Началото

Осма глава

Сякаш за да докаже, че страховете на Китано за настъпването на проливните дъждове са изфабрикувани, времето остана хубаво и меко. Шигеру загърби гнева и безпокойството си, за да се наслади на пътуването. Отне им само три дни да стигнат до Ямагата, където го посрещнаха възторжено. Той добре познаваше града и неговата крепост, тъй като често бе отсядал там с баща си. Всяка година през есента седалището на управлението се местеше за три месеца от Хаги в Ямагата, след което за зимата се връщаше в Хаги. Ямагата — разположен на междуградския път, водещ към Инуяма, — бе не по-малко важен за търговията, отколкото за отбраната, и се намираше близо до най-свещеното място в Средната провинция — храма Тераяма, където почитта към Просветления се изразяваше в съседство с древно светилище, построено в чест на по-старите божества на гората и планината. В Тераяма се намираха гробниците на предците на Шигеру — почти всички бяха погребани там, освен един, който почиваше в храма Дайшоин в Хаги.

Отори обичаха Хаги заради красивата му природа, заради островите, които го заобикаляха, заради реките близнаци. Ямагата обаче бе заслужила тяхната любов с близостта си до Тераяма, а в светско отношение — заради странноприемниците и кръчмите си, заради горещите си минерални извори и красивите си жени.

Не че Шигеру имаше някакво вземане-даване с жените, макар че напоследък те постоянно привличаха погледа му. Ирие бе аскетичен по природа, вярваше в дисциплината и самоограничението. Самият Шигеру бе повлиян от тези негови убеждения, както и от бащините си разкрития, и полагаше усилия да овладява желанията си.

Прекараха три седмици в планинския град. През време на престоя си там Шигеру се срещна с главния васал Нагаи Тадайоши, както и с висшите служители на клана, и изслуша техните доклади по военни и административни въпроси. Беше уведомен за един-два сблъсъка с воини на Тохан по източната граница — нищо сериозно. Нападателите бяха изтласкани обратно с незначителни жертви от страна на Отори, но тези маловажни на пръв поглед събития бяха показателни за посоката, в която почваше да духа вятърът. Носеха се слухове, че мнозина бягат от източната част, макар че броят им трудно можеше да се установи, тъй като след разтапянето на снеговете границата можеше да се прекоси по скришни планински пътеки.

— Говори се за някаква религиозна секта — докладва на Шигеру Нагаи Тадайоши. — Наричат себе си Скритите. Съществуват тайно, сред обикновените селяни, така че никой да не ги разпознава. Това обяснява как оцеляват тук, най-вероятно приютявани от фамилии, за които не знаем нищо.

— За каква религия става дума? За някоя от по-различните форми на преклонение пред Просветления?

— Вероятно. Засега не съм успял да установя. Но, изглежда, Тохан са върло против тях и търсят начин да ги унищожат.

— Трябва да се опитаме да научим нещо повече за сектата им — рече Шигеру. — Нямат нищо общо с Племето, така ли?

— Не мисля. В Ямагата и близките области живеят само няколко семейства на Племето.

Откъде може да си толкова сигурен?, запита се мислено Шигеру, без да изрази гласно съмненията си.

Все още под впечатлението от идеите на Ейджиро за земеделие, Шигеру помоли Нагаи да го придружи из околността, за да се запознае лично с методите, прилагани от стопаните, както и с техния начин на живот.

— Едва ли е необходимо — възрази слисан Нагаи. — Владетелят Шигеру може да прегледа регистрите и цифрите.

— Искам да видя онова, което документите не могат да ми покажат — държа да се запозная с живите хора — отвърна той.

Въпреки обичайните оправдания и опити за отлагане, установи, че с упоритост и настоятелност може да постига своето. Осъзна, че в края на краищата всеки е принуден да му се подчинява. Естествено, знаеше го на теория, тъй като бе наследникът на клана, но до този момент бе ограничаван от съзнанието за собствените си задължения и за уважението, което трябваше да проявява към своите преподаватели и по-възрастните — те имаха сериозно въздействие върху изграждането на характера му. Сега, когато вече наближаваше зрелостта, започна да осъзнава силата на собствената си власт и как да я упражнява. По-възрастните можеха да му се противопоставят, да спорят с него и да се опитват да осуетят намеренията му, но в крайна сметка бяха длъжни да се подчинят на волята му, независимо от мнението си за тях. Съзнанието за тази мощ понякога бе въодушевяващо, но в повечето случаи му действаше отрезвяващо. Решенията, които вземаше, трябваше да бъдат правилни, не за самия него, а за целия клан. Даваше си сметка за недостатъците си както по отношение на мъдростта, така и на опита, но се доверяваше на инстинктите си и на виждането, което имаше за своето владение като стопанство.

— Не е необходимо да уреждаш официално шествие — рече Шигеру, когато Нагаи накрая отстъпи. Беше му дошло до гуша от церемонии. — Ще яздя, придружаван от Ирие, от теб и още двама стражи.

— Ваша воля, владетелю Отори — поклони се Нагаи, стиснал плътно устни.

Шигеру посети селата, видя как се плевят наводнените оризища, научи как се изграждат дигите и се направлява водата, покатери се в проветривите плевни и чу как копринените буби преминават, дъвчейки през краткия си живот, а накрая преодоля неохотата на спътниците си и срамежливостта на земеделците и разговаря с тях, научавайки от собствените им уста за техните умения и обичаи, от ръцете им за използването на земеделските сечива; чу барабаните на летните празници, провеждани в местните светилища високо сред хълмовете в чест на оризовото божество със сламени въжета и хартиени фигури, оризово вино и танци; видя светулки над бистрите реки в кадифения здрач; осъзна несгодите и възнагражденията на този живот, даде си сметка за неговия вечен кръговрат и неразрушимостта му. Облече дрехи за пътуване без отличителните знаци на клана, наслаждавайки се на анонимността, но не успя да остане неразпознат задълго. Хората спираха работа и се втренчваха в него, той усещаше настоятелните им погледи, осъзнаваше, че за тях се превръща в символ, издигайки се на собствената си самоличност и човешките си ограничения, превръщайки се във въплъщение на клана Отори. Беше там само за три седмици, но това посещение щеше да остане в съзнанието му завинаги, то постави основите на любовта и почитта, които гражданите на Ямагата щяха да хранят към Отори Шигеру.

Понякога яздеше, но по-често се движеше пеша из града, оглеждаше магазините и занаятчийските работилници, проявяваше интерес към преработката на соеви зърна и ферментацията на вино, спираше се край ковачи на мечове, грънчари, дърводелци и художници на покрити с черен лак изделия от дърво, тъкачи на рогозки, рисувачи, дребни амбулантни търговци и улични продавачи; нареди на картографи да отидат в крепостта, за да му покажат изготвените от тях карти на града; огледа ги внимателно и запамети изобразяването на всяка къща, дюкян или храм с твърдото намерение, щом се прибере, да направи същото и за Хаги.

Нагаи бе строг и педантичен човек. Архивите на клана Отори в Ямагата бяха водени съвестно. Шигеру си даде сметка колко лесно може да се намери нужната информация сред свитъците, които се съхраняваха в кутии от пауловния9 и камфорово дърво, наложени с листа от седефче. Те бяха подредени по логически ред — по година, област и фамилия, написани ясно и четливо, дори и най-старите. Беше успокоително да види историята на своя народ, съхранена в такива подробности. Осъзнавайки, че архивите интересуват Шигеру не по-малко от земеделците и жителите на града, Нагаи поомекна. Към края на посещението между двамата вече бе изградена здрава връзка, основана на уважение и обич, и също като учителите на Шигеру в Хаги — Ирие, Мийоши и Ендо — Нагаи се бе успокоил, че синът не притежава нито един от недостатъците на бащата, че не е обременен с неговите нерешителност и прекомерна вглъбеност.

Шигеру щеше да остане повече — имаше толкова много за учене, — но неизбежното настъпване на проливните дъждове налагаше тяхното отпътуване. При все това Ямагата бе достатъчно близо до храма, за да позволява чести посещения, надяваше се той, по време на годината, която трябваше да прекара с Мацуда Шинген.

Докато яздеха бавно покрай оризищата, над които се виеха и стрелкаха водни кончета, и през бамбуковите горички, мислите му се насочиха към човека, който щеше да бъде негов учител. Всички говореха с благоговение за Мацуда, за неговото върховно майсторство в боравенето с меч, за ненадминатите му познания в областта на изкуството на войната, за съвършенството, с което владееше своя ум и тяло, а понастоящем и за преданата му отдаденост на Просветления.

Подобно на всички от неговата класа Шигеру бе отгледан и възпитан с ученията на светеца, донесени от голямата земя преди векове, но в известен смисъл приспособени към философията на воина. Самообладание, овладяване на страстите, съзнание за преходността на съществуването и незначителността на живота и смъртта му бяха внушавани от най-ранно детство, макар че на петнайсетгодишния момък животът изобщо не му се струваше незначителен, а нещо неизмеримо богато и красиво, на което трябваше да се наслаждава с всичките си сетива, а смъртта му изглеждаше тъй далечна, та чак немислима. При все това знаеше, че тя може да настъпи неочаквано, във всеки един миг — при падане от кон, от замърсена рана или внезапна треска — също тъй лесно, както на бойното поле, а в такова време бе още по-възможна. Не се страхуваше от собствената си кончина — единствената смърт, от която все още се плашеше, бе тази на Такеши.

Светецът — млад мъж като него и владетел, разполагащ с всички материални блага, предлагани от живота — бил изпълнен с жалост към мъжете и жените, хванати в капана на несекващия кръговрат от раждане, смърт и страдание. Той учил, пътувал и накрая седял в медитация, докато постигнал Просветление, което донесло свобода и на него, и на всички, които го последвали. Стотици години по-късно воинът Мацуда Шинген станал един от неговите най-предани ученици, отказал да се сражава и понастоящем бе най-обикновен монах, който става в полунощ да се моли и да медитира, често се отдава на пост, развивайки умения на ума и тялото, за които повечето мъже не са и мечтали.

Ето какво бе научил Шигеру от другарите си в Хаги, но онова, което си спомняше най-ясно от свои предишни посещения, бяха ясните очи на по-възрастния мъж и ведрото му изражение, изпълнено с мъдрост и хумор.

Тук, навътре в гората, звучеше несекващо жужене на цикади. Шиите на конете потъмняха от пот, тъй като пътят ставаше все по-стръмен. Въздухът под огромните дървета бе влажен и неподвижен. Когато стигнаха странноприемницата в подножието на стъпалата, водещи към храма, вече наближаваше пладне. Те слязоха от конете и умиха ръце и нозе, след което пийнаха чай и хапнаха набързо. Шигеру се преоблече в по-официални одежди. Беше почти непоносим задух. Смрачи се, а на запад се скупчваха тъмни облаци. Ирие се тревожеше за обратния път до Ямагата. Шигеру му нареди да потегли незабавно.

Неколцина от мъжете отседнаха в странноприемницата със своите коне. Щяха да останат там през цялата година, в случай че потрябват на Шигеру. Останалите поемаха обратно с Ирие — първо до Ямагата, а после, щом времето им позволеше да продължат — и до Хаги. Разделиха се без дълги сбогувания, тъй като дъждът приближаваше заплашително. Двама монаси бяха пристигнали да посрещнат Шигеру. Той хвърли един последен поглед към Ирие и неговите хора, които вече се спускаха обратно по планинската пътека — единият от тях водеше Карасу, а над последния конник се вееха флаговете с чаплата на Отори — след което се обърна и последва монасите, които поеха нагоре по стръмните стъпала. След него тръгнаха слуги, натоварени с кошове и сандъци с останалите му дрехи, подаръци за храма, писанията на Ейджиро и свитъци от Ямагата.

Монасите вървяха безмълвно. Той остана насаме с мислите си — смесица от очаквания на този етап от живота му и опасения заради убеждението, че обучението и дисциплината ще бъдат неимоверно строги, със страх, че ще му е твърде трудно, че ще разочарова близките си или ще се провали, и ясното съзнание — даже прекалено ясно може би — за това кой е, тъй като не желаеше да опозори баща си и собственото си име. Нямаше намерение да споделя с никого тези свои опасения, но когато премина през портите на храма, където Мацуда го очакваше в първия вътрешен двор, почувства, че пронизващият поглед на възрастния човек може да проникне в гърдите му и да прочете записаното в сърцето му.

— Добре дошъл, владетелю Шигеру. Считам за голяма чест решението на баща ти да те повери на моите грижи. Ще те отведа да се запознаеш с нашия игумен и да ти покажа стаята.

Щом изуха сандалите си и стъпиха върху дъските на манастирския под, Мацуда добави:

— Извън заниманията си с мен ще водиш живот на послушник. Затова ще ядеш и ще спиш с монасите, ще бъдеш заедно с тях в молитва и медитация. Докато си тук, няма да се ползваш с никакви привилегии. Ако ще се обучаваш на самоусъвършенстване, колкото по-смирен е духът ти, толкова по-добре.

Шигеру не отвърна нищо, тъй като не бе особено сигурен как тази смиреност щеше да се съчетае със съзнанието за положението му на наследник. Не беше свикнал да мисли за другите като за по-висши или дори за равни нему. Идеята за собствения му ранг му бе внушавана по всякакви явни и скрити начини още от раждането му. Надяваше се, че не е високомерен, но знаеше със сигурност, че смиреността му е чужда.

Минаха покрай главната зала, където около златистите фигури на Просветления горяха лампи. Въздухът бе наситен с мирис на тамян. Шигеру усети присъствието на множество обгърнати от сумрака монаси; почувства силата на тяхната вглъбеност и нещо в него се надигна в ответ, сякаш духът му бе докоснат и събуден.

— Да, баща ти е преценил правилно. Ти си готов — рече глухо Мацуда и Шигеру усети как страховете му се разсейват.

Игуменът бе дребен и съсухрен — Шигеру не бе виждал толкова стар човек. Вероятно бе поне на осемдесет. Смяташе се, че мъжете постигат зрялост на шестнайсет, жените на петнайсет, възрастта между двайсет и пет и трийсет се считаше за разцвета на живота, четирийсетте вече клоняха към старостта. Малцина доживяваха до шейсет. Мацуда сигурно наближаваше петдесетте, приличаше му на връстник на баща му — и до игумена изглеждаше като млад човек.

Старецът се подпираше на страничните пречки, но все още седеше изправен, с подвити под себе си нозе. Също като Мацуда бе облечен в обикновена монашеска роба, изтъкана от лен и боядисана в кафяво. Главата му бе обръсната. На врата си носеше наниз от молитвени зърна, от който висеше сребърен амулет, гравиран със странни фигури, а в него бе поставена молитва, написана в далечен храм на голямата земя — може би в самата Тенджику10. Шигеру се поклони доземи пред него, опирайки чело в пода. Старецът не продума, но въздъхна дълбоко.

— Седни — нареди му полугласно Мацуда. — Негово преосвещенство иска да види лицето ти.

Шигеру се надигна, предпазливо свел поглед, докато очите на другия го изучаваха внимателно. Старецът остана все така безмълвен. Шигеру вдигна поглед и го видя да кима два пъти. После очите бавно се затвориха.

Мацуда докосна Шигеру по рамото и двамата отново опряха чела в пода. Странно благоухание лъхаше откъм възрастния човек — не възкиселият мирис на старост, както можеше да се очаква, а сладък наситен аромат, навеждащ на мисълта за вечен живот. При все това старецът изглеждаше само на дъх разстояние от смъртта.

След като излязоха навън, Мацуда го потвърди.

— Негово преосвещенство скоро ще ни напусне. Той очакваше твоето пристигане. Искаше да даде съвети за обучението ти. Щом това стане, ще бъде свободен да си тръгне.

— Той говори ли някога? — попита Шигеру.

— Вече твърде рядко, но онези от нас, които му служат от дълги години, могат да го разбират и без думи.

— Предполагам, че на негово място игумен ще стане господарят Мацуда?

— Ако храмът и кланът го пожелаят, аз не мога да откажа — отвърна Мацуда. — Но засега съм смирен монах, един от мнозината тук, без да се различавам от тях по нищо, освен по честта да бъда твой учител — докато изричаше това, лицето му се озари от лъчезарна усмивка. — Очаквам го с нетърпение! Ето тук ще спиш.

Стаята бе голяма и празна, тънките рогозки, върху които спяха монасите, бяха грижливо навити и прибрани в шкафове зад плъзгащи се врати. На пода лежаха купчина дрехи.

— Вещите ти ще бъдат прибрани — рече Мацуда.

Шигеру бе облякъл най-официалните си одежди в чест на игумена и на храма. Сега съблече копринената си роба в сливов цвят с втъкани по-тъмни нюанси на мораво, с чаплата на Отори, извезана в сребристо на гърба, и тя бе сгъната грижливо и прибрана заедно с другите му дрехи. Вместо нея Шигеру облече обикновена кафява роба, подобно на останалите монаси, така че между тях вече нямаше разлика, ако не се смяташе необръснатата му глава. Чист, макар и поизносен, платът бе груб, твърде различен от коприната, която бе свикнал да носи, драскаше кожата му и излъчваше необичаен мирис.

В небето изтрещя гръмотевица и няколко мига по-късно плисна дъжд, който заплющя по покривите и се струйна от дълбоките стрехи.