Мирис на смърт

30

Един камион за боклук беше задръстил улицата. Казах на таксиметровия шофьор да ме остави на ъгъла, платих, слязох и извървях останалата част от пътя пеша. Времето беше променливо, както винаги, отново слънчево след сутрешния дъжд. Разкопчах якето си и се насладих на слабата слънчева топлина върху лицето си. Телефонният разговор с Рейчъл все още помрачаваше настроението ми, но си казах, че е нормално, когато хората са уморени, стресирани и в различни часови зони.

Сега обаче, след невероятното спасение на Уорд снощи, беше трудно да не съм оптимист на дневна светлина и на чист въздух. Е, не толкова чист. Съпътстваше ме сладникавата миризма на боклукчийския камион, бавно пуфтящ и дрънкащ по улицата пред мен.

Дръжките на кафявата хартиена чанта се врязваха в дланите ми, докато вървях към къщата на Лола. Нямаше признаци на живот. Капаците на прозорците все още бяха затворени, мръсотията и паяжините образуваха сивкав слой върху стъклата. Дори новата боя на входната врата изглеждаше избледняла. Все още не знаех каква полза ще има от идването ми тук, освен че щеше да успокои съвестта ми. Нямах никакви илюзии за чувствата на Лола след това, което бях причинил в живота ѝ. Благодарение на мен бе разпитвана от полицията и стана свидетел как синът ѝ инвалид е третиран като заподозрян в убийство.

Въпреки че пръстовите отпечатъци от местопрестъплението бяха свалили подозренията от него, той все още бе отнет от попечителството ѝ, а не мислех, че тя е от хората, които прощават лесно.

Сега обаче, след като всичко свърши, трябваше да проверя как е. Почуках на вратата. Не последва отговор. Камионът спря след няколко къщи, хидравликата му изстена и той погълна следващата порция боклук. Почуках отново, но започвах да мисля, че си губя времето. Дори Лола да беше вкъщи, аз бях последният човек, когото би искала да види. Един от боклукчиите изкрещя и издумка по страната на камиона. Когато машината пак потегли, мярнах движение зад щорите на прозореца на Лола. Е, поне беше тук. Вдигнах хартиената торбичка, за да я види.

— Лола, ще отвориш ли вратата?

Нищо. Свалих торбичката. Почувствах се глупаво от този евтин жест. Знаех, че ще е необходимо повече от едно печено пиле, за да ѝ се реванширам, но се надявах, че това ще я убеди поне да говори с мен. Спирачките на боклукчийския камион изсъскаха, когато той спря зад гърба ми и закри слънцето. Чух още думкане, докато работниците изпразваха кофите на къщите отсреща. Сложих хартиената торбичка на прага и се обърнах да си ходя.

Вратата се отвори. Лола ме гледаше с ледено изражение. Погледът ѝ се стрелна към камиона за боклук зад мен. После тя се дръпна от вратата.

— Влез.

Оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Взех торбичката и влязох. Боклукчийският камион още повече затъмняваше затворения прозорец. В полумрака видях, че лекарствата, с които по-рано беше пълна стаята, вече ги няма. Леглото обаче бе на старото си място и въпреки че чаршафите бяха свалени от мръсния матрак, миризмата на изпражнения и урина все още се усещаше.

Когато Лола затвори вратата и се обърна към мен, шумът от камиона за боклук постепенно се отдалечи.

— Какво искаш?

— Дойдох да видя как сте.

— Защо?

Не можех да я виня, че е враждебно настроена. Бюфетът, напомнящ олтар, със снимките на младия Гари Ленъкс, стоеше срещу празното легло, въпреки че там вече не лежеше никой.

— Исках да видя дали мога да помогна с нещо…

— Не направи ли достатъчно? Взе всичко, което ми беше останало. Какво още искаш?

Все още държах пакета с печеното пиле. Сега то изглеждаше като жалко предложение за мир.

— Съжалявам, знам, че ви…

— Съжаляваш? О, значи всичко е наред! Досаждаш, държиш се, сякаш лайната ти не смърдят, и през цялото време планираш това — тя махна с ръка към празното легло. — Сега доволен ли си?

Лола се втренчи в мен; гърдите ѝ се издигаха и отпускаха гневно. Идването ми тук беше грешка, осъзнах сега и се питах как изобщо съм могъл да си помисля, че ще е другояче. Отвън се чу съскане; боклукчийският камион се отдалечи от прозореца и отново пропусна дневната светлина в стаята. Тъкмо мислех да тръгвам, когато нещо в хлътналите ѝ очи се промени. Протегна ръка.

— Я дай това.

Дръпна торбичката от ръцете ми, спря за миг, за да подуши аромата, идващ от нея, после я хвърли до умивалника.

— След като си тук, предполагам, че ще пиеш един чай.

Това беше последното, което очаквах, но тя вече сипваше вода в каната. Кимна рязко към очуканата маса за хранене.

— Можеш да седнеш.

Все още изненадан, издърпах един стол и седнах. Погледнах бюфета със старите снимки на сина ѝ като малък.

— Как е Гари? — попитах.

Тя стовари каната с трясък върху масата.

— Не произнасяй името му!

Внезапното избухване ме изненада; не очаквах да видя такава злоба в очите ѝ.

— Извинявайте, исках само да разбера как е.

Лола положи видимо усилие да се овладее. Отново се обърна.

— Попитай лекарите, като толкова те интересува.

Атмосферата в стаичката изведнъж стана ледена. Съжалих, че не отказах поканата ѝ за чай, но сега не можех да си тръгна. Лола също изглеждаше изнервена. Взе една чаша и я обърна безцелно с дъното нагоре; отвори хартиената торбичка с пилето и пак я затвори.

— Колко ти дължа?

— Нищо, това…

— Вече ти казах, че нямам нужда от подаяния! — заяви, като ме изгледа със зле прикрито презрение. Имаше и още нещо, което не можах да определя. — Ще си взема чантата. Чакай така.

Излезе през вратата в дъното на стаята и я чух да се качва по стълбите. Забравена, електрическата кана на масата изщрака. Поех си дълбоко въздух. Очаквах Лола да откаже да говори с мен или да закрещи обиди, но не и този едва сдържан гняв.

Звънът на телефона ми ме накара да подскоча. Извадих го и видях, че е Уилън. Замислих се дали да не го пренебрегна, но Лола още беше горе и можеше да има новини за Уорд. Хвърлих бърз поглед към вратата.

— Всичко наред ли е? — попитах, като се стараех да говоря тихо.

— Ако имаш предвид шефката, добре е. Вече няма търпение да се върне на работа — отговори Уилън. — Къде си ти?

Отново погледнах вратата. Лола още не беше слязла, но не ми се говореше дълго по телефона.

— Не мога много да говоря.

— Тогава да не те задържам. Има промяна в плановете. Хайде да направим срещата в четири вместо в два.

Мислех да отида в „Сейнт Джуд“ направо от Лола. Но както вървяха нещата, така или иначе щях да подраня.

— Защо, проблем ли има?

— Не, просто изскочи нещо. — От тона му стана ясно, че няма да ми каже какво става. — О, и още нещо. Намерихме зъболекаря на Уейн Буут. Останките от котела не са негови. Буут не е имал протеза, нито частична, нито цяла. Все още е бил със собствените си зъби.

Не се изненадах. Единствената причина да мислим, че изчезналият бивш санитар и охранител може да е четвъртата жертва, беше връзката му със „Сейнт Джуд“ и следователно с Гари Ленъкс. Но тази теория се беше сринала заедно с обвиненията срещу сина на Лола. Така все още нямахме никаква представа на кого може да са изгорелите останки.

Уговорих се да се срещна с Уилън по-късно и затворих телефона. Все още чувах стъпките на Лола горе. Станах неспокойно и се приближих до бюфета, пълен със снимки.

Това беше първата възможност да ги разгледам отблизо, без разсейващото присъствие на сина на Лола. Бюфетът наистина приличаше на светилище, помислих си. Освен снимките в рамки имаше всякакви сувенири от детството на Гари Ленъкс. Плувни свидетелства и сертификат за завършен курс по зидарство и дърводелство, който приличаше на домашна дървена кутийка за бижута. Имаше дори избледняла картичка за Деня на майката, на която с детски почерк беше написано послание.

След това, което му се беше случило, бе разбираемо защо Лола скърби за сина си. Но дори и така да беше, неволно или не, беше жестоко да му причинява това, на което го бе излагала досега. „Горкият“ — помислих си, докато гледах една снимка от училище. Беше избледняла и показваше Гари Ленъкс на тринайсет или четиринайсет. Изглеждаше адски притеснен в прекалено тясната униформа и дискомфортът му беше очевиден въпреки пресилената усмивка, която разкриваше кривите му зъби. Личеше, че още тогава е бил дебел, но на по-късните снимки бе качил още. Контрастът с изпития мъж, когото бях видял да лежи в леглото, беше шокиращ.

Взех една снимка на Ленъкс с униформа на санитар. Беше една от най-големите и явно бе правена, когато все още е бил тийнейджър. Вероятно скоро след като е започнал работа в „Сейнт Джуд“. Беше едър, тромав младеж, със същата стеснителна усмивка. Върнах снимката на мястото ѝ и понечих да се обърна, но изведнъж замрях. Нещо не беше наред. Взех я отново и я разгледах по-внимателно. Усмивката му не беше същата. Зъбите му вече не бяха криви. Виждаше се и на други снимки, правени, когато е бил по-голям. Макар че това не изглеждаше да е увеличило самочувствието му, по някое време той явно си беше оправил зъбите.

Постепенно осъзнах какво означава това, по костите ми пробяга смразяващо усещане още преди да знам причината за него. Отново погледнах по-старите снимки, на които младият Гари Ленъкс беше все още с криви зъби. После — пак тази в ръката ми. Предните зъби изглеждаха твърде идеални и равни, за да са изправени с помощта на шини и на нито една снимка той не носеше такива. Имаше само преди и след. Значи по-скоро бе използвал корона или мост. Или частична протеза.

Казах си, че това не означава нищо, но интуицията ми говореше друго. Гари Ленъкс беше на около трийсет, което съответстваше на възрастта на изгорелите останки от котела. Въпреки че най-новите снимки тук бяха от времето, когато е бил някъде около двайсет, можех да преценя как би трябвало да изглежда като възрастен. Едър мъж. Висок на ръст, с плътни кости.

Коренно различен от парализирания клетник, за когото Лола твърдеше, че е синът ѝ.

Независимо дали бях прав или грешах, Уилън трябваше да знае. Оставих снимката и извадих телефона, за да му се обадя. Но докато търсех номера на инспектора, чух тежките стъпки на Лола надолу по стълбите. Отворих текстовия екран и бързо написах съобщение: „Виж зъб проф на ГЛ“. Натиснах „Изпрати“, като се надявах, че ще разбере, после бързо прибрах телефона и се обърнах точно когато вратата се отвори.

Лола спря, когато ме видя до бюфета. Очите ѝ отново се плъзнаха към снимките, които разглеждах, но не можах да преценя дали в погледа ѝ имаше повече подозрителност, отколкото преди.

— Той беше прекрасно момче, моят Гари.

Отдръпнах се от бюфета възможно най-небрежно.

— Кога е изгубил предните си зъби? — попитах.

Въпросът, изглежда, не я изненада. Тя влезе в стаята. Държеше сгънат вестник, но не видях чантичката ѝ.

— Когато беше на шестнайсет — отговори.

— Това е тежък период за такова изпитание. Как се случи?

Злобните очички ме гледаха втренчено.

— Копелето, което наричаше себе си негов баща, му ги изби. Твърдеше, че било нещастен случай, но знаех, че лъже.

Смразяващото напрежение, което бях почувствал по-рано, се върна по-силно отпреди. Бях предположил, че собственикът на частичната протеза е изгубил предните си зъби в резултат на насилствено събитие. Това, че са били избити от жесток баща, случайно или не, със сигурност беше насилствено.

— Имаше ли мост или протеза? — попитах.

— Какво ти дреме?

Сега подозрителността ѝ беше очевидна. Но бях спасен от необходимостта да отговоря, защото в този момент телефонът ми отново звънна и ме стресна за втори път.

Лола се усмихна презрително.

— Няма ли да вдигнеш?

Извадих телефона от джоба на якето си. Уилън. Сигурно бе получил съобщението ми, но сега не можех да говоря с него. Отмених обаждането, като включих телефона на тих режим, преди да го прибера.

— Не искаш ли да говориш с тях? — подигравателно каза тя.

— Може да почака.

Лола продължаваше да ме гледа с многозначителна усмивка. Почувствах внезапно безпокойство, някакъв инстинкт, който крещеше: Махни се оттук веднага. Но това беше нелепо. Тя беше само една старица. А това бе продължило твърде дълго.

— Кой беше в леглото, Лола?

— Не знам за какво приказваш.

— Не беше Гари, нали?

Тя ме погледна изпитателно и отново почувствах леко безпокойство.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — изсъска тя.

Не, не мислех така. Но вече започвах да се досещам за някои неща.

— Гари е мъртъв, нали? — казах тихо.

Тя изгуби самообладание. Устните ѝ затрепериха, докато очите ѝ шареха по снимките на сина ѝ върху бюфета. По набръчканата ѝ буза се плъзна сълза, после към нея се присъедини още една.

— Той беше моето момче — прошепна Лола с треперещ дрезгав глас. — Моето мило момче.

Въпреки всичко изпитах съжаление към нея.

— Знам, че искаш да го защитиш, но не можеш. Вече не — казах ѝ внимателно. — Всичко свърши.

— Свърши, а? — Тя изплю думата като храчка. — Мислиш ли, че някога ще свърши? Моят Гари го няма! И всичко е заради тях… онези три копелета! Не заслужаваха дори да му лижат ботушите!

Избърса сълзите с опакото на ръката си. Бях чул достатъчно. Чувствах гадене и умора. Посегнах към телефона си.

— Ще се обадя в полицията веднага, Лола. Трябва да им разкажеш какво е направил Гари.

— Какво е направил ли? — Устните ѝ се разкривиха в зловеща усмивка. Приближи се към мен, като все още стискаше вестника. — Казах ти, че Гари беше добро момче. Не би убил и муха.

Изведнъж направи крачка напред и замахна с вестника. Отскочих назад, но леглото беше зад мен. Спънах се в него и в този момент вестникът на Лола падна и отдолу се показа дълга черна тръба. Опитах се да я изблъскам встрани, но тъпият край докосна гърдите ми. Прониза ме адска болка.

И дишането ми спря.