Мирис на смърт

9

През нощта времето се развали. На другата сутрин, когато тръгнах към моргата, от оловносиньото небе се лееше дъжд, който хвърляше пръски по тротоарите и събаряше пъстри листа от дърветата. Намерих място за паркиране близо до сградата и изтичах през пороя до покрития вход, където спрях, за да изтръскам мокрото си палто.

Моргата беше сравнително нова, построена по поръчка сграда и обслужваше голяма част от този район на Северен Лондон. Бях работил тук преди, но оттогава бе минало доста време. Парек вече беше там и ме посрещна с обичайния си сдържан маниер.

— Много се забави. Вчера следобед каза, че се връщаш скоро — отбеляза и очите ѝ проблеснаха игриво.

Не я бях виждал от миналия ден, когато излязох от зазиданата стая в „Сейнт Джуд“ и мислех, че скоро ще се върна.

— Планът се промени.

— Така си и помислих.

Не исках първи да започвам темата, но не можех да се преструвам, че не ме интересува.

— Как мина прибирането?

— Бавно. Трябваше да чакаме още, докато укрепят по-добре тавана, и успяхме да приберем само единия труп. Другият трябва да бъде обработен по-късно днес.

— Как е „Биоджен“?

— Нашият нов частен доставчик на услуги? — Тя сви рамене. — Имат хубави сиви униформи. Извън това нямам особени впечатления. Но заместникът ти ме изненада.

На мен ли го казваш?

— Защо така?

— Никога не бях работила с някого, който нарича себе си съдебен тафоном. Ако не ми беше казал, щях да си помисля, че е най-обикновен съдебен антрополог. Ако не броим сивия гащеризон, разбира се.

Опитах се да скрия усмивката си.

— Очевидно има солидни препоръки — отбелязах.

— Не се съмнявам. Изглежда достатъчно способен. Млад е, но работи много методично. И определено не му липсва самочувствие.

И така можеше да се каже. Но пък като патолог Парек не му беше конкуренция. Поне не би трябвало да я разглежда като такава, ако имаше малко здрав разум.

Тя ми се усмихна и на лицето ѝ се появиха фини бръчки.

— Боли, нали? — попита.

— Кое?

— Да осъзнаеш, че младото поколение ти диша във врата.

Понечих да възразя, но си замълчах. Познаваше ме твърде отдавна.

— И аз ли бях толкова самонадеян, когато се запознахме?

— Не, не самонадеян. Самоуверен, да. И амбициозен. Но оттогава натрупа доста опит. Мисля, че Даниел Миърс ще се поправи, след като се поошлайфа. Даже съм сигурна в това.

Може би беше права, но всъщност не ми пукаше. Вече бях решил, че колкото по-малко се занимавам с Миърс, толкова по-добре ще бъде и за двамата.

Инструктажът преди аутопсията беше насрочен за 10:00. Уилън и другите членове на екипа започнаха да пристигат петнайсет минути преди началото, но самата Уорд закъсня. Дойде последна, хвърли мокрото си палто и побърза да влезе в заседателната зала.

— Извинявам се, извинявам се — смотолеви, като тръсна чантата си на масата и седна.

Изглеждаше изтощена; подутият ѝ корем се очертаваше по-ясно сега, когато носеше тъмносиво сако и сива пола, отколкото по-рано под гащеризона. Самият инструктаж беше рутинен, колкото да се уверят всички, че патологът и главният разследващ са на една вълна, преди да започне аутопсията. Полицията все още не беше изяснила самоличността на убитата жена. Не е носела у себе си шофьорска книжка или други документи, а дрехите и обувките ѝ бяха евтини, от масови марки, които не подсказваха нищо. От разкъсаната и нагризана от плъховете кожа на ръцете ѝ не можеха да се снемат използваеми пръстови отпечатъци и макар фактът, че жертвата е била бременна, да можеше да помогне за стесняване на обхвата на търсене в базата от данни за изчезнали хора, имахме нужда от по-конкретна информация на колко години е била, за да конкретизираме критериите. Бременността беше следа, но не беше достатъчна. Жена в детеродна възраст можеше да е от тийнейджърка до четиресетгодишна.

Това означаваше, че основната ни надежда да установим самоличността ѝ беше зъбната картина и това, което с Парек успеем да открием. Докато Уорд, Уилън и другите членове на екипа се събираха в кабинката за наблюдение, двамата се преоблякохме с работни костюми и влязохме в стаята за аутопсии.

Моргите са еднакви по целия свят. Някои са по-модерни и по-добре оборудвани от други, но основният дизайн е един и същ. И студеният въздух, и миризмата на дезинфектант, която надделява над всички други по-биологични миризми, са същите.

Вратата се затвори зад нас и ни обгърна хладна тишина. Тялото на жената беше на масата за аутопсии. Коленете ѝ бяха издърпани нагоре и извити на една страна, а ръцете с цвят и текстура на сушено месо бяха поставени в традиционната мъртвешка поза върху гърдите. Разложението беше още по-забележимо сега на фона на масата от неръждаема стомана. Дрехите ѝ бяха свалени и изпратени в лабораторията заедно с тъканни проби за анализ, а останките бяха изплакнати. Голяма част от опадалата коса беше отмита, за да бъде събрана отделно, и сега върху главата имаше само редки самотни косми. Наблизо бяха поставени оцелелите кости на плода.

— Колко тъжна е работата ни понякога — промърмори Парек, гледайки двата комплекта останки. Майка и дете.

После поклати глава и започна работа.

Самата аутопсия беше нейната специалност, затова аз само помагах. Не отне много време. При такова лошо състояние на останките съдебният лекар не можеше да направи много. Нямаше очевидни наранявания, като фрактура на черепа или счупена подезична кост, които биха ни насочили към вероятната причина за смъртта. Подобно на мен Парек смяташе, че е много вероятно водите на младата жена да са изтекли, което при тези условия в крайна сметка е могло да се окаже фатално, особено ако е получила някакво друго нараняване. Но при толкова напреднало разложение на трупа това беше само предположение.

Мумифицирането изключваше и възможността да се установи преди колко време е умряла жената. Не видях нищо, което да ме накара да променя първоначалната си оценка, че тялото ѝ е било на тавана поне едно лято, а може би и по-дълго. Това обаче също не беше нищо повече от обосновано предположение.

И все пак открихме едно-две интересни неща.

— Не мисля, че ръцете ѝ са били подредени нарочно така — каза Парек, като гледаше останките над маската си.

— И аз не мисля — съгласих се аз. — Поне не по времето, когато е било преместено тялото.

Възможно беше някой да ги е поставил така скоро след настъпването на смъртта, малко преди или веднага след вкочаняването, когато тялото все още е било гъвкаво. Но това не се връзваше с теорията, че младата жена е била заключена на тавана и оставена да умре.

Единственото, което можех да кажа със сигурност, беше, че подреждането на ръцете ѝ по този начин не е станало, когато останките ѝ са били увити в найлоновото платнище и преместени. Тогава тялото ѝ вече е било мумифицирано, сухата кожа и меките тъкани са били втвърдени в позата, в която е умряла. Били са твърде крехки и всеки опит да бъдат преместени би довел до очевидни повреди.

Не виждах такива, което означаваше, че очевидно умишленото позициониране на ръцете по този начин има друго обяснение.

— Сама е притискала ръцете си до тялото — каза Парек. — Съдейки по начина, по който коленете ѝ са събрани и извити на една страна, това е почти ембрионална поза.

И аз бях стигнал до същото заключение. Изтощена, след като е прекарала на тъмно в таванското помещение един бог знаеше колко време, младата жена се бе свила на топка, бе обвила издутия си корем с ръце и бе зачакала смъртта. А когато тялото ѝ беше изсъхнало, сухожилията се бяха свили и бяха издърпали ръцете нагоре върху гърдите ѝ.

Тази поза не беше израз на нечие уважение, а чиста случайност.

Единствената забележима травма беше на дясното рамо. На снимките от местопрестъплението бях забелязал, че положението му не изглежда нормално, и когато прегледах рентгеновите снимки от лабораторията, разбрах защо. Беше изкълчено.

— Предсмъртно, съгласен ли си? — замислено изрече Парек, гледайки призрачното черно-бяло изображение. — Може да е причинено от падане или борба. Може би когато се е опитала да избяга, ако предположим, че се е случило така.

Кимнах мълчаливо. Въпреки че сега бяхме в царството на догадките, от личния си печален опит знаех колко болезнено е да си извадиш рамото. Никой не би понесъл такава травма без медицинска помощ, поне не и доброволно. Но нищо не показваше, че жената е била вързана, за което биха свидетелствали следи от ожулвания, като тези, които открихме по другите две жертви. А евентуална травма след смъртта, когато тялото е било преместено, би увредила мумифицираните тъкани около ставата, може би дори напълно би отделила крайника от тялото.

Това означаваше, че нараняването е настъпило преди смъртта — вероятно непосредствено преди нея. Този факт подкрепяше теорията, че се е качила на тавана, за да се скрие. Бременна жена с извадено рамо не би могла да избяга много далеч, нито много бързо. Ако се е опитвала да се скрие от някого, таванът би бил единственият ѝ шанс.

И последен.

Парек се отдръпна, за да мога да погледна зъбите на мъртвата жена. Съдебният зъболекар щеше да даде по-изчерпателен анализ, но аз можех да направя предварителна оценка. Внимателно насочих светлината на едно фенерче-писалка и погледнах в отворената уста. Езикът и устните бяха изчезнали и оставаха само набръчкани парчета от венците.

— Два от мъдреците ѝ са се показали, но горните два още не са се развили — отбелязах. — Значи, трябва да е навършила осемнайсет и едва ли е минала двайсет и пет.

Мъдреците обикновено се появяват между седемнайсетата и двайсет и петата година. Затова, въпреки че жената — младата жена, бих могъл да кажа — е била достатъчно зряла, за да започне процесът, фактът, че той все още не беше завършил, определяше горната граница на вероятната ѝ възраст. Това се подкрепяше и от относителната липса на износване на зъбите ѝ, което също говореше за по-млада възраст. Но състоянието им беше показателно и по друга причина.

— Няма много пломби, но има много обезцветяване и няколко видими петна от кариес — казах на Уорд, когато се върнахме в заседателната зала след аутопсията. — Не е ходила често на зъболекар.

— Може ли това да означава употреба на наркотици? — попита тя.

— Бих казал, да.

Уилън говореше по телефона. След като затвори, се включи в разговора.

— Ако е купувала или продавала наркотици, това обяснява какво е правила в „Сейнт Джуд“. Знаем, че там са се продавали, пък и зъбната хигиена не е приоритет за наркоманите.

— Може би, но нейните зъби са били добре поддържани — отбелязах аз. — Кариесите и петната са сравнително пресни. Никоя от пломбите ѝ не изглежда особено нова, което, ако приемем, че е била около двайсетте, означава, че вероятно са правени, когато е била още дете или в ранна юношеска възраст. А два от задните ѝ кътници са с бели пломби, а не с амалгама. Здравната каса плаща за такива само на предните зъби.

— Значи, като по-малка е ходила на частен зъболекар. Не звучи като дете в неравностойно положение — измърмори замислено Уорд. — Добре, това е някаква информация. На около двайсет и пет, в шестия или седмия месец на бременността, вероятно използвала наркотици. Ако е отишла в „Сейнт Джуд“, може би все още е употребявала, но вероятно е от семейство, което може да си позволи да плати за бели пломби.

— Момиче от добро семейство, тръгнало по лош път — намеси се Уилън. — Много лошо, ако е търсила наркотици, докато е била бременна.

Уорд му хвърли раздразнен поглед и събра ръце на корема си в несъзнателен защитен жест. Не беше трудно да отгатна мислите ѝ: мъртвата жена е била в същия стадий на бременността, в който бе тя. Успях да потвърдя първоначалната си оценка от измерванията на скелета на бебето. Плодът бе на възраст между двайсет и пет и трийсет седмици, което означаваше, че майката е била или в късните етапи на второто тримесечие, или може би в началото на третото.

Въпреки старанието си това беше всичко, което можех да кажа. Рентгеновите снимки показваха фрактури на миниатюрната лъчева кост на дясната предмишница и на лакътната кост на лявата, но по всяка вероятност увреждането беше посмъртно, причинено или от преместването на майката, или от плъховете. Щях да огледам по-внимателно, след като почистех мъничкия скелет, но не очаквах да науча много повече. Половите белези се развиват едва след пубертета, затова не беше възможно да определим по костите дали нероденото бебе е било момче или момиче.

Както каза Парек, понякога професията ни беше тъжна работа.

След като Уорд и Уилън си тръгнаха, а Парек се върна в „Сейнт Джуд“, за да следи как върви изваждането на последния труп, аз останах сам за следващия зловещ етап от анализа. Рентгеновите снимки разкриват малка част от това, което може да се научи. Трябваше да изследвам костите на неизвестната млада жена по-подробно — задача, свързана повече с касапския занаят, отколкото с науката. Първо, трябваше да отстраня колкото е възможно повече от останалите меки тъкани с помощта на ножици и скалпели. После самият скелет трябваше да бъде систематично разчленен, като се режат свързващите хрущяли и сухожилията в ставите. Черепът от гръбначния стълб, ръцете от торса, краката от таза — всички те трябваше да бъдат внимателно отделени едни от други. После, след като тялото бъде разглобено на съставните си части, всички остатъчни меки тъкани трябваше да бъдат отстранени чрез накисване на костите в топла вода и препарат.

Беше бавен процес, но поне този път задачата щеше да е малко по-лесна. Състоянието на останките бе такова, че нямаше много меки тъкани за отстраняване.

Особено върху втория скелет — мъничкия.

Асистентът в моргата ми предложи помощ, но отказах. Бях свикнал да работя самостоятелно и тъжният характер на това, което трябваше да направя, вече ми тежеше. По-добре беше да остана сам с мислите си.

Минаха няколко часа, преди да свърша със задачата. Оставих костите на жената да се варят на слаб огън през цялата нощ; до сутринта щяха да са достатъчно чисти, за да могат да се измият и след това отново да се сглобят за оглед. По-деликатния скелет на плода сложих да се накисва в обикновена вода на стайна температура. Щеше да отнеме повече време, но върху костите имаше много малко тъкан и не исках да рискувам да ги повредя.

След като почистих всичко, нямаше какво друго да правя. Погледнах часовника си и се разочаровах, когато видях, че все още е твърде рано. Нямах никакви планове и перспективата да прекарам вечерта сам в апартамента не ме привличаше.

Когато излязох от моргата, не валеше, но започна отново, докато отивах към колата си. Големите, тежки капки се разбиваха с пръски на тротоара и след няколко секунди дъждът сериозно се усили. Изминах останалата част от пътя тичешком и се вмъкнах в колата точно когато небето се продъни. Дъждът барабанеше по покрива, докато бършех водата от лицето си, и закриваше всичко зад мокрите стъкла. Дори чистачките не се справяха и затова се облегнах назад и зачаках да намалее.

Не бързах.

Пуснах радиото, докато чаках. Хванах края на новините в шест — сегментите, които не бяха достатъчно важни, за да влязат във водещите заглавия. Дъждът първоначално ги заглушаваше, но когато чух да споменават „Сейнт Джуд“, увеличих звука. Интервюираха местен историк, който полагаше сериозно усилие да не издава вълнението си.

Ох, за бога. Раздразнено поклатих глава.

Изключих радиото. Това беше само пълнеж, компенсиращ факта, че полицията не даваше почти никакви подробности за смъртните случаи в старата болница. Но този вид сензация нямаше да помогне на разследването.

И все пак ми напомни за нещо. Отворих жабката и извадих листовката за събранието, която протестиращата ми беше дала миналия ден. Под стара снимка на „Сейнт Джуд“ имаше подробности за мястото и часа. Погледнах часовника си. Имах време да отида.

Така или иначе, нямах друго занимание.

Докато стигна до „Сейнт Джуд“, дъждът спря, но пороят бе изгонил хората от улиците. Нямаше и следа от тълпата журналисти, които бях видял пред портите предишния ден. Входът се охраняваше от един-единствен полицай и жълтата му мушама блестеше ослепително ярко в полумрака. Имаше само шепа упорити репортери. Повечето от тях бяха облечени подходящо за времето или се криеха под чадъри, но имаше и една окаяна жена, която пороят явно бе заварил на улицата, и сега стоеше под едно дърво мокра и нещастна.

Минах покрай изоставената болница. Откритата среща щеше да се проведе в една църковна зала наблизо. Започваше след двайсет минути и очаквах, че ще намеря мястото достатъчно лесно. Но когато завих в поредното каре със занемарени къщи и затворени магазини, съжалих, че не използвах сателитната навигация. Отново се озовах на главния път, минаващ зад изоставената болница. По пустата улица бавно се движеше самотна фигура. Беше жена, натоварена с найлонови пликове. Носеше дебело палто, но без качулка, и вървеше леко накуцвайки, като щадеше левия си крак. Нещо в нея ми се стори познато, но едва след като я подминах, осъзнах, че е същата жена, която бях срещнал в разрушената църква миналия ден.

Спомних си прощалното ѝ „Майната ти“ и продължих, но в този момент се случи нещо, което промени решението ми. Погледнах назад в огледалото и видях как движещият се зад мен автобус минава през локва до тротоара. Фонтан от мръсна вода обля старицата и тя се олюля от силата на струята.

Сприхава или не, не можех да я оставя така. Спрях, с което си навлякох раздразнено премигване с фарове от шофьора на автобуса. Може би самият той не беше забелязал какво е причинил, но аз не можех просто да отмина. Жената стоеше на мястото, където току-що я бяха окъпали, и мърмореше нещо след отдалечаващия се автобус. После вдигна мокрите си торби и пак тръгна, с примирено свити рамене.

Свалих стъклото, когато се изравни с колата ми.

— Да ви закарам ли?

Тя се огледа. Сивата ѝ коса бе сплъстена на главата ѝ и от веждите и върха на носа ѝ капеше вода. Изгледа ме предпазливо.

— Кой си ти?

— Вчера ви видях в гората. — Тя не каза нищо; само ме гледаше враждебно. Опитах отново: — До разрушената църква зад „Сейнт…“

— Помня, не съм глупава.

Все още не помръдваше. Дъждовните капки влизаха през отворения ми прозорец и мокреха и мен.

— Къде живеете?

— Защо?

— Ако е наблизо, мога да ви закарам.

Надявах се, че е наблизо, защото срещата скоро трябваше да започне.

Тя се намръщи.

— Нямам нужда от подаяния.

Порив на вятъра донесе още една порция дъжд в колата. Избърсах капките от лицето си.

— Времето е ужасно — настоях. — Мога да ви закарам до дома ви, ако искате, но ако предпочитате да ходите пеша, няма проблем.

Тя изгледа колата подозрително, преди да промърмори неохотно:

— Добре.

Пресегнах се към дръжката на задната врата и отворих. Жената хвърли мокрите си торби на седалката и се качи с мърморене.

— Накъде да карам? — попитах.

Лицето в огледалото за обратно виждане ме гледаше подозрително. Последва още една пауза.

— Улица „Кромуел“. Следващата наляво.

Погледнах часовника на таблото, когато потеглих, имаше време да хвана началото на срещата. В колата замириса на мокра вълна и стари дрехи, а миризмата на кисело подсказваше, че пътничката ми не се къпе често.

— Аз съм Дейвид — представих се, докато завивах.

— Хубаво. Сега следващата вдясно. Не, ей там! Абе, ти сляп ли си? Изпусна я!

Пресечката вече изчезваше зад нас.

— Всичко е наред, ще обърна.

Тя изсумтя:

— Няма нужда. Завий на следващата. Всичките отиват на едно и също място.

В това вече се бях убедил от личен опит. Опитах отново да завържа нормален разговор.

— Лошо време за разходка.

— Нямам избор, ако трябва да пазарувам, нали?

— Наоколо няма ли магазини?

— Мислиш ли, че щях да ходя в дъжда, ако имаше?

Отказах се от опитите да си приказвам с нея. Известно време карах мълчаливо.

— Лола — каза рязко тя.

— Моля?

— Така се казвам. Лола.

Враждебността в гласа ѝ се бе сменила с умора. Погледнах в огледалото и видях, че гледа безучастно през прозореца. Подпухналото ѝ лице беше отпуснато и мрачно.

Не приличаше на „Лола“.

Улицата ѝ беше на няколкостотин метра от гората, където я бях видял първия път. От двете страни имаше долепени една до друга еднакви къщи с пръскана мазилка. В някои светеше, но повечето изглеждаха празни, а някои бяха напълно разрушени.

— Тука.

Спрях пред къщата, която жената ми посочи. Стените бяха небоядисани и мазилката започваше да се рони, а дограмите се нуждаеха от пребоядисване. Само входната врата изглеждаше нова, масивна и прясно лакирана.

Капризен, както винаги, дъждът почти беше спрял, когато слязох от колата. Жената вече бе отворила вратата и се мъчеше да слезе сама.

— Позволете ми — казах, като протегнах ръка към торбите ѝ.

— Аз ще си ги взема — сряза ме тя.

Дръпнах се настрана, докато тя се измъкне от колата. Неудобно хванала пликовете с покупки, тя започна да рови в чантата си, докато крачеше към входната врата. Но вместо да отключи, спря с ключовете в ръка и ме погледна изпитателно.

— Ако чакаш да ти платя, напразно се надяваш.

— Не се тревожете, исках само да се уверя, че ще се справите — отговорих.

— Ще се справя.

Явно бях прекалил с търпението ѝ.

— Добре тогава. Всичко хубаво.

Тя не отговори. Обърнах се към колата, погледнах часовника и мислено изругах, когато видях часа. За момент си помислих дали да попитам Лола (името ѝ все още не ми звучеше подходящо) как да стигна до църковната зала, но реших да не усложнявам нещата. Сам щях да намеря мястото.

Зад гърба ми се чу щракване на ключалка и тя отвори входната си врата. Внезапно чух възклицание, последвано от трясък на счупено стъкло. Погледнах назад и видях, че един от пликовете ѝ се е скъсал и на земята са се разпилели буркани, консерви и пакети. Капачката на една кутия с мляко бе паднала и в увеличаващата се бяла локва на мократа настилка се търкаляха бекон, кренвирши и счупени яйца.

Подложих крак точно навреме, за да спра една консерва печен боб да не се изтърколи в близката шахта, а после започнах да събирам другите продукти, които се бяха разпилели наблизо. Все още пред вратата, Лола гледаше похабената храна, разсипана в краката ѝ, сякаш не искаше да повярва, че е истина.

— Да ги внеса ли вътре? — попитах, като се приближих с кутиите и пакетите, които бях събрал.

Тя ме изгледа кисело.

— Казах ти, че нямам нужда от помощ.

Обърна се, за да пъхне здравите торби вътре, после започна да събира нещата, които държах. Входната врата зад нея беше открехната и от къщата дочух тих стон. Лола леко стисна устни, но едва когато стонът се повтори, този път по-силно, тя реагира.

— Я трай! Чух те от първия път! — изкрещя, без да поглежда вътре.

Звуците бяха на човек, а не на домашен любимец, в това бях сигурен. Погледнах през отворената врата и се опитах да видя какво има вътре. В къщата беше тъмно, но забелязах, че от една от торбите, които тя бе оставила на пода, е изпаднал обемен пакет. Бяха памперси за възрастни.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Тя ме погледна така, сякаш въпросът ми беше крайно нелеп.

— Какво ти пука?

Въздъхнах, вече изгубил надежда, че ще стигна навреме за срещата.

— Слушайте, дайте да почистя тук, докато вие си приберете покупките.

Не знам дали предложението ми я изкуши, или просто я изненада, но ме гледаше така, сякаш не можеше да разбере какво вижда. После взе последната консерва от ръката ми и измърмори:

— Остави ни на мира!

Входната врата се хлопна пред носа ми.