Началото

Четирийсет и втора глава

Няколко седмици по-късно, точно преди началото на зимата, в един мразовит ден Шигеру се връщаше у дома, когато усети, че някой го следи. Обърна се веднъж и забеляза фигура с шапка и къса връхна дреха. Не беше възможно да прецени дали е мъж или жена, макар че човекът не беше висок на ръст. Ускори крачка, готов да посегне към меча си. Пътят под нозете му бе заледен и хлъзгав. Почти несъзнателно се огледа за някакъв отрязък земя, където в случай на нужда щеше да е по-устойчив, но когато се обърна отново, тайнственият непознат бе изчезнал. При все това не можеше да се освободи от чувството, че макар и невидим, преследвачът му продължава да е някъде наоколо, даже си въобрази, че чува съвсем леки стъпки и долавя нечий притаен дъх.

— Кенджи, ти ли си? — попита той, тъй като понякога Лисугера му правеше същите номера, но отговор не последва. Леденият вятър се усили, свечеряваше се.

Обърна се, за да продължи към дома си, и в този миг почувства, че някой го подминава, даже усети едва доловимо ухание на жена.

— Муто Шизука! — възкликна той. — Знам, че си ти. Покажи се!

Отново никакъв отговор. Той повтори, вече с раздразнение:

— Покажи се!

Иззад ъгъла се появиха двама мъже, които бутаха количка, пълна с кестени. Те се втренчиха в него слисани.

— Владетелю Шигеру! Какво има?

— Нищо — отвърна той. — Всичко е наред. Прибирам се у дома.

Ще решат, че съм откачил.

— Не просто Земеделеца, а Шантавия земеделец — измърмори той, стигайки до портата на майчината си къща, убеден, че двамата ще се отправят към най-близката странноприемница и ще почнат да го одумват.

Щом го видяха, кучетата се надигнаха и замахаха с опашки.

— Някой да е влизал? — викна той към стражите.

— Не, господарю — отвърна единият.

Чийо каза същото, когато излезе да го посрещне. Той обиколи всички стаи една по една, но вътре нямаше никой. При все това беше убеден, че продължава да усеща едва доловимия непознат мирис. Изкъпа се, хапна разсеяно, обзет от неловкото съзнание за собствената си уязвимост по отношение на Племето. В храната му можеше да има отрова; изневиделица можеше да изскочи кинжал; към окото му със свръхестествена сила можеха да бъдат изплюти остри игли; можеше да умре още преди да го е разбрал!

На влизане в къщата си беше свалил меча. Сега нареди на Чийо да му го донесе; сложи го на пода до себе си, а после, след като се нахрани, го мушна в пояса си и отиде в стаята, където обикновено вечер четеше и пишеше. Ичиро си беше легнал рано, тъй като страдаше от силна настинка. Чийо вече бе отнесла там два мангала с дървени въглища, но въздухът все още бе тъй студен, че можеше да види собствения си дъх.

И още нечий. Мъничко, едва доловимо облаче, на равнището на коленете.

— Муто — рече той и извади меча си.

Тя се появи от нищото — в един миг стаята бе празна, после въздухът затрептя и в следващия тя вече бе коленичила на пода пред него. Макар че бе виждал Кенджи да прави същото, пак се усети замаян, все едно самата реалност се бе изкривила. Пое дълбоко въздух.

— Владетелю Отори.

Тя сведе чело доземи и остана така, със спуснати върху лицето коси, които откриваха крехкия й врат.

Ако я бе срещнал на улицата, в гората, ако стоеше права или вървеше — във всяко друго положение освен това — щеше да се бие с нея и да сложи край на живота й, за да я накаже за нейното двуличие и за предателството й. Но никога не бе убивал жена, нито невъоръжен човек — макар че едва ли бе обикновена жена, тя изглеждаше невъоръжена; освен това идеята да пролее кръв в собствената си къща го отвращаваше. А и бе разпалила любопитството му — сега виждаше със собствените си очи онова, което бе видял баща му — жена от Племето, която изчезва и се появява отново по собствена воля. Защо бе дошла при него по този начин, поставяйки се, както изглежда, в негова власт? И какво би могъл да научи от нея?

Седна с кръстосани нозе и остави меча до себе си.

— Изправи се — рече той. — Защо си дошла?

— Има много неща, за които искам да говоря с теб — отвърна тя, когато се изправи, гледайки го право в очите. — Дойдох тук, защото къщата ти е безопасна — тук няма шпиони, нито членове на Племето. Всички в домакинството са ти предани… както и повечето жители на Хаги.

— Чичо ти ли те изпрати? — попита той.

Тя кимна.

— Част от възложените ми задачи са от него. Ще ти кажа първо неговите новини. Има неблагоприятно развитие, което според него трябва да знаеш. Преди две седмици е било извършено покушение срещу Ийда Садаму.

— Какво е станало? Вероятно опитът се е провалил? Кой стои зад него?

— Ти нямаш нищо общо с него, така ли?

— Заподозрян ли съм?

— Неуспелият убиец е бил от семейството на жена ти — от Янаги.

Шигеру си спомни лудия, който бе изникнал от гората, и тутакси предположи, че е бил същият човек.

— Очевидно е искал да отмъсти за унищожението на клана — продължи Шизука. — Двамата с чичо предполагаме, че е действал сам, тласкан от гняв или отчаяние. Опитът му е бил твърде нескопосан — причакал Ийда на пътя, по който владетелят се връщал в Инуяма за зимата. Изобщо не успял да се добере до него. Заловили го жив и го изтезавали пет дни, но той не казал нищо друго, освен че е последният Янаги. Бил воин, но Ийда го лишил от всички привилегии… накрая свършил на крепостната стена. Ийда веднага решил, че е бил на служба при теб. Произшествието възобновило всичките му подозрения и сега възнамерява да изиска някакво обезщетение от Отори.

— Нямам нищо общо с това! — възкликна Шигеру, възмутен, че го свързват с този безразсъден акт, за който не бе и чул. — Как може да ми се търси отговорност?

— Мнозина биха се радвали да убият Ийда, но той винаги ще вижда зад подобни опити твоята ръка. Освен това още нещо насочва подозренията към теб — Китано Масаджи е докладвал, че същият човек е разговарял с теб, след като си напуснал Мисуми. Твърди, че си му дал някаква тайна заповед или знак.

— Мислех, че е луд и се опитах да попреча на Китано да го убие!

— Сериозна грешка! Той е избягал от хората на Китано и е отишъл право на междуградския път между Кушимото и Инуяма, за да нападне Ийда. Съветът на чичо ми е да бъдеш много благоразумен. Не напускай Средната провинция и ако е възможно, стой в Хаги.

— Аз пътувам единствено за селскостопански проучвания и религиозни задължения — рече Шигеру. — А зимата слага край и на двата вида дейности — той махна към пособията за писане и сандъците със свитъци, които изпълваха стаята. — Тук си имам предостатъчно работа, докато дойде пролетта — Шигеру отправи към нея своята открита усмивка, но когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с горчивина. — Можеш да предадеш това на чичо си… и на Ийда, разбира се.

— Ти все още си ми ядосан — рече тя. — Трябва да говорим и за това. Когато предадох теб и мъжа, когото обичам — бащата на моите синове — действах по заповед на семейството си. От гледна точка на Племето изпълнявах своя дълг. Това не е най-ужасното ми деяние, извършено по тяхно нареждане. Въпреки това се срамувам много и моля да ми простиш.

— Как мога да ти простя? — попита той, като се опитваше да овладее гнева си. — Предателството и смъртта на баща ми, на моя най-добър приятел, на хилядите воини; загубата на положението ми… и то след като си дала дума на мен и Араи Дайичи, че можем да ти имаме доверие.

Лицето й бе пребледняло, очите — непроницаеми.

— Повярвай ми, мъртвите не ми дават покой. Затова искам да поправя грешката си.

— Ти сигурно ме мислиш за глупак. Да не би да очакваш да ти се доверя отново и да ти кажа, че ти прощавам, за да облекча угризенията на съвестта ти? С каква цел? Аз се оттеглих от политиката. Нямам други интереси, освен това да се занимавам със земеделие в собственото си имение и да изпълнявам духовните си задължения. Миналото си е минало. Твоите угризения не могат да променят изхода на битката, нито да съживят мъртвите.

— Няма да се браня от твоето презрение и недоверие, тъй като заслужавам и двете. Просто те моля да видиш нещата от гледната точка на една жена от Племето, която сега иска да ти помогне.

— Знам, че си съвършена актриса — рече той. — Просто надмина себе си в това представление.

Вече се канеше да й нареди да напусне или да повика стражите и да им заповяда да я изхвърлят, да сложат край на живота й. Тя протегна ръце към него с дланите нагоре. Той видя необичайните линии, които се спускаха отвесно от пръстите към китката, все едно разсичаха дланите й надве. Втренчи се в тях, опитвайки се да си спомни… нещо, което баща му беше казал за онази жена Кикута.

— Владетелю Отори, как да те убедя да ми повярваш?

Той откъсна поглед от ръцете й и се взря в лицето й. Не беше възможно да прецени дали е искрена. Няколко мига не каза нищо, полагайки усилия да овладее гнева си, да прецени опасностите и преимуществата за себе си в това внезапно ново развитие. За миг си помисли с тъга за младия Янаги, за болката и униженията му. Извърна се и попита рязко:

— Какво означават тези линии върху ръцете ти?

Тя сведе поглед към дланите си.

— Някои от нас, които имат кръв на Кикута, носят този белег. Смята се, че са знак за големи способности. Чичо ми споменавал ли ти е за тях?

— Ако искам да науча повече за фамилията Кикута, би ли ми помогнала? — попита той и отново се взря в лицето й.

Тя за пореден път го погледна право в очите.

— Ще ти кажа всичко, което пожелаеш.

— Сигурна ли си, че ти е позволено?

— Сега действам самостоятелно. Прехвърлям верността си от Племето към владетеля Отори.

— Защо? — той не й повярва.

— Искам да предложа някакво обезщетение за миналото. Видяла съм жестокостта на Тохан в действие. В Племето ни възпитават да не правим разлика между добро и зло, между благородство и низост. Имаме други грижи — личното ни оцеляване, натрупване на собствена власт и богатства. Никога не съм имала право на собствен избор. Винаги съм вършила онова, което ми е било заповядано. Покорството е чертата, която се цени най-високо в Племето. Но откакто родих синовете си, се чувствам различно. Нещо се случи… не мога да ти кажа точно какво, но то ме потресе дълбоко. Накара ме да осъзная, че предпочитам синовете ми да живеят в света на владетеля Отори, не в този на Ийда Садаму.

— Много трогателно! И твърде нереално, тъй като моят свят изчезна завинаги!

— Ако искрено си вярвал, че е така, щеше да си мъртъв — рече тя тихо. — Фактът, че продължаваш да живееш, ми говори, че твоят свят може да бъде възстановен и че в това е надеждата ти. Араи също продължава да се надява, че това може да стане. Нека работим заедно за тази цел.

Той се взря в нея, видя, че погледът й все още е вперен в лицето му, и после извърна очи. Нощта ставаше все по-студена, той усещаше ледения въздух върху страните си. Придвижи се леко към мангала.

— Кълна се в живота на децата си — рече тя. — Дошла съм при теб не по заповед на Племето, на Ийда, на чичовците ти или на някой друг. Е, Кенджи ми каза да дойда, но не знае защо му се подчиних с радост — и тъй като Шигеру остана безмълвен, тя продължи: — Араи не е единствен сред Сейшуу, който се надява да види Ийда свален от власт. Владетелката Маруяма сигурно също го желае. Особено откакто Ийда е поискал идната година дъщеря й да бъде пратена като заложница в Инуяма.

— И владетелката Маруяма ли е заподозряна?

— Не колкото теб. Но и тя е била в Мисуми. Двамата сте разговаряли, може би на някакъв таен език, смята Китано. А Ийда се надява да държи владението й под контрол или чрез брак, или със сила. Сега прегрупира армията си, но би се възползвал от всякаква възможност да пристъпи към действие под предлог за предателство.

Шигеру въздъхна дълбоко.

— Опитваш ли се да ми кажеш нещо за владетелката Маруяма?

— Владетелю Шигеру, конярят Бунта ми докладва всичко. Само на мен. Това е доказателство за верността ми към теб. Бунта ми каза за първата ви среща, а после и за втората.

Ето от какво се бе страхувал през цялото време. Бяха ги наблюдавали — в Племето знаеха, Ийда знаеше. Не беше способен да изрече нито дума, мускулите и кръвта му се бяха смразили.

— Никога не съм говорила за това… до този момент — рече Шизука. — Никой друг не знае — тя замълча и после добави: — Не бива да се срещате повече. Стана прекалено опасно. Тъй като Бунта докладва само на мен, успях да го запазя в тайна, но няма да мога да го правя още дълго. А щом дъщерята на владетелката Маруяма отиде в Инуяма като заложница, не бива и да си пишете.

Вече й вярваше, че казва истината. Внезапно осъзна колко много се нуждае от човек като нея с всичките й умения на Племето, с дългогодишната й връзка с Араи и роднинството й с Муто Кенджи. Появата й бе неочакван ход, който също като в го откриваше цяла нова игра.

— Има неща около Кикута, които искам да установя — той дръпна писалището към себе си, извади мастилницата и каза: — Има нужда от вода. Изчакай тук. Ще донеса вино. Искаш ли нещо за ядене?

Тя поклати глава. Той стана и отиде до вратата, отвори я и прекоси другата стая на път за кухнята. Чийо клюмаше край огнището. Той й каза да сгрее малко вино и после да си ляга.

Тя взе да се извинява.

— Владетелят Отори има посетител? Не знаех.

— Не се тревожи — рече той. — Аз ще отнеса виното.

В погледа й проблесна разбиране.

— Посетителят ти е жена? Браво, браво. Никой няма да те безпокои, аз ще се погрижа!

Той не я поправи, но се усмихна на себе си, когато се върна, носейки малък керамичен съд и чаши.

— Опасявам се, че според Чийо ти си тук с някаква любовна цел — каза той, поставяйки подноса на пода.

Шизука напълни чашата му, после той нейната.

— В някой друг живот може би. Има различни видове любов — каза тя почти кокетно. — Да пием за любовта в приятелството.

Той неволно се замисли над странностите в своя живот, колко невероятно бе, че сега седи тук с тази жена от Племето и вдига с нея наздравица за приятелството. Виното бе топло и ароматно и той усети как по вените му плъзва неговото ободрително послание. Сипа водата в малката съдина с форма на риба и приготви мастилото. После взе четчицата.

— Разкажи ми за Племето.

Тя пое дълбоко въздух.

— Не бива никога да говориш за това, нито дума на никого. Ако в Племето разберат, ще ме убият. Знам, че чичо ми се е сприятелил с теб. Той пък съвсем не трябва да разбира какво правя.

— Би трябвало да знаеш, че мога да пазя тайна — отвърна Шигеру.

— Смятам, че си най-притворният човек извън Племето, когото познавам — заяви през смях Шизука и побърза да добави: — Това е комплимент!

Той наля още вино. Вече беше поизстинало.

— Работим на групи и в мрежи — рече тя, а той се зае да записва подробностите. — Всеки общува само с този, който стои непосредствено над него в йерархията, на членовете не им е позволено да обсъждат помежду си важни дела. Децата ни се обучават на този ред и той става наша втора природа. Информацията тече само в една посока — нагоре, към главата на фамилията.

— Кикута и Муто?

— Това са двете водещи фамилии, които се предполага да са равни, но понастоящем Кикута са по-силни. Аз съм и от двете. Баща ми беше Муто… той почина, когато бях дете… а майка ми е Кикута.

— Майка ти е Кикута? Кога е родена?

— Тази година става на четирийсет.

Преди четиридесет години… възможно ли е тя да е детето на баща му? Само ако Шигемори или Шизука бяха сбъркали годините. Беше напълно възможно — повечето хора не знаеха точно кога са родени… често се променяха имена, дати.

— Мога да ти донеса описания на родословията — рече Шизука. — Кръвните връзки са много важни за Племето — предпочитаме да водим подробни архиви за това кой за кого се жени и кой съюз какви умения предава на децата си. Защо се интересуваш точно от Кикута?

— Мисля, че може би имам полубрат сред тях — рече той и за първи път сподели тайната на баща си с друг човек.

— Невероятно — рече тя, когато той свърши. — Никога не съм чувала дори мълва за нещо подобно.

— Значи не смяташ, че се е родило такова дете?

— Ако е истина, то майката вероятно е успяла да скрие факта, че бащата не е от Племето.

— Можеш ли да установиш дали е така? Без да го разкриваш пред другиго?

— Ще се опитам — тя се усмихна. — Струва ми се толкова странно да имаш роднина сред Кикута.

— А Бунта — и той ли ти е роднина?

— Не, той е от фамилията Имаи. Повечето им мъже работят като коняри и слуги, както и Кудо. Петата фамилия — Курода — е някъде по средата — те притежават много от специалните умения на Племето — сигурна съм, че Кенджи ти е показал някои от тях, — както и една характерна практичност, която ги прави изключителни наемни убийци. Най-търсеният в момента е Курода Шинтаро, понастоящем нает от Тохан.

— Някой се опита да ме убие преди три години — каза Шигеру. — Хора от Племето ли бяха?

— Единият да, останалите са били Тохан, предрешени като воини без господари. Всъщност Ийда платил щедро на фамилията Кикута за този опит и побеснял, когато се оказал неуспешен. Оттогава Кенджи е заповядал на Муто да те оставят на мира. Той има известно влияние и в другите фамилии, но не и сред Кикута.

— Защо Кенджи ме е взел под крилото си? Понякога имам чувството, че съм неговото опитомено животно.

Шизука се усмихна.

— Има го и това. Кенджи е необикновен човек — изключително талантлив, но самотник. Скоро ще оглави фамилията Муто — той на практика и сега е глава на семейството, тъй като никой не смее да му се противопостави. Твоето приятелство го интригува и ласкае. Смята, че ти му принадлежиш — твърди, че ти е спасил живота, макар че никога не ми е разказал какво точно се е случило. Възхищава ти се повече, отколкото на всеки друг. Вярвам, че е искрено привързан към теб. Но трябва да те предупредя — неговата преданост винаги ще бъде преди всичко към фамилията Муто и към Племето.

— Имаш ли начин да пращаш съобщения в Маруяма?

— Сега бих могла да взема едно, но както ти казах, двамата с владетелката Маруяма не бива повече да се опитвате да си пишете.

— Опитът за убийство е бедствие за нас — рече той, позволявайки си този път да изрази чувствата си. — Надявахме се идната година да поискаме разрешение за брак.

— Не си го и помисляйте — отвърна Шизука. — Това ще вбеси Ийда и ще засили подозренията му.

Изглежда, бе спечелил едно преимущество само за да загуби онова, което желаеше най-много, бе направил крачка напред само за да бъде запокитен две назад.

— Какво мога да й пиша? — попита той. — Единствено „сбогом завинаги“!

— Не се отчайвай — рече тя. — Продължавай да чакаш търпеливо. Знам, че това е най-голямата ти сила. Ийда ще бъде свален от власт, ние ще продължим борбата си срещу него.

— Става късно. Къде ще спиш тази нощ?

— Ще отида в къщата на Муто, където е пивоварната.

— Ела утре, дотогава ще съм приготвил писмото.

— Владетелю Отори.

Двамата излязоха заедно в притихналата градина. Звездите мъждукаха върху камъните около декоративните езера, където вече се образуваше лед. Канеше се да викне на стражите да отворят портите, но тя го спря. Даде му знак да мълчи и скочи във въздуха, изчезвайки върху керемидения покрив на зида.

Той прекара по-голямата част от нощта, пишейки на Наоми: разказа й за случилото се с Муто Шизука, изрази тъгата си за съдбата на дъщеря й и дълбоката си любов към нея, предупреди я, че може да минат години, преди да е в състояние да й пише отново, и я помоли при никакви обстоятелства да не се опитва да се свързва с него. Завърши с думите на Шизука: Не се отчайвай. Трябва да бъдем търпеливи.

Седмица по-късно заваля силен сняг за облекчение на Шигеру, който се опасяваше, че след опита за покушение Ийда ще възобнови исканията си Такеши да бъде пратен в Инуяма. Сега това щеше да бъде отложено поне до пролетта. Нямаше значение, че снегът затвори и пътищата за пратениците, тъй като знаеше, че повече няма да получи писмо от Наоми.

През четвъртия месец на следващата година пристигна вест, че Мори Юсуке се е споминал на голямата земя. Донесе я един капитан на кораб, който достави и последния подарък на Юсуке за Шигеру — жребец от степите на изтока. Конят пристигна измършавял и унил, изтощен от пътуването. При все това и Шигеру, и Такеши видяха нещо в него. Такеши се погрижи конят да бъде хранен добре и когато животното възстанови част от силите си, го изведе сред наводнените ливади заедно с кобилите. Макар и слаб, жребецът бе добре сложен, по-висок и с по-дълги крака от конете на Отори. Опашката и гривата му първоначално бяха заплетени и сплъстени, но след като ги разресаха, се струйнаха гъсти и копринени. Старият жребец бе умрял предишната година и новият бързо възприе кобилите като своя черда, похапваше ги, командваше ги и ги оплождаше. Шигеру повери отглеждането на конете на Такеши. Хироки — единственият оцелял син от семейството на коневъда — беше зает със своите задължения в светилището, но често обсъждаше конете с Такеши, тъй като беше съхранил фамилния интерес към тях, а и двамата с Такеши бяха връстници. Бяха изминали десет години от битката с камъни, в която Юта — братът на Хироки — бе умрял, десет години, откакто Хироки бе посветен на светилището на речното божество.

Когато на другата пролет жребчетата се родиха, едното от тях явно принадлежеше към бледосивата порода с черна грива, така ценена от Отори. Такеши му даде името Раку. Другото жребче беше черно и приличаше на Карасу и Кю — конете на Шигеру, а третото — невзрачен доралия — се оказа най-интелигентният и сговорчив кон, който Такеши познаваше.