Мирис на смърт

20

Следващият ден започна доста обещаващо. Наспах се добре, без повече обаждания от Миърс, които да смущават съня ми. Освен това още вечерта си легнах в добро настроение, след като получих неочаквано обаждане от Рейчъл. Изследователският кораб бе направил непланирана спирка на някакъв остров поради лошото време. Нямаше мобилна връзка, затова се обаждаше от градски телефон.

Настроението ми се подобри веднага щом чух гласа ѝ. Чуваше се глухо и с леко закъснение.

— Как е там? — попитах.

— Ами вчера маркирахме стадо бутилконоси делфини и прекарахме нощта на котва на необитаем остров. Днес имаше ужасна гръмотевична буря и затова прекарахме по-голямата част от вечерта в таверната.

— Звучи ужасно.

— Истински кошмар. А ти как си?

— О, както обикновено.

— Както обикновено — повтори тя. — Тук няма интернет, но днес Дмитрий намери броя на „Таймс“ отпреди два дни. Четох, че са намерили още трупове в старата болница. По този случай работиш в момента, нали?

— Вижда му се краят. — Не исках да говоря за „Сейнт Джуд“. Кой беше този Дмитрий? — Знаеш ли колко още ще сте в открито море?

— Поне още три седмици, преди да се върнем на континента. Но ще спираме на няколко големи острова, така че ще се обаждам. Честно казано, трябва да те доведа някой път. Не мога да ти опиша колко синьо е морето…

И все пак се опита. Слушах с наслада гласа ѝ. Скоро обаче чух някой да я вика на заден фон.

— Да, идвам — каза тя на човека, който и да беше. — Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя след ден-два. Пази се, чу ли?

— Ти си тази, която плава с кораб из Егейско море. Аз съм в Лондон.

— Знам, но… Нека някой друг рискува този път, става ли?

Знаех, че има предвид случилото се преди няколко месеца, когато сестра ѝ беше убита, а Рейчъл и другите ѝ оцелели близки едва се бяха разминали със смъртта. Нямаше съвземане от такава травма, колкото и синьо да беше морето.

— Обграден съм от полиция. Единственият риск е да настина, докато се мотая навън цял ден — успокоих я.

Последва пауза. Представих си скептичното V между очите ѝ.

— Добре, но все пак…

Същият глас като преди извика нещо на заден фон. Не можах да разбера какво точно, но гласът беше мъжки, дълбок и със силен акцент.

— Ако това е Дмитрий, кажи му да потрае още малко — казах.

Рейчъл се засмя и мрачното настроение от преди минута премина.

— Не, това е Ален.

— При теб има Ален и Дмитрий?

— Какво да ти кажа? Това е международен екип — каза тя през смях. — И има още хора, които чакат за телефона, така че наистина трябва да затварям. Скоро пак ще се чуем.

Окуражен от разговора с нея, отпразнувах събитието с бърбън, за да наваксам пропусната чаша от снощи. Сгрян от телефонното обаждане и от алкохола, дори успях да повярвам, че това, което казах на Рейчъл, е вярно и че разследването в „Сейнт Джуд“ е към края си. При щателното претърсване не бяха открити следи от още жертви и от мазето не беше останало още много за проверяване. Въпреки че претърсването с кучето на целия лабиринт от тесни проходи с кабели и тръби щеше да отнеме повече време, за още два дни трябваше да сме приключили. Когато си лягах, дори си позволих да мисля, че няма да намерим нищо друго и старата болница вече е разкрила всичките си тайни.

Сякаш за потвърждение на това усещане, на другата сутрин слънцето отново се показа. Беше бледо и не топлеше, типично за есента, много различно от лятната жега преди малко повече от седмица, но все пак бе приятна промяна след сивите облаци и дъжда през последните дни. Тръгнах към „Сейнт Джуд“ в оптимистично настроение. Когато стигнах до кордона на портала, видях, че автобусната спирка отсреща е празна. Приех това като знак, че от този момент нататък всичко ще върви по-гладко и когато паркирах пред болницата, дори гледката на мрачни стени и закованите прозорци не успя да развали настроението ми.

Не задълго.

Когато пристигнах, Уилън ме чакаше.

— Не си прави труда да се преобличаш. Главният инспектор иска да те види.

Сега пък какво бях направил?

— Защо, случило ли се е нещо?

— Нека тя сама ти каже.

Още не ми беше простил, че го направих за смях с ръката от манекен. Болницата хвърляше дълги сенки на асфалта. Приближих се до същата каравана, където говорих с Уорд предишния ден. Брифингът току-що беше приключил. Членовете на екипа тъкмо излизаха заедно с няколко цивилни, които очевидно не бяха полицаи. Спрях отвън и изчаках Уорд. Тя излезе с делови вид, с развяващ се шлифер и куфарче с презрамка през рамото. Видя ме и ми даде знак да я последвам.

— Радвам се, че се появи навреме. Може да се возиш при мен.

— Къде ще ходим? — попитах с недоумение.

Тя продължи със стегната крачка към паркираните полицейски коли.

— Джак не ти ли каза? Ще арестуваме Гари Ленъкс.

Уорд ми обясни подробностите в колата. След разговора ни накарала екипа си да проучи миналото на сина на Лола.

— Ти беше прав за Ленъкс — каза ми, когато потеглихме. — Работил е като санитар в „Сейнт Джуд“ от осемнайсетгодишен. Бил е уволнен година преди болницата да затвори, но е познавал разположението вътре като петте си пръста. Преди това е карал курс за квалификация в строителството. Бил е много зле с теорията и не е завършил, но е получавал високи оценки в практическите занятия. Той със сигурност има уменията да построи и да измаже стена от бетонни тухли.

Спомних си, че Лола гордо ми каза как синът ѝ можел да измайстори всичко. Може би повече неща, отколкото тя подозираше.

— Защо са го уволнили?

— Не е съвсем ясно, но е свързано с липсващи медикаменти от болничната аптека. Болкоуспокояващи, транквиланти, стероиди, всичко, за което има пазар. Не е подаден сигнал за криминално деяние, но се е вдигнал достатъчно шум, за да го уволнят. Това е в съответствие с теорията, че може убийствата да са свързани с наркотици. Може би е продавал крадени лекарства от „Сейнт Джуд“, а след затварянето на болницата е използвал старата си територия, за да отвори собствен бизнес. Това са само косвени доказателства, но както и да го погледнеш, Ленъкс е подозрителен по много параграфи.

Това беше вярно, но работата все още изглеждаше съмнителна.

— Как ще го разпитваш, като не може да говори?

— Ще направим медицински преглед и тогава ще решим. Ако намерим достатъчно доказателства, за да го обвиним, може да проверим дали отпечатъците му съвпадат с тези по кутиите с боя и по мазилката. Ако съвпадат, няма значение дали може да говори, или не. Ще го свържем с двете убийства, а опитът му в строителството го свързва косвено с найлоновото платнище, в което бе увито тялото на Кристин Горски. Ако ДНК-то му съвпада с космите, които намерихме там, значи е виновен и за нейното убийство. — Уорд ме погледна въпросително. — Какво има? Не изглеждаш доволен.

Не знаех как се чувствам. Въпреки че аз бях привлякъл вниманието на Уорд към Гари Ленъкс, не вярвах, че той има връзка с убийствата. Макар да исках виновникът за жестокостите в изоставената болница да бъде хванат, не ми харесваше мисълта, че ще причиня още неприятности на Лола и на сина ѝ.

— Не очаквах всичко да се случи толкова бързо — признах.

— Аз също, но ще го преглътна. И още не съм ти казала най-интересното. — Уорд се опитваше да не го показва, но видимо се вълнуваше. — Имаме положителен резултат от отпечатъците, които Миърс взе от трупа на мъжа. Жертвата се казва Дарън Кросли. На трийсет и шест години. Когато е бил на осемнайсет, е бил съден за притежание на марихуана, но иначе досието му е чисто. Той също е бил санитар в „Сейнт Джуд“ до самото ѝ затваряне. Трябва да е познавал Гари Ленъкс.

Боже мой! Замълчах, докато се опитвах да осмисля чутото. Когато казах на Уорд за Ленъкс, се бях опасявал, че ѝ губя времето. Не очаквах това.

— Е, кажи нещо — подкани ме тя. — Не очаквах да закрещиш „ура“, но си мислех, че ще бъдеш по-ентусиазиран.

— Ами жената, която е била зазидана с него? — попитах.

— Все още няма нищо за нея. Не намерихме съвпадение с отпечатъците ѝ, значи вероятно не е имала криминално досие. Все още чакаме резултатите от ДНК и от зъбите, но сега, след като идентифицирахме Кросли, можем да започнем да търсим сред приятелките и гаджетата му. Да видим дали жертвата е негова позната.

— Кога е изчезнал?

Уорд се подвоуми.

— Сигналът е подаден преди тринайсет месеца.

Погледнах я.

— Лола ми каза, че синът ѝ е получил инсулт преди година и половина. Това е пет месеца преди Дарън Кросли да изчезне.

— Казах ти, че тогава е подаден сигналът за изчезването му — каза Уорд с леко раздразнение. — Кросли няма близки и е бил безработен след затварянето на „Сейнт Джуд“, така че не можем да кажем колко време е липсвал. Научихме за това само защото е имал иск за обезщетение, а хазаинът му е подал сигнал, че бави наема. Но мислим, че е изчезнал преди около петнайсет месеца, тоест по същото време, когато Кристин Горски е била видяна за последен път. И освен това имаме само твърденията на майката на Ленъкс за времето, когато синът ѝ е получил инсулт.

— Мислиш ли, че го прикрива?

Уорд сви рамене.

— Подадохме искане в съда за достъп до медицинското му досие, така че скоро ще видим. Но предвид всичко останало не искахме да чакаме. Майките са готови на всичко, за да предпазят децата си, а и нейното досие не е безупречно. Проверихме това, което ти е казала съседката за смъртта на пациента. Лола Ленъкс е работила в старата Кралска болница в Южен Лондон. Но преди двайсет и две години едно четиринайсетгодишно момче е починало от свръхдоза инсулин в нейното дежурство.

— Значи е истина?

Въпреки че се чувствах задължен да кажа на Уорд, така и не бях повярвал на твърденията на съседката.

— В общи линии, да. Вътрешното разследване в болницата установило, че е нещастен случай, но Лола била уволнена и никога повече не е работила като медицинска сестра. Уволнението от болници, изглежда, е част от семейната традиция.

След тези думи Уорд замълча и скоро колата зави по улицата на Лола. Докато все още се опитвах да осмисля новините, сърцето ми се сви при мисълта за това, което предстоеше.

— Не ми каза защо и аз съм тук — отбелязах.

— Освен че всичко тръгна от теб ли? — Тя се усмихна сухо. — Не се притеснявай, това не е наказание. Майката на Ленъкс те познава и затова реших, че ще е добре да имам познато лице до себе си.

— Не мисля, че това ще промени нещо.

— Може би не, но е по-добре от къща, пълна с непознати. Тя явно ти има доверие.

Няма да е задълго, помислих си.

Спряхме пред къщата до няколко други полицейски коли и линейка. Гари Ленъкс може и да беше заподозрян, но освен това беше човек в риск. Заедно с полицаите имаше представители на социалните служби, както и парамедици, за да проверят физическото състояние на Ленъкс и да го отведат в болница. Слязох от колата с бремето на отговорността на раменете си. Исках да помогна на Лола и на сина ѝ. Не бях очаквал такова развитие на нещата.

Чу се затръшване на врати и служителите на реда заслизаха на тротоара. Привлечени от суматохата, на прозорците на близките къщи, които не бяха заковани с дъски, започнаха да се появяват лица. Няколко души излязоха на улицата да гледат — с нескрито любопитство — неочакваното забавление.

Уилън слезе от една от другите коли. Приближи се до входната врата и почука. Наблюдавах щорите на прозореца за движение, което да издаде присъствието на Лола. Нищо не помръдваше. Уилън изчака няколко секунди и почука отново, този път по-силно.

— Излезе.

Това беше същата съседка, с която бях говорил. Стоеше на вратата и гледаше какво се случва, увита в халат и с цигара в ръка. Изглеждаше така, сякаш току-що е станала от леглото, и без плътния грим лицето ѝ беше по-старо и някак незавършено.

— Знаете ли къде е? — попита Уилън.

Тя сви рамене.

— Откъде да знам?

— Знаете ли от колко време я няма?

— Не знам. Час и половина. — Тя дръпна от цигарата и ме погледна с тънка подигравателна усмивка. — Доведе си подкрепление, а?

Уилън се обърна към Уорд:

— Как мислите, госпожо? Дали да…

— Господин инспектор.

Един униформен полицай гледаше надолу по улицата. Към нас по тротоара се влачеше самотна жена. Носеше пазарски торби в двете си ръце, накуцваше и вървеше със сведена глава. Съсредоточена в движението, отначало не ни забеляза, но след малко усети нещо. Вдигна очи и замръзна, когато видя полицаите пред къщата си. За секунда-две не помръдна. Очите ѝ за миг спряха върху мен. После решително стисна устни, вдигна чантите и пак тръгна към нас със същата спокойна стъпка.

Уорд я пресрещна.

— Лола Ленъкс? Аз съм главен инспектор Шарън Уорд. Тук сме за Гари.

Лола подмина и нея, и всички останали, сякаш не съществувахме.

— Чухте ли ме, госпожо Ленъкс? Казах, че бихме искали да говорим с вас за…

— Чух. Можеш да се разкараш.

— Госпожо Ленъкс, имаме заповед за ареста на сина ви.

— Заври си я в задника.

Без да оставя пазарските чанти на земята — забелязах още няколко пакета памперси за възрастни, Лола извади ключа си и започна да отключва входната врата.

Уорд пробва пак, като полагаше усилия да се владее.

— Не искаме да ви причиняваме повече безпокойство, отколкото трябва, но е във ваш интерес и в интерес на сина ви да ни сътрудничите.

Все едно говореше на стената. Все още с чантите в ръце, Лола продължи да се бори с ключа и лицето ѝ почервеня от усилието.

Уилън се притече на помощ.

— Чакайте, дайте аз…

— Махни си ръцете от мен! — изръмжа Лола, като се наежи срещу него.

— Добре, нека всички да се успокоят — каза Уорд, когато Уилън се отдръпна, като вдигна успокояващо ръце. Кимна към мен. — Мисля, че познавате доктор Хънтър…

— Дръж подлото копеле далеч от мен.

Дотук беше ползата от това, че я познавах. Поех си дъх.

— Съжалявам, Лола, не исках… — започнах.

— Майната ти!

Успя да вмъкне ключа в ключалката, въпреки че торбите с покупки ѝ пречеха, и сега се опитваше да го завърти. На улицата бяха излезли още любопитни.

— Засрамете се! — извика една жена от другия тротоар. — Оставете я на мира! Не виждате ли, че е възрастна жена?

Видях колебание на лицето на Уорд. Последното, което ѝ трябваше, бе да бъде обвинена в полицейски произвол, особено към възрастна майка на болен човек. Но колкото по-дълго продължаваше да се колебае, толкова по-голяма беше опасността да изгуби авторитета си.

Чу се изщракване и входната врата внезапно се отвори. Лола се опита да се промъкне през пролуката, като препречи пътя с торбите си.

— Не можете да влезете! — извика, като се опитваше да затвори вратата. — Това е моята къща, нямате право!

Но те го направиха. Лола се отказа от опитите да ги задържи навън и бързо влезе, като остави вратата отворена. Изчаках полицаите и социалните да влязат първи. Уилън леко се стъписа, когато го лъхна миризмата на болнична стая.

— По дяволите — промърмори под носа си.

Лола бе застанала пред леглото, сякаш бранеше сина си.

— Не ви искам тук! Махайте се!

Една жена от парамедиците се приближи до леглото, като се усмихна успокояващо.

— Всичко е наред, искаме само да видим сина ви.

— Не го докосвай!

Лола замахна към парамедичката с пакет памперси, но Уилън се изпречи пред нея и ѝ ги взе. Докато всичко това се случваше, Гари Ленъкс местеше поглед от един човек към друг — единственият външен признак за вълнението му. Парамедичката му се усмихна.

— Добре, Гари. Как си? Аз съм Калинда, парамедик. Искам само да ти направя някои изследвания…

— Не! — изкрещя Лола, като се опитваше да се изкопчи от Уилън и един униформен полицай, които се бореха да я задържат. — Не може! Не позволявам!

Опитах отново.

— Лола, защо не дойдеш с мен…?

— Майната ти! — изкрещя тя и малките ѝ очи засвяткаха от ярост. — Проклет Юда, ти си виновен!

— Не се меси, само влошаваш нещата — каза ми Уилън, застанал между нас.

Беше прав. Отдръпнах се, за да пропусна един от социалните работници. В този момент навън настана суматоха. От улицата се чуха гласове и видях как един униформен полицай се опитва да препречи пътя на някого, който настояваше да влезе.

Беше Адам Одуя.

— Идвам да видя Лола и Гари Ленъкс — каза активистът със спокоен глас. — Пуснете ме да говоря с тях.

— Ох, само този липсваше — въздъхна Уорд. — Джак, разкарай го оттук.

Уилън остави Лола на униформените полицаи и отиде до вратата.

— Това не е ваша работа. Отдръпнете се.

— Всичко, свързано с тази общност, е моя работа — отвърна Одуя. — Защо тормозите една старица в собствената ѝ къща?

— Не тормозим никого. Това е полицейска операция. С нас има хора от социалните служби и…

— Твърдите, че това не е тормоз? Да нахълтате със сила в дома на възрастна жена и сина ѝ? Те имат права.

— Помолих ви да се отдръпнете и няма да повтарям…

— Госпожо Ленъкс? — извика Одуя, като се опитваше да надникне зад Уилън. — Лола Ленъкс! Аз съм адвокат, мога да ви помогна!

— Разкарай го оттук — изръмжа Уилън на един униформен полицай.

Но виковете привлякоха вниманието на Лола.

— Кой е този? — попита тя, като погледна към вратата точно когато униформеният се опитваше да изкара Одуя навън.

— Казвам се Адам Одуя — извика активистът. — Ако полицията е тук против волята ви, мога да ви помогна. Само им кажете, че ви представлявам и искате да говорите с мен!

На лицето на старицата се изписа пресметливо изражение. Тя се обърна към Уилън.

— Чу го.

— Госпожо Ленъкс, няма нужда…

— Искам да говоря с него!

Уилън хвърли безпомощен поглед към Уорд. Тя кимна с отвращение.

— Добре, пуснете го.

Уилън и полицаят неохотно се отдръпнаха. Одуя се забави за момент, за да оправи сакото си, преди да влезе. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда.

— Здравейте, доктор Хънтър… — започна, но спря, когато видя мъжа, лежащ в мизерната стая.

— Все още ли мислиш, че нарушаваме нечии права? — попита Уилън.

Активистът бързо възвърна самообладанието си. Приближи се до Лола и ѝ подаде ръка.

— Благодаря, че ме поканихте в дома си, госпожо Ленъкс.

Тя пренебрегна ръката му и само го изгледа с отвращение.

Осъзнах, че само го беше чула отвън, но не го бе видяла.

— Ти си един от тях.

— Да, аз съм адвокат — отговори Одуя, като с плавно движение извади визитна картичка от джоба на сакото си. — Казвам се Адам Одуя и ако ми позволите, бих искал да представлявам вас и сина ви.

— Няма да ти плащам.

— Не е нужно да го правите. Работя за неправителствена организация. Предлагаме безплатна помощ на членовете на общността, които се нуждаят от правен съвет и представителство.

— Тя няма нужда никой да я представя — раздразнено каза Уилън.

— Но синът ѝ има. Или му отказвате адвокат, защото е инвалид?

Уорд излезе напред.

— Господин Одуя, основната ни грижа е здравето на Гари Ленъкс. Щяхме да му предложим юридическо представителство веднага щом сметнем за необходимо, но сега, след като вие сте тук, това очевидно не се налага. И след като заговорихме за това, защо сте тук? Само не ме убеждавайте, че случайно сте минавали през квартала.

Той се усмихна лъчезарно, за да ѝ покаже, че много добре разбира намека ѝ.

— Както веднъж вече ви казах, имам си източници. Бързам да добавя, че в момента никой от тях не е тук.

Това беше добре за мен. И не само аз го разбрах — забелязах, че Уилън ме гледа подозрително.

— Добре, какво стоиш? — изръмжа Лола на Одуя. — Това е моята къща. Ако си адвокат, кажи им да се пръждосват!

Почудих се колко време ще мине, преди активистът да съжали, че е предложил услугите си.

— Ще направя всичко по силите си, но първо трябва…

— Трябва да го заведем в болница — гласът на парамедичката заглуши всички други в стаята.

Докато течеше спорът, тя мълчаливо бе прегледала Гари Ленъкс. Очите му бяха широко отворени и се стрелкаха уплашено във всички посоки. Дишането му бе плитко и учестено, достатъчно силно, за да се чуе сега, когато в стаята настъпи тишина.

— Жизнените му показатели са много зле — продължи парамедичката. Шумно отлепи велкрото на апарата за измерване на кръвно налягане от съсухрената ръка на мъжа. — Нивото на кислорода е ниско, кръвното и пулсът са…

— Не! — ужасено изкрещя Лола. — Само не в болница! Аз мога да се грижа за него!

Парамедичката бързо сгъна маншета.

— Съжалявам, но не може да остане тук. Изглежда изтощен и дехидратиран и се опасявам, че има проблеми с черния дроб и бъбреците. Нуждае се от медицинска помощ.

— Нямате право! Няма да ви позволя!

— Госпожо Ленъкс, мисля, че трябва да слушате специалистката — каза Одуя с разумен и успокояващ тон. — Ще дойда с вас в болницата…

— Не! Моля ви! — Лола вече не изглеждаше агресивна, само отчаяна. И уплашена. — Не вземайте и него! Той е единственото, което ми остана!

Заплака с глас, докато слагаха кислородна маска на лицето на сина ѝ, без да слуша нито Одуя, нито социалните работници. Стаята беше претъпкана и аз само пречех. Незабелязано излязох на улицата. От линейката тъкмо изкарваха носилка на колелца.

— Кажете на старши инспектор Уорд, че се връщам в „Сейнт Джуд“ — казах на един от полицаите, които стояха на входната врата.

Минах през малката тълпа от зяпачи и се отправих към болницата.

Все още чувах писъците на Лола зад мен.