Мирис на смърт

21

Докато ме нямаше, претърсването с обученото куче бе напреднало доста. Вече нямаше фалшиви аларми, а средният етаж се състоеше предимно от общи спални помещения, които бяха по-големи и по-лесни за претърсване от кучето, отколкото стаичките и потайните кътчета на горния.

Присъединих се към екипа следобед. Пътят до „Сейнт Джуд“ отне повече време, отколкото очаквах, пък и не бързах. Екипът по претърсване щеше да се обади, ако намереше нещо, а след случилото се с Лола имах нужда от време, за да се съвзема. Бях шофирал по част от този маршрут по-рано, но никога не го бях ходил пеша и макар да знаех, че има кратък път през гората, намирането му не беше никак проста работа. Всички улици изглеждаха еднакви — занемарени типови къщи със заковани прозорци и драсканици по стените. Вече си мислех, че съм се изгубил, но когато завих зад следващия ъгъл, видях дърветата в края на улицата — тъмнозелена граница сред печалните тухли и бетон.

От тази страна гората беше оградена с изпочупени метални парапети. В тях имаше пролука, а зад нея тръгваше кална пътека, покрита с паднали листа и обрасла с трънки. Минах през дупката и се озовах заобиколен от разкривени стволове и клони. Можех да видя само на няколко метра напред по пътеката. Спрях за момент, за да се насладя на аромата на пръст и гниещи листа. Не виждах накъде води пътечката, виеща се между дърветата, но се досещах. Затова не се изненадах, когато се озовах на поляната с ударения от мълния дъб, насред развалините на древната църква.

Спрях на края на гората. Дадох си сметка, че съм минал по същия маршрут като Лола, когато я бях видял първия път. Самотна черна врана излетя от обраслите с бръшлян зидове, но иначе поляната беше пуста. През последните дни дъждът бе съборил повечето листа от дърветата. На фона на почти голите клони порутеният фронтон на сградата изглеждаше още по-зловещо.

Отидох до същата паднала колона както миналия път и седнах. Споменът от грозната сцена в дома на Лола не ми даваше мира. Уорд беше права. Косвените доказателства срещу Гари Ленъкс бяха неоспорими. Той вероятно познаваше поне една от двете зазидани жертви, умееше да строи стени и бе загубил работата си като санитар в болница „Сейнт Джуд“ заради подозрения в кражба на медикаменти. Но всичко това нямаше да има значение, ако е бил парализиран от инсулт през последната година и половина. Това би изключило участието му не само в убийството на Дарън Кросли и неизвестната жена, но и в смъртта на Кристин Горски. Ленъкс не би могъл да е виновен за нито едно от тях, ако по това време е бил прикован на легло.

Освен ако майка му не беше излъгала.

Датите можеха лесно да се проверят, след като полицията получи съдебно разрешение за преглед на болничните и терапевтичните му картони. В такъв случай може би беше по-добре Уорд да изчака, но разбирах защо бързаше. Достъпът до поверителна медицинска информация невинаги е лесен, а главната инспекторка бе подложена на нарастващ натиск за резултати. Вината на Ленъкс можеше да се установи бързо, ако отпечатъците му съвпадаха с тези от местопрестъплението. Ако това се потвърдеше, би било голям плюс за Уорд при първата ѝ изява като главен следовател.

Ако не съвпаднеха, щеше да прекрати разследването срещу Гари Ленъкс, без значение от колко време е бил болен. И щеше да се окаже, че напразно съм докарал цялото това ново страдание върху Лола и сина ѝ.

Повтарях си, че нямах избор, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Не ми помагаше и фактът, че Гари Ленъкс очевидно се нуждаеше от адекватна медицинска помощ. Можеше да я получи и без полицейска акция.

Реших, че няма смисъл повече да мисля за това. Станах, изтърсих дрехите си и отново навлязох в гората. Полицаят, който патрулираше зад болницата, не искаше да ме пусне. Погледна ме враждебно и се обади по радиостанцията, за да се увери, че всичко е наред. Докато минавах през руините на разрушените постройки зад „Сейнт Джуд“, в небето започнаха да се събират облаци. Спрях до купчината отломки от бившата морга. Новата морга, уточних мислено, като си спомних потъналия в паяжини оригинал в мазето. Купчината разбит бетон и тухли се издигаше над главата ми, но когато спрях да я огледам, от небето закапаха едри дъждовни капки. Край на почивката.

Бързо оставих развалините на моргата зад гърба си и отидох да се преоблека.

Уилън се появи в късния следобед. Кучето търсач вече беше слязло на първия етаж, където отворените главни врати пропускаха вътре поне малко чист въздух и дневна светлина. Въпреки че лабрадорът тепърва трябваше да претърси мазето, там имаше твърде много кабели и тръби, които лесно биха издали наличието на фалшиви прегради. Изглеждаше, че приближаваме към края и „Сейнт Джуд“ е изчерпала запасите си от лоши изненади.

Не трябваше да бързам да се радвам.

Бяхме в рентгенов кабинет, цялото оборудване от който беше изнесено. По стените висяха скъсани предупреждения да се изключат мобилните телефони, а вратите на празните съблекални зееха отворени като разграбени саркофази.

— Доктор Хънтър?

Огледах се и видях Уилън на вратата. Дори през маската забелязах, че не е доволен.

— Трябваш ми в мазето — каза той, обърна се и без да чака отговор, тръгна по коридора.

Когато го настигнах, вече беше стигнал до стълбите, водещи към подземието.

— Откриха ли нещо? — попитах.

— Намерили са парче обгорена кост в котелното, но не могат да кажат дали е човешка, или не. — Бях зад него на стълбите, но той говореше, без да поглежда назад. — Всички се чудехме къде се дяна по-рано.

— Не ти ли предадоха съобщението ми?

— Не е в това въпросът. Трябваше да ни кажеш, преди да си тръгнеш.

— Бяхте заети и само се пречках — казах раздразнено. — Реших, че мога да правя нещо по-полезно.

— Следващия път първо ни попитай.

Ако зависеше от мен, нямаше да има следващ път. Но знаех, че не само аз съм причина за лошото настроение на инспектора.

— Какво стана, след като си тръгнах?

Въздишката му беше достатъчно красноречив отговор.

— Одуя създава проблеми. Посъветва майката на Ленъкс да не дава съгласието си за снемане на пръстови отпечатъци на сина ѝ. И на нейните също. Каза, че ако искаме да им снемем отпечатъци, първо трябва да им предявим обвинения.

Това беше удар за Уорд. Ако не са дадени доброволно, полицията има право да снема пръстови отпечатъци на заподозрения едва след повдигането на обвинения. Гари Ленъкс не беше в състояние да даде съгласието си, затова майка му трябваше да разреши. Ако тя откажеше, нямаше да могат да сравнят отпечатъците на сина ѝ с тези от „Сейнт Джуд“. Разследването щеше да влезе в задънена улица.

— Какво печели Одуя от това? — попитах, когато слязохме в мазето.

— Нищо. Само ни спъва. — Уилън тръгна по един от коридорите. Покрай стените и тавана преминаваха тръби и кабели. На пода бяха поставени малки лампи, показващи пътя. — Освен това се опитва да ни попречи да видим медицинския картон на Ленъкс. Казва, че ако имаме доказателства, трябва да ги представим. В противен случай да престанем да тормозим болния човек.

— Но ако Ленъкс е невинен, в негов интерес е да разсее подозренията по-скоро.

— Опитай се да го обясниш на приятеля си.

Не ми е приятел, възразих мислено. Все пак не обвинявах инспектора, че е ядосан. Ако пръстовите отпечатъци на Ленъкс бяха на местопрестъплението, оставени върху кутиите с боя и по мазилката на самата стена, това би потвърдило вината му. Спъването на работата им в тази насока с чисто юридически методи със сигурност беше дразнещо.

В същото време обаче разбирах и Одуя. Гари Ленъкс не можеше да се защити сам и затова активистът се беше наел да го представлява. Той щеше да защитава този човек колкото можеше, дори ако трябваше да забави полицейското разследване. Въпреки цялата му самореклама, започвах да осъзнавам, че активистът наистина прави това, което смята за правилно, а не търси само слава и известност.

Със сегашните си действия нямаше да си спечели популярност.

— Нямате ли достатъчно доказателства срещу Ленъкс, за да го обвините? — попитах.

Уилън поклати глава.

— За да го арестуваме, да. За да го обвиним — не. Без отпечатъци всички доказателства са косвени.

— Нищо ли не открихте в къщата?

Когато арестуваха Гари, със сигурност бяха търсили улики.

— Нищо, което да помогне. Куп стари комикси и списания за наблюдение на птици. Толкова. Ленъкс е бил затворен, не е имал приятели. Не е имал дори компютър и мобилен телефон.

Колкото повече слушах, толкова по-гадно се чувствах.

— Как е той?

— Не е добре. В болницата му направиха вливания, дадоха му антибиотици и бог знае какво още, докато му направят пълни изследвания, но състоянието му е лошо. Виновен или не, само му направихме услуга, като го измъкнахме оттам. Ако така се грижи за сина си, не бих искал майка му да се грижи за мен, ако ще да е медицинска сестра.

— Тя каза ли нещо?

— Предимно ругатни. Има доста лош език. Само да беше чул какво изговори по твой адрес. — За Уилън поне това беше забавно. — Мисля, че вече не си в списъка ѝ за коледни картички.

Зави по друг коридор. От ниския таван капеше вода, а стените бяха покрити с капки кондензирана влага. Котелното помещение беше в края на коридора, скрито зад тежки метални врати. Вътре имаше сложна колекция от резервоари, тръби и клапани, които изчезваха в сенките. През годините, когато болницата е функционирала, тук трябва да е било горещо като в пещ, с пламъци и пара като в машинното отделение на стар параход. Сега огромните машини бяха студени и мъртви. В миризмата на корозия се долавяше слаб мирис на старо машинно масло. Но колкото по-навътре влизахме, толкова повече се засилваше друга миризма. На сажди и студена пепел. Нещо беше горяло тук. Не много скоро, но и не много отдавна.

Екипът по претърсването чакаше до котела. Ръждясал и с пръстен от стърчащи нитове, огромният метален цилиндър беше с диаметър два-три метра. Приличаше на гигантска консервена кутия, легнала настрани. В единия край имаше отворен кръгъл люк, разположен ниско над пода. Около него бяха поставени прожектори, осветяващи призрачни бели фигури, които изглеждаха като хора, сгушени около лагерен огън.

— Покажете — каза Уилън.

Една от фигурите, едва разпознаваема като жена под гащеризона и маската, излезе напред.

— Това беше в пепелта в котела — каза. — Сигурна съм, че е кост, но не мога да кажа дали е човешка.

Подаде на Уилън найлонова торбичка, в която имаше нещо малко и тъмно. Уилън го огледа на светлината на фенера, после ми го подаде.

— Как мислиш?

Предметът приличаше на изгоряла черупка от фъстъци. Имаше форма на тръбичка, не повече от сантиметър-два на дължина, с леко издути краища. Повърхността беше почерняла, с няколко овъглени ивици мека тъкан, все още закрепени за нея.

— Това е междинна фаланга — казах аз. — Кост от пръстите на ръката.

— Значи човешка?

— Освен ако в Северен Лондон няма популация от шимпанзета или кафяви мечки, да, човешка е.

Уилън ме погледна кисело, но не му се подигравах. Фалангите на кафявите мечки и някои маймуни много приличат на нашите и вече бях работил по случаи, при които животински кости погрешно бяха приети за човешки. И все пак нямах никакви съмнения относно това, което намерихме тук.

— В болниците изгарят човешки части, нали? — попита един от екипа. — Може да е от ампутация.

— За целта има специални инсинератори — отговори Уилън, като гледаше металния цилиндър. — Това е стар котел на въглища. Предназначението му е за отопление и подгряване на вода, а не за изгаряне на хирургически отпадъци.

— Не е станало, когато котелното е било в експлоатация — отбелязах аз. — Въглищата горят при висока температура. Тук би било горещо като в крематориум и всяка кост би се калцирала. Щеше да е бяла, а не черна, както е сега. Това е признак, че е горяла при по-ниска температура.

Когато са изложени на огън, костите претърпяват предсказуеми промени. Отначало потъмняват и преминават от обичайния си мръснокремав цвят през кафяво до черно. После, ако огънят е с достатъчно висока температура, костта посивява и след това става бяла като тебешир. Накрая, след като естествените мазнини изгорят и останат само калциевите кристали, е лека като пемза.

Уилън погледна към люка.

— Има ли нещо друго?

— Все още не знаем — отговори полицайката. — Оттеглихме се веднага щом намерихме костта. Няма видими части от тяло, но вътре е пълно с пепел и сгурия. Невъзможно е да се каже какво друго има отдолу.

Уилън разгледа пода пред котела, където върху мръсния бетон се виждаха бледи сиви петна.

— Тук има разпиляна пепел. Това от теб ли е?

— Не, вече беше тук — засегнато отговори полицайката.

— Люкът отворен ли беше, или затворен?

— Затворен.

Уилън го погледна за момент, после се наведе, за да надникне вътре.

— Почти нищо не виждам — избоботи гласът му в котела. — Дайте ми фенерче.

Някой пристъпи напред и му подаде. Уилън се наведе още по-ниско и горната част на тялото му изчезна в кръглия люк.

— Трудно е да се каже какво е горяло тук. Има много пепел, но може да е останала от времето преди закриването на болницата.

Измъкна се тромаво навън и се изправи. Държеше черно въгленче върху дланта си.

— Това не е кост — казах му.

— Не, но не е и сгурия от въглища. Прилича на въглен. Има много такива. Някой е горил дърва.

— Може ли да погледна?

Уилън ми подаде фенерчето и се отдръпна. Наведох се и погледнах през отвора на котела. Миризмата на метал и сажди проникна през маската ми. Главата и раменете ми хвърляха сянка, която затъмняваше светлината на прожекторите, но лъчът на фенерчето освети купчина пепел и въглени, като черни острови в сиво море. Уилън беше прав: имаше много останки от горене на дърва, част от които се бяха карбонизирали в дървени въглени. Може би сред тях имаше и други кости, но нямаше нищо, което от пръв поглед да разпозная като човешки останки. Започнах да се измъквам назад, но спрях, когато лъчът на фенерчето ми се плъзна по задната стена на котела.

— Има още нещо.

Беше едва забележимо, частично заровено в пепелта. Виждаше се само върхът, плосък и приблизително с триъгълна форма. На пръв поглед можеше да е друго овъглено парче дърво.

— Мисля, че това е лопатка — казах аз.

Отдръпнах се, докато един криминалист направи снимки, и после отново се наведох през люка. Протегнах се към заровения предмет и облият ръб на отвора се вряза в мен. Внимателно вдигнах костта от пепелта и с триъгълната си форма тя ми заприлича на перка на акула. Леко я разклатих, за да изтръскам залепналата пепел, измъкнах се от котела и се обърнах, за да покажа находката на Уилън.

— Това е лопатка. Човешка — добавих, преди да попита.

Повърхността на лопатката беше почерняла, но също като фалангата, все още имаше плътност и тежеше. Огънят е бил с достатъчно висока температура, за да изгори повечето меки тъкани, но не достатъчно, за да калцира костта. Уилън я огледа.

— Вече е сигурно, че не става дума за хирургични отпадъци. Бих допуснал, че отрязан пръст може по случайност да попадне тук, но не и нещо толкова голямо. Въпросът е, къде са останалите части на трупа? Освен ако не са го разчленили и не са изгорили само една част в котела.

Това беше една възможност. Нямаше да е първото убийство, при което жертвата е била нарязана на парчета и те са унищожени или изхвърлени на различни места. Но не мислех, че се е случило това.

Взех почернялата лопатка от Уилън.

— Рязането на рамо е съвсем различно от рязането на ръка, крак или дори глава. За целта би трябвало да се пререже торсът, което е трудна и мръсна работа, а не виждам следи от рязане тук. Няма как трупът да е изгорял напълно. Дървата не развиват достатъчно висока температура, дори ако се използва ускорител на горенето.

— А какво ще кажете за ефекта на фитила? — попита криминалистът, който бе направил снимките. — Когато телесните мазнини се запалят и горят като свещ, докато не остане нищо. Чувал съм за такива случаи.

Аз също бях чувал: веднъж дори се бях натъкнал на този ужасен феномен. При определени условия, когато тялото гори, подкожната мазнина може да се стопи и да се просмуче в дрехите. После платът буквално действа като фитил на свещ и поддържа бавното изгаряне на тялото, докато не остане почти нищо друго освен пепел.

Но това беше адски рядко явление и се съмнявах, че може да обясни случилото се тук.

— Необходимо е много телесна мазнина и дори тогава не всичко изгаря. Някои от големите кости и крайниците обикновено оцеляват.

— Може да са скрити под пепелта — предположи криминалистът.

— Не и цялото тяло. Ако беше така, щяхме да видим повече кости.

Можехме да изключим и намесата на плъхове. Гризачите нямаше как да влязат в котела, ако люкът е бил затворен, пък и се съмнявах, че изобщо биха се опитали. Дори ако по-голямо животно — като лисица, се беше престрашило да навлезе толкова навътре в подземието, костите биха били твърде обгорели, за да го привлекат.

Уилън клекна, за да огледа пепелта, разпръсната на пода под люка на котела.

— Значи казваш, че някой е изгорил трупа тук и после се е върнал да вземе останките.

— Явно не всички — отговорих и пъхнах лопатката в един найлонов плик за съхранение.