Мирис на смърт

25

— Не знам.

Опитах се да скрия чувството на безсилие в гласа си. От другата страна на износената пластмасова маса, на същите пластмасови столове като моя седяха Уорд и Уилън, с безизразни лица. Намирахме се само на около километър и половина от моргата, в близкия полицейски участък — стара сграда от червени тухли, която изглеждаше специално проектирана така, че да смаже духа на всеки, който мине през вратите ѝ. Седях в тъмната стая от два часа, като първо отговарях на въпросите на непознат сержант, а после чаках Уорд и Уилън да дойдат.

Ако се бях надявал, че нещата ще се оправят след това, скоро се убедих, че жестоко съм се лъгал.

— Опитай се да си спомниш — каза Уилън. Инспекторът изглеждаше уморен, а осветлението над главата му придаваше болезнен оттенък на лицето му. — Никой от другите свидетели не е бил толкова близо, колкото си бил ти. Бил си точно на мястото.

Нямаше нужда да ми напомня. Но целият инцидент започваше да изглежда все по-нереално, а миговете преди и след него бяха твърде травмиращи, за да мисля за тях. С младата медицинска сестра не останахме дълго при Миърс. Полицейските екипи за бързо реагиране пристигнаха за минути — автомобили и микробуси, от които се изсипаха полицаи с тъмни дрехи и бронежилетки. Известно време цареше суматоха и сините светлини мигаха, придавайки на сцената още по-кошмарен вид, докато не се установи, че вече няма опасност. Постепенно се възстанови някакво подобие на ред. Дотичаха хора от „Бърза помощ“ да се погрижат за Миърс и докато със сестрата ни отвеждаха, погледнах назад и видях, че монтират около тялото на Одуя прегради.

Така го видях за последен път.

Разпитаха ме за случилото се, а после ми дадоха хартиени кърпички и антисептичен гел, за да се почистя, преди да ме качат в полицейска кола. По пътя за участъка дъждът, който тропаше по стъклата, превръщаше цветните светлини в призматични петна. Там ме вкараха в стаята за разпити и ми донесоха чай в пластмасова чашка.

Тя още беше пред мен, недокосната, с петна от мазнина на повърхността на течността. Уилън продължи да ме разпитва:

— Каква беше колата?

Отново се опитах да си я спомня.

— Хечбек. Не „Голф“, но нещо с подобен размер.

— Не запомни ли регистрационния номер? Дори част от него?

Поклатих отрицателно глава.

— Всичко стана прекалено бързо.

— А цветът?

— Тъмна, но на уличните лампи беше трудно да се определи.

— Синя, черна, червена?

— Не знам.

— И не си видял шофьора? Или колко души имаше в колата?

— Не, вече ти казах. Беше тъмно, валеше и не виждах нищо от светлините на фаровете. Там сигурно има камери, не можете ли да извадите нещо от тях?

— Благодаря за съвета, но вече се сетихме за това — каза с равен глас Уилън. — Възможно ли е да е било нещастен случай?

— Не. — В това поне бях сигурен. — Шофьорът със сигурност го е видял. Одуя ми извика и веднага щом започна да пресича, колата тръгна право към него.

— Значи са го чакали?

Отново чух свиренето на гуми, когато шофьорът бе форсирал двигателя, и видях как Одуя се обърна, заслепен от фаровете. Опитах се да прогоня този образ.

— Така изглеждаше.

— Някои от другите свидетели казват, че колата е завила, за да избегне сблъсъка с Миърс, след като е блъснала Одуя. Ти така ли го видя?

— Стори ми се, че колата започна да криволичи, когато Миърс се опита да избяга от пътя ѝ — казах, като се опитах да си спомня как се беше случило. — Не знам, може би шофьорът се е опитал да избегне сблъсъка с него. Но нямаше никакъв шанс, поне при скоростта, с която се движеше.

Уорд се размърда. Досега тя мълчеше почти през цялото време.

— Какво правеше Одуя там? — попита.

Очаквах този въпрос.

— Бяхме си уговорили среща.

— Боже — възкликна Уилън с отвращение.

Изражението на Уорд не се промени.

— Защо?

— Обади ми се по-рано днес и ми предложи да работя благотворително по един случай, който той води про боно. Каза, че няма връзка със „Сейнт Джуд“ и затова се съгласих да се срещнем след работа и да го обсъдим.

— В моргата ли?

— Не, в един пъб наблизо. „Перото“. Най-вероятно е дошъл с метрото и тъкмо е отивал натам, защото идваше откъм станцията. По случайност излязох точно когато той минаваше.

— По случайност — измърмори Уилън. — И колата ли го чакаше по случайност?

— Нямам представа. Не бях казал на никого, че ще се виждаме, ако това имаш предвид.

— На нас със сигурност не беше казал.

— Нямаше причина да ви казвам. Срещата нямаше нищо общо с разследването — защитих се аз.

— Добре. — Уорд звучеше твърде уморено, за да се ядоса. — Кой предложи мястото за срещата, ти или Одуя?

Опитах се да си спомня.

— Той предложи. Каза, че знае пъба от годините си като адвокат.

Уилън изсумтя, но не каза нищо. Уорд кимна.

— Одуя нямаше кола, затова всеки, който е знаел къде отива, би могъл да предположи, че ще вземе метрото. Оставало е само да паркира някъде и да чака.

Притиснах очите си с палец и показалец и пак си го представих как слиза от тротоара: Доктор Хънтър! Поклатих глава, сякаш можех физически да прогоня образите, предизвикани от тези думи.

— Имате ли някакво предположение за причината? — попитах.

— Все още не можем напълно да изключим възможността за терористичен акт, но това по-скоро прилича на целенасочена атака срещу Адам Одуя — каза Уорд. — Може и някой да е имал зъб на Даниел Миърс, но засега всичко сочи, че той е невинна жертва. Просто е имал лошия късмет да пресича улицата едновременно с Одуя.

— Ти обаче си извадил късмет — каза Уилън. — Ако беше излязъл пръв от моргата, можеше да си на негово място.

Не се налагаше да ми го напомня.

— Имате ли подозрения кой може да е бил?

Уилън сви рамене.

— Одуя бе приел като лично призвание да настройва хората срещу себе си. Ако търсим кой му има зъб, списъкът ще е дълъг.

Усетих колебанието в гласа му. Погледнах изпитателно двамата.

— Знаете кой го е извършил, нали?

Уилън погледна Уорд. Тя въздъхна.

— Кийт Джесъп е изчезнал. Вчера го търсихме, за да го разпитаме за азбеста и буйстването му пред „Сейнт Джуд“ оня ден. Никой не знае къде е. Жена му го видяла за последно преди три дни, когато се прибрал пиян и агресивен след сцената с Адам Одуя. Опитала се да го изгони и той започнал да троши неща, а после избягал, след като съседите се обадили в полицията. Сигналът е регистриран, проверихме.

Джесъп ли? Облегнах се на стола и се опитах да си представя строителя като част от уравнението. Този тип беше пияница и простак и със сигурност мразеше Одуя. Беше го обвинил, че е забавил разрушаването на „Сейнт Джуд“, и се беше нахвърлил да го бие в присъствието на полицаи.

Но все пак имаше голяма разлика между това да удариш някого и умишлено да го прегазиш.

— Наистина ли мислите, че може да е бил той?

— Мисля, че искам да го разпитам — сухо отговори Уорд. — Знаехме, че забавянето в „Сейнт Джуд“ нанася финансови щети на Джесъп, но положението се оказа много по-лошо, отколкото мислехме. Фалирал е. Банките са наложили запор върху имуществото му и тъй като е заложил къщата си като обезпечение, ще изгуби и нея. Освен това жена му се развежда с него и я разбирам. Той губи всичко.

Беше ми трудно да мисля. Чувствах се изтощен, емоционално и физически изцеден от трагедията пред моргата. И все пак нещо не се връзваше.

— Видях колата на Джесъп пред „Сейнт Джуд“. Беше стар мерцедес. Седан, а не хечбек.

— Може да има втора кола — каза Уилън раздразнено. — Може да е бил със служебната или с крадена. Все още нищо не се знае.

— Освен това знаем, че Джесъп е пияница с буен нрав и мрази Одуя — продължи Уорд. — Само това е достатъчно, за да го разпитаме. Изчезването му също е твърде подозрително. И азбестът не е единственото, за което ни излъга.

Потърках слепоочията си, където вече усещах наченки на главоболие.

— За какво говориш?

Уорд замълча — може би съжали, че се изпусна. Напрежението от последните дни беше отпечатано върху лицето ѝ. Уилън скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в коленете си, но тя продължи:

— Но да остане между нас, ясно? Научихме, че Джесъп е получил достъп до „Сейнт Джуд“ по-рано, отколкото твърди. Трябвало е да проучи мястото цяла година, преди да започне разрушаването. Все още проверяваме датите, но това съвпада с изчезването на Кристин Горски и Дарън Кросли.

— Чакай малко — казах аз, като се опитвах да осмисля чутото. — Искаш да кажеш, че той може да е замесен в убийствата им? Не само в катастрофата?

— Още нищо не съм казала. Но днес получихме заповед за обиск на работното място на Джесъп. В двора намерихме найлонови платнища, подобни на това, с което беше увит трупът на Кристин Горски. И преди да го кажеш, да, знам, че половината строители в страната вероятно използват такива платнища. Но Джесъп имаше куче пазач в двора, черно-кафяв ротвайлер. Със същия цвят като кучешката козина, която намерихме по платнището от тавана.

— Не беше голям пазач — отбеляза Уилън. — Тъпо е като галош. Беше останало без храна и вода и просто се зарадва, че някой е дошъл да се погрижи за него.

Почти не го слушах. Едно беше да ми кажат, че Джесъп е заподозрян в убийството на Одуя. Но садистичните убийства, които бяха извършени в „Сейнт Джуд“, бяха нещо съвсем различно.

— Отделно от кучето — продължи Уорд, — повечето платнища бяха покрити с циментов прах, което, разбира се, е напълно очаквано за човек с неговата професия. Но на някои от тях имаше засъхнала боя със същия син цвят, като тази на платнището от тавана. Все още я анализираме, но изглежда същата. Жената на Джесъп ни даде негови дрехи и вече имаме проби от косата му. Ако ДНК-то му съвпада с човешките косми, които намерихме върху платнището, сериозно ще загази.

Облегнах се назад. Главата ми се въртеше от толкова много нова информация.

— Какво означава всичко това за Гари Ленъкс?

Уорд разпери ръце.

— За момента все още е главен заподозрян в разследването на случая „Сейнт Джуд“. Но всичко зависи от това, дали отпечатъците му съвпадат с тези от фалшивата стена. Все още не можем да проверим. Затова междувременно ще търсим Джесъп и…

Телефонът звънна в чантата ѝ. Тя го извади, погледна дисплея и лицето ѝ стана напълно безизразно.

— Трябва да се обадя.

Изправи се и излезе от стаята. След като вратата се затвори след нея, с Уилън останахме в неловко мълчание. Той извади телефона си и почна да скролва по екрана.

— Това няма да е добре за нея, нали? — попитах.

За секунда си помислих, че няма да отговори, но той неохотно свали телефона.

— Да, така е.

— Случилото се днес не е по нейна вина.

— Няма значение. Цялото това разследване е катастрофа за престижа на полицията. Може би нямаше да е толкова сериозно, ако можехме да покажем някакъв напредък, но ние имаме един заподозрян, който на практика е недосегаем и в болница, а сега още един в неизвестност. Не изглежда добре, както и да го погледнеш.

Не, не изглеждаше.

— Мислиш ли, че ще остане главен инспектор?

Уилън отново замълча за момент.

— Зависи какво ще става занапред. Ако постигнем пробив с Джесъп или с Ленъкс през следващите двайсет и четири часа, може да ѝ се размине. Ако не…

Сви рамене.

Ако не, цялата вина щеше да падне върху Уорд, помислих си аз. Неопитна следователка — освен това бременна, — натоварена с разследването на първия случай на убийство в кариерата ѝ, беше удобна изкупителна жертва, независимо дали бе справедливо, или не. Сигурно ѝ се е сторило фантастична възможност, когато са ѝ поверили случая.

Сега това можеше да сложи край на кариерата ѝ.

Вратата се отвори и тя се върна. С Уилън я погледнахме, когато седна пак на мястото си, но изражението ѝ бе непроницаемо.

— Обадиха се от болницата — каза тя. — Даниел Миърс е излязъл от операционната. Наложило се е да ампутират крака му.

Господи, горкият Миърс! Само преди няколко часа го бях видял в пъба замислен и мълчалив. От каквото и да се е притеснявал тогава, сега изглеждаше незначително.

— Поне е жив — отбеляза Уилън.

— И това ли се брои за успех? — сряза го тя. — Само един убит и един осакатен? Боже мой.

Уилън се изчерви и сведе очи към масата. Уорд въздъхна.

— Извинявай, Джак.

Той кимна, въпреки че остана със стиснати зъби. Уорд прокара ръка през косата си, като я разроши още повече от преди.

— Добре, мисля, че приключихме. Трябва да се върна в управлението. Трябва да подготвим изявление за пресата, а Ейнсли ще иска да направим брифинг.

— Трябвам ли ви още? — попитах аз.

Очаквах да каже, че мога да се прибирам. Вместо това тя се замисли за момент.

— Всъщност да — отвърна. — Имаме още един проблем.