Мирис на смърт

28

Уилън реагира първи.

— Разчистете района! — изкрещя, като заръкомаха и хукна покрай мен. — Всички назад! Бързо!

Полицаите и криминалистите се разбягаха, търсеха укритие зад коли и каравани. Все още държейки детонатора високо над главата си, строителят сграбчи ръката на младата полицайка. Когато прошареният ѝ колега се опита да се намеси, Джесъп размаха детонатора срещу него, с палец върху копчето.

— Хайде, давай! Мислиш ли, че ми пука?

— Прави каквото ти казва! — извика Уилън.

Възрастният полицай се отдръпна неохотно. До мен Уорд бързо говореше по телефона. Гласът ѝ беше тих, но чух, че вика подкрепления. В подножието на стълбището Джесъп смени хватката си на полицайката, дръпна я пред себе си и я притисна с ръка през гърлото. Дрехите му бяха мръсни. Увисналата кожа на бузите му беше обрасла със сива четина като мръсен скреж, а очите му бяха пожълтели и кървясали. Уилън заговори тихо:

— Отдръпни се, Хънтър.

Подобният на мавзолей вход към болницата зад мен беше най-близкото скривалище и единственият вариант, който не налагаше да мина покрай Джесъп. Погледнах тъмната ѝ паст и се поколебах; не исках да ги оставям сами.

— Веднага! — изсъска Уилън.

Гласът на Джесъп ме спря:

— Стой там! Никой никъде няма да ходи!

Все още държейки полицайката за врата, със свободната си ръка той отвори капака на чантата си. От мястото, където стоях, видях, че е пълна с пластмасови пръчки, оплетени с жици. Сред тях имаше бутилка с водка или нещо подобно и течността се плискаше от движенията му.

— Има достатъчно хексоген, за да взривя всички! — изкрещя и вдигна детонатора. — Ако някой се приближи, ще натисна шибаното копче! Сериозно говоря!

— Добре, Кийт, вярваме ти. — Уорд застана до мен и свали телефона. — Сега, след като привлече вниманието ни, ще ни кажеш ли какво искаш?

Говореше спокойно, почти апатично. Това като че ли го разколеба. Докато Джесъп търсеше думи да отговори, младата полицайка, която той държеше за заложник, проговори със сподавен глас:

— Съжалявам, госпожо, но той заплаши, че ако не изпълняваме каквото иска, ще…

Джесъп я стисна по-силно за врата.

— Млък!

— Добре, Кийт — спокойно каза Уорд. — Сега защо не свалиш детонатора…?

— Не ми казвай какво да правя! — Джесъп се втренчи в нея, като мърдаше гневно устни. — Никой не може да ми казва какво да правя. Вече не.

Уорд вдигна ръце.

— Никой не се опитва. Ти командваш, така че защо не ми кажеш какво искаш?

— Какво искам ли? — Джесъп се изсмя мрачно. — Искам да си върна живота! Можете ли да ми дадете това?

— Мога да ти помогна, но трябва…

— На глупак ли ти приличам? — Жълтеникавите му очи сякаш хвърляха искри. — Снимката ми е във всички шибани новини! Всичко пропадна и за какво? Заради една малка глупачка, която не е имала никакво право да идва тук!

— Казва се Кристин Горски. — Гласът на Уорд потрепери. — Тя също е имала право да живее. Имала е семейство. Ти ги видя, не помниш ли?

— И какво от това? Не съм аз виновен, че дъщеря им е станала наркоманка!

— Тя не е заслужавала да умре, Кийт. Нито Адам Одуя или…

— Не ми дреме за тях! — изкрещя Джесъп. — Ами аз? На кого му пука за мен? На никого!

— Това не е вярно, Кийт. Съжалявам, ако…

— Съжаляваш ли? Мислиш ли, че ми пука за извинението ти?

— Тогава говори. Кажи какво искаш.

— Искам да направя това, което трябваше да направя още преди няколко месеца! — Кимна към „Сейнт Джуд“. — Ще взривя това шибано място!

— Това няма да промени нищо, Кийт.

— Може би не, но ще умра щастлив.

— Нима?

Лек ветрец размърда мазната коса на строителя и когато той погледна Уорд, на лицето му вече личеше колебание. Изведнъж наклони глава и се ослуша. Миг по-късно и аз чух бързо усилващия се вой на сирените.

— Това твоите приятели ли са? — усмихна се Джесъп. — Мислеше си, че можеш да ме баламосаш, докато някое копеле дойде да ми пръсне мозъка, а?

— Не, чакай…

Джесъп тръгна нагоре по стълбището, като блъскаше полицайката пред себе си. Уилън направи крачка към тях, но строителят вдигна детонатора.

— Разкарай се от пътя ми.

— Не мога да го направя. Стига, човече, вразуми се.

— Казах, разкарай се! Мислиш, че няма да натисна копчето ли?

Джесъп размаха детонатора; кокалчетата му бяха побелели от стискане. Сирените се приближаваха все повече. По-възрастният полицай от портала пристъпи към нас, но Джесъп рязко се обърна към него.

— Назад!

— Прави каквото иска — бързо каза Уорд и сложи ръка на рамото на Уилън. — Никой да не прави глупости.

— Ще броя до три — изрева Джесъп. — Едно!

— Никой няма да ти попречи да влезеш. Само пусни момичето — призова Уорд. — Погледни я, Кийт. Толкова е млада. Наистина ли искаш да я нараниш?

— Две!

Младата полицайка затвори очи. Беше наполовина колкото Джесъп. Видях, че трепери, но стискаше решително устни. Уорд не знаеше какво друго да каже. Сирените се приближиха още. Джесъп си пое дълбоко дъх и вдигна детонатора.

— Нека аз да дойда — казах аз.

Думите като че ли сами излязоха от устата ми. Гласът ми прозвуча неестествено силно. Уилън и Уорд заговориха едновременно.

— За бога…!

— Не се меси, Дейвид!

Джесъп обаче вече гледаше към мен. Разтворих ръце, за да му покажа, че са празни.

— Ако искаш заложник, вземи мен.

Остана втренчен в мен за секунда, като все още стискаше полицайката за врата. Устата му се изкриви.

— Махай се от пътя ми.

— Пусни я. Аз ще дойда — каза Уорд, преди да успея да реагирам.

Уилън я погледна ужасено.

— Не! Това е…

— След трийсет секунди ще бъдеш под прицела на дузина снайперисти — каза Уорд на Джесъп, без да обръща внимание на заместника си. — Не мога да позволя да вземеш моя служителка вътре, затова ще дойда аз. Или можеш да взривиш всички ни сега, защото както е тръгнал днешният ден, вече не ми дреме. Решавай.

— Госпожо, не го правете — извика Уилън.

Тя не му обърна внимание. Гледаше Джесъп.

— Петнайсет секунди.

Сирените вече се чуваха от портала. Строителят кимна.

— Ако се опиташ да направиш нещо…

— Господи, бременна съм в шестия месец, какво мога да направя? — въпреки цялата показност долових страх в гласа на Уорд.

— Шарън, недей… — започнах аз, но тя вече се беше приближила до Джесъп и младата полицайка.

— Не мога да ти позволя да направиш това — заяви Уилън и направи крачка да я спре.

— Стой настрана, Джак. Това е заповед.

Гласът ѝ потрепери и Уилън спря. Джесъп бързо изблъска младата полицайка и хвана Уорд.

— Вътре. Мърдай! — заповяда и я повлече нагоре по стъпалата.

— За бога, човече, тя е бременна! — отчаяно изкрещя Уилън.

Като Кристин Горски, помислих си безпомощно. Джесъп изблъска Уорд през мрачния вход. Куражът ѝ се бе изпарил и лицето ѝ беше бледо и уплашено.

Джесъп затръшна големите порти зад тях и „Сейнт Джуд“ ги погълна.

Следващият час беше един от най-лошите, които си спомням. След като Джесъп и Уорд изчезнаха в болницата, Уилън започна да крещи заповеди. Докато наоколо кипеше трескава дейност, аз стоях на стъпалата вцепенен и забравен. Тъмни микробуси с мигащи светлини спираха отпред със свирене на гуми и изсипваха въоръжени мъже с бронежилетки. Въздухът трепереше от воя на сирените, все по-силен и по-оглушителен, сякаш привлечени към „Сейнт Джуд“ като към епицентър на стихия.

Уилън ме завлече грубо в подножието на стълбището.

— Какво, по дяволите, те прихвана? — измърмори.

Вдигна ръка, сякаш искаше да ме удари. После мрачно поклати глава, обърна се и се отдалечи.

Изведоха ме далеч от основната сграда зад полицейските микробуси, където един служител с пистолет поиска да се легитимирам. После ми нареди да стоя там. През цялото време пристигаха нови полицейски микробуси и коли и скоро към тях се присъединиха пожарни коли и линейки. Под звуковия съпровод от пращене на радиостанции виждах над близката каравана покрива на старата болница като черен силует на фона на сивото небе.

Джесъп още не я беше взривил.

Като не знаех какво друго да правя, седнах на стълбите на караваната. Погледнах часовника си и с удивление установих, че от идването ми е минал само половин час.

— Как сте?

Младата полицайка от портала, която Уорд бе заменила като заложничка, се приближи и ми подаде бутилка вода.

— Пийнете, ще ви се отрази добре.

По-добре щеше да ми се отрази нещо по-силно, но приех водата с благодарност. Тя се поколеба.

— Исках да ви благодаря. За това, което направихте.

Само кимнах. Чувствах в себе си отвратителна празнота, която като че ли погълна всяка дума, която бих могъл да кажа. Полицайката погледна към болницата.

— Тя и без това щеше да го направи. Ако някой е виновен, това съм аз. Трябваше да го спра.

— Как? Вие направихте всичко, което зависеше от вас — казах.

— Може би, но това не помага да се чувстваме по-добре, нали?

Не, не помагаше. Когато тя се отдалечи, отпих глътка вода. Направих го повече, за да си намеря занимание, отколкото от жажда, но осъзнах, че устата ми е пресъхнала. В момента, в който завинтвах капачката, чух бързи стъпки. Беше Ейнсли. Командирът спря пред мен и ме изгледа хладно, когато се изправих на крака.

— Ще говорим в караваната.

Качи се по стълбите и аз го последвах. Вътре имаше пластмасови столове, наредени около празна маса.

— Някакви новини? — попитах.

Ейнсли като че ли се поколеба дали да отговори.

— Не — каза най-сетне. — Все още се опитваме да установим връзка.

— Вътре има ли още някой?

Претърсването с кучето беше приключило за днес и бях видял един от екипите вън, но можеше в мазето да има други.

Ейнсли издиша шумно и ноздрите му се издуха.

— Освен главния ми инспектор и заподозрян с торба експлозиви? За щастие, не. Търсенето отиваше към приключване и затова болницата бе празна.

Завъртя един стол и седна. Направих същото. Сините му порцеланови очи ме пронизваха, но не извърнах поглед.

— Доктор Хънтър, бихте ли ми обяснили защо сте тук, а не в моргата?

Не очаквах този въпрос.

— Свърших там и дойдох да помогна за претърсването с кучето — отговорих.

Той продължи да ме гледа втренчено. При последния ни разговор ми беше наредил да докладвам не само на Уорд, а и на него. И двамата знаехме, че не го бях направил, но не ми пукаше.

— Разкажете ми какво се случи с Джесъп — каза най-сетне Ейнсли.

Така и направих, като се опитвах да извлека от паметта си всеки детайл. Ейнсли сигурно бе говорил вече с Уилън, но сега слушаше внимателно всички подробности, които можех да добавя.

— Опишете какво видяхте в чантата — прекъсна ме той.

— Правоъгълни блокчета от нещо, приличащо на мръсен бял маджун, и жици, стърчащи от тях. Джесъп го нарече хексоген.

Ейнсли въздъхна.

— Това е експлозив, който се използва при разрушаване на сгради. Можете ли да кажете колко блокчета видяхте?

— Не мога да определя, но чантата беше среден размер и изглеждаше тежка. Наполовина пълна. Имаше и бутилка водка.

Счетох за важно да спомена това, в случай че никой друг не е забелязал — алкохол и експлозиви е много лоша комбинация. Ейнсли кимна, сякаш потвърдих това, което вече беше чул.

— Как бихте описали психическото състояние на Джесъп?

Не бях достатъчно компетентен, за да дам такава оценка, но Ейнсли така или иначе не искаше професионално мнение.

— Ядосан, уязвен. Изпаднал в самосъжаление. Не показа никакво разкаяние за Кристин Горски или Адам Одуя.

— Мислите ли, че заплахите му са блъф?

Устата ми пресъхна.

— Не.

Порцелановите очи ме гледаха изпитателно.

— Спомняте ли си разговора ни тази сутрин за намесата в полицейски операции?

Поех си дълбоко въздух и издишах.

— Да.

— Тогава ще ми обясните ли какво си мислехте, че правите, като се предложихте за заложник на агресивно настроен заподозрян, въоръжен с торба с експлозиви?

Измъчвах се със същия въпрос, като се питах дали Уорд щеше да отиде, ако не го бях направил. Но тогава Джесъп щеше да вземе младата полицайка вместо нея, а аз щях да се упреквам, че не съм предприел нищо. Нямаше лесен отговор.

Отново се втренчих в студените сини очи и попитах:

— Вие какво бихте направили?

Ейнсли стисна устни, но не отговори. Изправи се, като изтръска нещо невидимо от безупречно изгладения си панталон. И преди бях забелязал да го прави — или очите му бяха по-добри от моите, или беше несъзнателен тик.

— Ще изпратя някого да снеме официалните ви показания и после сте свободен — каза. — Ще се погрижа да ви закарат у дома.

Досега не си давах сметка за това, но бях паркирал пред главната сграда на болницата, от вътрешната страна на отцепения в момента район. Колата ми щеше да остане там, докато кризисната ситуация не се реши.

По един или друг начин.

— Сам ще се прибера — отговорих аз.

— Както желаете.

Ейнсли си тръгна. Успях да се сдържа и да не попитам какво ще се случи сега. И без това нямаше да ми каже нищо, пък и аз вече се досещах. Специалист по преговорите с похитители щеше да се опита да говори с Джесъп, най-вероятно по телефона на Уорд, ако този на строителя беше изключен. Щяха да се опитат да го убедят да се предаде и да освободи заложничката си. Ако това се провалеше, трябваше да решат дали е по-рисковано да чакат, или да изпратят въоръжен отряд. В сграда лабиринт с размерите на „Сейнт Джуд“ това би било последна мярка.

Особено като се имаше предвид, че Джесъп може да е заредил експлозиви.

Мина цяла вечност, докато се появи цивилен детектив, който да ми вземе показания. Докато чаках, проигравах в главата си събитията на стълбището на болницата и се терзаех от мъчителни мисли какво ли се случва там вътре, докато аз чакам в празната каравана. Вратът и раменете ме боляха, докато седях и напрегнато се ослушвах за трясък от експлозия.

Но така и не го чух. След като подписах показанията си, ми казаха, че някой ще ме придружи през външния полицейски кордон и после мога да се прибирам. След още петнайсет минути все още никой не идваше. Омръзна ми да зяпам стените на караваната и излязох. Никой не ми обърна внимание, когато отворих вратата и слязох по стъпалата, но във въздуха се усещаше напрежение на очакване. Бях дошъл след обяд и докато съм стоял в караваната, навън беше започнало да се смрачава. Пред „Сейнт Джуд“ имаше поставени прожектори, които осветяваха строгата фасада, сякаш беше гигантска сцена.

Микробусът на Джесъп все още бе в подножието на стълбището, твърде близо до болницата, за да може полицията да се приближи. Вратата зееше отворена точно както я беше оставил — физическо напомняне за случилото се.

— Доктор Хънтър.

Обърнах се и видях Уилън. Подготвих се за ново мъмрене.

Но цялата енергия сякаш го бе напуснала. Инспекторът изглеждаше остарял с пет години за последните няколко часа и осъзнах, че вероятно се чувства почти толкова безполезен, колкото и аз. Сега всичко бе в ръцете на специалния отряд. Той трябваше да стои настрана, докато други действат.

— Не бях сигурен, че все още си тук — каза той. — Чуй, за по-рано… Може би бях…

Земята внезапно потрепери под краката ми и трусът накара сърцето ми да спре. Миг по-късно оглушителен трясък разтърси караваната до нас. Залитнах и се блъснах в Уилън. Цялата фасада на „Сейнт Джуд“ се разлюля и дъските, с които бяха заковани прозорците ѝ, се пръснаха. Парче дърво се стовари върху микробуса на Джесъп, като почти го преобърна, след което автомобилът изчезна в облак прах.

Сред какофонията от автомобилни аларми заваля дъжд от отломки, дрънчащи като градушка върху ламаринен покрив. Навсякъде наоколо хората скочиха на крака и ужасено се втренчиха в болницата.

Уилън отчаяно се облегна на караваната.

— О, не… — промълви.

Повече от половината от „Сейнт Джуд“ изчезна в облак прах.