Мирис на смърт

4

Уорд не искаше да ме пусне да сляза при Уилън.

— Няма да рискувам друг човек, докато не разбера какво става.

— Знаем какво става с Конрад. Ще умре от загуба на кръв, ако не спрем кръвотечението.

— Парамедиците и пожарникарите ще са тук след пет минути…

— Може би нямаме толкова време. Хайде, мога поне да се опитам да забавя кървенето, докато дойдат!

— Джак е обучен за първа помощ…

— Аз съм опитен лекар! Ако се страхуваш да не замърся потенциално местопрестъпление…

— Не е това причината, много добре знаеш!

— Тогава ми позволи да сляза!

Уорд изви главата си назад.

— Ох, мамка му! Добре, но за бога, внимавай много!

Не чаках да размисли. Хванах се за стълбата и заслизах. Тя скърцаше и трепереше под мен, но това не ме притесни. Уилън протегна ръка, когато стигнах долу.

— Внимавайте къде стъпвате.

Долу беше като на дъното на кладенец. Ярката светлина на прожекторите проникваше през дупката в тавана, но осветяваше само малко пространство около нас. Всичко останало беше в мрак. Уилън клекна до купчина отломки от мазилка и дъски и насочи фенерчето си към Конрад. Беше разчистил по-голямата част от боклука — поне тежките парчета — и патологът лежеше сгърчен в гнездо от разкъсана изолация. Покрито с мазилка и прах, лицето му изглеждаше бледо и изпито, с лъщящи петна от кръв. Беше в безсъзнание и звукът от дишането му не ми хареса.

Но раната в крака му беше най-належащият проблем. Наквасила мазилка и стъклена вата, кръвта образуваше локва около долната част на тялото му. Изтичаше от крака, на който лежеше Конрад, и за да стигна до раната, трябваше да го преместя. Разбирах защо Уилън не искаше да го прави. След такова падане патологът можеше да има травма на гръбначния стълб и съдейки по дрезгавия му дъх, подозирах, че някое ребро е пробило белия му дроб. Имаше нужда от по-сериозна помощ, отколкото можех да му окажа, но поне можех да се опитам да го запазя жив, докато дойде спасителният екип.

— Дръжте го здраво да не се размести — казах на Уилън и пъхнах ръцете си под краката на патолога.

Като се стараех да не нарушавам позата му, внимателно опипах мястото, откъдето кървеше. Надявах се, че няма да намеря счупената кост, стърчаща през мускулите. Ако това беше причината за кървенето, нямаше да мога да направя почти нищо, особено ако костта е засегнала някоя от артериите. В такъв случай Конрад можеше да умре преди пристигането на медиците.

Но не напипах остър край от счупена кост, както се опасявах. Вместо това през тънката мембрана на ръкавиците усетих дупка в гащеризона и панталона на бедрото и топла, лепкава кръв отдолу. При падането си Конрад вероятно се беше раздрал на пирон или треска от счупените дъски. Лошо, но се надявах да не е артерия.

— Пригответе се — казах на Уилън. — Ще приложа натиск.

Ръкавиците ми не бяха стерилни, но и не бяха в пряк контакт с тялото на ранения. Пък и в момента рискът от инфекция беше по-малкият проблем на патолога. Ориентирайки се пипнешком, издърпах плата на панталона му върху раната и я притиснах с все сила.

Той издаде слаб стон и се опита да помръдне.

— Дръжте го неподвижно — наредих на Уилън.

Той натисна ранения с цялата тежест на тялото си.

— Какво става? — чухме гласа на Уорд от дупката в тавана. — Добре ли е?

— След колко време ще са тук парамедиците? — извиках аз.

— Току-що влязоха през портала. Две, три минути.

Крайно време беше. Без да отмествам ръка от раната, заех по-удобна позиция и се съсредоточих върху поддържането на натиска. Едва тогава намерих време да се огледам.

Беше твърде тъмно, за да видя нещо. Уилън беше казал, че сме в някаква малка стая, но извън светлото петно, в което се намирахме, останалата част от помещението тънеше в мрак. Когато очите ми се нагодиха към тъмното, успях да различа неизмазана тухлена стена пред мен. По-нататък в маранята от вдигнатия прах се очертаваше ъгловата рамка на болнично легло. На него лежеше неподвижна фигура, смътно различима като сиво петно в тъмнината. Стори ми се, че отзад виждам друго легло, макар че можеше да е игра на сенките.

Но каквото и да имаше в тази стая, трябваше да почака. Опитах се да преодолея болката в мускулите на ръката си, продължих да притискам раната на Конрад и искрено се помолих медиците да побързат.

Когато стигнах до „Балард Корт“, небето започваше да просветлява. Изчаках автоматичната порта да се отвори; бръмченето на мотора ѝ беше като басов съпровод на сутрешните птичи песни. Спрях в подземния паркинг и изгасих колата. Вратата на асансьора се отвори със звън и пред мен се изпречи съседът отсреща. Погледът му неодобрително обходи намачканото ми облекло, после той кимна кратко и ме подмина.

— Добро утро и на вас — казах на празния асансьор.

Подметките ми изрисуваха татуировка върху чистия мраморен под на коридора, докато вървях към апартамента. Влязох максимално тихо, но миризмата на бекон ми подсказа, че напразно се старая. Рейчъл стоеше до печката и режеше гъби до съскащия тиган. Вече беше облечена и изглеждаше красива и много по-свежа от мен.

— Здравей — каза, като свали тигана от огъня. Приближи се, прегърна ме и вдигна лицето си към моето за целувка. — Точно навреме.

Вдишах аромата на косата ѝ, все още леко влажна след баня.

— Нямаше нужда да ставаш толкова рано.

— О, имаше. Исках да приготвя закуска. Знаех, че няма да си направиш този труд. Ял ли си нещо от вчера на обяд?

Спомних си преварения чай, който един полицай ми бе донесъл по-рано.

— Хапнах.

Рейчъл скептично изви вежди и пак се обърна към печката.

— Имаш време да се изкъпеш — отбеляза.

Усмихнах се на този не много тънък намек: след няколко часа потене в гащеризона определено имах нужда от душ.

Но усмивката ми помръкна, когато влязох в спалнята и видях до вратата готовия куфар. Полетът на Рейчъл беше преди обяд, но трябваше да предвиди задръстванията и закъсненията по пътя към летището. При тази мисъл почувствах празнота в гърдите си.

Не исках да прекараме последната си нощ така.

Хората от „Бърза помощ“ бяха дошли доста бързо, но тези няколко минути ми се сториха цяла вечност. С благодарност предадох щафетата на една от тях, млада жена, която бързо притисна раната на Конрад, докато колегата ѝ разопаковаше превързочни материали. Отстъпих назад, за да им освободя място, като държах окървавените си ръце далеч от тялото си. След като вече не трябваше да клеча над патолога, успях да разгледам по-добре обкръжението си. Допълнителните фенери на парамедиците осветиха три легла. Най-отдалеченото беше празно, но в другите две имаше неподвижни фигури. Не направих опит да се приближа, за да не замърсявам местопрестъплението повече, отколкото вече бе замърсено. Но всичките ми надежди, че това може би е някаква шега, два манекена от магазин за дрехи, оставени в леглата от някой майтапчия след затварянето на болницата, много скоро се разсеяха. Във въздуха имаше миризма, на която по-рано бях твърде зает, за да обърна внимание. Слаб и леко замаскиран от мириса на прах и мазилка от срутения таван, се усещаше отвратителният сладникав дъх на разложение. Доколкото се виждаше, и двете тела бяха напълно облечени и успях да различа тъмни ивици през гърдите и краката им. Отначало не можех да разбера какво са, но после се досетих.

Бяха завързани за леглата.

Някой ме побутна по рамото.

— Да им освободим малко място — каза Уилън. — Вземете!

Подаде ми чифт чисти нитрилни ръкавици. Свалих изцапаните, сложих новите и се върнах при стълбата. Спрях долу и хвърлих последен поглед към мрачната стая. Нямаше врати, нямаше вход или изход, както бе казал Уилън. Само голата неизмазана стена, почти неразличима в тъмното.

Качих се в таванското помещение и после отново слязох на долния етаж. На стълбището се разминах с пожарникарите, като отстъпих настрани, за да ги пропусна с тежкото им оборудване. Беше голямо облекчение да изляза навън в прохладната нощ. Бях потен и цялото тяло ме сърбеше от изолацията на тавана. С радост свалих мръсното и кърваво защитно облекло. Сърпът на луната висеше ниско в небето, заобиколен от млечнобял ореол. Услужлив полицай ми подаде чаша чай. Застанах на стълбището до главния вход, докато го изпия, и преди да свърша, медиците излязоха от сградата. Носеха Конрад на твърда носилка. Не изглеждаше добре. Лицето му бе в кръв и той все още беше в безсъзнание, вързан с ремъци и с яка за обездвижване на главата и шията.

Щом го качиха, линейката потегли с вой на сирени и мигащи сини светлини.

Уорд излезе скоро след това. Разговаря с няколко души, като по едно време започна да жестикулира гневно. После дойде при мен. Свали маската и качулката и с дълбока въздишка се облегна на една от каменните колони отстрани на стълбището.

— Боже, каква нощ. — Започна да сваля ръкавиците си. — Благодаря ти за това, което направи за Конрад.

— Как е той?

Тя издуха от очите си един кичур мокра от пот коса, преди да отговори:

— Рано е да се каже. Парамедиците успяха да го стабилизират, докато пожарникарите монтираха подемния механизъм. Зениците му реагират, което е добър знак, но докато не му направят рентгенова снимка и скенер, няма как да разберем колко сериозни са травмите.

— Изкарали са го през тавана?

— Беше по-бързо, отколкото да разбиваме стената. — Тя се наведе и започна да сваля калцуните си. — Твърде много се забавихме, докато открием проклетото нещо, въпреки че знаехме какво търсим. Издигната е в края на някакво преддверие в дъното на едно от отделенията и е боядисана отвън в цвета на околните стени. Ако не знаеш, че е там, дори няма да я погледнеш. Някой се е постарал да я замаскира добре.

Зададох очевидния въпрос:

— Мислиш ли, че има нещо общо с жената на тавана?

— Честно? Нямам представа. — Тя хвърли единия смачкан калцун в пластмасово кошче. — Би било странно съвпадение, ако не е, но докато не огледаме по-добре зазиданата стая, не искам да бързам със заключенията.

Кимнах към една квадратна камера, която бе монтирана високо на стената и чийто обектив гледаше към входа с колоните.

— Ами охранителните камери?

Който е зазидал стаята, е трябвало да влезе и да излезе, но Уорд поклати глава.

— Това са фалшиви камери. Очевидно инвеститорите са решили, че не си струва разходите за истински. Така или иначе, нямаше да помогнат. Обикновено записите се изтриват след няколко седмици, а в случая ни интересува много по-отдавнашен период.

— Значи не е имало никаква охрана?

— Отначало е имало, но целта е била по-скоро да не се допускат протестиращи на обекта. Проектът за строеж на офисните сгради причини доста недоволство сред местните. Обществените активисти смятат, че земята трябва да се използва за строеж на жилища, а природозащитниците искат „Сейнт Джуд“ да се обяви за защитена територия. Теренът трябвало пак да се залеси, а и някъде имало развалини от норманска църква или нещо подобно. Имаше кампания да обявят мястото за район от особен научен интерес — като гората на абатството „Леснес“ в Бъксли. Само дето там имат цяло абатство и доста вкаменелости, така че тук може да не постигнат нищо.

Уорд разкопча ципа на гащеризона и започна да се измъква от него. Забелязах, че е понапълняла, но не обърнах особено внимание.

— След като инвеститорите разбрали, че борбата ще е дълга, махнали охраната — продължи тя, докато освобождаваше едната си ръка. — Познатата история. Оградили мястото, поставили табели „Не преминавай“ и оставили сградите да се рушат, докато получат разрешение да ги съборят.

— До появата на прилепите.

Тя се усмихна накриво.

— Да, до появата на прилепите.

Погледнах към закованите прозорци на сградата.

— Мислиш ли, че има нещо общо с протестите?

— Трябва да започнем отнякъде. Но преди да пратим някой друг вътре, първо трябва да се уверим, че сградата е безопасна. Не искам да рискувам нови нещастни случаи, пък и достатъчно замърсихме местопрестъплението за един ден работа. Каквото и да има в стаята, която намерихме, не искам таванът да се срути върху нея. — Дръпна единия от ръкавите на гащеризона, който не искаше да се изхлузи. — По дяволите, бях забравила колко мразя тези неща.

Изръмжа и най-сетне се освободи. Първото, което си помислих, беше, че е наддала повече, отколкото изглеждаше в началото, но после осъзнах истината. Тя ме погледна и вдигна вежди.

— Какво има? Чудиш се дали не съм започнала да се тъпча с торти?

Усмихнах се.

— В кой месец си?

— Малко след шестия, но имам чувството, че е минала цяла шибана вечност. И преди да кажеш нещо, да, знам какво правя. Все пак не съм пешеходен патрул, мога да работя колкото сметна, че мога да издържа. Няма да пропусна шанса си за главен инспектор, като седя вкъщи и плета терлици.

Сега разбрах защо Уилън толкова се притесняваше, че началничката му се е качила на тавана. И защо Уорд толкова се шокира от гледката на мъртвата жена и нероденото ѝ бебе. Жертвата е била бременна в същия месец като нея.

— Момче или момиче? — попитах и усетих познатата болка при мисълта за бременността на собствената ми жена.

— Не знам и не ме интересува. Мъжът ми се надява на момче, но му казах, ако иска да знае пола предварително, да си забременее сам.

Знаех, че е омъжена, но не познавах съпруга ѝ. Въпреки че с Уорд бяхме работили заедно няколко пъти, никога не бяхме общували извън работата и в разговорите ни не беше ставало дума за личния ни живот.

И все пак новината за нея беше светъл лъч в тази мрачна вечер. Изчаках до колата си, докато Уорд провеждаше инструктаж на старшите членове на екипа и началниците на пожарникарите. Скоро след това към тях във временния команден пункт се присъединиха още трима души: мъж с къса коса около четиресет, чието властно поведение навеждаше на мисълта, че може би е прекият началник на Уорд, и млади мъж и жена, следващи го по петите като свита. Никой от тях не изглеждаше доволен. Не само, че патологът беше сериозно ранен, но сега имахме случай на няколко убийства, които можеше да са свързани, но можеше и да не са свързани.

Това, което изглеждаше като рутинно разследване, се бе превърнало в нещо съвсем различно.

След двайсет минути един полицай дойде да ми каже, че мога да се прибера вкъщи. Засега работата беше спряна, докато таванът не бъде здраво укрепен и обявен за безопасен от органите по охрана на труда. Щяха да ми се обадят, когато пак им потрябвам.

Така се върнах в „Балард Корт“.

И дума не можеше да става да се опитваме да поспим преди заминаването на Рейчъл, затова след душа и закуската седнахме на масата и пихме кафе, като се преструвахме, че това е една обикновена сутрин. С наближаването на часа на заминаването ставаше все по-трудно. Тя не искаше да я закарам до летището, защото това само щеше да удължи сбогуването, и сърцето ми се сви, когато се обадиха да кажат, че таксито чака долу. Прегърнах я силно и вдишах чистия аромат на косата ѝ, за да го запомня.

— Ще се видим след три месеца — каза тя, като ме целуна за последен път.

Когато вратата се затвори след нея, се обърнах и огледах празния апартамент. Блестящата от чистота кухня изглеждаше още по-стерилна от обикновено, а абстрактните картини на стените в хола и вестибюла — още по-отблъскващи. Бях свикнал да съм сам, но сега отсъствието на Рейчъл ми се натрапваше навсякъде, където погледнех.

Бях уморен, но знаех, че за сън и дума не може да става, затова заредих чиниите в съдомиялната машина и си направих още едно кафе. В апартамента имаше сложна професионална машина, която мелеше кафето, разпенваше млякото и изпълняваше редица други езотерични процедури. Рейчъл много я харесваше, но на мен ми се струваше много шум за едно просто кафе. Взех буркан нескафе от бюфета, приготвих си питието за два пъти по-малко време и седнах с чашата на гранитния кухненски остров.

Сега, когато Рейчъл замина, се чувствах объркан. Може би по-късно щях да отида в университета, но все още имах няколко свободни часа. Неспокоен, влязох в интернет, за да проверя дали ужасяващите открития в „Сейнт Джуд“ са попаднали в някой новинарски сайт. Информацията бе забутана в секциите с регионални новини, без повече подробности освен това, че в някаква изоставена болница са открити човешки останки. Не се споменаваше нито за запечатаната стая, нито за инцидента с Конрад. Мястото бе твърде публично, за да може полицията да скрие случилото се за дълго, но Уорд очевидно се надяваше да държи медиите в неведение още известно време.

Успех, помислих си иронично.

След като прочетох малкото, което пишеше за разследването, потърсих повече информация за самата болница. Материалите за „Сейнт Джуд“ бяха предостатъчно — от петиции и блогове, призоваващи за подкрепа срещу разрушаването на болницата, до аматьорски сайтове, описващи нейната история. Била основана през XIX в. като благотворителна лечебница, управлявана от монахини. През 50-те години на XX в. започнали да я разширяват и около строгата викторианска сграда се появили новите отделения и пристройки. Имаше многобройни снимки, илюстриращи етапите от съществуването ѝ, от черно-бели фотографии, изобразяващи сурова нова каменна зидария и парк с млади фиданки, до по-скорошни кадри на сегашната развалина със заковани с дъски прозорци. Една снимка от 70-те години на миналия век изобразяваше „Сейнт Джуд“ в разцвета ѝ. Там, където сега бяха оцелели само ръждясали стълбове, до главния вход имаше голяма табела, указваща различните болнични отделения. Покрай нея минаваха две медицински сестри, хванати в крачка, които се смееха и пушеха цигари. Зад тях мъж и дете — момче или момиче, беше невъзможно да се каже — стояха замръзнали във времето, докато излизаха през голямата врата.

Имаше нещо тъжно във всички тези образи от минали животи. Точно сега не исках да задълбавам в такива размисли, пък и информацията, която намерих за „Сейнт Джуд“, не ми помогна с нови прозрения. Погледнах часовника и установих, че все пак съм убил почти час. Достатъчно дълго, за да тръгна за работа.

Изключих лаптопа, прибрах го в чантата и взех якето си от закачалката в коридора. С чувство на облекчение излязох и затворих вратата на луксозния апартамент зад себе си.

През последните няколко години работех като асистент в катедрата по съдебна антропология на един от най-големите университети в Лондон. Беше съдружие, основано на взаимна изгода. Преподавателските ми задължения бяха минимални, но мястото ми осигуряваше доход и удобства и ми позволяваше да работя свободно като консултант за полицията. По-рано същата година позицията ми се поразклати, след като неофициално бях включен в черния списък на полицията заради зле завършило разследване. След случая в Есекс обаче звездата ми отново изгря и наскоро ми предложиха друг двугодишен договор, при по-добри условия отпреди.

При все това отлагах подписването му. Въпреки че засега мястото ми в университета изглеждаше достатъчно стабилно, нямах илюзии какво може да се случи, ако отново изпадна в немилост. И след несигурността и сътресенията от по-рано тази година, дори не бях сигурен, че искам да чакам. Появата на Рейчъл в живота ми беше огромна промяна и ми отвори очите за нови перспективи.

Може би беше време за нещо различно.

Паркирах колата на няколко пресечки от университета и изминах пеша останалото разстояние до сградата, където се помещаваше катедрата по съдебна антропология. Откакто отпечатъкът на Грейс Страчън бе открит на прага на стария ми апартамент, Уорд ме посъветва да сменям маршрутите си до работа. За всеки случай, каза тя. Тогава ми се стори безсмислено упражнение, а сега — още повече. Но бях обещал на Рейчъл и затова всеки ден спирах на различно място и влизах през някой от страничните входове на сградата вместо през главния.

Новата учебна година бе започнала и хаотичната суетня на учебното заведение беше добре дошла след празния апартамент. Бренда, секретарката на катедрата, вдигна очи от бюрото си, когато влязох.

— Добър ден, Дейвид. Как прекара уикенда?

— Добре, благодаря.

— Не очаквах да те видя толкова рано. Не забравяй, че днес имаме факултетен съвет.

По дяволите.

— Изгарям от нетърпение.

— Виждам. О, и онзи независим журналист пак е написал имейл. Франсис Скот-Хейс.

Въздъхнах. Скот-Хейс ме тормозеше с молби за интервю от седмици, като засипваше с имейли и мен, и катедрата с надеждата да получи отговор. Или по-скоро отговора, който искаше да получи. Учтиво бях отхвърлил първата му молба, по-малко учтиво отказах втората и просто не отговарях на следващите му писма. Дори нямах представа откъде знае за мен. Обикновено участието ми в полицейските разследвания се пазеше в тайна и така ми харесваше. За съжаление, името ми се появи в новините, след като два случая, по които работех, станаха сензация, един миналата година в Дартмор, а наскоро и есекското разследване, по време на което се запознах с Рейчъл. Предполагах, че журналистът е прочел за някое от тях и е решил, че може да стане добър материал.

Фактът, че не се съгласих, явно не го притесняваше.

— Просто не му отговаряй — казах на Бренда. — Накрая ще разбере намека.

— Сигурен ли си? Пише за всички национални медии. Може би ще е полезно снимката ти да излезе в някое списание.

— „Списание“ ли чух? — каза някой зад гърба ми.

Обърнах се и видях професор Харис, ръководителя на катедрата. Сърцето ми се сви. Стиснал здраво изтърканото си куфарче, той ме гледаше с приветлива и крещящо фалшива усмивка. Държеше се значително по-малко радушно по-рано, когато консултантската ми работа за полицията бе ударила на камък, но сега, след като ситуацията се промени, и той запя друга песен.

— Това е просто някакъв журналист, който не е свикнал да му отказват — обясних. Бренда беззвучно размърда устни за извинение и се скри зад компютъра си.

Харис кимна, все още усмихнат.

— Тогава може би трябва да размислиш. Знаеш какво казват за рекламата — едно добро интервю може да направи чудеса за реномето ти.

И за това на катедрата.

— Може би по-натам — отговорих.

Очите му светнаха.

— А, да, чух също, че са намерили труп в изоставена болница. Някъде в Северен Лондон, нали? Ти ли работиш по този случай? Доста удобно, наистина, толкова близо.

Не и за жертвите, помислих си.

— Не мога да кажа нищо…

— Да, да, разбира се. Е… успех все пак с разследването. И с интервюто…

Бренда ме погледна и се усмихна накриво, когато той излезе.

— Отговорът все още е „не“ — казах ѝ.

След като влязох в килията, която ми служеше за кабинет, започнах да преглеждам имейлите си. Бяха обичайната комбинация от ведомствени дреболии, абонаментни бюлетини и няколко запитвания от докторанти за изследователските им проекти. Последното искане за интервю от журналиста на свободна практика също чакаше в пощенската ми кутия. Понечих да го изтрия, но след разговора с Бренда се почувствах задължен да видя какво пише. Беше почти същата тирада, както и предишните пъти. Трябваше да призная, че наистина пишеше за престижни вестници и списания и предположих, че би трябвало да се почувствам поласкан, че проявява интерес към мен. Може би Харис беше прав: това щеше да подобри репутацията ми, а и Бог ми е свидетел, напоследък бях получил достатъчно удари под кръста.

Точно в момента обаче не горях от желание да видя снимката си в някое списание. Натиснах „Изтриване“ и писмото изчезна.