Мирис на смърт

6

Пренасянето на останките на жената мина без други инциденти. Когато отново се промъкнах през люка на тавана и минах по пътеката от ламаринени листове до изсъхналото тяло, прахът се беше уталожил. Всичко в подпокривното пространство беше така, както го бяхме оставили. Само дупката, през която пропадна Конрад, бе покрита с найлон и оградена със синьо-бяла ограничителна лента.

Казаха ми, че съдебният патолог е вън от опасност, въпреки че имал силно сътресение на мозъка и счупени бедрена кост, ребра и рамо, което означаваше, че скоро няма да може да прави аутопсии. Имаше предложение да изчакаме с пренасянето на трупа, докато не ни изпратят заместник, но Уорд не искаше да чака повече. Въпреки мнението на строителните специалисти, че няма непосредствен риск от ново пропадане на тавана, никой не искаше да го подлага на проверка. Сега приоритет беше да изнесем трупа възможно най-бързо. Всичко друго можеше да почака, докато бъде закаран в моргата.

При нормални обстоятелства пренасянето на тялото на жената би било сравнително лесно. Дори крехките мумифицирани останки нямаше да са проблем, макар че трябваше много да се внимава при спускането им през тесния люк. Трудността беше в това, че жертвата не само бе мумифицирана, но е била и бременна. Без предпазващата течност на матката при всеки опит да преместим трупа на майката заедно с плода малките кости щяха да се разбъркат вътре като семена в суха кратуна. Не можехме да си позволим да ги увредим повече, отколкото вече бяха увредени, и затова имахме само една възможност.

Преди да местим останките на майката, трябваше да вземем бебето ѝ.

Не беше приятно занимание. Изглеждаше дълбоко погрешно — почти светотатствено — да ги разделим по този начин. Изчаках, докато един криминалист внимателно завърза две найлонови торбички около ръцете на жената със свити като птичи крака пръсти, наранени фаланги и счупени нокти. После, докато друг криминалист записваше операцията на видео, аз се опитах да не мисля за зловещата природа на това, което щях да направя, и се заех за работа.

Никога не бях правил нещо подобно преди. По същество гледах два отделни комплекта останки, защото състоянието им бе доста различно. Докато трупът на майката е бил изложен на въздуха, мухите и плъховете почти веднага, вътре в матката ѝ плодът е бил по-защитен. Това важеше и за процеса на мумифициране. Тялото на майката бе съхнало отвън навътре, а вътрешните органи постепенно се бяха свили и изсъхнали по-бавно. При нормални условия бебето би било защитено по същия начин. Потопени в амниотичната течност на матката, ембрионалните останки не биха се мумифицирали изобщо.

Тук обаче нямаше нищо нормално. Цялата коремна кухина е била отворена и изтърбушена и малките кости, скрити вътре, са били изложени на външната среда. Ако причината за това беше рана, щеше да има огромни петна от кръв по дънковата пола и по тениската. Тъй като нямаше, това означаваше, че е станало друго. Едното обяснение бяха плъховете. Известно е, че те живеят в тавански помещения, и тялото на жената несъмнено е било посетено от тях, преди да се мумифицира.

Противно на общоприетото схващане обаче, гризачите не са основните любители на мърша, които се гощават с човешки останки. Лисиците, кучетата и дори домашните котки са много по-лакоми, но в случая нямаше следи от намеса на толкова голямо животно. Дори ако такова бе успяло да проникне на тавана, по-големите мършояди обикновено нагризват тялото в много типична последователност, като започват от меките тъкани на главата и шията и накрая разчленяват черепа и дългите кости. Понякога това позволява приблизително да се оцени времето, изминало след смъртта, въз основа на продължителността на всеки от тези етапи.

От това, което виждах, не личеше тук да се е случило нещо подобно. Следите от зъби на гризачи бяха ограничени до по-уязвимите крайници. В допълнение на нараняванията, причинени от напразните опити на жената да избяга от тавана, върховете на пръстите ѝ бяха силно нагризани, което означаваше, че ще е почти невъзможно да ѝ се снемат пръстови отпечатъци. Ушите, носът и очите бяха увредени по сходен начин, в резултат на което се беше получила зловеща мъртвешка маска. Това показваше, че нищо по-едро от плъх не е намерило трупа. Въпреки че ръбовете на пробитата кухина бяха нагризани — и много, много по-малките кости на плода бяха получили още по-голямо внимание — това най-вероятно се беше случило по-късно. Остатъците от празни обвивки на какавиди в кухината подсказваха, че ларвите на мухи са били доста активни, и бях склонен да мисля, че те са главните виновници, а не плъховете.

Но все пак мухите биха могли да снесат яйцата си в корема само ако вече е имало отворена рана. Не беше необходимо да е голяма: дори незначително порязване или одраскване би било достатъчна покана за търсещите храна насекоми. Тук обаче нямаше никакви признаци за наличието на предварително съществуващо нараняване — като превръзка или лепенка, нито върху тялото, нито в гънките на найлона, в който бе увито. Не бе намерено нищо и от другата страна — на мястото, на което трупът е бил първоначално.

За разгадаването на тази мистерия обаче можехме да почакаме до моргата. Приближих един от прожекторите и насочих вниманието си към струпването на жалките мънички кости.

Докато работех, чух силно думкане отдолу, подсказващо, че фалшивата стена скоро ще бъде съборена. Не позволих това да ме разсее. Боравенето с крехкия скелет на плода беше деликатна работа. Не всички части бяха там, защото някои са били отнесени от мършоядите. Останалите кости се бяха отделили една от друга и лежаха разбъркани, вероятно при преместването на мумифицираното тяло на майката, както и от ровенето на плъховете. Една по една започнах внимателно да ги изваждам и да ги пъхам в пликчета за съхранение, като слагах поотделно лявата и дясната кост, когато бе възможно. Поради малките им размери тази задача беше мъчително бавна, а под ярката светлина на прожекторите бе изгарящо горещо.

Докато съсредоточено се опитвах да вдигна с пинсети един миниатюрен прешлен, чух стъпки, но не вдигнах глава да видя кой идва.

— Колко мислиш, че ти остава? — попита Уилън след малко.

— Колкото е необходимо.

Това прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. Бях се опитал да се откъсна от това, което правех, но очевидно не успявах. Прибрах малкия прешлен в пликче и се изправих.

— Вече съм на половината — казах му. — Не мога да работя по-бързо, без да повредя костите. И не искам да пропусна нищо.

— Разбира се. Само проверявам.

Кимнах надолу, откъдето продължаваше да се чува думкане.

— Как върви там?

— Още малко и ще влезем. Решихме да не използваме машини и предпочетохме старомодните чукове и длета. Не е толкова бързо, но вдигат много по-малко прах. Ще приключим до обяд и след като таванът бъде укрепен, ще можем да изпратим криминалистите.

— Къде е Уорд? — попитах. Не я бях виждал, откакто си тръгна след сутрешния инструктаж.

— В момента е на съвещание, но ще дойде по-късно. Иска да говори с теб, когато пристигне.

Кимнах, но не слушах. Когато Уилън си тръгна, отново се наведох над останките и посегнах с пинсетите към ребро с размера на рибена кост.

Нямах никаква представа какво може да иска от мен Уорд.

Враните бяха накацали върху руините като монаси, чиито силуети се очертават на хоризонта. Изглеждаха така, сякаш самите те бяха издялани от камък. От време на време някоя вдигаше глава или се накокошинваше, после се успокояваше и птиците продължаваха мълчаливото си бдение.

Обвита с бръшлян и без покрив, църквата се издигаше на поляна, заобиколена от есенни дървета. Само една фронтонна стена все още стоеше и сводестият прозорец по средата ѝ ограждаше като рамка късче синьо небе. Останалите се бяха срутили още преди векове и останките им образуваха назъбени каменни могили, със заоблени от мъха и папратите очертания.

По средата имаше дъб, ударен от мълния. Макар и не толкова древен, колкото самата църква, той все пак беше доста стар и чепатият му ствол бе овъглен и разцепен на няколко педи над земята. Смъртоносно раненото дърво бе пуснало няколко хилави филиза около почернелия дънер и редките листа все още се държаха за клонките, сякаш отказваха да приемат собствената си смърт.

Трудно беше да повярвам, че съм само на един хвърлей от болницата и все още в границите на лондонската метрополия. Една катерица изтича по ствола на близкото дърво, спря на средата, за да ми изфучи, после се стрелна нагоре към шумолящата корона. Проследих я с поглед от мястото, където седях, после затворих очи и отново обърнах лицето си към слънцето.

След като свърших работата на тавана, имах нужда да си проясня главата. Веднъж щом костите на плода бяха прибрани, изнасянето на останките на жената беше лесно. И все пак си отдъхнах с облекчение, когато всичко свърши. Таванското помещение, осветено от прожекторите, беше тясно и задушно, а в гащеризона цялото ми тяло плувна в пот много преди да свърша. Не беше само физическият дискомфорт — с това бях свикнал. Не беше и само тъжното естество на това, което правех. Проблемът бе в самата стара болница. „Сейнт Джуд“ сякаш упражняваше зловещ натиск, който нарастваше, колкото по-дълго стоиш вътре. Мислех, че чувството ще изчезне веднага щом сляза от задушния таван. Но дългите коридори, в които отекваше всеки шум, бяха също толкова потискащи. Пропити с миризма на мухъл и урина, те сякаш нямаха край, а редиците прожектори, които ги осветяваха, сгъстяваха още повече тъмнината наоколо. Отворените врати позволяваха да надникна в тъмните стаи, празни с изключение на някой обърнат стол или счупена количка. Ако тук някога е било място на изцеление, люпещите се стени не бяха запазили никакъв спомен от онова време. Само отчаянието можеше да доведе някого тук сега.

Беше облекчение да изляза навън на дневна светлина. Дори въздухът, миришещ на дизелови изпарения, изглеждаше сладък в сравнение с този вътре. Почивката ми обаче беше само временна. Аутопсията на жената и нейното все още неродено бебе беше насрочена едва за следващата сутрин, но междувременно в запечатаната стая чакаха другите жертви. Щом пробиеха стената, трябваше да се върна в „Сейнт Джуд“.

След като съблякох гащеризона, взех сандвич и бутилка вода и отидох от задната страна на болницата, за да видя какво има там. Зад „Сейнт Джуд“ цареше сцена на организирано разрушение. Напуканата асфалтова настилка беше белязана с избледнели бели линии на паркоместа, а високи камари от отломки сочеха къде някога е имало постройки. От една такава обрасла с плевели купчина тухли и бетон стърчеше ръждясала табела с надпис „Морга“.

На петдесет метра отзад се виждаше тъмнозелена ивица дървета. Спомних си какво бе казала Уорд за гората зад „Сейнт Джуд“ и тръгнах натам. Един полицай с куче, който патрулираше по външния кордон, за малко не ме върна, но след като му дадох кратко обяснение, ме пусна да мина.

Гората не беше голяма — в тази част на града нямаше как да е. Границата между дърветата и територията на болницата бе очертана от ръждясали парапети, стърчащи като копия и наклонени под различни ъгли. Бяха наполовина скрити в храсталака и в началото не бях сигурен дали ще намеря път през тях. Но част от парапета беше паднала и в оградата имаше пролука с широчина около метър. Тясна отъпкана пътека показваше, че не съм първият, който идва тук. Промъкнах се през ниските клони и влязох в гората.

Тук бе съвсем различен свят. Гората не беше от насажденията с бързорастящи видове, които сега са толкова модерни в градското залесяване. Дърветата бяха стари — дебели и чепати дъбове и букове. Обградиха ме от всички страни и само след няколко крачки „Сейнт Джуд“ и останалата част от Лондон сякаш вече не съществуваха.

Нямах намерение да се отдалечавам много, но видях през клоните ярко петно светлина и се насочих към него. Уорд бе споменала, че в гората има руини от норманска църква, но бях забравил за това, докато не излязох на поляната и не видях разпадащите се каменни стени. Църквата трябва да е била доста забележителна, когато наоколо е имало само ниви и гора. Сега беше останал един самотен фронтон, обрасъл с бръшлян, който се катереше по камъните и бавно ги събаряше на земята.

Заобиколих голям каменен блок, покрит с мъх, и се промъкнах в това, което навремето трябва да е било църковният неф. Открит под небето, той беше почти изцяло изпълнен с клоните на поразен от мълния дъб. Заобиколих масивния ствол, седнах на обрасла с трева могила от паднала каменна зидария и изядох безвкусния сандвич. Ако напрегнех слух, можех да различа далечния шум от улицата, глухо бучене като от морски вълни. После вятърът разклати клоните и дори това престана да се чува. Затворих очи, обърнах лице към слънцето и почувствах, че влиянието на „Сейнт Джуд“ най-сетне отслабва хватката си върху сетивата ми.

Сигурно съм задрямал. Внезапно се сепнах от чувството, че вече не съм сам.

На края на поляната стоеше жена.

Не я бях чул да идва. Ниска и набита, изглеждаше около седемдесет, макар че бе трудно да определя със сигурност от това разстояние. Кафявото ѝ палто ми се стори твърде дебело за такова време, а износените маратонки бяха в пълен контраст с вълнените чорапогащи, които носеше. В едната си ръка държеше празна торба за боклук, която леко шумолеше на вятъра. Прошарената ѝ коса имаше червеникав оттенък, който ѝ придаваше вид на ръждясала тел за търкане на загорели тигани, а лицето ѝ бе изпито и болнаво бледо. Дишането ѝ бе тежко и хрипливо като на астматичка и се чуваше дори от мястото, където седях.

Ако присъствието ми там я беше изненадало, не го показа.

— Кой си ти?

Изправих се на крака.

— Съжалявам, не исках да ви уплаша.

— Не съм казала, че си ме уплашил. — Очите, които ме гледаха над подпухналите бузи, бяха малки и подозрителни. Тя посочи с брадичка към дърветата зад мен. — Ти си един от оная компания, нали?

— Каква компания?

— Ченгетата. Заради ония убийства по новините. — Изгледа ме от глава до пети. — Не ми мязаш на ченге.

— Не съм ченге.

— Тогава какво правиш тук?

— Тъкмо си тръгвах — казах примирен.

И без това трябваше да се връщам. Взех бутилката с вода и остатъците от сандвича, но тя не смяташе да ме пусне току-така.

— Ако не си ченге, какъв си? Не приличаш на наркоман. А пък ако си, само си губиш времето. Тук никой не продава.

— Няма проблем, не търся наркотици. — Но тя възбуди интереса ми. — Откъде знаете, че никой не продава?

Уорд беше казала, че в изоставената болница се продават наркотици и има вероятност поне една от жертвите да е била наркоман или дилър. Ако тази жена беше видяла нещо, можеше да е потенциален свидетел.

Тя изсумтя презрително:

— Кой ще ти продава, когато наоколо бъка от ченгета? Като хлебарки са.

— Ами преди да дойдат? Продаваха ли много дрога?

— Отвори си очите и се огледай. Улиците вече не стават за свестни хора. — На лицето ѝ се изписа възмущение. — Защо толкова се интересуваш?

— Ами…

— Мислиш, че и аз съм от оная сган?

— Не, аз…

— Мръсни копелета! Заслужават да бъдат обесени, всички до един! Съсипват живота на достойните хора, но на никого не му пука, нали?

Опитах се да сменя тактиката.

— Нямах представа, че това място съществува. Наблизо ли живеете?

— Достатъчно близо. — Тя се огледа и изцъка с език, когато видя две-три празни бутилки в тревата. Отвори плика за боклук, наведе се, вдигна бутилките и ги пусна с отвращение вътре. — Само гледай. Гнусни помияри! Оставят си боклуците навсякъде.

— Затова ли идвате тук? — попитах, давайки си сметка защо е дошла с празен плик.

— Не е забранено, нали? Все някой трябва да почисти. — Втренчи се в мен и мускулите на челюстта ѝ се напрегнаха гневно; сега очите ѝ бяха очевидно враждебни. — Като не си ченге, какво си ме заразпитвал?

Вдигнах ръце в знак на капитулация.

— Не исках да ви притесня.

Тя се втренчи в мен и стисна по-силно празния найлонов плик.

— Майната ти — изръмжа.

Обърна се и тръгна обратно през гората. „От ясно по-ясно“, помислих си, гледайки как трътлестият ѝ силует се влачи между дърветата. След като се убедих, че не съм оставил боклук, тръгнах обратно към „Сейнт Джуд“.