Мирис на смърт

17

Моргите са странни места дори през деня. През нощта обаче придобиват свой особен характер. Не защото тогава има нещо коренно различно. Прозорците тук са малко, по очевидни причини повече се разчита на изкуствено осветление. И подобно на болниците моргите работят денонощно.

Въпреки това винаги съм чувствал, че нещо се променя. Винаги тихи и пусти дори в най-натоварените часове, през нощта моргите още повече притихват и се забавят. Тишината, която се възцарява, е различна — по-философска и по-дълбока. Като че ли притежава тегло. Присъствието на мълчаливите мъртъвци, обитаващи тази сграда, телата по металните маси или в тъмните хладилни шкафове се усещат по-отчетливо. Може би това е някаква първична реакция към настъпването на нощта, съчетана с близостта на смъртта, която на инстинктивно ниво все още ни плаши. Или е резултат от забавянето на биологичния ни часовник с приближаването на малките часове, психологически и физиологичен протест срещу нарушаването на естествения му дневен ритъм.

А може би е само лично мое усещане.

Подът скърцаше под стъпките ми, докато вървях по коридора. Дежурният асистент ми каза къде да намеря Миърс, макар че не скри презрението си, когато му казах кого търся.

— Приятно прекарване — каза иронично.

Миърс определено знае как да печели приятели, помислих си. Тогава ти какво правиш тук? Не дължах нищо на съдебния тафоном, а изминалият ден беше достатъчно натоварен. Но и преди бях работил по случаи, в които се намесваше егото, и знаех колко може да навреди. Дори с Миърс да не се харесвахме, разследването не биваше да пострада.

Освен това нямах търпение отново да видя останките на другите две жертви.

Намерих го в малката лаборатория, към която ме беше насочил дежурният. Първата изненада беше, че носеше цял работен гащеризон и гумени ботуши, а не просто лабораторна престилка като мен. Миърс не пожела да каже по телефона защо има нужда от помощ, но досега вече трябваше да е приключил първоначалния етап на изследване, когато е необходимо пълно защитно облекло.

Стоеше наведен над сглобения скелет, поставен на една маса, и внимателно донаместваше една от костите. Когато влязох, той се изправи и външният му вид ме смая. Поначало бледото му лице изглеждаше бяло като тебешир, а луничките и червената коса още повече изпъкваха. Небръснат, с тъмни кръгове под очите, изглеждаше така, сякаш не е спал няколко дни.

— Ето ви и вас! — Прозвуча облекчено, едва ли не радушно. — Доста бързо стигнахте.

По това време на нощта почти нямаше движение. Приближих се до скелета, над който се беше навел. По сравнително малкия размер разбрах на кого е.

— Това ли е жената? — попитах, като извадих чифт ръкавици от автомата.

— Да, аз… ъъъ… тъкмо довършвах.

Не си представях какво още има да довършва. Беше извършил същата процедура, която аз приложих върху Кристин Горски: бе разчленил костите и ги бе почистил от меките тъкани, а след това ги беше сглобил отново за изследване. Това е основна част от нашата работа — процес, който с практиката започваш да извършваш почти машинално. Толкова добре го познавах, че можех да го правя с вързани очи.

Тук обаче трябваше да призная, че едва ли можех да допълня нещо към работата, свършена от Миърс. Костите на непознатата жена бяха безупречно почистени и подредени. Доколкото можех да преценя, всяка костица бе поставена на абсолютно еднакво разстояние от съседната, почти с точност до милиметър. Това беше впечатляващо сглобяване, достойно за страниците на всеки учебник, илюстриращо симетрия, каквато никой скелет на жив човек не притежава.

— Добра работа — отбелязах, докато нахлузвах ръкавиците.

Лично за себе си помислих, че такава прецизност е излишна, но беше грубо да го кажа. А и в този момент повече ме интересуваха тъмните белези, които видях по костите. Най-малкият беше с диаметър приблизително колкото нокът, а най-големият — на срамната кост — с размерите на кокоше яйце. Всичките бяха жълтеникавокафяви на цвят, като капки слабо кафе върху попивателна хартия.

Освен това различих тънки пукнатини на лявата лакътна и на лъчевата кост — дългите кости на предмишницата, както и върху няколко ребра. Уорд бе споменала за фрактури, но това не бяха наранявания, които могат да се получат при изтезания или побой. Нямаше нито раздалечаващи се линии на пропукване от една точка на удар, нито пълни фрактури с отделяне на счупените краища един от друг. Изглеждаха по-скоро причинени от сили на огъване или срязване. Освен това костите на черепа бяха непокътнати. Ако жертвата е била пребита, нападателите са избягвали лицето ѝ.

Отново насочих вниманието си към петната от изгаряне и вдигнах дясната метакарпална кост — една от тънките кости на дланта. Кремавата ѝ повърхност бе загрозена от мръсно жълто петно.

— Значи това са изгарянията? Колко са?

— Тринайсет. На ръцете, краката, стъпалата. Черепа. — Миърс започваше да се съвзема. Може би комплиментът или професионалният разговор възстанови душевното му равновесие. Това беше добре. — На всички места, където костите бяха покрити с тънък слой кожа. Освен това открих допълнителни изгаряния върху обеления епидермис на места без лежаща непосредствено отдолу кост като на корема и бедрата. Изглежда, че са поставяни на случаен принцип.

— И със сигурност са следи от изгаряния?

Наистина приличаха на такива, но единственият начин да се установи това със сигурност е, като се вземат парченца от петната и се изследват под микроскоп. Видях тънки разрези върху някои от костите, където Миърс бе взел точно такива проби.

— На микрониво има пукнатини и периостеумът е увреден — каза той и в гласа му отново се появи нотка на раздразнение. — Като се има предвид и обезцветяването, няма какво друго да бъде.

— Все още ли мислите, че са били причинени от поялник? — попитах скептично.

— Или нещо подобно, да, без съмнение. — Увереността му нарасна сега, когато стъпваше на позната територия. — Първо помислих за цигари заради диаметъра на петната. Но не би било достатъчно горещо. Било е нещо, което може да се държи на едно място по-дълго време, за да може топлината да проникне до костта и да я изгори през кожата. Върху епидермиса и дермата над костта имаше локализирани изгаряния, но само толкова.

Нямаше логика. За да останат следи върху костта, би трябвало топлината да е била толкова силна, че да причини много повече увреждания на разположените отгоре меки тъкани, независимо какъв инструмент е използван.

— Колко локализирани?

— Горе-долу с диаметъра на изгарянията върху костите. — Миърс явно съвсем се окопити, защото усмивката му отново стана леко снизходителна. — Ето защо мисля, че е използвано нещо, което фокусира силна топлина в малка област — като поялник.

Това все още не можеше да ме убеди, но все пак тези жертви бяха поверени за изследване на Миърс, а не на мен. И гласът му звучеше доста уверено. Върнах метакарпалната кост на мястото ѝ.

— Същото ли е положението и с другата жертва?

Миърс протегна ръка, за да нагласи костта, която току-що бях оставил, докато не я изравни идеално със съседните. Отначало не отговори, но когато го погледнах, бузите му се бяха изчервили.

— Ами… ъъъ… не съм сигурен. Така мисля.

— Не можете ли да определите? — попитах учудено.

— Да, разбира се. Тоест… още не. — Покашля се. — Затова ви се обадих.

— Добре, със сигурност мога да ви дам второ мнение — казах аз все още в недоумение.

Не можех да разбера защо е толкова нервен, ако това беше всичко, което искаше. Няма нищо лошо да поискаш различна гледна точка, ако нещо не е ясно. Аз самият съм го правил неведнъж, особено в началото на кариерата си, когато още трупах опит.

Но Миърс се размърда смутено. И отново леко намести малката кост на скелета.

— Ами не е точно… Искам да кажа, че не точно…

Намести ненужно едно плаващо ребро, след което започна да прави същото от другата страна. Сложих ръка отгоре, за да го спра.

— Защо не ми покажете какво има?

Той кимна, все още червен като рак.

— Да. Да, добре.

Излязохме в коридора, свалих ръкавиците и ги хвърлих в кошчето до вратата. Миърс отвори една съседна, по-голяма лаборатория. Вътре беше тъмно. Той щракна ключа и лампите над главите ни премигнаха и оживяха с пращене. Присвих очи от внезапната ярка светлина и след миг видях какво ме чакаше там.

Приличаше на касапница.

В стаята имаше три маси от неръждаема стомана. На една от тях лежеше тялото на втората жертва. Основната част от меките тъкани бяха отстранени и Миърс бе започнал разчленяването на съединителната тъкан на ставите. Лявото ходило беше отделено от глезена, а пищялът — от коляното. Резултатът имаше лека прилика с месарски дръвник, но бе постигнат с майсторска, мъчително прецизна работа.

Но макар че разрези на тазобедрената става също бяха направени, те не изглеждаха толкова внимателно изпълнени. Трупът беше много по-едър от този на другата жертва и големите му стави се разчленяваха по-трудно. Кремавобялата ябълка и ямката на тазобедрената става бяха голи, но все още свързани. Яките сухожилия и хрущяли бяха нарязани и разкъсани, сякаш някой ги е кълцал в пристъп на истерия. На масата бяха оставени тънък скалпел и няколко по-големи ножа.

Всичките бяха мръсни и мазни от употреба и сега видях, че са правени опити за срязване и на други стави, но после са били изоставени.

Спрях стъписан, когато видях останките. Сега разбрах защо Миърс ми се обади. Трябваше да е много по-напред в работата, отколкото беше. Бях очаквал втората жертва да е почти завършена. Поне костите вече трябваше да киснат.

Погледнах с недоумение Миърс. Той опита да се изпъчи.

— Ами аз… изглежда… малко изоставам от графика.

Това беше меко казано. Но по-шокиращо беше не забавянето му, а причината за това забавяне. Беше се справил безупречно с почистването и сглобяването на останките на жената, затова сега не можех да си обясня защо тук се е затруднил. Въпреки че по-големият ръст на жертвата може би представляваше някаква трудност чисто физически, това не обясняваше мърлявата работа, която Миърс бе оставил.

— Какво стана? — попитах аз.

— Нищо не е станало. Про… просто ми отне повече време, отколкото очаквах.

— Защо не повикахте някой от асистентите?

Миърс се умърлуши, виновно търсейки обяснение:

— Ами… мислех, че ще се справя.

Сега започнах да разбирам какво става. Отново си спомних скелета на жената, безупречно подреден в другата стая. Прекалено безупречно.

— Колко време ви отнеха останките на жената? — попитах.

Той се сгърчи като продупчен балон. Сви рамене, като се опитваше да изглежда небрежен.

— Нямам представа. Знаете как е, не трябва да се прибързва.

Не, не трябва. Но имаше огромна разлика между това да си дадеш достатъчно време да направиш нещо правилно и да си губиш времето. Още Парек бе отбелязала, че Миърс работи много методично, а сглобеният скелет на жената показваше, че е перфекционист. Но това невинаги беше добре. Миърс бе допуснал да затъне в детайлите на първото сглобяване, като се беше съсредоточил върху ненужните дреболии за сметка на цялостната картина. После бе видял, че времето му изтича, беше се паникьосал и това още повече бе влошило нещата.

— Уорд знае ли? — попитах, въпреки че се досещах за отговора.

— Не! — Изглеждаше уплашен. — Не, аз… Не исках да я притеснявам с това.

Разбира се, че не е искал. И не беше сметнал за необходимо да каже на работодателите си. Миърс не искаше да признае съществуването на проблема, може би дори пред себе си. Така все по-дълбоко и по-дълбоко бе затънал в ямата, която сам си беше изкопал, докато не се беше отчаял достатъчно, че да ме повика.

Това, което ме озадачи най-много обаче, беше защо изобщо е допуснал това да се случи. Такава грешка бе обяснима за начинаещ, но не и за опитен…

Изведнъж ми просветна. Миърс ме наблюдаваше, изглеждаше объркан и уплашен. И по-млад от всякога.

— За първи път работите по разследване на убийство, нали? — казах аз.

— Моля? Не, разбира се, че не!

Но избягваше да ме погледне в очите и лицето му стана още по-наситено червено.

— По колко такива сте работили?

— Доста. — Сви рамене. — Три.

— Сам?

— Това няма значение.

Напротив, имаше, и то много голямо. Напрежението при разследване на убийство може да е огромно. Не всеки е способен да се справи. И имаше огромна разлика между това да помагаш на някого и да работиш самостоятелно в голямо разследване. Спомних си първия път, когато ми се случи, и как се потях от страх, че ще се изложа. Никакво образование и обучение не може да те подготви за това.

Сега видях поведението на Миърс в нова светлина. Зад арогантността и самохвалството се криеше неувереност. Той се опитваше да скрие неопитността си.

— Трябваше да помагам на Питър Мадли — изплю камъчето Миърс. — Но се скараха и той напусна. Нямаха време да търсят друг и затова аз… аз казах, че ще се справя.

Бях слушал за Мадли. Имаше репутацията на опитен съдебен антрополог, но не знаех, че се е преместил в частния сектор. Сега всичко започваше да си идва на мястото. Талантлив или не, Миърс не е бил първият избран за работата. Бил е изпратен като заместник в последната минута, за да е сигурно, че „Биоджен“ няма да изгуби договора за съдебномедицинска експертиза. Нищо чудно, че не бях чувал за него.

Никой не беше чувал.

Потърках очите си и се замислих какво да направя. Уорд трябваше да знае, ако някой от консултантите не може да се справи с работата. Може би вината не беше изцяло на Миърс, но на неопитен и непроверен човек не можеше да бъде поверена такава отговорност. Твърде много зависеше от него, за да се рискува. И не му дължах нищо.

Все пак успешното снемане на пръстовите отпечатъци — и може би установяването на изгарянията — показваше, че е достатъчно компетентен. Може би дори повече. Може би сегашният проблем се дължеше на работната треска от първата нощ на разследването. Ако сега отидех при Уорд, той не само щеше да бъде отстранен от разследването, но и кариерата му щеше да бъде съсипана. Не бях сигурен, че искам това да ми тежи на съвестта.

Миърс ме наблюдаваше притеснено и хапеше устни.

— Няма да ви прикривам — казах му. — Уорд трябва да знае.

— Ама тя сигурно е прекалено заета…

— Тя е водещият детектив. Ако вие не ѝ кажете, ще ѝ кажа аз.

Той отмести поглед към накълцаните останки. Раменете му увиснаха.

— Добре.

— И ако пак се случи нещо подобно, трябва да кажете на някого. Не се опитвайте да се измъквате с блъфиране.

— Ама аз не…

— Говоря сериозно.

Той стисна устни, но кимна.

— Добре. Няма.

Надявах се. Погледнах стенния часовник и видях, че минава полунощ. Въздъхнах.

— Ще отида да си сложа гащеризон.

Останките на по-едрата жертва изглеждаха по-зле, отколкото всъщност бяха. Паникьосването на Миърс не беше довело до нищо катастрофално. Нито един от прибързаните му опити за разчленяване на ставите не беше причинил увреждане на костите, а върху скелета не личаха счупвания, настъпили след смъртта на жертвата. Уврежданията бяха ограничени до съединителните и меките тъкани, които така или иначе щяха да бъдат отстранени. Грешките му бяха породени единствено от прибързаност и паника и въпреки че бяха достатъчно сериозни, не бяха причинили истинска вреда.

Миърс работеше кротко и мълчаливо, докато премахвахме последните останки от меки тъкани по трупа на мъжа. Въпреки че скелетът далеч не бе идеално изчистен, вече се виждаше, че върху някои кости има същите жълто-кафяви следи от изгаряне като при жената. Искаше ми се да ги огледам по-отблизо, но сега по-важно беше да ги сложим да киснат, за да може по-късно Миърс да направи обстоен анализ.

Той работеше дразнещо бавно, сега не толкова заради перфекционизма си, колкото от нерви. Въпреки цялата му надутост, самочувствието му бе крехко. За да се съвземе и да бъде от полза за разследването, това трябваше да се промени.

— Изглежда, че е бил едър човек — отбелязах. — Направихте ли изчисления за ръста?

— Сто седемдесет и осем сантиметра — отговори мрачно той.

Значи малко над средния ръст за мъж, но не и великан.

— Някакви идеи за пола?

Определянето дали даден силно разложен труп е на мъж, или на жена не беше очевидно. Ако гениталиите са се разпаднали до неузнаваемост, единственият начин да се определи полът е по костите. Дори тогава обаче невинаги е лесно и затова не можех да упрекна Миърс, ако все още няма отговор на този въпрос.

Но вече достатъчно от меките тъкани бяха отстранени от останките, за да открият някои особености на скелета и освен това не исках окончателно становище. Той въздъхна, сякаш всичко това му идва в повече.

— Ами очевидно на този етап не мога да кажа със сигурност. Но надочните дъги са ясно изразени, а мастоидният израстък е голям и ясно изпъкнал. Като се имат предвид общият ръст и плътността на костите, с голяма доза сигурност може да се каже, че е мъж.

Звучеше като окончателно становище. Това можеше да е опасно, макар че бях склонен да се съглася с него. Надочните дъги и мастоидният издатък под ухото обикновено са надеждни полови белези. Макар и невинаги, нещата често са точно такива, каквито изглеждат. Вече знаехме, че по-дребната жертва, измъчвана и зазидана зад фалшивата стена, е била жена. С голяма доза увереност можеше да се каже, че човекът, който е умрял с нея, е бил мъж.

Забелязах, че Миърс започваше да работи по-гладко — с по-голяма увереност боравеше със скалпела и трионите. Резкият маниер и самоувереността също се завръщаха, но това беше поносимо. Бих предпочел да е дразнещ, но да действа ефективно, отколкото да се държи учтиво и да спъва работата.

Започнах да разрязвам съединителната тъкан около лявото бедро.

— А възрастта?

Той вяло сви рамене.

— Между трийсет и пет и петдесет, съдейки по износването на зъбите.

— В какво състояние са те?

— Защо не погледнете сам? — язвително отвърна той.

— Защото не искам да си губя времето с нещо, което вече е направено — отговорих, без да откъсвам поглед от това, което правех в момента. — Предполагам, че сте го направили, нали?

— Разбира се! Има петна, които показват, че е бил пушач и е пиел кафе, и достатъчно пломби, навеждащи на мисълта, че не се е грижил особено за зъбите си, но поне е ходил на зъболекар. Сега, ако нямате нищо против, ще се опитам да се концентрирам.

Усмихнах се под маската.

Самочувствието на Миърс вече се завръщаше. Извършваше физическите аспекти на работата с хирургическа прецизност и вече разбирах защо е получил толкова блестяща препоръка. Не след дълго вече се държеше така, сякаш никога не е получавал панически пристъп. Вроденото му чувство за превъзходство се завърна.

— Киснете костите при по-висока температура, отколкото ми харесва — изсумтя, когато поставихме разделените кости във вани с топъл почистващ разтвор.

— Няма проблем, когато има достатъчно време. Но невинаги можете да си позволите такъв лукс в хода на разследване.

— Аха — измърмори той. — Е, всеки си има предпочитания.

Казах си да не му се връзвам, включих аспиратора и оставих шума на въздушния поток да заглуши мърморенето му.

Но след като възвърна самообладанието си, Миърс още веднъж прояви характера си. Бяхме в съблекалнята и костите на втората жертва вече киснеха в почистващия разтвор. Трябваше да се изплакнат и огледат до обяд на следващия ден. По-скоро днешния, поправих се, като погледнах часовника.

Преоблякох се с цивилните си дрехи и хвърлих работния гащеризон в коша за пране, преди да си тръгна. Откакто бяхме излезли от лабораторията, никой от нас не беше продумал и се чудех дали Миърс ще поиска помощ за сглобяването на скелета. Сега задачата беше достатъчно проста, но ако имах възможност, ми се искаше да огледам по-внимателно следите от изгаряния по костите на жертвите.

Миърс обаче не даваше никакви признаци, че смята да ме покани. Мълчанието между нас се проточи. Съдебният тафоном дори не поглеждаше към мен, докато прибираше нещата си в куфарчето, сякаш като ме пренебрегваше, можеше да изтрие унижението си. Едва когато си обличах палтото, най-накрая проговори:

— Е, благодаря за съдействието, Хънтър. — Стоеше с гръб към мен и ми говореше, без да се обръща: — Ще уведомя старши инспектор Уорд за помощта ви. Кажете ми, когато имате нужда да ви върна услугата.

Погледнах го смаяно. Благодаря за съдействието? Миърс все още не поглеждаше към мен, зает да си връзва обувките. Изчаках още малко, но това очевидно беше всичко, което възнамеряваше да каже. Невероятно, помислих си, като оставих вратата да се затръшне зад мен, когато излязох.

Минаваше два след полунощ и нощните улици бяха пусти. Качих се вбесен в колата. Трябваше да оставя Миърс сам да се измъква от собствената си каша, помислих си, ядно сменяйки предавките. Не исках благодарност, но и не очаквах толкова скоро да прояви предишното си противно поведение. Той вече измисляше своя версия за случилото се, изопачаваше събитията така, както му изнасяше. Когато кажеше на Уорд — а аз щях да се погрижа със сигурност да ѝ каже, — щеше да представи всичко така, сякаш той ми е направил услуга, а не аз на него.

Все още вбесен, завих по задънената улица на „Балард Корт“ и видях насреща мигащи сини светлини. Пред жилищната сграда имаше спряла пожарна кола и масивното ѝ присъствие изглеждаше не на място в спокойната обстановка. Самата сграда изглеждаше съвсем нормално: нямаше огън и много от прозорците все още светеха. В двора се бяха събрали няколко души, някои по нощници и халати, но вече се прибираха вътре.

Никой не се опита да ме спре, докато минавах през портала, и това беше добър знак. Не видях никой познат, затова спрях до бариерата на подземния паркинг и слязох от колата. Хладният нощен въздух бе наситен с миризма на изгоряла пластмаса. Отидох до големия червен камион, където се бяха събрали пожарникарите. Двама от тях навиваха маркуча, очевидно без да бързат, а колегите им стояха отстрани и разговаряха.

— Какво става? — попитах една жена, чиято къдрава коса се показваше под каската.

Тя ме погледна предпазливо.

— Тук ли живеете?

— На петия етаж.

— Сигурен ли сте?

— Ако искате, мога да ви покажа ключовете си. Бях на работа.

— Луд умора няма, а? — коментира тя, като видимо се успокои. — Извинявайте, нищо лично, но вече се наложи да изведем насила една от съседките ви, която проявяваше прекалено любопитство. Пожарите привличат всякакви откачалки.

Много благодаря.

— Какво е станало?

Тя посочи блока.

— Някакъв идиот се опитал да запали кофите за боклук. Няма много щети, но димът навлязъл в шахтите. Пръскачките не са се задействали, но алармата се е включила.

На всеки етаж на „Балард Корт“ имаше скрити шахти за боклук, през които обитателите можеха да изхвърлят торбите си с отпадъци в контейнерите долу. В този случай явно бяха послужили като комини и бяха издигнали дима до жилищните етажи.

— Кой го е направил?

— Вероятно деца. Голяма глупост, който и да е бил. Добре, че блокът има адекватна защита, но в наши дни очаквах, че хората ще имат повече здрав разум.

Можеше и да очаква, но такъв се проявяваше рядко. Все пак „Балард Корт“ беше достатъчно добре защитен. Освен охранителната система, която включваше електрически врати и 24-часов портиер, тук имаше и съвременна система за пожарна безопасност. Не всеки жилищен блок можеше да се похвали с това.

— Може ли да вляза? — попитах аз.

— Няма причина да не можете. Огънят е потушен, но ще останем още малко. И след като вече сте буден, дали ще можете да направите нещо за нас?

— Какво?

Тя се усмихна.

— Да сложите чайника?