Мирис на смърт

13

Почти пропуснах обедното изявление на Уорд пред медиите. След като ги изплакнах и ги оставих да изсъхнат, почистените кости на младата жена все още не ми бяха разкрили нищо изненадващо, но не можех да спра да мисля за това, което ми беше казал Миърс. Когато сложих костите в аспиратора, извадих снимките, направени на местопрестъплението и по време на аутопсията. Макар да знаех, че щях да забележа, ако имаше следи от изгаряния, проверих отново, в случай че съм пропуснал. Бледата кожа потъмнява по време на разлагането, докато тъмната изсветлява, което прави невъзможно използването на цвета на кожата като индикатор за произхода на жертвата. Дори при този изсушаващ ефект на мумифицирането обаче тежки изгаряния, като описаните от Миърс върху зазиданите жертви, биха били все още видими. Не можех да изключа възможността да е имала изгаряния на места, които по-късно червеите са унищожили — евентуална загноила рана от изгаряне на корема би била идеално място, където мухите да снесат яйцата си, и не би оставила петна от кръв по дрехите, което би могло да обясни и зейналата дупка в коремната кухина.

Не намерих обаче никакви улики, които да подкрепят такова предположение. Освен близостта, в която бяха открити телата им, нищо не показваше, че смъртта на жертвите, зазидани в тайната стая, и смъртта на бременната жена на тавана са свързани. Не обичах съвпаденията, но започваше да изглежда, че случаят е такъв. Може би командир Ейнсли беше прав, като искаше Уорд да разглежда двете местопрестъпления поотделно, неохотно признах пред себе си. Скрита от любопитни очи и почти забравена, изоставената стара болница можеше да крие всякакви тайни.

След като разгледах снимките, най-накрая приех, че не съм пропуснал нищо. По останките на бременната жена нямаше видими изгаряния.

Оставих костите ѝ да съхнат в аспиратора, погледнах часовника и видях, че изявлението на Уорд трябва да започне скоро. Свалих набързо лабораторното облекло, излязох от моргата и тръгнах към „Сейнт Джуд“. Лятото изглеждаше останало в далечното минало; есента навлизаше в разгара си. Сега светлината беше едва забележимо по-различна, сенките бяха по-дълги и по-рязко очертани, а във въздуха се усещаше зимен полъх.

Когато стигнах до болницата, пред главната порта имаше малка тълпа. Улицата бе задръстена от камери, телевизионни микробуси и професионални микрофони и едната лента беше заградена с метални бариери. Паркирах на няколко пресечки оттам и бързо се върнах. Намерих място до бариерата встрани от навалицата, откъдето можех да виждам добре. Срещу чакащите журналисти точно зад портата имаше поставен микрофон, но до него нямаше никого. Огледах се и видях Ейнсли, застанал сам зад репортерите. Никой не обръщаше внимание на командира, но и нищо в цивилните му дрехи не издаваше, че е полицай.

Запитах се дали е показателно, че той стои от тази страна на микрофона, а не зад него заедно с Уорд.

Освен него нямаше друг, когото да познавам. Включително Одуя. Активистът не се виждаше никъде, което беше изненадващо. Очаквах, че ще се възползва от възможността отново да се изяви пред телевизионните камери. Докато размишлявах върху това, по алеята към болницата се приближи тъмна кола и спря от вътрешната страна на портала. Отвътре слязоха Уорд, Уилън и елегантна млада жена, вероятно говорителката на полицията.

Разговорите утихнаха, когато главната инспекторка застана зад микрофона. Лицето ѝ беше невъзмутимо, но начинът, по който се покашля, издаваше нервност. Беше положила усилия да се приведе в по-представителен вид, като бе оформила непокорната си коса в някакво подобие на прическа и носеше черен шлифер, който скриваше издутия ѝ корем. Запитах се дали беше умишлено. Би било още едно нежелано разсейване, ако пресата научеше, че водещата следователка е бременна, както е била една от жертвите.

Усетих нечий поглед и когато се обърнах, видях, че Ейнсли ме гледа. Отначало не ми беше обърнал внимание и дори се запитах дали не е забравил кой съм. Сега обаче смущаващите му сини порцеланови очи спряха за миг върху лицето ми и той кимна кратко. После погледна към Уорд, която заговори:

— В неделя вечерта…

Уорд трепна от писъка на микрофонията през високоговорителите, който заглуши гласа ѝ. Говорителката на полицията ѝ прошепна нещо и Уорд леко се отдалечи от микрофона, преди да продължи:

— В неделя вечерта след сигнал от гражданин полицейски служители откриха тялото на млада жена в изоставената основна сграда на болница „Сейнт Джуд“. По време на последвалото претърсване вътре бяха открити телата на още две жертви. Не мога да дам подробности за жертвите, преди да бъде извършено официално разпознаване. Мога обаче да потвърдя, че и трите смъртни случая се разглеждат като подозрителни.

Това беше типичното меко, уклончиво изявление, избягващо да дава всякаква спорна информация и заобикалящо факта колко малко знаем все още. Забелязах, че Уорд не спомена пола на другите две жертви — той засега не беше изяснен.

Тя замълча за момент и вече по-уверено погледна журналистите.

— Появиха се твърдения относно състоянието на една от жертвите в момента на смъртта ѝ. Понастоящем не мога нито да потвърдя, нито да отрека такива слухове, тъй като това може да компрометира разследването. Това разследване е много сложно и задълбочено и затова бих искала да помоля…

През тълпата премина шум и това пак я накара да замълчи. Хората започнаха да обръщат глави към няколко души, проправящи си път между журналистите, които се отдръпваха, за да ги пропуснат. Проточих врат и видях мъж и жена на средна възраст с напрегнати лица. От едната им страна и малко зад тях със сведени очи вървеше много по-млад мъж, вероятно около двайсетте.

Водеше ги Адам Одуя.

Изражението на активиста беше тържествуващо. Увереността, която излъчваше, рязко контрастираше с тревожните лица на тримата му придружители. Те вървяха плътно зад него, скупчени близо един до друг, и хвърляха нервни погледи настрани.

Уорд се опита да продължи:

— Затова ще помоля да имате търпение, докато върви разследването…

Но никой не я слушаше. Всички погледи бяха приковани към Одуя и неговите спътници, които след няколко крачки спряха пред инспекторката. Сега всички микрофони и камери бяха насочени към него.

— Това са Сандра и Томас Горски — заговори той, достатъчно силно, за да бъде чут от всички присъстващи. Махна с ръка към младежа, който сведе глава още по-ниско. — А това е техният син Люк. А това е двайсетгодишната им дъщеря Кристин.

При тези думи той вдигна голяма лъскава снимка и я обърна, така че всички да видят лицето на младата жена. Говорителката на полицията бързо се приближи до микрофона.

— Съжалявам, но това не е публична среща. Ако имате някаква информация…

— Това семейство има право да бъде чуто! — Одуя не крещеше, но въпреки това гласът му звучеше властно. Видях как няколко полицаи започнаха да си проправят път през тълпата към него. — Кристин е изчезнала от Блейкънхийт преди петнайсет месеца. Досега никой не я е виждал или чувал. И въпреки многократните молби в полицията не е направено нищо, за да бъде намерена.

— Ако имате някаква информация, моля, говорете с някого от нашите служители…

— Сандра и Томас се свързаха с мен тази сутрин отчаяни! — невъзмутимо продължи той. — Нямаше къде другаде да отидат, защото дъщеря им…

Настъпи кратка суматоха, когато първите полицаи се опитаха да се доберат до него. Одуя размаха снимката на момичето над себе си като меч.

— … защото дъщеря им — Кристин Горски, е била бременна в шестия месец!

Един полицай се опита да го задържи и настана истинско стълпотворение. Журналистите крещяха въпроси, но Уорд постави ръка на рамото на говорителката, преди тя да каже нещо друго. После главната инспекторка бързо прошепна нещо на Уилън; той кимна и заговори по телефона си. Полицаите, които бяха стигнали до Одуя, спряха, леко се отдръпнаха, но останаха нащрек.

— Добре, моля за тишина — каза Уорд на микрофона. — Извинете, може ли малко ТИШИНА!?

Ехото от тази последна дума прокънтя над тълпата журналисти. Настъпи тишина, нарушавана само от бръмченето на камерите. Уорд понечи да заговори, но Одуя я изпревари:

— Главен инспектор Уорд, от уважение към семейство Горски потвърдете дали едната от жертвите, намерени в болница „Сейнт Джуд“, е била бременна…

— От уважение към всички жертви и техните семейства няма да разкрия информация, която може да застраши полицейското разследване. Те заслужават повече от това — отговори тя. На бузите ѝ се появиха червени петна, които издадоха гнева ѝ. — Съчувствам на господин и госпожа Горски и семейството им за изчезването на дъщеря им. Разбирам каква мъка…

— Дъщеря ни изчезна преди повече от година! — отчаяният вик на Сандра Горски я прекъсна. До нея съпругът ѝ гледаше право напред, лицето му бе напрегнато. — Не се нуждаем от вашата съпричастност! Искаме да направите нещо!

Уорд се стъписа, сякаш ѝ зашлевиха плесница, но после се окопити.

— Ще направим, обещавам ви. Но медиите не са мястото за такава дискусия. Моля ви, отидете с някой от нашите служители и ви давам думата си, че ще се вслушам във всичко, което имате да кажете. Ако все още искате да изразите публично претенциите си, никой няма да ви спре. Благодаря, това беше всичко.

Тя се обърна и се отдалечи от микрофона, преди някой да осъзнае, че пресконференцията е свършила. Докато журналистите напразно крещяха въпроси, видях Уилън да се промъква към Одуя и семейство Горски. Размениха бързо няколко думи, след което той ги поведе обратно през полицейския кордон към цивилната кола, с която бе пристигнала Уорд.

Крясъците продължиха, но журналистите започнаха да се разотиват. Бяха дошли с надеждата да чуят новини. Е, бяха ги получили.

Когато се обърнах да си тръгвам, изведнъж почувствах, че ме наблюдават. Погледнах към мястото, където бях видял Ейнсли, мислейки, че може да е той. Командирът от полицията обаче го нямаше, а в суматохата от журналисти, фотографи и телевизионни камери беше невъзможно да видя когото и да било.

Но чувството ме преследваше, докато стигнах до колата.

Когато се върнах в моргата, костите на младата майка вече бяха изсъхнали. Сглобяването им беше сравнително рутинно и след като ги огледах по-внимателно, отново не открих нищо, което вече да не знам. Нямаше следи от зараснали фрактури или други особени черти на скелета, които биха могли да помогнат за идентифицирането. Единствената нова информация, която успях да открия, беше оценката на ръста ѝ. Измерването на ръста на човешки останки не е толкова лесно, колкото просто да измериш разстоянието от главата до петите, както се прави с жив човек. Разпадането на меките тъкани и деформирането на гръбначния стълб, ако тялото е било в изкривено положение, може да даде грешни резултати и да затрудни идентифицирането. Въпреки че е възможно да се направи приблизителна оценка на височината единствено въз основа на дължината на някои от дългите кости от крайниците, тъй като имахме пълен скелет, по-точният метод бе да се използват отделни сегменти на тялото като черепа, прешлените и бедрените кости. Направих измервания с шублер и изчислих, че приживе жената е била висока около сто шейсет и три сантиметра.

Докато работех, се опитвах да не мисля за случилото се пред „Сейнт Джуд“, но то не ми излизаше от главата. Бях наясно, че мумифицираните останки — сега превърнати в гладки бледи кости — някога са били млада жена с родители и приятели. Жив човек. Може и да бе свършила в мръсното таванско помещение, но в един човек има много повече от начина, по който е умрял. И макар че не се нуждаех от напомняне колко важно е да остана безпристрастен, знанието коя може да е била жертвата леко промени нагласата ми. Можех да си повтарям, че самоличността още не е потвърдена и че днес пред болницата бях видял скърбящото семейство на друга изчезнала млада жена, но дори само вероятността да е била тя вече придаваше по-личен характер на работата ми и скъсяваше дистанцията между мен и жертвата.

Сега, когато боравех с фините кости, те ми се струваха по-тежки.

Почти бях свършил, когато телефонът завибрира в джоба на престилката ми. Донякъде очаквах обаждане и не се изненадах, когато видях, че пак е Уорд. Тя не си губеше времето.

— Още ли си в моргата?

— Тъкмо приключвам.

— Стой там. Изпращам ти стоматологични картони и искам да сравниш данните със зъбите на жертвата от таванското помещение. След колко време ще можеш да ми кажеш дали съвпадат?

— Зависи дали искаш подробен анализ, или само основно сравняване.

За второто нямаше проблем: всеки съдебен антрополог има достатъчно познания, за да сравни стоматологичен картон със зъбите на починал човек. Но какъвто и да е по-сложен анализ е най-добре да се направи от специалист.

— Основно сравняване е достатъчно. По-късно ще поискаме от съдебния стоматолог официална идентификация и ще пуснем ДНК анализ. Но и двете ще отнемат време, а ми трябва нещо, за което да се хвана сега. Можеш ли да го направиш?

— Мога. Картонът на Кристин Горски ли е?

— Чул си.

Уорд не звучеше изненадана, но новината сигурно се тиражираше вече във всички медии и социални мрежи.

— Бях пред „Сейнт Джуд“, когато Одуя се появи със семейството ѝ.

— Тогава разбираш защо не искам да чакам няколко дни, за да разбера дали тялото е нейно, или не. — Раздразнението в гласа ѝ беше очевидно. — Най-гадното е, че името на Кристин Горски вече беше в списъка ни на вероятните жертви, преди Адам Одуя да изиграе сценката си днес. Тя не е единствената бременна жена, която е изчезнала, но описанието ѝ съвпада с това, което знаем за трупа от тавана. На правилната възраст е, бременна в шестия месец и изчезнала преди петнайсет месеца, което съответства на предполагаемото време от смъртта. Не знаем с какви дрехи е била в деня на изчезването, но е било през лятото и е нормално да е носила тениска и къса пола. Семейството ѝ изглежда прилично. Бащата е поляк, както вероятно си се досетил, и работи във фирма за търговия със спортни стоки. Майката е секретарка, а братът — студент последна година в художествената академия. Не са много богати, но са могли да си позволят да платят за бели пломби за Кристин, когато е била на петнайсет.

Спомних си състоянието на зъбите на мъртвата жена.

— Дрогирала ли се е?

— От седемнайсетгодишна е била в програма за лечение от хероинова зависимост. Семейството изгубило връзка с нея в продължение на почти две години, докато един ден не се появила неочаквано и не обявила, че е бременна. Нямала никакви пари и помолила родителите си да ѝ помогнат да се изчисти заради бебето.

— Знае ли се кой е бащата?

— Родителите ѝ нямат представа и изглежда, Кристин също не е знаела. Предполагам, че е проституирала, защото не е била в състояние да се задържи на постоянна работа. Родителите ѝ не я разпитвали много; само се радвали, че се е върнала. Настояват, че искрено искала да се промени, въпреки че все още ѝ нямали достатъчно доверие, за да ѝ дават каквито и да било пари. Всичко било подготвено отново да се запише за рехабилитация, но изчезнала в деня, преди програмата да започне. Веднага подали сигнал и оттогава не са я виждали и не са чували нищо за нея.

Колкото и тъжно да звучи, можех да разбера защо случаят с Кристин Горски не е бил приоритет за полицията. Изчезването ѝ е било възприето в контекста на пристрастяването — просто още една наркоманка, на която ѝ е скимнало да си спести рехабилитацията. Никой не се е замислил за нещо по-сериозно. Това вероятно правеше нещата още по-мъчителни за близките ѝ.

Месеците на тревожно очакване, без никаква информация какво може да се е случило с дъщеря им, са били истински ад.

На тяхно място и аз бих отишъл при Одуя.

Казах на Уорд, че ще ѝ се обадя, когато има резултат, и се върнах в лабораторията. Косвените доказателства, че почистеният и сглобен скелет на масата е на Кристин Горски, се трупаха, но не трябваше да допускам това да повлияе на преценката ми. Не исках да гледам и зъболекарския картон, който Уорд ми изпращаше. Още не.

При установяването на самоличност по зъбите се следват няколко етапа. За начало проверих дали всички зъби са си на мястото — бяха, с изключение на един липсващ заден кътник. После записах местоположението и естеството на всички коронки и пломби. След като направих това, проверих всички нелекувани зъбни проблеми — един спукан зъб до мястото на липсващия кътник и няколко малки кариеса.

Нанесох всички тези детайли на зъбна диаграма. Може моят доклад да не беше толкова изчерпателен, колкото би било заключението на съдебния стоматолог, защото нямах толкова богат опит, но бях сигурен, че това ще е достатъчно за целите на Уорд.

След като завърших инвентаризацията, сравних схемата, която бях начертал, с картона, който Уорд ми беше изпратила по електронната поща в защитен с парола файл. Беше включила и снимка на Кристин Горски. Образът на младата жена изглеждаше увеличен дигитално, след като е бил изрязан от групова снимка, правена, когато е била на около двайсет. Кестенявата коса беше оформена в полуофициална прическа; кръглото лице бе едновременно красиво и обикновено. Бяха я фотографирали, докато гледа настрани, сякаш не се интересуваше особено от случващото се, и въпреки че се усмихваше, изглеждаше изкуствено, сякаш се срамуваше да позира пред фотоапарата. Опитах се да различа признаци на дълбока захапка, но беше трудно да се определи.

Понякога дори само една уникална черта може да е достатъчна за категорично разпознаване. Веднъж успях да направя неофициална идентификация по извит по особен начин преден зъб. Това обаче беше единичен случай. В идеалната ситуация би трябвало да има абсолютно съвпадение между стоматологичния картон на човека, докато е бил жив, и посмъртния стоматологичен преглед. В случая не беше така. В картона на Кристин Горски нямаше данни нито за кариеси, нито за липсващ кътник, нито за пукнат зъб.

Пет години преди изчезването си обаче тя не беше ходила на зъболекар и това време бе повече от достатъчно, за да се получат описаните промени. А счупеният кътник до мястото на липсващия зъб можеше да означава, че последният е бил избит със сила. Откъртен при удар, а не изваден от специалист.

По-интересни от тези несъответствия бяха приликите между двата зъбни профила. Съдейки по картона, Кристин Горски е имала същата дълбока захапка като тази, която бях забелязал на останките, и зъболекарската работа в устата на жената от тавана напълно съвпадаше с документираното на картона. До белите пломби на двата задни кътника. Прегледах всичко още веднъж, за да съм абсолютно сигурен, но нямаше съмнение.

Бяхме открили Кристин Горски.