Мирис на смърт

14

Една от големите цели на съдебномедицинската наука е изобретяването на изкуствен начин за отчитане на газовете, отделяни при разлагането на тялото. Това не само помага за намирането на погребани или скрити човешки останки, но и служи като индикатор за определяне колко време е минало след смъртта. Досега обаче науката не е измислила нищо, което да се конкурира с природата.

Лабрадорът едва сдържаше вълнението си. Беше съвсем млад и гладката му козина бе черна като смола с изключение на едно бяло петно на главата му. Целият трепереше, пристъпваше от лапа на лапа, хвърляше пълни с надежда погледи към треньорката си и скимтеше жално.

— По-тихо — каза му тя, като го почеса зад ушите. — Успокой се, Звезда.

— Радвам се, че поне някой има ентусиазъм — измърмори Уилън, като погледна часовника си.

Бяхме шестима и стояхме в подножието на стълбите пред „Сейнт Джуд“. Седем, ако броим кучето. Уорд бе казала, че може да се присъедини към нас по-късно, но в момента бе заета да успокоява духовете след разпознаването на Кристин Горски. Не че имаше нужда главният инспектор да присъства всъщност. Освен треньорката, Уилън и аз участваха един специалист по издирванията — пълен 50-годишен мъж на име Джаксън, и двама криминалисти, които познавах от огледа на тавана. Едната служителка носеше фотоапарат на врата си, а колегата ѝ — кутия с оборудване. Всички бяхме екипирани с бели гащеризони и обичайните предпазни аксесоари, макар че за момента още не бяхме сложили качулките и маските. Не бяха необходими, докато не влезем вътре, и затова използвахме шанса да подишаме чист въздух, докато можехме. Лабрадорът не беше единственият нетърпелив сред нас. Вече десет минути стояхме на ситния дъждец в подножието на стълбището. Чакахме.

Радиостанцията на Уилън изпращя. Той отговори раздразнено:

— Слушам. — Не чух отговора, но заместник главният инспектор изсумтя нервно: — Крайно време беше.

Приключи разговора.

— Тук е — обяви после.

В мълчаливо очакване всички вперихме погледи към друга фигура в бяло, която се появи от полицейските микробуси. Новодошлият вървеше бавно зад млад полицай, а гащеризонът му бе опънат от дебелия корем. На едното му рамо висеше изтъркана, но чиста чанта, а в другата си ръка държеше също толкова износен калъф на мощен къртач.

— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас, господин Джесъп — изрече с равен глас Уилън, не със сарказъм, но и не радушно.

Строителният предприемач го погледна мрачно. Очите му бяха жълтеникави и кървясали.

— Нали дойдох все пак?

Гащеризонът бе най-елегантното нещо в него. Оредялата му коса беше рошава, а брадичката му бе обрасла с дву- или тридневна четина. Предишната вечер, когато се обадих на Уорд, за да ѝ кажа, че съм идентифицирал Кристин Горски, тя потвърди, че Джесъп ще помогне в претърсването за други трупове с кучето.

— Той познава тази сграда по-добре от всеки друг — обясни. — Има копия на оригиналните чертежи, както и оборудване за търсене зад всякакви фалшиви стени.

Не казах нищо. Джесъп не изглеждаше много ентусиазиран да помага в разследването първия път, когато го бях видял с Уилън, и не беше дошъл на сутрешния инструктаж с главния инспектор. Това не бе добър знак, но все пак Уорд бе тази, която решаваше кого ще използва като цивилен консултант. И беше разумно с нас да има човек, който познава конструкцията на изоставената болница. Джесъп бе нает да разруши сградата — можеше да даде полезни идеи за търсенето. Все пак последвах дебелака нагоре по стълбите към входа с известни съмнения. След миг отново прекрачих прага на „Сейнт Джуд“.

Няколкото дни отсъствие бяха притъпили физическия спомен за това колко ужасно е мястото. В дълбоката утроба на болницата цареше вечна нощ. Дори полицейските прожектори само подчертаваха сенките в тъмните ниши и в ъглите на кънтящите коридори и никаква светлина не можеше да прогони вонята на мухъл и урина. Когато Уорд ме помоли да се върна там, бях доволен; сега, когато се простихме с дневната светлина и осъзнах тежестта на задачата, ентусиазмът ми чувствително отслабна. Щеше да отнеме няколко дни, докато претърсим всяка стая, преддверие и коридор.

В потискащата тъмнина на „Сейнт Джуд“ това изглеждаше цяла вечност.

Болницата беше разделена на зони, за да може да бъде претърсена систематично, като се започне от последния етаж, където бяха намерени двата зазидани трупа, и се слиза етаж по етаж до мазето. Полицията провеждаше обстоен обиск на цялата сграда и по план екипът с кучетата, обучени в издирването на човешки останки, трябваше да мине навсякъде, за да е сигурно, че няма да пропуснем други разложени трупове, скрити зад фалшиви стени или някъде другаде.

Обикновено съдебният лекар би трябвало да участва в търсенето, за да удостовери смъртта на всяко евентуално открито тяло и да ръководи преместването му. Това обаче не беше обичайна ситуация, защото изобщо не се знаеше дали ще намерим нещо. Аз можех да определя дали останките са човешки и освен това, ако лабрадорът откриеше нещо, то щеше да е скрито и недостъпно. Парек щеше да има достатъчно време да дойде, когато — и ако — имахме нужда от нея.

Ноктите на кучето тракаха като игли за плетене нагоре по стълбите. Нашите по-тежки стъпки ехтяха в стълбищната клетка. Вървях зад Джесъп и видях, че дебелакът с усилие мъкне нагоре тежкия къртач и чантата с инструменти. Набираше се с една ръка на парапета и когато стигнахме най-горе, дишането му бе учестено и хрипливо.

— Добре ли сте? — попитах го, когато спря.

Жълтите очи се обърнаха към мен, гърдите с форма на бъчва се раздуваха и свиваха. Дори през маската подушвах дъха му, с кисела, застояла миризма на алкохол.

— Щях да съм по-добре, ако не се бях завирал в тоя кенеф.

— Искате ли да ви помогна с една от чантите?

Той се втренчи в мен — обидата му беше видима дори под маската.

— Не — отговори кратко.

Намести чантата на рамото си и тръгна по коридора. Осветен от прожекторите, черният тунел изчезваше в далечината, сякаш се проточваше във вечността. Търсенето започна в далечния край, но по средата Джесъп отново спря. Помислих, че все още е задъхан от качването по стълбите, но после видях накъде гледа. От едната страна бе опъната найлонова лента, блокираща достъпа до тавана, където бяхме намерили тялото на Кристин Горски.

Той усети, че го гледам, и хвърли бърз поглед към мен.

— Значи тук са я намерили?

— Наблизо.

Джесъп се втренчи в тъмнината зад ограничителната лента; дишаше шумно в маската.

— По новините казаха, че била на двайсет и една. На годините на дъщеря ми.

Без да чака да отговоря, той се обърна и пак тръгна по коридора.

Макар да знаех, че в сградата има и други претърсващи екипи, когато нашата групичка започна бавно да навлиза в тъмните дълбини на „Сейнт Джуд“, имах чувството, че сме съвсем сами, откъснати от всякакъв друг живот. Имах достатъчно опит с болниците и знаех какви лабиринти могат да са и в най-добрите си времена. Но онези, в които бях работил, бяха пълни с живот и шум, а не празни и безмълвни. Тук много по-лесно можеше да изгубиш ориентация.

Поне кучето беше доволно. С изключение на треньорката всички останали вървяхме назад, за да не разсейваме животното от работата. Не че имаше такава опасност: Звезда бе изцяло погълната от изследването на прекрасния нов свят от миризми, който ѝ предлагаше старата болница. Консултативни кабинети, болнични стаи, дори складови помещения — всичко трябваше да бъде проверено от лабрадора.

Не се бях замислил много за практическите страни на търсенето. Подобно на повечето стари болници на Държавната здравна служба „Сейнт Джуд“ беше ремонтирана и модернизирана през годините. Отвън всичко изглеждаше непроменено, но вътре обстановката нямаше много общо с оригиналната сграда. Разположението на стаите, отделенията и коридорите се бяха променяли с времето. На места бяха премахнати стени, другаде бяха издигнати нови. Някои от тях очевидно бяха стари и стояха там от десетилетия. Други изглеждаха по-скорошни.

Лабрадорът направи първата си находка още през първия час: докато изследваше тъмните кътчета на един прашен склад, изведнъж наостри уши. Един от криминалистите провери и установи, че там има труп на прилеп, смазан под счупените рафтове като изхвърлена ръкавица. Треньорката награди кучето със силно наръфана топка за тенис.

— Сигурно е хубаво да можеш да се задоволиш с малко — отбеляза Уилън, докато лабрадорът радостно размахваше опашка.

Скоро разбрах защо Уорд искаше да включи Джесъп в търсенето. Бяхме в бивша чакалня с една редица счупени пластмасови столове все още здраво закрепени за стената под табела „Моля, седнете и чакайте да ви извикат“. До празен дозатор за течен сапун висеше скъсан плакат с електронномикроскопска снимка на грипен вирус.

Лабрадорът започна да души прашния цокъл покрай стената и изведнъж застина. Заобикаля напред-назад по дължина на едната стена, после погледна треньорката и излая.

Жената се обърна към Уилън:

— Изглежда, че там има нещо.

През цялото това време Джесъп беше мълчал и мрачното му присъствие само засилваше тягостната атмосфера. Сега, когато Уилън му даде знак, той удари с юмрук по стената над мястото, където бе реагирало кучето. Чу се глухо кънтене.

— Гипсокартон — изръмжа Джесъп.

После отвори пластмасовия калъф, извади акумулаторна бормашина и проби малка дупка ниско в стената. От чантата на рамото си извади инспекционен ендоскоп — оптична сонда, свързана с малък ръчен екран. Вкара уреда в пробитата дупка, като го въртеше във всички посоки. Лицето му се освети, докато наблюдаваше изображението на екрана. След малко спря и внимателно регулира образа.

— Какво има? — попита Уилън.

Вместо отговор Джесъп остави ендоскопа настрана. Отново бръкна в чантата и извади метален лост. Преди някой да успее да реагира, удари с все сила стената и проби дупка в крехкия гипсокартон. Уилън скочи напред, когато строителят бръкна вътре.

— Чакай, трябва…!

Джесъп обаче вече вадеше ръката си от дупката. Държеше нещо тъмно и космато. Вдигна го за тънката опашка.

— Плъх. Сигурно е минал през някоя дупка в стената.

Уилън не коментира, а на свой ред се приближи до дупката.

Светна с фенерче вътре и надникна. Останах с впечатлението, че го прави колкото за да се увери, че отзад няма нищо друго, толкова и за да успокои нервите си. Обърна се към Джесъп с хладен поглед:

— Ако пак ми спретнете такъв номер, ще ви арестувам за унищожаване на веществени доказателства. Ако видите нещо, аз решавам какво трябва да се прави. Ясно?

— Боже, това е само един шибан плъх…

— Разбрахме ли се?

Строителят смутено отмести поглед и промърмори:

— Добре, добре, само спокойно.

Хвърли мъртвия плъх в ъгъла. Кучето възбудено се дръпна натам, но с това само си спечели смъмряне от треньорката. Дръпна се назад и я погледна обидено. Уилън си пое дълбоко дъх и измърмори:

— Добре, да направим почивка за обяд.

Навън ръмежът бе преминал в мокра мъгла — ситните капчици висяха във въздуха и се просмукваха в косата и в дрехите. Помислих си дали да не отида до руините на църквата в гората зад болницата, но беше твърде кално и вместо това реших да хапна сандвич и да пийна чаша чай в колата.

Гледах тъпо през прозореца, дъвчех машинално и се питах какво прави Рейчъл, когато някой почука на стъклото ми откъм съседната седалка. Беше Уорд.

— Имаш ли минутка?

Протегнах ръка и бутнах вратата, за да се качи. Не я бях виждал, откакто Одуя прекъсна изявлението ѝ пред пресата, и сега ме порази колко уморена изглеждаше. Под очите ѝ имаше сенки, а по лицето ѝ — бръчки, които не бях забелязал преди. Тя с въздишка се отпусна на седалката, тромава заради издутия корем.

— Какво облекчение! Уморих се да стоя права. Няма да ти отнема много време, исках само да видя как си.

Свих рамене.

— Засега всичко върви добре, предполагам. Още нищо не сме открили.

— Слава богу. Дано поне един ден да не даваме повод за нови заглавия в медиите. Как се справя нашият консултант по разрушаването?

— Джесъп ли? Не сме приказвали много.

— Много дипломатично казано. Чух, че не е най-ентусиазираният член на екипа.

— Мисля, че би предпочел просто да срине сградата, а не да работи в нея.

— Не мога да го виня. Цялото това отлагане сигурно му струва цяло състояние. Ако не беше толкова дразнещ, щях да го съжаля. — Тя се размърда на седалката, опитвайки се да намери по-удобна позиция. — Наскоро говорил ли си с приятеля си Миърс?

Изрече „приятел“ с подчертана ирония.

— Видях го вчера в моргата. Каза, че е намерил изгаряния по двете жертви.

— О, има ново развитие по това. Сега мисли, че са белези от жигосване.

— Жигосване? Както при маркирането на добитък?

Това беше новина.

— Да, нещо подобно. Белезите са малки и трудно забележими предвид състоянието, в което са телата. Но той казва, че открит огън би причинил много по-силно овъгляване на кожата. Мисли, че някой е използвал нещо като поялник върху жертвите. Нещо достатъчно горещо, че да изгори костта, но което причинява само локални изгаряния.

— Чакай, изгарянията са проникнали до костите?

Уорд кимна.

— Трудно е да си го представиш, нали? Все още не е огледал по-едрата жертва и засега само предполагаме, че е мъж. Но Миърс потвърди, че другата жертва е жена на около трийсет-четиресет години. И е намерил по скелета ѝ следи, съответстващи на изгарянията по кожата ѝ.

Боже! Все още се опитвах да си представя нещо, което ще причини такива дълбоки изгаряния, без да нанесе по-забележими увреждания на епидермиса. Малки или не, не бях забелязал никакви изгаряния, когато видях останките в зазиданата стая. Можех да се успокоявам, че беше тъмно и бях погледнал само за кратко, и то от няколко метра разстояние.

Но въпреки това…

— Има и още — продължи мрачно Уорд. — На рентгеновите снимки се виждат фрактури на ръцете и краката и на двете жертви. Само тънки пукнатини, но изглежда, някой сериозно е поработил върху тях. Миърс предполага, че убийствата може да са свързани с банди или наркотици.

— Той и от това ли разбира?

Тя се усмихна.

— Не, но теорията му звучи логично. Знаем, че в „Сейнт Джуд“ се продават наркотици, и това все повече прилича на наказание или убийство за отмъщение. И двете жертви са били завързани и измъчвани, а след това зазидани, докато все още са били живи. Не ми казвай, че не прилича на лично отмъщение.

— Дали банда ще си даде толкова труд? — Можех да го приема за мъченията, но не си представях, че членовете на улична банда ще губят време и усилия, за да зазиждат жертвите си, дори ако имаха необходимите умения да го направят.

Уорд потърка очите си с длан.

— Казах, че това е само теория, и не твърдя, че е безупречна. Но и аз не виждам логика. Ако някой е искал да ги накаже за назидание, щеше да остави труповете на по-видно място. Ако ли не, защо да рискува да бъдат открити при разрушаването на сградата?

Бях водил подобен разговор с Парек. И тогава нямах отговор.

— Намерихте ли някакво съвпадение на пръстовите отпечатъци от кутиите с боя?

— Не, нищо. Нито с тях, нито с онзи от хоросана. Всичките са от един и същи човек, вероятно мъж, ако съдим по размера им, но от базата данни не излиза нищо. Значи търсим някого без криминално досие, което не ни помага много. — Гласът ѝ звучеше мрачно, но после се оживи. — Има и добра новина. Миърс успя да свали отпечатъци от жертвите.

— Идентифицирахте ли ги?

— Все още не, но предвид на обелената кожа нямах никаква надежда да вземем пръстови отпечатъци от телата. Миърс може да прилича на сополанко, но си знае работата. Само чуй какво е измислил: намокрил кожата от ръцете във вода, за да омекне, и после я нахлузил върху собствените си ръце като ръкавици. — Тя поклати глава. — Не бях чувала за такова нещо.

Аз бях. Това работеше само при определени обстоятелства, но аз самият бях използвал същия метод няколко пъти. Все пак трябваше да призная, че бяха необходими доста умения, когато тялото е толкова старо и разложено.

— Жалко, че не можа да направиш същото с Кристин Горски — продължи Уорд, като потисна прозявка. — Ако я бяхме идентифицирали по-рано, щеше да ни спести някои проблеми.

— Върховете на пръстите ѝ бяха нагризани от плъхове. Нямаше откъде да се вземат използваеми пръстови отпечатъци — уточних, засегнат от сравнението.

— Знам. Не те упреквам. — Тя замълча за момент. — По нея нямаше изгаряния, така ли? Нищо, което да подсказва, че и тя е била измъчвана?

— Щях да ти кажа, ако бях намерил нещо.

— Сигурен ли си?

Преглътнах язвителния отговор, който ми беше на устата, и само я погледнах. Уорд ме познаваше достатъчно добре, за да не ми задава такива въпроси, и би трябвало да си даде сметка за това. Тя кимна.

— Добре, исках само да се уверя. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но дойдох да те предупредя, че по-късно ще има гости. Семейството на Кристин Горски иска да види къде са намерили дъщеря им.

— Това добра идея ли е? — попитах учудено.

— Добра или не, ще дойдат — въздъхна Уорд. — Свариха ни неподготвени с тази внезапна поява. Случаят не ни представя в добра светлина и сега, след като жертвата е идентифицирана като тяхната дъщеря, не искаме да излезе, че не проявяваме съчувствие. Ще дойдат само да видят какво правим, за да разкрием виновниците за смъртта ѝ. Няма да ги пускаме в болницата, затова вероятно няма да ги видиш, но исках да те предупредя, за да знаеш какво да очакваш.

Говореше, сякаш се опитваше да убеди себе си, и я разбирах. Допускането на близките на Кристин Горски до „Сейнт Джуд“ беше лоша идея. Те вероятно осъзнаваха, че дъщеря им е умряла от ужасна смърт, но да видят мизерията на мястото, където е станало, нямаше да им помогне да приемат факта. И нямаше да им даде утеха.

Всичко това миришеше на пиар. Познавах Уорд достатъчно добре, за да знам, че не е доволна, и се досетих, че зад всичко стои Ейнсли. След публичното фиаско по време на изявлението ѝ за пресата командирът искаше нещо, което да изглежда добре по телевизията.

Едва след като Уорд слезе от колата, осъзнах, че съм пропуснал възможността да ѝ кажа за Лола.