Мирис на смърт

22

Претърсването с кучето продължи без мен. Останах в мазето, за да прегледам студената пепел от котела. Ако им потрябвам, щяха да ме повикат. Тук долу бях по-полезен, за да помогна на криминалистите да пресеят пепелта през ситно сито. Голяма част от това, което открихме, бяха въглени, недоизгорели в огъня, но имаше и други находки. Под пепелта бяха скрити още няколко фаланги, както от ръцете, така и от краката, а също и известен брой малко по-големи кости. Всичките бяха напукани и деформирани от топлината. Имаше две парчета от счупени ребра с остри нацепени краища, а нещо, което приличаше на закръглено парче сгур, се оказа главата на десния пищял, останалата част от дългата кост бе заровена в пепелта. Наблизо, макар и доста по-далеч от реалното ѝ разположение в тялото, открих заоблената триъгълна патела. Капачката, както е по-широко известна, беше от левия крак, а не от десния.

Докато работехме, започнахме да си съставяме по-ясна картина за случилото се. Както бе отбелязал Уилън, пепелта отгоре беше предимно от изгорели дърва, примесена с недогорели въглени. Отдолу имаше по-стар слой пепел и сгурия, останали от времето, когато котелът е работил на въглища за отопление на болницата. Това показваше, че тялото е било поставено вътре, около и върху него са били натрупани дърва и после е било запалено. Макар и да не е развил толкова висока температура, колкото при горенето на въглища, котелът е задържал и усилил достатъчно топлината, за да изгори меките и съединителни тъкани, докато накрая не е останал само овъгленият скелет.

След като огънят е угаснал и костите са изстинали достатъчно, някой бе дошъл и ги беше взел.

Криминалистите откриха гребло и лопата, нацапани с пепел, които вероятно са били използвани от персонала на котелното, когато болницата все още е функционирала. Освен това бяха използвани и по-наскоро. Обгорените останки биха се разпаднали при опит за изваждане, защото оцелелите връзки и сухожилия биха били твърде крехки, за да запазят целостта на скелета. Съдейки по следите в пепелта, инструментите са били използвани непохватно за придърпване на останките към люка. В този процес костите са се разбъркали и някои бяха останали под пепелта.

И не само кости. Имаше и други, неорганични находки. Метална катарама от колан, машинка от цип и кръгли капси от обувки — всичките овъглени, но достатъчно доказателство, че изгореният труп е бил облечен.

Парек бе слязла в мазето за началото на изваждането, но не остана. Нямаше какво друго да направи, освен да потвърди, че костите са човешки, и когато ѝ се обадиха за несвързан със „Сейнт Джуд“ смъртен случай в другия край на града, тя ни остави да се справяме без нея. Уорд също дойде, с издут от корема ѝ гащеризон и бледо, напрегнато лице.

— С един набор от останки ли имаме работа, или с няколко? — попита, като гледаше кутиите с веществени доказателства.

— Все още не мога да кажа със сигурност — отговорих аз. — Не видях повтарящи се кости, но…

— Само ми кажи дали са един, или двама.

Острият ѝ тон издаваше напрежение. Вълнението, което бе показала по-рано — на път към ареста на Гари Ленъкс, беше изчезнало. Не само, че намесата на Одуя попари надеждите ѝ да установи вината на Ленъкс по отпечатъците, но сега очевидно бяхме открили четвърта жертва.

Денят не беше минал гладко, както се беше надявала.

— Един. Досега — добавих.

Ако намерехме дубликати на някоя от костите — да речем, две десни тибии, — това би означавало, че имаме работа със смесени останки от двама или повече души. Засега още не бях намерил нищо, което да потвърди такъв вариант.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Костите, които открихме, са големи и тежки въпреки свиването в огъня. Бих казал, че са на мъж, но това е само първоначална преценка.

— Ръст? Възраст?

— Знаеш, че не мога…

— Ще докладвам на Ейнсли, а после ще се явя пред тълпа репортери. Само ми дай нещо.

Исках да кажа, че е твърде рано да се правят изводи за възрастта и височината на жертвата, докато все още копаехме в пепел и сгурия, но после забелязах напрегнатите бръчки около очите на Уорд.

— Съдейки по това, което видях, вероятно е възрастен мъж — казах ѝ. — Здрав, висок между 184 и 188 сантиметра, ако съдим по дължината на пищяла. Ще мога да дам по-точна оценка, когато направя всички изчисления. Засега това е само предположение.

Наблегнах на последната дума, за да дам да се разбере, че дори това не ми харесва.

— На каква възраст?

— Трудно е да се каже.

— Дай ми най-доброто си предположение.

— Току-що го дадох.

Разбирах нетърпението на Уорд, но по няколко изгорени кости можех да преценя само толкова.

— Хубаво. Ако не можеш да се справиш, ще повикам Миърс — сопна се тя.

Обърна се и излезе. Погледнах след нея и лицето ми пламна. Криминалистите избягваха погледа ми. Вдигнах ситото, но после отново го оставих на земята.

— Ще направя почивка — обявих.

Излязох от котелното сам. Кипях от гняв. С Уорд контактувахме само по работа, но винаги сме се разбирали. В миналото, когато бяхме работили заедно, никога не сме имали търкания и тя бе проявила искрена загриженост по време на паниката заради Грейс Страчън по-рано тази година. Очевидно беше подложена на напрежение, но това не ме успокояваше, след като така публично ме беше унижила. Обхванат от чувство за несправедливост, вървях по слабо осветен коридор. Стъпките ми кънтяха между влажните стени и ехото се връщаше към мен обратно като контрапункт в стакато. Едва когато завих зад следващия ъгъл и установих, че осветлението изведнъж свършва, осъзнах, че съм завил в грешна посока.

Точно пред мен коридорът изчезваше в тъмното. Сега, когато спрях, единственият звук бе дишането ми. Отпред се виждаше черната паст на по-широк проход и когато видях кръстосаната лента, разбрах, че това е блокираният тунел, водещ към разрушената морга. Срещу него, неосветен и едва различим в сенките, беше входът на старата морга.

Дъхът ми излизаше като пара в студения въздух на подземието и изведнъж осъзнах колко съм сам. Казах си, че е нелепо. В котелното, от което току-що бях излязъл, имаше криминалисти и цялата сграда беше пълна с полицаи. И все пак тук, в тъмния коридор, се чувствах, сякаш бях единственият човек в цялата болница.

Глупак. Сега се плашиш сам. Бях минавал оттук, когато за първи път слязох с Уилън, и макар да бяха махнали прожекторите, имах фенерче на телефона. Може би щях да намеря пътя към стълбите, ако продължа.

Но не го направих. Преодолях импулса да се озъртам назад, завъртях се и тръгнах обратно към мястото, откъдето бях дошъл. Макар че не исках да го призная, звукът от шляпането на подметките ми в локвите на пода беше добре дошло облекчение след тягостната тишина. Ускорих темпото, като се убеждавах, че не искам да губя повече време, и след като завих зад ъгъла, почти се блъснах в Уилън.

— Боже мой, не прави така повече! — каза той, като постави ръка на гърдите си. — Какво търсиш тук?

— Направих грешен завой.

Сърцето ми биеше бясно, но усещането, което имах в старата морга, вече беше изчезнало. Тръгнахме заедно по коридора.

— В котелното помещение казаха, че си се качил нагоре, но не те срещнах по пътя и затова реших, че си се изгубил — каза Уилън.

— Исках да подишам чист въздух.

Той забави крачка.

— Слушай. Чух какво е станало. Шефката… тя е под голямо напрежение. Не го приемай лично.

Това беше друга изненада. Уилън почти се извиняваше от името на Уорд.

— Сериозно ли мисли да повика Миърс?

— Само е изпускала парата. Тази сутрин мислехме, че ще направим пробив с Ленъкс. Сега ударихме на камък заради проклетите пръстови отпечатъци и на всичкото отгоре намерихме още една жертва. — Тонът на инспектора се промени. — Повярвай ми, тя няма да допусне Миърс до този случай.

Стигнахме до разклонението на коридора, където се бях объркал. От едната страна прожекторите отиваха към котелното помещение, а от другата — към стълбището. Обърнах се към Уилън, питайки се какво имаше предвид с това последно изявление.

Но той смени темата.

— Излез да пиеш един чай и после ела да приключим тук. Беше дълъг ден.

С тези думи той ме остави и се отдалечи по коридора.

Отне ми още няколко часа, докато пресея останалата пепел от котела. Когато приключихме, на металното дъно останаха само бледи петна като прах от тебешир. Костите, които намерихме, бяха изпратени в моргата. На следващата сутрин Парек трябваше да ги анализира. Ако имах късмет, аз също щях да имам възможност да ги разгледам.

Ако Уилън беше прав и Уорд не помоли Миърс да го направи вместо мен.

От това, което бях видял, не очаквах костите да разкрият много. Но бяхме намерили един предмет, който можеше да помогне. Въпреки че нямаше череп, открихме разтопена протеза, заровена в пепелта. Представляваше частично зъбно небце, усукано парче почерняла пластмаса и метал, към които все още бяха прикрепени отломки от счупени порцеланови зъби. Самите зъби ги нямаше и макар че можеше да се смята за потенциално важна находка, без челюст, с която да я сравним, нямаше как да сме сигурни, че е принадлежала на жертвата. Можеше да е попаднала в котела, след като е била изгубена или изхвърлена от друг собственик.

Аз обаче не мислех така. Подобно на костите, протезата не беше повредена достатъчно, за да предполагаме, че е била в котела, докато е работил на въглища. По-високата температура би изпарила пластмасата и би пръснала порцелана. Протезата изглеждаше по-скоро счупена, отколкото пръсната, и въпреки че небцето бе силно деформирано, личеше, че не е било изложено на толкова висока температура. Това показваше, че вероятно е принадлежала на жертвата, което би могло да е важен признак за установяване на самоличността ѝ.

Приключихме късно вечерта. Уилън имаше право — беше дълъг ден. Когато влязох през електрическата порта на „Балард Корт“, се двоумях дали да си направя късна вечеря, или да се огранича с едно питие и да си легна по-рано. В „Сейнт Джуд“ бях изял един фабрично опакован сандвич — тъжна комбинация от увехнала маруля и безвкусен кашкавал, която рекламираха като „селска закуска“, — и затова везните клоняха повече към бърбън и сън. Когато вкарвах колата, забелязах един от съседите ми да се суети около своята.

Само апартаментите от горните етажи имаха места в подземния гараж. Живеещите на партера паркираха в двора. Не знаех името на съседа, въпреки че един-два пъти се бяхме поздравявали. Оглеждаше нещо откъм шофьорската страна на автомобила си — много по-нов и по-усъвършенстван модел на моето 4x4.

— Наред ли е всичко? — попитах, като намалих и свалих стъклото.

— Някаква свиня е надраскала колата ми с пирон. — Гласът му трепереше от гняв. — И двете врати, чак до ламарината!

— Деца? — попитах, като си спомних какво ми каза пожарникарката, когато някой бе подпалил кофите за боклук.

— Или някой, който живее тук. Откакто разрешиха апартаментите да се пренаемат, това място постоянно запада. Ако пипна това копеленце…

Казах нещо за съчувствие и продължих. Когато паркирах и се качих в апартамента, въпросът какво да правя се реши от само себе си. След като си сипах чаша бърбън, си казах, че съм преживял достатъчно емоции за днес. Включих аудиоуредбата и се отпуснах в кожения фотьойл.

Едва успях да седна, когато домофонът звънна.

Облегнах глава назад и затворих очи. Ако беше съседът, решил още да се оплаква… Въздъхнах, излязох в антрето и натиснах копчето на домофона. Чух гласа с чуждестранен акцент на нощния пазач:

— Главен инспектор Уорд иска да ви види.

Това със сигурност щеше да предизвика недоволството на съседите, помислих си, като погледнах часовника. Беше почти полунощ и нямах представа защо Уорд идва толкова късно. Казах на портиера да я изпрати горе, отворих входната врата и зачаках, като внимателно наблюдавах асансьора в дъното на коридора. Бях приписал думите ѝ, че ще извика Миърс, на напрежението, но сега започнах да се чудя дали наистина е така.

Асансьорът звънна и двойната му врата се отвори. Уорд слезе, с разкопчан шлифер и чанта, небрежно преметната през рамото. Изглеждаше изтощена.

— Може ли да вляза, или ще ме държиш отвън?

Дръпнах се, за да я пусна. Тя събу обувките си в коридора.

— Боже, бях забравила колко дебел е този килим. По-мек е от леглото ми — каза, като размърда пръстите на краката си.

Уорд беше идвала в апартамента, когато се преместих, за да одобри мерките за сигурност, когато имаше опасения, че Грейс Страчън може да се върне. Влязохме в обединените кухня и трапезария и аз се почувствах неудобно, когато инспекторката заразглежда луксозната обстановка.

— Нещо за пиене? — попитах.

— Убивам за джин. — Усмихна се уморено. — Шегувам се. Всъщност не съвсем, няма да ти откажа нещо безкофеиново. Плодов чай, лайка. Ако не, може и вода.

— Мисля, че има ментов чай.

Когато се нанасях, в един шкаф бях видял кутия с пакетчета; собственикът едва ли щеше да се разсърди, ако взема едно.

— Идеално. — Тя с въздишка се отпусна на един стол до масата за хранене. — Извинявай за късното посещение. Прибирах се към къщи и реших… Слушай, съжалявам за онази сцена по-рано. Беше непрофесионално и несправедливо, затова искам да ти се извиня.

Включих чайника.

— Не беше необходимо да идваш чак дотук, за да го направиш. Можеше да се обадиш или да изчакаш до утре.

— Исках да ти го кажа лично. За да ми е спокойна съвестта. Едно нещо по-малко, което да смущава съня ми.

Гласът ѝ беше адски уморен.

— Тежка нощ? — попитах аз.

— Тежък ден. И на всичкото отгоре, тъкмо се връщам от разпит на Люк Горски. Разбрахме защо повърна пред „Сейнт Джуд“ онзи ден.

Спрях с пакетчето чай в ръка.

— Само не ми казвай, че е замесен в смъртта на сестра си.

— Не, слава богу. Поне не директно. Но призна, че е дал на Кристин пари за една последна доза, преди да отиде на рехабилитация. Тя му обещала, че това е за последен път, че има нужда от нещо, за да изкара времето, докато отиде в клиниката. И този идиот ѝ повярвал. Поне сега знаем какво е правила в „Сейнт Джуд“.

Мислехме, че може да е отишла да си купи наркотици, и сега имахме потвърждение. Нищо чудно, че брат ѝ изглеждаше толкова разстроен.

— Как го приеха родителите му?

— Както можеше да се очаква. — Тя разтърка очите си с длани. — Случайно да имаш бисквити или шоколад? Ох, остави. Глупав въпрос.

— Мога да ти направя сандвич.

Още щом ѝ предложих обаче, осъзнах колко трудно ще се справя дори с това. Когато пазарувах за Лола, бях пропуснал да напазарувам и за себе си.

— Не, няма нужда. — Уорд спря да търка очи и седна по-изправено, уморен опит да се съвземе. — Утре нали ще прегледаш костите от котелното?

— А претърсването с кучето? Нали още не е приключило? — попитах, като сипвах вряла вода върху пакетчето.

— По-важно е да открием колкото може повече информация за тази нова жертва. Ако потрябваш на място в „Сейнт Джуд“, ще ти се обадим.

Не се стърпях да не направя една последна хаплива забележка:

— Мислех, че ще използваш Миърс.

Уорд се намръщи.

— Добре, заслужавам си го, но тогава просто изпусках парата. Между другото, Миърс си има други проблеми.

Виж ти.

— Какви например?

Тя поклати глава.

— Да сменим темата.

Раздразнението ѝ се завръщаше бавно, но поне този път не беше насочено към мен. Подадох ѝ чая, после донесох бърбъна си от дневната и седнах при нея на масата.

— Ти явно залагаш на силното — отбеляза Уорд, като премести поглед от чашата ми към своята.

— Нямаше да си сипвам, ако знаех, че ще дойдеш. — Отпих и оставих чашата на масата. — Как е Гари Ленъкс?

— Все още се опитват да го стабилизират. Има аритмия, увреждания на черния дроб и бъбреците, течност в белия дроб, недохранване, дехидратация. Лекарите смятат, че е претърпял поне един голям неврологичен „епизод“, както се изразяват, може би и повече, но засега не са сигурни точно какво. Утре ще направят още няколко сканирания, но в картона му има известно объркване.

— Какво объркване?

Уилън беше казал, че Одуя се е опитал да попречи на полицията да види медицинския картон на Ленъкс, но лекарите му би трябвало да имат достъп до него.

— Очевидно има пропуски. Знаем, че Ленъкс е диагностициран с порок на сърцето, когато е бил на деветнайсет, но лекарите не могат да намерят никакви данни за инсулт или нещо подобно. Няма хоспитализация, няма лечение, нищо. Доколкото знаем, през последните три години не е ходил при личния си лекар.

— Това е лудост.

— Така е, особено в това състояние. Все още проверяват, но започваме да мислим, че дори не е бил хоспитализиран. Каквото и да се е случило, изглежда, майка му не е казала на никого. Просто е решила сама да се грижи за него. — Уорд поклати глава и може би несъзнателно сложи ръка на корема си. — Кара те да преосмислиш понятието „майчина любов“, нали?

Боже, помислих си, потресен. Ако беше вярно, Ленъкс беше минал през още по-ужасен ад, отколкото бях предполагал. Знаех колко отчаяно майка му не искаше да се разделя с него, но не си бях представял, че е стигнала толкова далеч. А това означаваше, че няма начин да се провери алибито, което тя даваше за сина си, все още имахме само нейните думи, че е бил на легло, когато Дарън Кросли е изчезнал.

— Тя каза ли нещо? — попитах.

— Нищо, което благоприличието позволява да цитирам. Все още отказва да ни сътрудничи или да даде съгласието си за снемане на пръстови отпечатъци. Неговите или нейните. Може просто да действа нерационално, но започвам да си мисля, че не е само това. Очевидно не е била в състояние физически да построи фалшивата стена, но може би знае повече, отколкото си мислехме. Ако е попречила на сина си да получи жизненоважна медицинска помощ, не искам да си представям на какво друго е способна.

Аз също. Но все пак ми беше трудно да повярвам, че Лола е такава егоистка, че да рискува живота на сина си така.

— Все още си убедена, че Ленъкс е виновен.

Уорд сви рамене.

— Колкото повече научаваме, толкова по-вероятно изглежда. Проверихме познатите на Дарън Кросли и май попаднахме на следа за жената, с която е бил зазидан. Имал е постоянна приятелка на име Мария де Соуза, която, изглежда, също е в неизвестност. Не е подаден сигнал за изчезването ѝ, но тя е била без работа и живеела ту с един, ту с друг мъж, така че може да е поредният случай, който никой не е забелязал. Знаем, че понякога е оставала при Кросли, а при последния потвърден случай, когато са ги видели, са били заедно. Затова е напълно възможно да са изчезнали по едно и също време. Тя няма криминално досие, което обяснява защо не намерихме отпечатъци, съвпадащи с тези на жената от зазиданата стая.

— Ако е била само случайна приятелка на Кросли, дали Ленъкс може да я е познавал?

Уорд се усмихна уморено.

— Извинявай, май пропуснах тази подробност? Де Соуза е била чистачка в „Сейнт Джуд“. Работила е там през последните пет години преди закриването на болницата. Ако успеем да потвърдим, че това е жената, която намерихме с Кросли, Ленъкс вероятно е познавал и двете жертви. Добави към това уволнението му заради липсващите лекарства и осъждането на Дарън Кросли за притежание на марихуана и се очертава доста интересна картинка.

Отново „Сейнт Джуд“. Някак всичко се въртеше около това място.

— Мислиш ли, че тримата са били съучастници и са се скарали?

— Мисля, че „скарване“ е меко казано в този случай, но да. И може би Кристин Горски е отишла да си купи наркотици и е попаднала в разгара на спречкването. Освен ако…

— Освен ако? — подканих я аз.

Тя разтревожено поклати глава.

— Не знам. Ленъкс просто не изглежда способен на такова нещо. Така де, колко дилъри на трийсет живеят с майка си?

— И четат само комикси и списания за птици? — добавих аз.

— Джак явно ти е казал за това. — Уорд се усмихна, но усмивката ѝ бързо помръкна. — Добре, може Ленъкс да е имал друго скривалище или склад, за които не знаем. Дори съм склонна да приема, че някак е успял да остане извън полезрението ни през цялото това време. Но това не се връзва. Освен уволнението му не открихме нищо, което да сочи, че е бил наркодилър, да не говорим за садистичен изверг. Социалните имат досие за него като малък. Там го определят като едро дете, но неуверено и с леки умствени проблеми. Тормозили са го в училище и за малко не са го изпратили в дом заради подозрения за насилие от страна на баща му.

— Лола каза нещо подобно. Не за социалните, а за съпруга си.

Изразните средства на старицата обаче бяха доста по-цветисти. Шибаняк. Тормозеше Гари и когато беше трезвен, но напиеше ли се, ставаше непоносим.

— Явно за това не е излъгала — продължи Уорд. — Очевидно Патрик Ленъкс е бил долен изверг. Работил е на контейнеровози, плаващи до Южна Америка, и не се е прибирал често. Но когато си е бил вкъщи, се е напивал до безпаметност и е раздавал юмруци. Особено срещу сина си. Това продължило, докато не ги изоставил, когато Гари бил на шестнайсет.

Това също съвпадаше с казаното от Лола.

— Къде е той сега?

— Мислим, че е в чужбина. Не успяхме да го проследим, но не вярвам да има нещо общо с убийствата. Освен може би от гледна точка на влиянието върху сина си.

— В смисъл че жертвите на насилие сами стават насилници?

Уорд сви рамене.

— Знаем, че понякога се случва. Хората се променят и това, че преди двайсет години Ленъкс е бил тормозен, не означава, че самият той не може да прояви същото поведение. Може да му е повлияло.

— Сега кой се изразява меко? — пошегувах се.

— Знаеш какво имам предвид. Както и да е, трябва да се прибирам. — Тя допи чая и с усилие се изправи на крака. — Благодаря за чая. Ако пак предлагаш, първо проверявай какви пакетчета има в кутията.

— Не беше ли мента?

Тя се усмихна.

— Каквото и да беше, беше много хубаво.

— Какво ще стане сега с Лола? — попитах, когато излязохме в коридора и Уорд започна да се обува.

— Рано е да се каже. Може да бъде обвинена в престъпно пренебрегване, ако се окаже, че е попречила синът ѝ да получи медицинска помощ. Но много зависи от това, което ще се случи с пръстовите отпечатъци.

— Имате ли достатъчно доказателства, за да обвините Гари Ленъкс?

— Не, но има начин да заобиколим процедурата — загадъчно отговори тя. — Другата алтернатива беше да помоля приятеля ти Одуя да убеди Лола, че е в техен интерес да се съгласят. За да докажат невинността си и така нататък. Но това явно няма как да се случи.

— Той не ми е приятел — промърморих недоволно. После се хванах за последните ѝ думи. — Защо няма как?

— Защото вече не е приятел на Лола — каза Уорд, докато отключвах входната врата. — Тя го уволни днес следобед.