Мирис на смърт

33

Изписаха ме след два дни. Рейчъл ми донесе дрехи и ме върна в „Балард Корт“. Светът извън болницата изглеждаше малко нереален. Въпреки че беше облачно, дневната светлина прободе очите ми. Всичко изглеждаше прекалено ярко и прекалено шумно, сензорно претоварване от звуци и цветове — още една последица от издевателствата на Лола, която ме увериха, че ще мине с течение на времето. Макар че при някои отнемало повече време. В колата почти не говорихме.

— Добре ли си? — попита Рейчъл, докато чакахме на един светофар.

— Да.

Мълчаливо наблюдавахме смяната на светлините.

Влязохме в апартамента. Рейчъл бързо пусна музика и започна да шета в кухнята. Влязох в хола, но забравих какво щях да правя. Постоянно се случваше, макар и не толкова често, колкото в последните дни. Хващах се, че мисля за нещо и изведнъж не можех да си спомня за какво.

Отидох на прозореца и погледнах надолу към улицата. Дърветата бяха изгубили голяма част от листата си, а тротоарите бяха тъмни и блестяха от дъжда. Колите, паркирани отвън, изглеждаха твърде малки, за да са истински — като колекция от моделчета.

— Защо не седнеш? — каза Рейчъл, като ми донесе чаша от кухнята. — Направих ти кафе, докато приготвям обяда. Знам колко мразиш кафемашината, затова купих кафеварка. Така няма да се налага да пиеш само разтворимо кафе.

— Нямам нищо против разтворимото — отговорих, без да се замислям.

— Е, сега имаш и двете. — Тя въздъхна. — Извинявай. Просто… много си мълчалив. Не знам какво да кажа.

Насилих се да се усмихна.

— Просто съм уморен.

По лицето ѝ пролича, че не вярва в думите ми, аз също не си вярвах.

— Искаш ли да поговорим?

— Не — отговорих и пак се обърнах към прозореца. Достатъчно трудно беше дори само да мисля за последните събития. Знаех, че отчасти това е реакция на случилото се с Лола. Щеше да отнеме време, докато се възстановя психически и физически от електрошока, а споменът какво е да си парализиран и безпомощен все още ме докарваше до паника. Но бях готов за това. То беше естествена реакция, нещо, което можех да разбера и с което можех да се справя.

Казаното от Уорд в болницата бе това, което не можех да приема.

— Мислим, че Грейс Страчън те е следила от месеци — каза тя, когато Уилън излезе от стаята. — Все още се опитваме да проследим движенията ѝ, но изглежда, че е живяла в чужбина. Няма как да е останала незабелязана през цялото време тук, във Великобритания, затова смятаме, че е напуснала страната, след като те намушка.

— Но това е…

Останах без думи, беше твърде много за мен. Опитах отново:

— Някой трябва да ѝ е помогнал.

Грейс беше твърде нестабилна, за да действа самостоятелно толкова дълго време. По-рано тя имаше брат — Майкъл Страчън, който я защитаваше и овладяваше най-лошото в психотично ѝ поведение. Но дори и по онова време се е налагало постоянно да се местят, докато в отчаянието си той не бе потърсил убежище на един слабо населен остров на Хебридите.

Не се беше получило.

— Може би — съгласи се Уорд. — Но е по-лесно да се скриеш, ако си богат, а Страчън бяха червиви от пари. Всички известни активи, притежавани от нея и брат ѝ, бяха замразени, но може да са имали офшорни инвестиции, за които не знаем. И доколкото разбирам, Грейс е била напълно нормална през повечето време. Ставала е агресивна само когато нещо я възбуди.

Като ревността към брат ѝ. Или когато ме обвиняваше за смъртта му, помислих си мрачно.

— Какво я е накарало да се върне?

Уорд ме погледна неловко.

— Мислим, че си ти. Името ти беше в новините във връзка с разследването на убийството в Есекс по-рано тази година, както и след бъркотията в Дартмор. Тези случаи бяха широко отразени в медиите и лесно може да е прочела за тях. Може би преди това е мислила, че си мъртъв. Пръстовият отпечатък, който намерихме на входната ти врата, вероятно е оставен при неуспешен опит да проникне в апартамента ти, а не е бил пропуснат при огледа след първото нападение. Не си бил вкъщи, когато е идвала, и затова мислим, че оттогава те е търсила.

Стаята сякаш се разлюля, когато осъзнах думите ѝ. През цялото време бях безразличен към заплахата от страна на Грейс. Бях толкова сигурен, че Уорд и Рейчъл се притесняват безсмислено и че съм вън от опасност.

През цялото време съм грешал.

Преглътнах горчивия вкус, който се надигна в гърлото ми.

— Не е било трудно да ме намери.

— Не мисля. Може и да не полагаше усилия да се скриеш, но първо беше в есекските блата по разследване на убийство, а след това се премести в друг апартамент. Грейс не е могла да разпитва хората къде си и затова е трябвало да изчака да се появиш. Проверихме охранителните камери и на няколко записа видяхме жена, за която смятаме, че е била тя, да се навърта около сградата на университета, където работиш. Чакала е там часове наред.

— Била е в университета?

— Тук няма да кажа „казах ти“, защото, признавам, аз също не вярвах, че има реална заплаха. Но е добре, че си използвал страничните входове, а не главния.

Боже мили. Спомних си как преди няколко дни забравих съвета на Уорд и излязох през главния вход. Почти бях сигурен, че помирисах парфюма на Грейс отвън, но вече беше късно и бях почти последният, който си тръгна от сградата. Тръпки ме побиха при мисълта за това.

Може би се бяхме разминали на косъм.

— След като разбрахме, че е ходила там, където работиш, прегледахме записите и от камерите пред апартамента ти — продължи Уорд с предпазлив тон. — Не е могла да влезе заради охраната и за щастие, си използвал подземния паркинг. Но мислим, че е била около сградата поне два пъти, може би и повече. Единият е в нощта, когато са идвали пожарникарите, след като някой е запалил кофите за боклук. Заподозрели са, че са го направили деца, но съобщиха, че трябвало да изведат насила някаква жена, която се разхождала в района, след като живущите били евакуирани. Мислили, че е само зяпачка, но… Да кажем, че се радвам, че не си бил у вас.

Онази вечер бях отишъл в моргата, за да помогна на Миърс. Спомних си, че говорих с една пожарникарка, когато се върнах в „Балард Корт“. „Вече се наложи да изведем насила една от съседките ви, която проявяваше прекалено любопитство. Пожарите привличат всякакви откачалки.“

— Как е разбрала къде живея? — Чувствах се невероятно спокоен, сякаш се случваше на някого другиго. — Номерът ми го няма в указателя и едва ли някой знае адреса ми.

Дори в университета не знаеха. Бях уредил да пренасочват пощата ми и не планирах да се задържам толкова дълго, че да казвам на някого новия си адрес. Уорд въздъхна.

— Мислим, че те е проследила от „Сейнт Джуд“. Убийствата бяха във всички новини и вероятно е разбрала, че ще работиш по разследването. Не е било трудно да се слее с репортерите на портала. Или може би е наблюдавала моргата, надявайки се, че ще се появиш там рано или късно.

Както и бе станало. Боже! Прокарах ръка през лицето си, когато си спомних онази нощ.

— Ти каза, че Адам Одуя те е извикал, когато си излязъл от сградата — продължи Уорд безжалостно. — Миърс вече е пресичал и в тъмното може да е изглеждало, че вика на него…

Бях видял Одуя да слиза от тротоара, като държеше чадъра си наклонен. Доктор Хънтър! Миърс погледна към него, докато пресичаше улицата, осветен от лампите, но със скрито от качулката лице. Дори с куфар като моя. Одуя не е бил целта на нападението. Той просто се беше оказал на пътя. А криволиченето на колата, преди да блъсне Миърс, не е било загуба на контрол.

Било е корекция на курса.

— Сигурна ли си, че е била Грейс?

Чувствах се зле и без дъх, сякаш ме бяха ударили в корема.

— Една улична камера е направила прилична снимка на лицето ѝ, когато се е отдалечавала. Остаряла е, но съдейки по снимките, които имаме… да, била е тя. Колата е регистрирана на адрес в Кент. Все още мислим, че е крадена, но не успяхме да се свържем със собственика.

— Боже… — въздъхнах, като затворих очи.

— Няма защо да се притесняваш. В чужбина е — побърза да ме успокои Уорд. — Ерген е и работи много зад граница, така че вероятно дори не подозира, че колата му е изчезнала.

Опитах се да си събера мислите.

— Ти каза… каза, че Грейс е загинала в катастрофата?

Уорд изглеждаше облекчена, че сменяме темата.

— Точно така. Може да е било инцидент или умишлено, все още не сме сигурни. Остава да потвърдим самоличността на трупа, но…

— Чакай, дори не си сигурна, че е тя?

— Сигурни сме, доколкото е възможно при тези обстоятелства. Колата е изгоряла… Какво става?

Не можех да дишам. За момент се озовах в друго време и на друго място. Чух бучене на вълни, подуших горяща плът и кости.

— Добре ли си? — попита Уорд, като понечи да стане от стола. Положих усилия да овладея дишането си. Кимнах.

— Продължавай.

— Можем да го отложим за по-късно…

— Не. — Стиснах юмруци. Бяха лепкави от пот. — Не, по-добре да приключим с това.

Нямаше много повече за разказване. При катастрофата лицето било обезобразено и затова полицията се надяваше, че ще успее да извлече годна за употреба ДНК от силно обгорените кости. Но в багажника намерили скъп метален куфар, чието съдържание оцеляло от огъня. Така бяха събрали ДНК от космите по една четка за коса; бяха снели пръстови отпечатъци и бяха намерили различни лични вещи, идентифицирани със сигурност като притежания на Грейс Страчън. На китката ѝ имало и платинена гривна, силно почерняла, но с все още четлив надпис: „На моята красива Грейс, с любов. Майкъл“.

Брат ѝ. Едва тогава започнах да го приемам.

Грейс беше мъртва.

Суеверен човек би помислил, че съдбата е предопределила начина, по който е умряла. Огънят играеше основна роля в нашите отношения от самото начало. Бях отишъл на Руна, отдалечен Хебридски остров, където тя живееше с брат си, за да огледам обгорени човешки останки. Въпреки че Грейс не беше пряко отговорна за смъртта на жертвата, действията ѝ бяха допринесли за това. И за последвалите смъртни случаи, включително за смъртта на любимия ѝ брат Майкъл.

За малко да причинят и моята.

Ирационално или не, Грейс обвиняваше мен. Тя ме последва в Лондон, дойде в дома ми и ме наръга, когато всички мислеха, че е умряла с брат си. Едва оцелях от нападението и оттогава години наред живеех в страх от нея. Без да знам къде е и дали ще опита отново.

Сега тя го направи.

При други обстоятелства може би щях да почувствам облекчение, че всичко най-накрая е свършило. Но един невинен човек загина, а друг беше осакатен заради мен, случайни жертви в лудата вендета на Грейс Страчън. Като капак на завършилия ми почти със смърт опит с Лола, тази новина ме разтърси. През следващите няколко дни продължих да се възстановявам физически. Координацията ми все още беше нарушена и бях склонен към световъртеж, но изгарянията от токовите удари заздравяваха. И макар все още да се уморявах лесно, силите и издръжливостта ми постепенно се възвръщаха.

Но не можех да се успокоя. Чувствах се като чужденец в собствената си кожа. Когато Уорд ми се обади в деня след изписването от болницата, стомахът ми се сви в очакване на нови лоши новини. Вместо това тя ми съобщи, че кучето е открило нещо в дома на Лола.

— В единия край на мазето имаше фалшива стена. Беше идеално измазана и ако не беше кучето, нямаше да разберем, че съществува. Когато я разрушихме, открихме човешки останки.

Това ме накара да седна.

— Но не на Гари Ленъкс, нали? — попитах.

— Не, почти със сигурност не. От мъж са, но не са изгорени и изглежда, че са там от години. Предполагаме, че са на баща му. Лола отказва да каже какво е направила и с неговото тяло, но изглежда, че стената в „Сейнт Джуд“ не е първата, която е накарала сина си да построи.

Разбира се, че не, помислих си аз. Лола почти ми го бе признала. Помогна ми да почистя, да разчистя всичко. Гари, доброто момче.

Атмосферата в апартамента ставаше все по-напрегната. Колкото и да се опитвах, не можех да се отърва от унинието, което ме беше обзело. Ту изпадах във вцепенение, ту внезапно се опомнях и със смайване установявах, че Рейчъл ме гледа намръщено и тревожно. Знаейки, че не е честно към нея, полагах усилия и се опитвах да водя нещо като нормален разговор.

После неусетно пак се отнасях.

Рейчъл ме изтърпя до вечерта на третия ден от завръщането ми. Седяхме на масата и вечеряхме гювеч, който тя бе готвила цял ден. Аз само ровех с вилицата си в чинията. След известно време осъзнах, че музиката от скъпите високоговорители е спряла и двамата само мълчим. Вдигнах очи и видях, че Рейчъл ме наблюдава.

— Съжалявам — казах. — Нещо се замислих.

Тя въртеше в ръка винената си чаша и погледът ѝ беше разтревожен.

— Колко дълго ще продължаваш така?

— Как? Добре съм.

— Не, не си. — Зелените ѝ очи се впиха в мен. — Знаеш, че вината не е твоя.

Нямаше нужда да обяснява какво има предвид.

— Може ли да отложим този разговор за друг път?

— За кога? Знам, че преживя много, но и двамата сме наясно, че проблемът не е само в това, което се случи в къщата на старата вещица. Грейс Страчън…

Станах.

— Наистина, не искам да говоря за нея.

— Аз искам! Ако не искаш да говориш с мен, добре, но трябва да говориш с някого! Потърси професионална помощ!

— Няма нужда.

— Така ли? Има име за това, през което преминаваш. Нарича се вината на оцелелия.

— Ох, стига!

— А ти как би го нарекъл? Сериозно ли твърдиш, че не се обвиняваш за това, което направи тя? Че не се чувстваш отговорен?

Понечих да отвърна, но изведнъж се разтреперих. Седнах отново, краката не ме държаха.

— Аз съм отговорен — казах с треперещ глас.

— Не, не си! Грейс Страчън е карала колата, а не ти. Ти дори не знаеше, че е жива! Знам, че е ужасно, но вината няма да промени нищо. Ако искаш да обвиниш някого, обвинявай нея!

— Грейс беше болна.

— Не ми пука! — Рейчъл разпери ръце. — Господи, как може да си толкова строг към себе си, а да прощаваш на една… една зла кучка? Имала скапан живот? И какво? Много хора живеят зле! Виж ти през какво премина! И моята сестра беше убита — да не мислиш, че ми беше много весело? Хората умират и да, това е ужасно, но знаеш ли какво? Ние все още сме живи. И сега трябва да решиш дали искаш да продължиш да живееш, или… или да се държиш все едно си мъртъв!

Стана и излезе, като бършеше очите си. Останах на масата, знаейки, че ако тръгна след нея сега, това няма да помогне. Чух я да тропа, но постепенно шумът стихна и звукът от затварянето на вратата на спалнята — не точно затръшване, но достатъчно силен — ми подсказа, че си е легнала.

След известно време станах и заредих съдомиялната. Сипах си чаша бърбън и я занесох в хола. Седнах в тъмното. Съдомиялната отдавна беше спряла и тишината на апартамента се нарушаваше само от бръмченето на централното отопление, когато станах и отидох до килера в коридора. Бях оставил повечето от бележките и папките си в стария апартамент, но бях взел една кутия със себе си. Извадих я, сложих я на масата за хранене и я отворих. Познатата болка се върна, когато отворих албумите със снимки. Това беше обичайната хроника на семейни празници, рождени дни и Коледи, малкото, които бяхме прекарали заедно. Снимките проследяваха растежа на Алис от малко бебе до усмихнато шестгодишно момиченце — копие на майка си. Бавно ги преглеждах, без да бързам, докато не разгледах всичките.

После внимателно ги върнах в кутията и я прибрах.

Когато влязох в спалнята, небето вече започваше да просветлява. Седнах на ръба на леглото до Рейчъл. Сънят бе изгладил напрежението от чертите ѝ и гневът от по-рано бе изчезнал от лицето ѝ. Няколко тъмни къдрици бяха паднали на бузите ѝ и се движеха леко от дъха ѝ. Потиснах желанието си да ги отметна настрани, станах и погледнах през прозореца. Отвън денят започваше да оживява, очертанията и цветовете се появяваха от мрака. Ново начало.

Нещо ме накара да погледна отново към Рейчъл. Тя не бе помръднала, но очите ѝ бяха отворени и ме гледаха зелени и замислени. Взрях се в тях и махнах косата от бузата ѝ.

— Ще се омъжиш ли за мен?