му ръце висяха между коленете, а лицето му беше безизразно.

— Това е. Край с мен. — Поне беше спрял да плаче. — Край на всичко. Всичко. Нищо не ми остана.

Имаше някакъв трагизъм в него. После изражението му стана по-сурово и той погледна към „Сейнт Джуд“.

— Това шибано място. Иска ми се никога да не го бях виждал. Толкова време и пари, купуване на нова техника, назначаване на нови хора. Боже мили. Трябваше да взривя шибаната сграда още преди няколко седмици.

Огледах се, като почти се надявах да видя Уилън или някой друг, който може да се намеси. В далечния край на паркинга забелязах няколко бели фигури, но никой от тях не гледаше в нашата посока.

— Хайде да ви извикам такси — предложих, макар че вече знаех как ще реагира.

Той ме погледна.

— Какви глупости говориш? Не ми трябва такси, имам си кола.

Войнственото му поведение се завърна. Знаех, че шансът да го убедя е малък, и преди да успея да направя опит, вратата на една от караваните се отвори. С облекчение видях Уорд с група старши офицери в униформа. Разпознах Ейнсли, но когато видях с тях и цивилни, разбрах какво става.

О, боже.

Бях забравил, че семейството на Кристин Горски ще идва в „Сейнт Джуд“. Майката и бащата вървяха, като взаимно се придържаха. Лицата им бяха изкривени от шок и от скръб. Бяха елегантно облечени, сякаш отиваха на църква или на тържествено събитие. Синът им вървеше отстрани, с дънки, наведена глава и ръце в джобовете, той се движеше на видимо разстояние от родителите си.

Четвъртият цивилен беше Адам Одуя.

Дори и с ежедневно облекло активистът се открояваше повече от старшите полицаи с изрядни тъмни униформи. Посещението явно беше към края си. Бях твърде далеч, за да ги чуя, но официалните лица от полицията се ръкуваха със семейството и кимаха с разбиране. После групичката се раздели и повечето полицаи тръгнаха към колите си. Уорд и Ейнсли останаха с Одуя и семейство Горски.

Вървяха бавно към мястото, където бяхме с Джесъп.

Все още не ни бяха забелязали и строителят седеше с гръб към тях. И все пак беше въпрос на време. Огледах се отчаяно, търсейки начин да избегна това, което знаех, че ще се случи.

Гласовете им се чуваха все по-ясно с приближаването им и характерният баритон на Одуя се открояваше сред останалите. Когато ги чу, Джесъп вдигна глава. Изправи се на крака и когато видя групата, дебелите му вежди се събраха.

— Какво прави това копеле тук?

До този момент се бях притеснявал само, че скърбящото семейство ще се сблъска със строителя. Не ми беше хрумнало, че Джесъп може да познава Одуя. Но активистът бе водил кампанията за спасяване на „Сейнт Джуд“ и беше главният виновник за отлагането на разрушаването заради прилепите. А след като бе представил семейство Горски пред медиите, през последните двайсет и четири часа лицето му беше навсякъде по телевизията и в новинарските сайтове.

Джесъп със сигурност бе разпознал виновника за спирането на работата му.

Сложих ръка на рамото му, за да го възпра.

— Върнете се в колата…

— Това копеле — изпръхтя той, като гледаше Одуя. Опитах се да му попреча да тръгне към тях, но той ме блъсна настрани. От доскорошната му слабост нямаше и следа; адреналинът и гневът му вляха нови сили. Знаейки, че ще направи точно сцената, която исках да избегна, направих последен опит да го спра.

— Не, това е нейното семейство… — започнах, но той не слушаше.

Джесъп беше едър мъж, свикнал да използва теглото си. Изблъска ме и се показа иззад колата.

— Ти! — посочи с пръст Одуя.

Хората от групата погледнаха към нас, привлечени от суматохата. Видях как очите на Уорд се разшириха, а на лицето на Ейнсли се изписа студена ярост. Другите ни гледаха недоумяващо. Включително Одуя. Джесъп може и да имаше основателни причини да го познава, но познанството беше едностранно: активистът вероятно никога преди не беше виждал отговорника по разрушаването.

— Ти си виновен! — изрева Джесъп, като тръгна заплашително към тях. — Доволен ли си сега? А?

Одуя изглеждаше объркан.

— Съжалявам, не ви познавам…?

— Достатъчно!

Ейнсли, атлетичен и вдъхващ респект с полицейската си униформа и фуражка, се приближи към Джесъп. Строителят не му обърна внимание.

— Знаеш ли какво направи? — изрева той на Одуя. — Знаеш ли какви мъки ми причини? На кого му дреме за няколко прилепа или някаква шибана курва наркоманка…

— Казах да мълчиш! — Ейнсли застана пред него и го хвана за ръката. — Главен инспектор Уорд, искам този човек…

Не мисля, че Джесъп искаше да го удари, но на дебелака съвсем му беше паднало пердето. Той се освободи от хватката на Ейнсли, при което ръката му се вдигна рязко и фрасна командира в лицето. Главата на Ейнсли се килна назад, фуражката му падна и той се строполи по гръб. Чух стъпките на няколко полицаи, които със закъснение се втурнаха към нас. Хукнах към Джесъп, за да го удържа, и видях, че Уорд също направи опит, като остави семейство Горски, вцепенени от шок.

Но Одуя беше най-близо. С изражение на пълна концентрация, той направи крачка срещу Джесъп. Когато по-едрият мъж замахна с юмрук към него, активистът се дръпна леко настрани и хвана изпънатата му ръка. Остави Джесъп да го подмине в инерцията си и после изви ръката зад гърба му в хватка за обезвреждане. Строителят изпсува, спъна се и падна на коляно.

— Успокой се — каза му Одуя.

— Копеле! Разкарай се! — крещеше Джесъп, като се опитваше да се измъкне.

В отговор Одуя изви ръката му по-високо.

— Не ме карай да те нараня.

Ейнсли се съвзе от удара, но беше изгубил фуражката си и от носа му течеше кръв. Лицето му бе изопнато от гняв. Приближи се към двамата мъже.

— Добре, ние поемаме.

Дотичаха още няколко полицаи. Одуя се отдръпна, след като те обградиха Джесъп. Дори не се беше задъхал. Кимна ми.

— Здравейте, доктор Хънтър.

Кимнах в отговор, все още разтърсен. Уилън дотича, задъхан, когато изправиха окаяния строител на крака.

— Какво…?

— След това ще говорим — каза му Уорд. Хвърли ми гневен поглед, после се обърна към семейството: — Господин и госпожа Горски, съжалявам…

Прекъсна я шум от разплискване на течност. Останал отзад, забравен от всички, малкият брат на Кристин Горски се преви надве и повърна шумно върху напукания асфалт. Лицето му беше бяло като платно. Изправи се бавно и за секунда си помислих, че ще каже нещо.

После краката му се подкосиха и се строполи на земята.