Мирис на смърт

7

Върнах се в „Сейнт Джуд“, но Уорд все още я нямаше. Преоблякох се с чист гащеризон и си сложих ръкавици, калцуни, качулка и маска. После влязох отново в тъмната болница.

Беше като да влезеш в яма. Даже докато се качвах по стълбите, имах чувството, че съм под земята, далеч от чист въздух и дневна светлина. Горе спрях в началото на дългия коридор без прозорци, простиращ се пред мен. Изглеждаше безкраен. Прожекторите бяха разположени по цялата му дължина и изчезваха в далечината като светлини на писта за нощно кацане. Неволно потреперих, преди да тръгна по него.

Шумът от удари с чук ми подсказа, че все още разбиват стената. Когато наближих зазиданата стая, на светлината на един прожектор в коридора се открояваше мъгла от циментова прах. Вътре прахта беше още по-гъста. Двама яки полицаи къртеха стената с чукове и длета. Сенките им играеха на ярката светлина на прожекторите, докато изчукваха хоросана около всяка бетонна тухла и ги сваляха една по една, за да разширят назъбения отвор. Предпазният найлонов лист от другата страна потрепваше при всеки удар като мръсна завеса за душ.

В стаята имаше още няколко полицаи и криминалисти с бели костюми, почти неразличими един от друг с гащеризоните, маските и качулките. Успях да разпозная сред тях Уилън, но той се извърна настрани, когато ме видя. Явно не беше в настроение да говори. И не беше единствен. Докато чакахме, във въздуха витаеше напрежение, осезаемо почти колкото прахта. От коридора се чу глас:

— Извинете, ето ме и мен, дайте на кучето да види заека, благодаря…

Познах гласа още преди да видя собственичката му. Беше нисък, но силен и хриплив като на заклета пушачка. Последното беше илюзия, защото жената, на която принадлежеше, беше яростна противничка на тютюнопушенето. Полицаите и криминалистите, които стояха на вратата на отделението, бързо се отдръпнаха, за да я пуснат вътре. Тя изглеждаше дребна в сравнение с колегите си, които побързаха да се махнат от пътя ѝ, но нито забави крачка, нито ги удостои с поглед, когато влезе, сякаш приемаше за съвсем нормално всички да ѝ отстъпват. Спря до мен и остави на земята кожената си чанта „Гладстон“, която изглеждаше почти толкова голяма, колкото нея. Мургавото ѝ лице зад маската беше усмихнато.

— Здравей, Дейвид. Отдавна не сме се виждали.

Така беше. Рия Парек бе един от първите съдебни патолози, с които бях работил. Още по онова време беше старо куче, доста по-възрастна от мен и вече беше на върха на кариерата си. Това бе много отдавна, преди толкова време, че не исках да си спомням.

Много неща се бяха променили оттогава.

Включително самата Парек. Дори под маската и качулката се виждаше, че е остаряла. Никога не се беше отличавала с висок ръст, но видимо се бе смалила и започваше да се прегърбва. Катраненочерните ѝ вежди сега бяха посивели, а очите ѝ, заобиколени от бръчки, имаха тъмни сенки отдолу.

Усмихнах ѝ се, искрено радостен да я видя.

— Здравей, Рия. Не знаех, че работиш по случая.

— Нямаше да работя, ако Конрад не беше оплескал нещата. — Тя изсумтя. — Типично.

Поне някои неща в нея явно не се бяха променили.

— Как си?

— Е, знаеш. Остарявам. Вече скърцам. Все същото. — Тя ме изгледа изпитателно. — Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Лъжец. — Но изглеждаше доволна. Обърна се и огледа частично разрушената стена. — Напомня ми за Едгар Алън По. „Падението на дома Ашър“1. Знаеш ли този разказ?

— Не, но предполагам, че някой е зазидан някъде.

— Всъщност погребан, но почти позна. И не е в болница, затова да се надяваме, че приликите свършват с това.

— Какви прилики?

— Жертвата е била още жива.

Спомних си каишите и труповете в леглата, които бях видял, докато помагах на Уилън за Конрад. Но нямаше смисъл от прибързани заключения: скоро щяхме да разберем всичко. Наблюдавахме как свалят поредната бетонна тухла и я занасят на нарастващата купчина. Сега достатъчно голяма част от стената бе разградена, за да се мине оттатък. Зачервен и задъхан, един от полицаите хвърли тухлата върху купчината и се обърна към Уилън:

— Това би трябвало да е достатъчно.

Уилън дойде да говори с Парек, докато хората му изсмукваха основната част от прахта и отломките с мощна прахосмукачка. Отново не ме удостои с внимание, но бях прекалено разсеян от назъбената черна дупка, за да се запитам защо.

— Нямате ли водещ разследващ? — попита Парек. — Къде е главен инспектор Уорд?

И аз това се чудех. Трябва да имаше много важно заседание, за да се бави още.

— Пътува насам — отговори Уилън. — Все още иска да говори с теб, когато пристигне, доктор Хънтър. Можеш да я изчакаш отвън.

Не ми хареса как прозвуча това. За първи път се замислих за какво ли иска да говори с мен Уорд, но Парек реши проблема, преди да успея да задам въпроса на инспектора.

— Стига глупости. Влизаме. Ако главен инспектор Уорд не може да дойде навреме, да инвестира в по-добър часовник.

Уилън сякаш понечи да каже нещо, но се отказа. Обърна лице към дупката, като избегна погледа ми. Един криминалист дръпна найлоновия лист като полупрозрачна завеса. Отзад имаше само тъмнина. Дупката в стената напомняше вход на пещера.

— Кой има фенерче? — попита Парек, като протегна ръка.

— Мисля, че трябва да изчакаме да укрепят тавана и да поставят осветление — каза Уилън. Работници със сини гащеризони вече издигаха стоманени подпори и носеха преносими прожектори. — Освен това ще изградим шатра над леглата. Искаме да предотвратим падането на още прах от мазилката върху телата.

— Тогава ние можем да погледнем, докато работите.

Парек даде да се разбере, че няма да търпи възражения. Уилън продължаваше да се държи сякаш ме няма, когато донесоха фенери.

— Не влизайте много навътре. И стойте далеч от мястото, където таванът се срути — предупреди той Парек, когато тя включи своя.

— Ти стой тук, ако те е страх — отговори му тя.

Чух го да промърморва: „Мамка му“, под носа си, докато се провираше през дупката след патоложката. Включих своето фенерче и влязох след тях.

Дишането ми звучеше прекалено силно в маската. Миризмата на разложение бе все така ясно различима, но по-слаба от преди. Това беше миризмата на отдавнашна смърт, не на скорошна. Миналия път бях хвърлил само бегъл поглед на стаята, въпреки че имаше достатъчно светлина, защото бях твърде зает с Конрад. Лъчите на фенерчетата осветяваха помещение с размери около десет на седем метра. Стените бяха голи и излющени; таванът бе висок за стая с тези размери. От едната страна, под мястото, където се беше срутил таванът, се виждаше купчина отломки, счупени дъски и разкъсана изолация.

Фенерчето на Парек освети леглата. Трите бяха поставени в редица; металните им рамки бяха с масивната конструкция, характерна за здравните институции.

Две от тях бяха заети.

Лъчите на фенерчетата ни се събраха върху най-близкото. Облечен с мръсен пуловер и обут с дънки, неподвижният труп лежеше по гръб върху гол мухлясал матрак. Големият му ръст предполагаше, че тялото е мъжко, макар да знаех, че не е сто процента сигурно. Беше вързан за леглото с два широки гумени каиша, каквито се използват за фиксиране на упоени пациенти по време на операция. Единият беше през торса и предмишниците, а другият — под коленете. Косата бе почти напълно отлепена от черепа; както и кожата, която беше изсъхнала и с цвят и консистенция като пропита с восък. Главата беше извита назад с оголени зъби, сякаш крещеше или ръмжеше.

В устата беше натъпкан парцал. Беше се разхлабил, когато устните и бузите са се съсухрили, и сега висеше между зъбите като мръсна юзда.

Вторият труп беше значително по-дребен, но също вързан и със запушена уста. Както при първия, кожата бе отделена от костите като прекалено широко облекло. Но този имаше много повече коса. Груба и тъмна, тя лежеше разпиляна върху матрака около черепа.

Парек продължи напред, но Уилън уважително протегна ръка и я спря.

— Съжалявам, госпожо, но трябва да укрепим тавана, преди да правим каквото и да било друго.

— Не смятам да се люлея от тавана. Искам да погледна по-отблизо — отвърна патоложката.

— Ще имате тази възможност. Веднага щом приключим с укрепването.

Парек раздразнено изцъка с език, но този път не възрази. Постави на носа си очила с дебела рамка и стъклата им проблеснаха, когато насочихме фенерчетата си към телата.

За разлика от останките на бременната жена, тези две тела не бяха мумифицирани. В зазиданата стая беше много по-хладно, отколкото на тавана. Не беше достатъчно топло и нямаше течение. Въпреки че обелената кожа бе започнала да изсъхва, разложението на тези два трупа очевидно бе преминало необезпокоявано през подуване и гниене до сегашното им състояние. Единствената прилика с тялото на жената от тавана беше, че подобно на мумифицирането на нейните останки, и при тях този процес бе приключил отдавна.

Имаше и още нещо и това беше основната разлика. Светнах с фенерчето върху телата и по пода под леглата, за да проверя за празни обвивки от какавиди. Нямаше. По телата също не се виждаха следи от ларви на мухи. Било е достатъчно да проникне едно насекомо: от яйцата му щяха да се излюпят червеи, щяха да се хранят, да какавидират и после цикълът да се повтаря многократно, докато цялата налична мека тъкан бъде изядена.

Ако не се беше случило, това означаваше, че стаята е била запечатана херметично.

Отново насочих фенерчето към най-близкия труп. Пръстите бяха свити като крака на граблива птица с дълги пожълтели нокти. Ръкавите на пуловера се бяха набрали нагоре и отдолу се виждаха предмишниците, от които под отпуснатата кожа бяха останали само кости и сухожилия. Самата кожа бе придобила наситен цвят на карамел — това беше нормален признак на разлагането и нямаше връзка с оригиналната ѝ пигментация.

— Не мисля, че ще можем да установим самоличността по пръстови отпечатъци — каза Уилън, като освети ръцете на двете жертви. Отлепената кожа висеше от тях като твърде широки ръкавици, втвърдени на въздуха.

Уилън грешеше, но имаше време за това по-късно. По-интересни ми бяха гумените каиши, врязани в ръцете на жертвите. Кожата се беше отдръпнала от раните като вдигнати ръкави. И двете жертви носеха дънки и там, където каишите стягаха краката, платът бе окъсан и изцапан със засъхнала кръв.

— Какво е това? — попита Уилън, като понижи глас. Беше несъзнателна реакция към обстановката. — Сцена на мъчения?

Парек изхъмка замислено, като насочи лъча на фенерчето към вързаните ръце на единия, а после и към другия труп.

— Вероятно — отговори. — Но не виждам други наранявания освен тези от каишите.

— Нещастниците сигурно сами са се наранили, докато са се опитвали да се освободят — измърмори Уилън.

— Възможно е, но това не са повърхностни рани — отбелязах аз. — Трудно е да се каже, когато кожата се е отлепила, но изглежда, каишите са се врязали и в мускулите отдолу. Със сигурност е било много мъчително. За да си причинят такива наранявания, сигурно не са били на себе си. Това е като хванато в капан животно, което се опитва да отхапе крака си.

Той поклати глава.

— Можеш ли да ги виниш?

— Вероятно не, но няма следи от мъчения. Във всеки случай не и физически — каза Парек, като гледаше тялото на най-близката жертва. — Няма изтръгнати зъби или нокти и няма очевидна причина за смъртта. На този етап не изключвам задушаване. Но фактът, че единствените видими наранявания изглеждат собственоръчно причинени, ме кара да подозирам, че може би са били живи и в съзнание, когато са били зазидани.

— Господи — възкликна ужасено Уилън. — Колко дълго?

Парек сви многозначително рамене.

— Зависи. Ако са умрели от жажда или глад, може да са имали няколко дни или дори повече. Сега няма как да се каже точно, но не са умрели бързо.

— Възможно ли е да са се задушили?

— Ако стаята е била херметично запечатана, предполагам, че да.

— Не мисля — казах аз.

И аз се питах същото, защото нямаше следи от мухи. А мухите можеха да влязат и през най-малката цепнатина. Но ако помещението е било херметично запечатано, атмосферата вътре щеше да е много по-замърсена, отколкото сега, и газовете, образувани при разложението, също щяха да останат вътре.

Насочих фенерчето към стените и тавана.

— Вижте там.

В единия ъгъл имаше решетка като на вентилационна или отоплителна шахта. Приближих се и насочих фенерчето си натам. Отвътре бе прикрепена фина мрежа и в тръбата отзад се виждаше тъмна маса. В светлината на фенерчето тя отразяваше иризиращи отблясъци.

— Там е пълно с мъртви мухи — казах аз, като се надигнах на пръсти. — Не са могли да влязат заради мрежата, но в помещението е имало достатъчно въздух, за да могат жертвите да дишат.

— Значи не са се задушили — измърмори Уилън. — Не знам дали това е добро, или лошо.

Аз също не бях сигурен. Задушаването би било сравнително бързо при постепенното намаляване на кислорода в стаята и повишаването на въглеродния диоксид. Гладът и жаждата биха отнели повече време.

Вързани и безпомощни, след като последната тухла е била зазидана, двете жертви бяха останали в пълна тъмнина, без надежда за спасение.

Нищо чудно, че са разкъсали собствената си кожа в опитите да се освободят.

С Парек оставихме стаята на криминалистите и техниците, които инсталираха прожекторите и подпорите за тавана. Тя спря на вратата на отделението и намръщено погледна обратно към зазиданата стая.

— Изглежда, някой е положил твърде големи усилия, за да скрие двете тела. Особено при положение че сградата така или иначе е била определена за събаряне.

— Може би който го е направил, не е мислил толкова напред в бъдещето. Или е очаквал, че останките няма да оцелеят при разрушаването — казах аз.

Вероятно щяха да бъдат изцяло унищожени. Дори костите биха станали на прах, а вероятността някой да забележи нещо сред тоновете отломки беше много малка.

— Точно така — съгласи се Парек. — Но защо изобщо са си дали труда да издигат тази стена? В такава голяма сграда няма недостиг на скривалища. Много по-лесно би било да ги заровят някъде. Или да ги скрият на тавана като другата жертва.

И аз си мислех същото. Гората зад болницата би била удобно място за погребение.

— Може би извършителят не е искал да рискува да бъде забелязан от камерите за видеонаблюдение — предположих аз. Камерите бяха фалшиви, но убиецът няма как да го е знаел. — И все пак е възможно двете жертви да нямат връзка с тялото на жената от тавана.

Парек ми се усмихна предупредително.

— Сега си играеш на адвокат на дявола. Всичките са били погребани. Двамата долу — зазидани, вероятно още приживе, а доколкото разбирам, жената е била заключена на тавана. Освен това остава онова празно трето легло. На мен ми изглежда, че е било подготвено за някого.

Спомних си следите от засъхнала течност на дървеното стълбище, водещо към тавана, и вероятността бременната жена да е избягала там, за да се скрие от преследвачи. Но на този етап това беше само предположение.

— Доктор Хънтър.

Погледнах. Уилън говореше с един полицай, който бе дошъл преди няколко минути. Погледна ме, докато говореха; после дойде при мен.

— Главен инспектор Уорд те чака долу.

— Сега ли иска да говорим?

Погледнах през дупката в стената от бетонни тухли. Сега в зазиданата стая светеше. Криминалистите записваха сцената на видео и правеха снимки, докато техниците монтираха подпорите на тавана. Нямаше да отнеме много време, докато всичко стане готово, за да се върнем вътре.

— Ако нямаш нищо против.

Лицето на Уилън не издаваше нищо, но вече имах лошо предчувствие.

— Не се бави — каза Парек, когато тръгвах. — Не обичам да ме карат да чакам.

Коридорът, осветен от прожектори, ми се стори по-дълъг от преди. След вечния мрак в болницата, ярката слънчева светлина отвън ме изненада. Примигнах и се огледах за Уорд. Тя стоеше до една от караваните и говореше с началника на криминалистите. Тръгнах към нея и забелязах няколко тъмносиви микробуса, паркирани в подножието на стълбите. Бяха лъскави и нови, с дискретно лого отстрани, изобразяващо стилизирана двойна спирала на ДНК молекула и името „Биоджен“. Отдолу с малки букви пишеше: „Лаборатория по криминалистика и биоанализи“.

— Доктор Хънтър?

Към мен се приближи елегантно облечен мъж в тъмносин костюм и вратовръзка. Стори ми се познат. После си спомних, че го бях видял в „Сейнт Джуд“ с антуража му в нощта, когато Конрад бе пропаднал през тавана. Сега не гледаше толкова мрачно. Със стегната фигура и около четиресетгодишен, той се движеше с леката походка и увереност на спортист. Русата му коса беше безупречно подстригана, а лицето му — толкова гладко обръснато, че изглеждаше като издялано от мрамор. Миришеше силно на одеколон. Не прекалено, просто твърде остро.

— Не се познаваме, но съм слушал много за вас. Аз съм командир Ейнсли — представи се той, като ми подаде ръка.

Стискаше силно, почти предизвикателно. Докато се ръкувахме, се запитах какво е привлякло такава рядка компания в „Сейнт Джуд“. В уникалната структура на лондонската полиция командирът беше между главния началник и заместник помощник-комисаря. Това беше с няколко чина над главен инспектор Уорд. Разследването очевидно беше важно за големите клечки в полицията.

— Исках лично да ви благодаря за помощта, която оказахте на професор Конрад — продължи той с кратка професионална усмивка. Зъбите му бяха равни и бели, а очите му имаха смущаващо син цвят. — Било е тежка ситуация, но е могло да стане много по-лошо. Поздравления.

Кимнах, малко объркан. Не бях свикнал да ми благодарят високопоставени полицаи.

— Как е той?

— Както може да се очаква. — Уклончивият му отговор ме накара да се запитам дали изобщо знае. С периферното си зрение забелязах, че Уорд ме погледна и побърза да прекъсне разговора си с началника на криминалистите. — Изненадвам се, че сте още тук, а не в моргата — добави Ейнсли. — Кога е насрочена аутопсията на жертвата?

— Чак утре сутринта. — Щях да добавя, че има още две жертви, за чието изнасяне трябва да помогна, но някакъв инстинкт ме спря.

— Е, радвам се, че се запознахме. Между другото, надявам се, разбирате защо решихме да привлечем частна лаборатория по криминалистика — каза, като погледна към микробусите. — „Биоджен“ има отлична репутация. Те са най-добрите.

Все още се колебаех как да реагирам, когато Уорд дойде при нас. Задъхваше се от бързането и видях, че бузите ѝ се зачервиха, когато чу думите на шефа си.

— О, Шарън. Тъкмо казвах на доктор Хънтър колко сме благодарни за помощта му — каза Ейнсли и пак се обърна към мен.

Осъзнах, че не само цветът на очите му ме смущава. Когато не мигаше, клепачите му оставяха целите ириси непокрити като ярки сини топчета. Така лицето му изглеждаше като куклено и имаше леко маниакално изражение. — Може да помислите и вие да се преместите в частния сектор. Сигурен съм, че има голямо търсене за хора с вашия опит.

— Ще го имам предвид — казах аз, като погледнах Уорд.

— Браво. Шарън може да ви уреди среща с шефа на „Биоджен“, нали, Шарън? — добави Ейнсли, като вдигна вежди.

Уорд се постара да запази неутрално изражение.

— Да, господин командир.

— Отлично. Е, приятно ми беше да се запознаем, доктор Хънтър. Очаквам с нетърпение доклада ви. Ще следя това разследване лично. От задната седалка, разбира се — побърза да уточни Ейнсли, като кимна кратко на Уорд.

Преди да си тръгне, отново стисна ръката ми. Загледах как се отдалечава, като крачеше уверено през паркинга към сивите микробуси.

— Щях да ти кажа — бързо каза Уорд веднага щом Ейнсли се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе.

— Даваш работата на частна лаборатория? — Едва сега ми стана ясно. Нищо чудно, че Уилън не искаше да му се пречкам.

— Само за жертвите, които намерихме в зазиданата стая. Не си отстранен, все още искаме да работиш по първоначалното разследване. Но докато не разберем дали има връзка между жената на тавана и тези нови жертви, по-добре да ги изследваме отделно.

Погледнах микробусите с логото на „Биоджен“.

— Ами ако има връзка?

— Тогава ще свържем нещата. — Тя въздъхна. — За протокола, идеята не беше моя. Решението беше взето на по-високо ниво, но и аз не бях против. Работата по разследването буквално се утрои и сега цялата болница е потенциално местопрестъпление. А и след инцидента с Конрад, се натрупа много напрежение. Използването на фирма, която може да се справи с цялата лабораторна работа, както и да осигури техническа и съдебномедицинска подкрепа, много ни облекчава.

Започнах да разбирам какво прави в „Сейнт Джуд“ командир като Ейнсли. Въпреки че първата задача на Уорд като старши следовател бе започнала като обикновено разследване, сега нещата бяха много по-сложни. Началниците ѝ бяха разбираемо неспокойни, но фактът, че високопоставен полицай наднича над рамото ѝ, едва ли щеше да допринесе за увереността ѝ. Или да намали напрежението.

— Не съм чувал за „Биоджен“ — казах аз. Все още не бях доволен, но знаех, че няма смисъл да споря.

— Те са чували за теб. Казаха хубави неща, но въпреки това не бяха доволни, че ще участваш. — Тя се усмихна накриво. — Реших, че не съм длъжна да се съобразявам с тях.

— Благодаря — казах искрено.

Щеше да ѝ е по-лесно, ако работеше само с частната лаборатория, особено ако е подложена на натиск отгоре. Изведнъж съветът на командир Ейнсли да вляза в частния сектор не ми се стори толкова случаен.

Уорд сви рамене.

— Не ги познавам, а с теб съм работила и преди. Само не разваляй всичко.

Последното не прозвуча съвсем като шега.

— Кой е съдебният антрополог? — попитах.

— Даниел Миърс. Много го хвалят. Истински перфекционист според всички отзиви. Познаваш ли го?

Поклатих глава, името не ми говореше нищо.

— Къде е базиран?

— Не знам, но можеш да го попиташ. — Тя кимна към микробусите на „Биоджен“. — Ето го там.

Млад техник и по-възрастен мъж тъкмо отиваха към главното стълбище на болницата. Гащеризоните им бяха в същия сив цвят като микробусите и на гърдите им имаше лого на „Биоджен“. Качулките им бяха свалени и видях, че по-възрастният е около петдесетте — висок, с остри черти и обръсната глава. Бях изненадан, че не съм чувал за него преди. Криминалистиката се развиваше бурно през последните няколко години и пазарът беше буквално наводнен с новозавършили специалисти във всичките ѝ дисциплини. Но този беше възрастен и ако имаше дълга практика, можеше да се очаква, че ще го засека някъде.

— Доктор Миърс — извика Уорд. — Това е Дейвид Хънтър. Работи по друга част от разследването.

Понечих да му подам ръка, но новодошлият не спря.

— Ще те чакам горе — каза на младия техник и продължи. По-младият мъж спря пред нас. Осъзнах грешката си и се опитах да замажа положението. И да скрия изненадата си. Боже, на колко години беше? Миърс сигурно бе на около двайсет и пет или максимум към трийсет, но изглеждаше даже по-млад. Със свежо лице, осеяно с лунички, огненочервена коса и млечнобяла кожа приличаше на тийнейджър. Носеше алуминиево куфарче, подобно на моето. Това не беше стандартно оборудване, но познавах още един или двама други специалисти в нашата област, които ги използваха. Лекият алуминий беше твърд и водоустойчив и предпазваше добре камерата, лаптопа и разните други инструменти, които носех. Но докато моето куфарче беше очукано и изтъркано от многогодишна употреба, това на Миърс бе чисто ново като всичко останало в него. С новия сив гащеризон приличаше на ученик, облечен за първия учебен ден.

Уорд обаче бе казала, че всички много го хвалят. Трябваше да е добър, иначе нямаше да е тук.

— Доктор Хънтър — каза сухо. Гласът му бе неочаквано дълбок, сякаш за да компенсира младоликия му вид. Бледите му бузи бяха почервенели, което подсказваше, че малкият ми гаф не е останал незабелязан. — Чел съм една от вашите статии за разложението. Беше интересна.

Не знаех как да приема този коментар, но го пропуснах покрай ушите си.

— За мен винаги е удоволствие да се запозная с друг съдебен антрополог.

— Всъщност аз съм съдебен тафоном.

— О, ясно.

Уорд не беше разбрала добре точната му специалност, но това бе напълно обяснима грешка. Най-общо тафономията е наука за процесите, които организмът претърпява след смъртта до окончателното му фосилизиране. От гледна точка на криминалистиката това означава да се проследят назад във времето всички посмъртни промени в човешкото тяло, от разлагането до възможните наранявания. Тафономията обхваща широк спектър от криминалистични дисциплини, но не е ново изобретение. В много отношения Миърс се занимаваше с това, с което и аз.

Въпреки това не бих се нарекъл съдебен тафоном и макар да познавах няколко души, които се представяха като такива, това явление беше по-често срещано в САЩ, отколкото във Великобритания. И все пак в началото на кариерата си самият аз също имах предразсъдъци към по-утвърдените експерти, които не харесваха идеята за промяна. Нямах намерение да ставам един от тях.

— Антропологичен или археологически подход използвате? — попитах аз.

— И двата. Използвам широк спектър от подходи, включително палеонтология и ентомология — отговори той, като надяна плътно една ръкавица, за да подчертае думите си. Бяха сиви като гащеризона му. „Биоджен“ явно много държеше на корпоративния си имидж. — Старият монодисциплинарен подход имаше своето време, но сега е остарял. Криминалистиката се развива. Сега трябва да имате широк спектър от умения, които да прилагате.

— Мислех, че имам — казах небрежно. Той се усмихна многозначително.

— Така ли.

Сега вече беше очевидно заяждане. Уорд се намръщи смутено.

— Е, ще ви оставя насаме.

Отправи се към полицейската каравана. С Миърс се спогледахме. Отново бях изумен колко млад изглеждаше. Дай му шанс. Може би просто беше нервен и преиграваше.

— Бяхте ли вече вътре? — попитах, като кимнах към почернелите стени на „Сейнт Джуд“.

Руменината на Миърс бе преминала, но леко надменното му изражение остана.

— Все още не — отговори той.

— Доста мрачно място. Току-що отвориха запечатаната стаичка в педиатричното отделение. Ще ми е интересно да разбера какво мислите за това.

— Влизахте ли там?

— Само надникнах зад фалшивата стена.

Не беше съвсем така. Бях влязъл в стаята, за да помогна на Конрад, но не бях длъжен да споменавам за това. Нещо ми подсказваше, че Миърс е силно териториално животно, а отношенията ни и без това не бяха започнали особено добре.

— Така ли? — Бузите му отново почервеняха. — Знам, че трябва да проявяваме колегиална любезност един към друг, и затова този път няма да подам официална жалба. Но ще съм ви благодарен, ако в бъдеще стоите далеч от моето местопрестъпление.

Смайването ми бе толкова голямо, че занемях. Единствената причина, поради която бях влизал в стаичката, беше това, че никой не ми бе казал, че ще използват друг консултант.

— Чисто технически, мисля, че това е местопрестъплението на главен инспектор Уорд — уточних, опитвайки се да запазя самообладание. — Но не се безпокойте, нямам причина пак да ходя там. Разполагайте се спокойно.

— Добре. Тогава няма да имаме проблеми.

Мина покрай мен и продължи към стълбите с лъскавия си куфар в ръка. Отзад вратът му беше толкова червен, колкото косата му.

След миг готическият вход на болницата го погълна като тъмна паст.