Мирис на смърт

3

— Назад! Всички назад! — извика Уорд, давейки се.

Въздухът бе наситен с прах и искрящи частици от стъклена вата. Всички около мен кашляха — хартиените маски на лицата им бяха безполезни срещу миазмата, която сега изпълваше въздуха. Очите ми засмъдяха, сякаш бяха пълни с пясък, когато се опитах да погледна надолу в зейналата дупка. Един от прожекторите се беше преобърнал при падането на плоскостта и сега стоеше под такъв ъгъл, че лъчът му осветяваше тъмнината отдолу.

— Включително и ти — нареди ми Уорд.

Тя се приближи предпазливо по металните плоскости до края на дупката. Разкъсаните парчета изолация висяха надолу, все още закачени на счупените греди, стърчащи над бездната като копия.

— Професор Конрад! Добре ли сте? — извика Уорд.

Не последва отговор. Това беше викторианска сграда и помещенията бяха достатъчно високи, за да си потрошиш костите, ако паднеш от тавана, дори и ако няма покривни греди и метални плоскости, които да се стоварят отгоре ти.

— Не стойте така, а тичайте долу да видите как е! — изкрещя Уорд на полицаите, които стояха най-близо до входа на таванското помещение.

— Гредите сигурно са изгнили — отбеляза Уилън, когато те хукнаха надолу. — Госпожо, трябва да…

Тя кимна и неохотно се отдръпна от дупката.

— Добре, всички вън! Стъпвайте внимателно, вървете един по един и не прекалено близо един след друг. Хайде, мърдайте!

Кашляйки, всички тръгнахме в нестройна индианска нишка по плоскостите за ходене. Те пружинираха под краката ни и изпитах огромно облекчение, когато стигнах до стълбата. След прашната жега на тавана спускането в хладината на долния етаж беше като гмуркане в студена вода. Уорд и Уилън бяха последни. Тя бързо слезе по стълбите, придружена от своя заместник.

— Извикайте линейка! Бързо! — изкомандва Уорд тълпата мъже и жени в гащеризони, скупчени около стълбата. Огледа се, за да потърси полицаите, които бе изпратила да помогнат на патолога. — Къде, по дяволите, са Грегс и Пател?

От дългия болничен коридор се чу шум. От вратата към едно от отделенията излезе млада полицайка с фенер в ръка. Изглеждаше разтревожена.

— Ето ме, госпожо.

Уорд избута бутилката вода, която някой ѝ подаде, и се приближи към подчинената си.

— Как е той?

Младата жена поклати глава и премигна смутено.

— Не знам…

— Не знаеш ли? Ох, мам… Махни се от пътя ми!

Уорд безцеремонно избута младата полицайка и тръгна към помещението.

— Той не е там, госпожо.

— А къде е, по дяволите?

— Ами… не можем да го намерим.

— Как така не можете да го намерите? Няма как да изчезне! Уорд се обърна, когато по-натам по неосветения коридор се появи лъчът на друго фенерче. Другият полицай, когото бе изпратила от тавана, бързо се присъедини към нас.

— Оттук тръгват още коридори — съобщи той задъхано. — Претърсихме отделението, което мислехме, че се намира под мястото, откъдето падна, а също и съседното, но го няма.

— Е, няма как да си е тръгнал след такова падане!

— Не. Тоест може, но… — Полицаят явно се притесняваше да продължи. — Не видях дупка в тавана.

— Значи търсиш на грешно място, нали? Я дай това. — Уорд дръпна фенера от ръката му и се обърна към Уилън. — Джак, искам този етаж да бъде претърсен. Всяка стая. Къде са проклетите медици?

— Идват, госпожо.

Понечих да тръгна, но Уилън, който вече раздаваше заповеди на подчинените си, ме спря, като рязко поклати глава.

— Вие не, доктор Хънтър. При цялото ми уважение, вече изгубихме един патолог. Докато не се уверим, че никой от другите етажи няма да се срути, оставате тук.

Видях, че няма смисъл да споря. Разстроен, останах под стълбата, а другите се забързаха да претърсват етажа, като шареха с лъчите на фенерите си из мрака. Един по един изчезваха в съседните коридори и стаи. Когато виковете и стъпките утихнаха, погледнах към входа на таванското помещение. Уилън ми бе казал да не мърдам, но не можех да стоя и да не правя нищо.

Качих се по стълбата и подадох главата и раменете си през шахтата на тавана. Във въздуха все още висеше пелена от прах, като дим в светлината на прожекторите. Долу по коридора отекваха виковете на претърсващите етажа полицаи. Съдейки по звука, все още не можеха да открият патолога, но сега си дадох сметка, че няма да им е толкова лесно да намерят къде е паднал. Мястото, откъдето Конрад пропадна през пода на таванското помещение, беше на трийсет-четиресет метра от стълбата, а разпределението на долния етаж беше съвсем различно от откритото подпокривно пространство. Очевидно не беше лесно да обходиш целия лабиринт от болнични стаи, коридори, кабинети и чакални и да установиш къде е паднал патологът.

Но дори и трудно, вече трябваше да са го открили. Размърдах се неспокойно на стълбата, докато слушах виковете отдолу. Хайде, защо се бавеха толкова? От падането на Конрад бяха минали няколко минути. Ако бе получил отворена рана, можеше да умре от загуба на кръв, докато го намерят.

— Професор Конрад! — извиках.

Викът ми замлъкна в далечината. Започнах да слизам по стълбата с намерението да се включа в търсенето въпреки предупреждението на Уилън, но изведнъж ми се стори, че чух шум. Спрях, наведох глава настрани и се ослушах. Повече не се чу. Но не звучеше като шума от търсенето. Стори ми се като стон.

— Професор Конрад! Чувате ли ме?

Нищо. Взрях се в петното от ярка светлина, образувано от прожекторите. В началото на тази година бях принуден да гледам безпомощно как умира човек. Все още се будех от кошмари и мисълта историята да се повтори, бе непоносима.

Майната му.

Качих се отново на тавана. Проверявах всяка метална плоскост, преди да ѝ доверя цялата си тежест, но въпреки че гредите под тях скърцаха и се огъваха, изглеждаха достатъчно здрави. Подът беше поддал едва когато Конрад стъпи директно върху него. Ако внимавах да не направя същото, нямаше опасност.

Надявах се.

Таванското помещение беше достатъчно зловещо и когато имаше други хора. Сега, когато бях сам, бе още по-лошо. Светлината от прожекторите, подредени покрай плоскостите за стъпване, само правеше сенките зад тях да изглеждат още по-тъмни. Следях внимателно за прилепи; не исках, докато вървя по огъващите се дъски, някой от тях да ме изненада, както се беше случило с патолога, но засега не виждах никое от тези плахи създания. Може би шумът и суматохата ги бяха изплашили.

Трупът, увит в найлон, все още бе там, където го бяхме оставили. Не се беше разместил от срутването, което направо ме изненада. Заобиколих останките на жената, като се почувствах леко гузно, че сме я оставили тук сама. Но сега живите имаха по-голяма нужда от внимание.

Внимателно се приближих до назъбения край на дупката. Нямах доверие на най-близко разположените плоскости и затова се хванах за една от носещите греди на покрива, преди да проточа врат и да надникна в помещението отдолу. Прахът бавно се издигаше към мен в ярката светлина от преобърнатия прожектор, но беше прекалено тъмно, за да видя какво има на дъното.

— Професор Конрад!

Нищо. Извадих телефона си от джоба на гащеризона и включих фенерчето му. Сенките неохотно се отдръпнаха и долу се очерта хаотична купчина от счупени дъски, мазилка и изолация. Наведох се още и се опитах да видя повече. Лъчът на фенерчето премина през нещо синьо. Върнах го назад, за да видя какво е. Трудно го различих, но се досетих: беше найлонов калцун, стърчащ изпод парче от изолация.

— Какво, по дяволите, правите?

За малко да си изпусна телефона. Държейки се здраво за гредата на покрива, погледнах назад и видях Уилън, който се приближаваше по плоскостите.

— Казах ви да не мърдате. Хайде долу. Веднага!

— Виждам Конрад.

Той се поколеба.

— Я да погледна.

Отдръпнах се.

— Разбрахте ли в коя стая е? — попитах.

— Още не. Долу е лабиринт. Трябваше да минем по друг коридор, а после да се върнем назад и всичко е разделено с панели и прегради. Трудно е да се ориентираш.

„Не би трябвало да е толкова трудно“, помислих си, но раздразнителното поведение на инспектора ясно показваше, че не се интересува от мнението ми. Той се хвана за същата греда, за която се държах и аз, наведе се и насочи фенерчето си към стаята долу.

— Чувате ли ме, професоре? — извика.

Не последва отговор.

— Виждате ли го? — попитах аз.

— Виждам нещо — промърмори той, като присви очи. — Прилича на крак. Може би ще успеем…

Шумът от стъпки по плоскостите ни извести появата на Уорд.

— Господи, Джак, какво, по дяволите, правиш? — изръмжа тя.

Обърнахме се и я видяхме да се приближава ядосано към нас. За първи път забелязах, че се движи твърде тромаво с широкия гащеризон.

— Съжалявам, госпожо, само…

— Вината е моя — казах ѝ. — Стори ми се, че чух стон.

— Какво, от това разстояние?

Тя ме погледна скептично. Започнах да се чудя дали не ми се е сторило. Но бях чул нещо.

— Виждаме го долу — каза Уилън и с това ми спести други обяснения.

— По дяволите. — Уорд погледна останките на жената и рязко си пое дъх. — В съзнание ли е? Моля те, кажи ми, че още диша.

— Не мога да преценя. Затиснат е под половината таван и не мърда.

— Дай да видя.

— Стига, госпожо, опасно е — предупреди Уилън. — Не трябва да сте тук.

Не знам кое ме изненада повече — фактът, че той каза подобно нещо на началника си или че Уорд не му откъсна главата за това.

— Кажи ми нещо, което не знам — измърмори тя, като се хващаше за гредите на покрива за равновесие. Спря до тленните останки, заобиколени с плоскости, като все още дишаше тежко под маската. — Идва екип от пожарната със спасително оборудване. Както и линейка и медици, но все още не можем да го намерим, по дяволите! Господи, това е нелепо!

— Мога да сляза… — започнах аз.

— Не! — възкликнаха Уорд и Уилън в един глас. Тя поклати глава.

— Пожарникарите ще дойдат скоро. Те имат подходящо спасително оборудване.

— Дотогава може да е мъртъв.

— Мислиш ли, че не знам?

Уилън се изкашля.

— Не искам да го казвам, но доктор Хънтър е прав, госпожо. Не знаем какво е състоянието на Конрад, а на пожарникарите им трябва време, докато дойдат и качат тежките си съоръжения. Мога поне да сляза и да видя какво е положението.

Уорд се втренчи в пода, като държеше ръце на кръста си.

— Добре, действай.

Извика на подчинените си долу и те бързо качиха друга телескопична стълба при нас на тавана. Уорд не позволи на повече от двама-трима служители да се качат, за да сведе до минимум риска от ново пропадане. Неохотно ми позволи да остана, след като изтъкнах, че медицинското ми образование може да е полезно, докато пристигнат парамедиците.

При всичко това главната причина да сме там бе почти забравена. Останките на мъртвата жена и нейното неродено бебе лежаха отстрани, достатъчно далеч от дупката, за да не бъдат обезпокоени от трескавите ни действия. По моя молба на тавана донесоха друго найлоново платнище и докато Уилън и друг полицай спускаха сгъваемата стълба в дупката, аз покрих мумифицираното тяло. Найлонът се набръчка, когато внимателно го разстлах върху изсъхналото лице с кожа, здраво опъната върху костите. Покривалото щеше да предотврати по-нататъшното замърсяване от прах и стъклена вата, макар че, признавам, това не беше единствената причина, поради която исках да я покрия. Тя лежеше тук, сама и неизвестна за никого, бог знае от колко време.

Не беше редно да я пренебрегваме сега.

За мое разочарование, Уорд ме накара да се отдръпна далеч назад, докато Уилън спускаше стълбата, като опитваше да не я опира в отломките, под които лежеше патологът. Преместиха прожекторите така, че да светят долу, но ъгълът на виждане бе ограничен. Хвърляха достатъчно светлина върху купчината дъски и изолация, покриващи Конрад, но отстрани помещението се губеше в непроницаем мрак.

Уилън прояви съобразителност и опря горния край на стълбата в една от носещите греди, а не в разпадащия се ръб на дупката, и я завърза с найлоново въже. Разтърси я и после започна да слиза.

— Внимавай, Джак — предупреди Уорд.

— Това е като да миеш прозорци — изръмжа той, докато слизаше.

Алуминиевата стълба ритмично пружинираше и скърцаше под тежестта му. След няколко секунди спря, когато той стигна до дъното. От мястото, където стоях, не го виждах, но ясно чувах гласа му.

— Добре, долу съм. Ще махна тези неща от него…

Чу се пъшкане, а после тътрене. От дупката се издигна облаче прах, когато инспекторът махаше отломките от главата на патолога.

— Така е по-добре — продължи задъхано. — Доста е пострадал. Все още има пулс, но е зле. Единият му крак изглежда счупен… Има много кръв.

— Откъде? — извиках аз. — Артериална ли е?

— Не знам, не виждам откъде идва. Изглежда, че е от крака му, но той е притиснат и не искам да рискувам да го местя. Госпожо, ако не направим нещо бързо, ще го изпуснем.

Обърнах се към Уорд:

— Нека видя дали мога…

Тя нетърпеливо ме прекъсна, като вдигна ръка.

— Трябва да дойдем при теб, Джак — извика. — Можеш ли да намериш вратата или друг изход?

— Момент. — Последва пауза. — Това прилича на малка болнична стая. Все още има легла и други неща, но не виждам вратата.

— Някъде трябва да има.

— Не, изглежда, че е зазидана отвсякъде и… мамка му!

Изведнъж се чу дрънчене.

— Джак? Джак! Добре ли си?

Минаха няколко секунди, преди Уилън да отговори:

— Да, само… Изпуснах си фенерчето.

Уорд въздъхна с облекчение.

— По дяволите, Джак, какви ги вършиш?

— Извинявайте, госпожо. Заради леглата… — Гласът му бе напрегнат. — В тях има хора.