Мирис на смърт

24

Останах в пъба само за да си доям сандвича. Навън ръмеше и минувачите се влачеха по хлъзгавите тротоари с наведени глави и унило присвити рамене. Въпреки че все още беше ранен следобед, денят сякаш вече бързаше към нощта. Такива дни ме караха да се чудя защо съм избрал да живея в този град. Веднъж вече се бях местил от Лондон — замених задръстените улици и бетона с малко селце в Норфолк, където поне през есента времето приличаше на нормалния цикъл на природата, с последователна смяна на сезоните. Тук беше просто мрачно.

Все пак си давах сметка, че възприятията ми навярно са повлияни от случката с Миърс. Докато стоях на ръба на тротоара и чаках да пресека, отново се запитах какво се случва с него. Малко разследвания вървяха гладко и изненадите бяха част от работата. Младият съдебен тафоном имаше всички необходими умения и дори липсата на опит не би трябвало да го затрудни твърде много. Стига да го признаеше пред себе си и пред всички останали.

Имах чувството, че егото на Миърс може да направи тази задача доста трудна. Заедно със склонността му да се паникьосва, когато е под напрежение, това бе лоша комбинация. Въпросът беше какво да правя с него? Телефонът ми звънна, докато пресичах улицата. Изтичах под навеса на един магазин, за да вдигна, и видях, че номерът е непознат. Но веднага познах гласа, който чух.

— Доктор Хънтър? Обажда се Адам Одуя. Удобно ли е?

Не попитах откъде е взел номера ми. Както вече беше казал, той си имаше източници.

— За нещо свързано с разследването ли се обаждате?

— Не, давам ви думата си. Няма нищо общо.

Ръмежът беше преминал в истински дъжд и от навеса се стичаше вода.

— Добре, казвайте.

— Когато се видяхме онзи ден, споменах, че искам да говоря с вас за нещо. Уверявам ви, че няма нищо общо със „Сейнт Джуд“. Дали ще сте свободен по-късно днес, за да го обсъдим?

Потърках си очите. След срещата с Миърс в пъба не бях в настроение да се занимавам и с Одуя. И все пак не можех да откажа. Дори да не бях съгласен с методите му, не можех да оспорвам мотивите на активиста.

— За какво става дума? — попитах предпазливо.

— Какво мислите за работата про боно?

И преди бях работил на добра воля, но всичко зависеше от конкретния случай. Особено когато ставаше дума за Одуя.

— Ще трябва да ми разкажете повече.

— Опитвам се да обжалвам присъдата на човек, осъден за убийство преди десет години, който по мое дълбоко убеждение е невинен. Мисля, че доказателствата срещу него са сгрешени, особено що се отнася до предполагаемата причина за нараняванията на жертвата. Моля ви да се запознаете с данните и да кажете какво мислите.

Подвоумих се, все още нащрек.

— Разбирам нежеланието ви — продължи Одуя и в гласа му долових тъжна усмивка. — Очевидно не искате да правите нищо, което може да застраши работата ви за полицията. Но ви давам честната си дума, че това няма да се случи. Щях да изчакам нещата около „Сейнт Джуд“ да се уталожат, но клиентът ми вече два пъти се е опитал да се самоубие и близките му се безпокоят, че ще пробва отново. Нямат пари, но ако това ще ви накара да размислите, мога да уредя малък хонорар за покриване на разходите ви.

— Парите не са проблем, но искам да знам повече, преди да поема случая.

— Разбира се. Ето защо предлагам да се срещнем и да обсъдим нещата.

От ръба на навеса започваше да капе във врата ми. Дръпнах се по-навътре и се замислих какво ми остава да свърша в моргата. Не беше много, но все пак исках да огледам изгорената зъбна протеза.

— Следобед не мога — казах му.

— Тогава довечера? Само кажете удобен за вас час и място.

Все още се колебаех, но беше успял да възбуди любопитството ми.

— Може да се видим след работа. Аз съм в моргата на Карлайл Стрийт…

— Близо до съдилищата — завърши той вместо мен. — Знам мястото. Прекарвах много време там, когато бях адвокат. Това е близо до метростанцията и до пъб на име „Перото“. Мога да дойда там. Какво ще кажете за седем?

Това беше пъбът, в който току-що бях видял Миърс. Но беше удобно и така щях да имам повече време. Мислех, че Одуя ще остане доволен, но той още не беше свършил.

— Знаете ли как е Гари Ленъкс? — попита той.

— Мислех, че няма да говорим за „Сейнт Джуд“.

— Няма, но все пак бих искал да знам как е той. Както вероятно сте чули, вече не представлявам Гари и майка му.

— Защо? Какво стана?

Уорд ми беше казала, че Одуя е уволнен, но не обясни защо.

— Лола промени решението си и предпочете служебен адвокат. Реши, че ще се чувства по-комфортно, ако я представлява… е, да речем, някой по-традиционен юрист.

Съдейки по това, което знаех за Лола, това не ме изненада. И не виждах нищо лошо в това да кажа на Одуя за състоянието на сина ѝ.

— Доколкото чух, не е много добре.

— Съжалявам да го чуя. Както и да е, това е тъжна история.

Да, така беше.

— Родителите на Кристин Горски знаят ли?

— Имате предвид, че съм се опитал да помогна на един беззащитен човек и възрастната му майка? — Гласът на Одуя звучеше по-скоро уморено, отколкото ядосано. — Това не е тайна за никого. Аз не представлявах Сандра и Томас официално, затова няма конфликт на интереси.

Отдръпнах се и пуснах група хора да влязат в магазина.

— По-скоро имах предвид намесата ви в опитите на полицията да открие убиеца на дъщеря им — уточних аз.

— Ако имате предвид предложението ми да дам юридически съвет на майката на Гари Ленъкс, това също не е тайна. Каквото и да е направил синът ѝ, той има същите права като вас или мен. Ако полицията има доказателства срещу него, нека да предяви обвинения. Но няма да стоя настрана, когато властите използват безпомощен човек. Виждал съм много злоупотреби със съдебната система.

— А правосъдието за жертвите и техните семейства?

— Това са страни на една и съща монета. И моля ви, не обиждайте нито мен, нито себе си, като морализирате така. Седях до майка, на която току-що бяха съобщили, че бременната ѝ дъщеря е лежала мъртва в изоставена болница повече от година. Повярвайте ми, не по-малко от вас искам виновникът да бъде заловен. Просто имаме различни подходи. — Гласът му отново прозвуча по-бодро. — Както и да е, доктор Хънтър, за човек, който не иска да говори за „Сейнт Джуд“, не се справяте много добре.

Наистина не се справях добре. Не исках да споря за това. След като затворих, прибрах телефона ядосан сам на себе си. Докато полицията не събереше достатъчно доказателства, за да обвини Гари Ленъкс или да го изключи от заподозрените, разследването беше в задънена улица. Но колкото и отговорен да се чувствах за отварянето на тази кутия на Пандора, сега нищо не зависеше от мен. Влизането в спор с Одуя нямаше да помогне.

Едва когато излязох от навеса под дъжда, се запитах дали не беше точно това целта му, когато ме попита за Гари Ленъкс. Докато бързах към моргата, си казах, че трябва много да внимавам, когато се срещна с него довечера.

Частичната протеза беше в окаяно състояние. В резултат от огъня и последвалото грубо боравене с нея, когато останките са били извадени от котела, пластмасата се беше разтопила, а металът — деформирал. И макар че в пламъците температурата не е била достатъчно висока, за да разбие порцелановите зъби, нещо — вероятно удар — ги беше счупило близо до линията на венците. Тъй като не намерихме счупени зъби в пепелта, това явно се беше случило, преди напъхването на трупа в котела. Това означаваше, че дори полицията да намери зъболекаря на Уейн Буут и да установи, че е носил протеза, нямаше да е толкова лесно тя да се сравни с разтопената находка. Не бях сигурен дори, че е възможно.

Съдебният зъболекар би имал повече късмет. Въпреки това протезата ми разкри няколко неща. Силно разтопената пластмасова част беше предназначена за закрепване на нечие небце, което означаваше, че става дума за горна протеза. По формата на счупените зъби личеше, че са били предните четири резеца и десният кучешки зъб. Това беше сериозна празнина в устата на пациента. Липсата на един-два зъба можеше да се обясни с кариес или заболяване на венците, но цяла редица от пет липсващи зъба — включително предните — навеждаше на съвсем друга причина.

Бяха избити.

Това не означаваше непременно побой. Познавах човек, който бе изгубил голяма част от предните си зъби при падане с колело. Той бе предпочел импланти, а не протези, но тъй като изискваше продължителна и скъпа хирургична процедура, този вариант не беше по джоба на всеки.

Очевидно не е бил и по неговия, помислих си. Протезата беше много обикновена — състоеше се от елементарна акрилна пластина, която е покривала истинското небце и се е държала с метални скоби. Макар че вероятно не са се виждали от пръв поглед, те биха били ясно забележими — като сребърни нокътчета, захванати около съседните зъби. Моделът беше често срещан, наблягащ на функционалността, а не върху удобството или естетиката. Това означаваше, че собственикът или не се е интересувал как изглежда, или не е могъл да си позволи нещо по-изискано.

Предположих, че е второто.

Планирах след това да прегледам скелета на бебето, който още киснеше в прясна вода. Но протезата от метал и пластмаса ми отне повече време, отколкото очаквах, а се бях разбрал с Одуя да се видим в седем. Още една нощ киснене нямаше да навреди на малките кости и не беше спешно да се занимая с тях. С виновно чувство на облекчение, че съм си намерил оправдание да отложа тази неприятна задача още малко, реших да ги оставя за сутринта.

Протегнах се и присвих очи, когато ставите ми изпукаха, а после прибрах нещата си. Изгасих осветлението в лабораторията, отидох да се преоблека и се отправих към фоайето. Някой вървеше пред мен по коридора и с вече познатото чувство на досада разпознах Миърс.

Той също отиваше към изхода. Носеше непромокаемо яке и лъскавия си нов куфар. Изглеждаше уморен и прегърбен, а челото му беше смръщено, сякаш бе дълбоко угрижен. Когато ме видя, стрелна поглед настрани, почти крадешком. После вирна брадичка, изпъчи се и ми кимна кратко.

Вече се колебаех дали да не положа едно последно усилие, но когато видях този жест, реших, че няма смисъл. Кимнах му в отговор и мълчаливо изчаках да се запише в книгата за посетителите. Той спря на входната врата, за да си сложи качулката. Не бързах да се запиша, за да не се налага да излезем заедно.

Такива малки моменти променят живота.

Когато Миърс излезе, във фоайето нахлу влажен въздух. Навън беше тъмно и валеше. Миърс се бе присвил срещу вятъра и вече пресичаше улицата, когато аз отворих вратата. Спрях под навеса на входа, за да си закопчая палтото и тогава някой ме извика.

— Доктор Хънтър!

Вдигнах поглед и видях Одуя на отсрещния тротоар. Държеше чадър и идваше от метростанцията. Когато слезе от тротоара, за да дойде срещу мен, видях, че Миърс погледна, за да види кой ме вика. Сега този момент изглежда като замръзнал в съзнанието ми: двама души пресичат мократа улица в противоположни посоки, запечатани от светлината на уличните лампи като от светкавица на фотоапарат.

Чух колата, преди да я видя. От другата страна на улицата изпищя свирене на гуми. Колата летеше право към Одуя и фаровете ѝ го осветиха като в кадър. Той рязко обърна глава натам и в същото време понечи да се хвърли настрани. Но беше късно. С ужасяващ звук колата се блъсна в него, преметна го на капака и после през покрива. Чадърът се строши под колелата, а самият Одуя, като кълбо от преплетени крайници, се строполи на асфалта зад него.

Колата закриволичи, но не забави ход. Хванат по средата на улицата, Миърс се опита да се дръпне. Изпусна куфарчето и скочи настрани, но бронята на колата го закачи. Той падна на земята и видях, че задното колело мина през краката му. За секунда шофьорът сякаш изгуби контрол, блъсна един паркиран микробус, но после, с трясък на ламарини и чупещи се стъкла, отново овладя управлението и се отдалечи с рев.

Всичко свърши за секунди. Преодолях шока и изтичах на улицата. Одуя беше по-близо. Лежеше неподвижен и крайниците му бяха изкривени под неестествени ъгли като на изхвърлена кукла. Около главата му се бе събрала локва кръв, която се смесваше с дъждовната вода и блестеше под уличните лампи. Едното око бе леко отворено и гледаше втренчено неравния асфалт, а когато коленичих до него, видях, че формата на черепа му е деформирана. Лежеше абсолютно неподвижно — крещящ контраст с енергията и харизмата му. По това и по раните му осъзнах, че с нищо не мога да му помогна.

Навън наизскачаха хора и улицата се огласи с викове на ужас. Оставих Одуя и изтичах до Миърс. Целият в кръв, той лежеше до куфара си, чийто някога блестящ метал сега бе очукан и изкривен. Беше жив, но в безсъзнание и дишаше на влажни, плитки вдишвания. Едната му ръка очевидно беше счупена, но долната част на тялото му бе най-тежко засегната. Гумата на автомобила бе минала през десния му крак и през разкъсаната плът и напоения с кръв плат стърчаха парчета бяла кост.

Опитах се да се отърся от вцепеняващия шок и да се съсредоточа. Травмите на Миърс бяха много по-сериозни от тези на Конрад преди няколко дни и се почувствах безпомощен, докато гледах счупения крак. От многобройни рани течеше кръв, твърде силно, за да я спра.

— Дайте да видя. Аз съм медицинска сестра.

Младата жена коленичи до Миърс, като свали спортния сак от рамото си. С напрегнато лице заоглежда раните му.

— Дръж се, момче, линейката идва — започна да го успокоява. Той не показваше признаци, че чува и разбира. Тя ме погледна, докато сваляше тънкия си пъстър шал. — Имате ли химикалка?

Мозъкът ми започваше да функционира. Схванах идеята ѝ. Извадих химикалката от джоба си, а жената умело уви шала си около бедрото на Миърс. Дръпна силно и той изстена, но това беше повече физически рефлекс, отколкото съзнателна реакция. Жената пъхна химикалката под шала и започна да го усуква, като по този начин увеличаваше стягането. Този метод се нарича „турникет“ и е прост, но ефективен начин за кръвоспиране. Бях виждал да го използват и преди, но при съвсем различни обстоятелства.

— Дайте, аз ще се заема с това. Лекар съм — добавих, когато тя ме погледна колебливо. — Пробвайте да спрете кървенето от другите рани.

Хванах химикалката, за да поддържам натиска, а младата жена бръкна в сака си и извади кърпа.

— Чиста е — каза, като започна да превързва раната на другия крак на Миърс. — Тъкмо свърших смяната и отивах към фитнеса. Не видях какво се случи, само чух. Нападение ли беше?

Кимнах. Погледнах към Одуя. Хората се събираха около него; множество телефони излъчваха синкаво сияние. Някой беше покрил главата му с палто и в далечината вече се чуваха сирени.

— Познавате ли го? — попита младата жена, като забеляза накъде гледам.

— Да.