Началото

Четирийсет и шеста глава

Шигеру прекарваше дните си в надзираване на своето имение — засаждането на сусама наистина се бе оказало успешно начинание — а вечерите си — в пресяване на информацията, която Шизука му бе предоставила за Племето. Чийо отдавна бе решила, че тя е жена от квартала на удоволствията и одобряваше появата й с цялото си сърце, като в същото време оценяваше необходимостта от това посещенията й да бъдат запазени в тайна, особено от майката на Шигеру, и се грижеше никой да не ги безпокои.

Години наред Шигеру се превъплъщаваше в различни личности, които нямаха нищо общо една с друга, и всяка от тях съществуваше тайно от останалите. Той разви вкус към измамата, целият му живот представляваше низ от преструвки, игра, в която знаеше, че участва с нюх и умения. Трагичните обстоятелства в живота му го бяха закалили — не го бяха направили по-малко състрадателен към останалите, а по-скоро към самия него, и го бяха довели до безпристрастие по отношение на собствената му същност, което му вдъхваше чувство за свобода. В природата му нямаше и следа от самосъжаление. Много хора желаеха смъртта му, но той не се поддаваше на тяхната зла воля, нито се заразяваше от тяхната омраза. Приемаше живота с цялото си сърце и се наслаждаваше на всички негови радости. Можеше да се каже, че съдбата се бе отнесла безмилостно с него, но той не се чувстваше нейна жертва. По-скоро беше признателен за живота си и за всичко, което бе научил от него. Помнеше какво му бе казал Мацуда след поражението: Ще разбереш какво те прави истински мъж.

Това бе по-тежка битка от Яегахара, но тя не бе завършила с погром.

— Мисля, че намерих твоя племенник Кикута.

Шизука едва го изчака да я поздрави и да я въведе на безопасно място вътре в къщата, преди да му прошепне новината. Беше към края на шестия месец. Той не беше очаквал посетители през време на проливните дъждове, но сега, когато бяха вече към края си, се надяваше, че тя ще дойде.

— Много време мина! — каза той, удивен от удоволствието, което изпита, че я вижда, смаян от думите й. Тя самата трепереше от вълнение.

— Тревожех се за теб — продължи той. — Толкова месеци никаква вест, а и Кенджи не се е появявал тази година.

— Владетелю Шигеру, не мисля, че ще мога да дойда отново. Опасявам се, че някой ме следи. Дойдох само защото тази новина е толкова важна. И защото бях в Маруяма.

— Тя добре ли е?

— Сега да, но миналата година… след вашата среща в Тераяма…

Нямаше нужда да му обяснява. Всеки път, когато се видеха, той се страхуваше, че ще чуе именно това.

— Не! — възкликна той.

Усети как по челото му избива пот. Пред очите му заиграха черни кръгове. Гласът на Шизука му прозвуча някъде отдалеч.

— Моли те да й простиш.

— Аз трябва да я помоля за прошка! Бремето на този труден избор, цялото страдание, всичко е понесла сама! Аз дори не съм разбрал! — изпита ярост, която не го бе завладявала от години. — Трябва да убия Ийда! — възкликна той. — Или да умра. Не можем да продължаваме да живеем по този начин.

— Затова дойдох да ти кажа за момчето. Мисля, че е твой племенник и син на Исаму.

— Кой е Исаму? — попита Шигеру.

— Разказах ти за него. Неговата майка наистина е работела в крепостта, когато баща ти е бил млад. Сигурно тя е била негова любовница. Била е омъжена за братовчед от фамилията Кикута. Исаму, който се е родил в първата година от брака им, притежавал невероятни умения на Племето, но го е напуснал. Никой не си го позволява. И после умрял, но никой не казва защо. Мисля, че е убит от Племето — това е обичайното наказание за непокорство.

— Което очаква и теб? — попита Шигеру, удивен за пореден път от нейното безстрашие.

— Ако някога ме разкрият! Затова не мога повече да идвам при теб. И бездруго не мисля, че има още какво да ти кажа. Вече разполагаш със своите записки. Никой външен не е знаел за Племето колкото теб. Но сега сред Скритите на изток се е появило онова момче. Селото се казва Мино. По външност приличал на Отори и притежавал ръцете на Кикута — може да е само син на Исаму.

— Моят племенник! — възкликна Шигеру с удивление. — Не мога да го оставя там!

— В никакъв случай, трябва да отидеш и да го прибереш. Ако от Племето научат за него, със сигурност ще се опитат да го вземат, а ако не го сторят, той може да бъде убит от Ийда, който е твърдо решен да изтреби всички Скрити в своите владения.

Шигеру си спомни мъжа и децата, подложени на изтезания от Тохан, които бе видял със собствените си очи, и усети, че го побиват тръпки на ужас.

— А и кой знае, може да е наследил уменията на баща си — добави Шизука.

— И да стане нашият убиец?

Тя кимна и двамата впериха един в друг изпълнени с въодушевление погледи. Шигеру изпита желание да я вземе в обятията си; беше нещо повече от благодарност, осъзна той, когато желанието за нея го изпълни. Видя нещо в изражението й и разбра, че трябва само да протегне ръка и тя ще му се отдаде; че и двамата го искат еднакво силно; че никой от тях няма да го спомене повече и че няма да е предателство, а просто разпознаване на непреодолима потребност. Заля го страстно желание… за женско тяло, за женско ухание… за ръцете й, косите й… тя щеше да го избави от самотата и скръбта. Щеше да сподели с него въодушевлението и надеждите му.

Никой от двамата не помръдна. Мигът отмина. Шизука каза:

— Това е другата причина, поради която не бива да идвам повече. Ставаме си твърде близки… знаеш какво имам предвид.

Той кимна безмълвно.

— Иди в Мино. Тръгни колкото се може по-скоро.

— Никога няма да мога да изразя признателността си за всичко, което направи за мен — рече Шигеру с официален тон, зад който се опитваше да скрие вълнението си. — Задължен съм ти завинаги.

— Рискувах живота си за теб — рече Шизука. — Моля те само добре да използваш полученото.

След като тя си тръгна, Шигеру отиде да седне за малко в градината. Въздухът бе влажен и горещ, не помръдваше нито лист. От време на време се чуваше плясък на някоя риба. Жужаха цикади. Той си даде сметка, че сърцето му бие учестено не само от внезапното и неосъществено желание, а и от вълнение и напрегнато очакване. Момчето бе фигурата в играта, създаваща нова възможност за атака, за непредвиден ход, който щеше да доведе до унищожението на врага. Но и нещо повече — момчето бе връзката между отделните пластове в неговия живот, средството, което ги откриваше един към друг и ги обединяваше. Беше внукът на владетеля Шигемори, най-близкият роднина на Шигеру след Такеши, неговия наследник. Беше синът на наемния убиец от Племето и притежаваше способности, които щяха да унищожат Ийда…

Не можеше да седи спокойно. Реши да изведе един от конете и да поязди; имаше нужда да усети ритъма на животното, докато обмисляше плановете си. Имаше нужда да сподели новината с някого; щеше да каже на Такеши.

Завари брат си в някогашните водни ливади на Мори заедно с жребците, които вече караха своето шесто лято. Такеши ги беше обяздил преди две години. Сега яздеше дорестия, който бе нарекъл Кури.

Шигеру му викна и Такеши препусна към него.

— Този кон е толкова умен! — възкликна той. — Ще ми се да изглеждаше по-добре.

Кури мръдна уши назад и Такеши се засмя.

— Виждаш ли, разбира всяка дума, която казваш. От него ще стане чудесен боен кон… само дето едва ли някога ще имам възможност да участвам в битка!

— Бърз ли е?

— Не колкото Раку — отвърна брат му и погледна с обич сивия кон с черната грива и опашка.

— Хайде да се състезаваме — предложи Шигеру. — Да видим може ли новата кръв да надвие старата.

Такеши се усмихна и очите му заблестяха, докато преместваше юздите и седлото на Раку. Харесваше този тип предизвикателства. Яздиха до края на ливадата и обърнаха конете. Такеши преброи от пет до едно и двата коня се втурнаха в галоп, възторжени заради отпуснатите юзди и окуражителните викове на техните ездачи. Шигеру не се интересуваше дали ще победи или не; вълнуваше го единствено чувството за освобождение, с което го изпълваше галопът, и сълзите, които вятърът отвяваше от очите му.

Раку финишира първи на една глава пред своя съперник, за удоволствие на Такеши. Кури не ги последва, но изгледа надпреварата с интерес. Такеши явно бе превъзмогнал безпокойството от миналото и сега Шигеру се гордееше със своя брат, впечатлен от красотата и поведението на конете. Обзет от внезапен порив, той рече:

— Ела довечера да хапнеш у нас. Мама ще се зарадва, а и аз имам да ти казвам нещо.

— Добре — отвърна Такеши, — стига да мога да се измъкна след вечеря.

Шигеру се засмя:

— Коя е тя?

— Тасе… много красиво момиче. Певица от Ямагата, в един дом за красавици. Има куп хубави приятелки, ако решиш да се запознаеш с някоя от тях!

— Ти познаваш толкова красиви жени — подразни го благо Шигеру. — Не мога да се запозная с всички.

— Тази е различна — отвърна Такеши. — Ще ми се да можех да се оженя за нея.

— Време ти е — рече Шигеру. — Вероятно това момиче не е подходящо за твоя съпруга, но ще се намери друга.

— Да, някоя избрана от Ийда Садаму, за да скрепи съюза ни с Тохан! Предпочитам да си остана ерген. Ти също не си се разбързал да се жениш, доколкото забелязвам.

— По подобни причини — отвърна Шигеру.

— Ийда започна твърде много да се разпорежда с живота ни — рече тихо Такеши. — Хайде да го убием!

— Точно за това искам да говорим.

Такеши въздъхна шумно.

— Най-накрая.

Яздиха заедно обратно до Хаги, разговаряйки за конете, и се разделиха при каменния мост — Такеши пое с тях обратно към конюшните на Мори, преди да отиде при майка си и брат си, а Шигеру мина през града на път за къщата на майка си. Вълненията от предишните години в значителна степен се бяха уталожили — градът отново изглеждаше уреден и процъфтяващ, но Шигеру почти не забелязваше промените, нито поздравите, които му отправяха. Той мислеше за момчето в Мино.

Вечеря разсеяно, но майка му не забеляза, тъй като вниманието й бе обсебено от по-малкия й син. Чийо също много се зарадва на появата на Такеши и не преставаше да носи нови купички с любимите му ястия. Атмосферата беше празнична и всички пиха доста вино. Накрая Шигеру се извини с неотложни дела, за които трябваше да се погрижи, а Ичиро и Такеши тутакси му предложиха помощта си.

— Всъщност трябва да обсъдя някои въпроси с брат ми, докато е тук — рече Шигеру.

Ичиро с удоволствие остана, за да пийне още няколко чаши вино. Шигеру и Такеши се оттеглиха в задната стая, където се пазеха свитъците и архивите. Шигеру бързо разказа на брат си новината за техния племенник, а Такеши го изслуша с удивление и нарастващо вълнение.

— Ще дойда с теб! — възкликна той тутакси, щом чу намерението на Шигеру да открие момчето и да го доведе у дома. — Не бива да отиваш сам.

— Мога спокойно да тръгна сам, уж съм поел на поредното си пътуване. Вече всички са свикнали на странностите ми…

— Планирал си го от години — рече Такеши с възхищение. — Съжалявам, че някога се усъмних в теб.

— Замислях нещо. Но не знаех какво точно, до този момент! Трябваше да убедя всички, че съм слаб и безобиден. Това е главната ми защита. Ако тръгнем на път заедно, ще събудим подозренията на чичовците ни.

— Тогава да напуснем града поотделно и да се срещнем някъде. Аз ще отида в Цувано или Ямагата… уж съм тръгнал на някакво празненство. Тасе ще бъде моето извинение и прикритие. Всички знаят, че през повечето време поставям удоволствията над задълженията!

Шигеру се засмя.

— Съжалявам, че толкова пъти съм те хокал за поведението ти, без да си давам сметка, че е само за заблуда.

— Прощавам ти — отвърна Такеши. — Прощавам ти всичко, защото най-накрая ще постигнем своето отмъщение. Къде ще се срещнем? Къде изобщо се намира това селце?

Отвъд Инуяма, бе казала Шизука, в планината, на границата на Трите провинции. Шигеру никога не бе ходил толкова далече на изток. Братята проучиха картите, с които разполагаха, опитвайки се да се ориентират по отбелязаните в тях реки, пътища и планински хребети. Мино бе твърде маловажно селище и не фигурираше никъде. Шигеру прегледа и записките си, в които бе отразил получената от Шизука информация, но вероятно в Мино и околностите не живееха семейства на Племето, тъй като изобщо не бяха споменати.

— В планините зад Инуяма — взе да разсъждава Такеши. — Едно време познавахме добре областта около Чигава. Защо не се срещнем там, близо до пещерата, в която падна Ийда? Можем да се помолим на същите божества, които го бяха отвели на онова място, да ни направят услуга и да ни помогнат да довършим делото им.

Уговориха се да се срещнат няколко дни след Празника на звездната тъкачка. Такеши щеше да пристигне от Ямагата, а Шигеру щеше да поеме по северния път, пресичащ Яегахара.

— Сега трябва да отида при моята Тасе и да й съобщя радостната вест — рече Такеши. — Тя ще е много щастлива да отидем заедно в Ямагата. Отдавна иска да ме запознае със семейството си. А с теб ще се срещнем при Леговището на човекоядеца.

Шигеру искаше да тръгне незабавно, но докато се занимаваше с необходимите за пътуването приготовления, майка му се оплака, че не се чувства добре. Летните горещини често й влияеха и той не се разтревожи особено. Но после Чийо му каза, че наоколо върлувала опасна треска и че в Хаги вече имало множество смъртни случаи.

— Хората си отиват за няма и два дни — рече тя, обзета от лошо предчувствие. — Сутринта са си добре, вечерта изгарят в треска и до следващото утро вече са издъхнали.

Тя го подкани да тръгне незабавно, за да се предпази от зараза.

— Брат ми вече замина. Не мога да оставя майка ни да умре, без нито един от синовете й да е наблизо — отвърна той, изпълнен с тревога за нея и притеснен, че болестта й ще го забави.

— Да проводя ли вест на господаря Такеши? — попита Чийо.

— Предупреди го да не се връща — нареди Шигеру. — Няма смисъл да се излага на опасност от зараза.

Същата нощ двама от слугите в къщата починаха, а на следното утро прислужницата на майка му ги последва в отвъдното. Когато Шигеру влезе в стаята на майка си, видя, че и тя си отива. Щом й заговори, тя отвори очи и той дори си помисли, че може да му отвърне; майка му се намръщи леко, а после прошепна:

— Кажи на Такеши… — но не можа да довърши.

Два дни по-късно се спомина. Ден след това той усети, че гибелта се спуска и над него — връхлетя го жестоко главоболие, не можеше да хапне нищо.

Докато стане време за погребението на майка му, Шигеру вече беше в несвяст, изгаряше от треска, измъчван от ужасни халюцинации, които ставаха още по-непоносими заради притеснението му, че закъснява и Такеши ще отиде при Леговището на човекоядеца, а Шигеру няма да е там.

Чийо почти не се отделяше от леглото му, грижеше се за него както в детските му години. Понякога на прага идваха свещеници и редяха песнопения. Чийо палеше тамян и вареше горчиви настойки, прати да повикат една баячка и не спираше да реди заклинания. Когато започна да се съвзема, той си спомни риданията й до леглото си, сълзите й, които сякаш не секнаха през цялата нощ, докато двамата бяха сами в борбата със смъртта и всички условности помежду им бяха изчезнали.

— Не биваше да плачеш толкова много — рече й той. — Заклинанията ти подействаха. Оздравях — беше се почувствал достатъчно добре, за да се изкъпе, и седеше в лека памучна роба, тъй като все още беше много горещо, на верандата, докато стаята на горния етаж, където бе прекарал толкова дни в борба с болестта, се почистваше и проветряваше.

Чийо беше донесла чай и плодове; радваше се, че той вече е добре, но очите й все още бяха зачервени и подпухнали. Погледна го и не можа да се сдържи. Той осъзна, че скръбта й е за нещо друго, и усети, че го пронизва страх.

— Какво се е случило?

— Прощавай… — гласът й секна и тя избухна в ридания. — Ще ти пратя Ичиро.

Шигеру зачака своя някогашен учител с нарастващ страх. Изражението му не го успокои — и той като Чийо бе съсипан от скръб. Но гласът му бе твърд, а той самият говореше с обичайното за него самообладание, без да се опитва да отклони удара или да го смекчи.

— Господарят Такеши е мъртъв. Пристигна писмо от Мацуда Шинген. Умрял е в Ямагата и е погребан в Тераяма.

През ума на Шигеру мина абсурдната мисъл: Значи не ме чака. Няма защо да се притеснявам. После вече не чуваше нищо, единствено шума на реката под градината. Имаше чувството, че водите й все повече се надигат и го обгръщат. Все пак беше загубил Такеши в мътните й дълбини. Сега единственото, което искаше, бе тези води да го погълнат и да го задушат. Чу дрезгави ридания и осъзна, че са неговите собствени, а в гърлото и гърдите си усети непоносима болка.

— От треската ли? Не му се е разминало?

Защо точно сега, когато вече се канеха да действат заедно? Защо тази напаст не бе взела него вместо брат му? Видя Такеши на гърба на Раку да препуска през ливадата, възторженото му изражение, когато спечели надбягването, сияещото му лице, преливащо от жизненост, вълнението, с което говореше за онова момиче — Тасе.

— Опасявам се, че не е това — рече Ичиро мрачно. — Никой не знае какво се е случило. Мацуда казва, че по тялото му имало множество рани.

— Бил е убит? — Шигеру почувства острието на меча в собствената си плът. — В Ямагата? Някой знаел ли е кой е? Предложено ли е обезщетение?

— Повярвай ми, опитах се да установя — рече Ичиро. — Но и да знае, никой не казва.

— Чичовците ми вероятно са уведомени. Каква беше реакцията им? Поискали ли са извинения, обяснения?

— Изразяват своите съболезнования — отвърна Ичиро. — Изпратиха писма.

— Трябва да отида при тях — Шигеру се опита да стане, но установи, че тялото му отказва да се подчинява. Трепереше така, все едно треската го бе връхлетяла повторно.

— Още не си добре — рече Ичиро с необичайна нежност. — Не се изправяй срещу тях сега. Изчакай няколко дни, докато се оправиш и възвърнеш самообладанието си.

Шигеру знаеше, че Ичиро е прав, но болката от чакането, след като не знаеше как е умрял Такеши, нито какъв ще бъде отговорът на клана Отори, за него бе непоносима. Дните на скръб и траур се точеха мъчително. Той не можеше да проумее тази жестокост на съдбата, която го бе дарила с племенник, а му бе отнела любимия брат.

Ако някой знае, това ще е Кенджи, помисли си той и писа на своя приятел, след което изпрати писмото по Муто Юзуру. Опита се да лекува скръбта с ярост. Ако чичовците му не направеха нищо, щеше да се наложи той самият да отмъсти за смъртта на своя брат и да накаже неговите убийци и техния господар. Но липсата на всякаква информация го парализираше, не му позволяваше да действа. Копнееше дните на треската да се върнат, защото колкото и да бяха мъчителни, те бяха по-поносими от тази ужасна, безсилна скръб. Смяташе, че отчаянието не му е присъщо, но сега неговият мрак застрашаваше да го погълне. Когато заспиваше, сънуваше Такеши като дете в реката. Гмурваше се многократно, но бледите крайници на брат му се изплъзваха от ръцете му и тялото му изчезваше, отнесено от течението.

Когато беше буден, не можеше да повярва, че Такеши е мъртъв. Чуваше стъпките му, гласа му, виждаше силуета му навсякъде. Такеши сякаш бе въплътен във всеки предмет в тази къща, във всяка вещ. Беше седял там, беше пил от онази купичка, беше си играл с това сламено конче като дете. Всеки ъгъл от градината пазеше следите му, както и улицата, речният бряг, целият град.

Търсейки някаква дейност, която да го разсее, той си помисли, че е добре да провери конете, след като Такеши вече го нямаше, за да се грижи за тях, и завари Мори Хироки, който се бе заел да ги наглежда. Те си пасяха невъзмутимо. Шигеру с облекчение видя сивия кон с черна грива и опашка — Раку, който винаги щеше да му напомня за брат му, както и черния кон от същата кобила като неговия собствен — Кю.

— Къде е дорестият? — попита той Хироки.

— Такеши го взе — отвърна момчето. — Пошегува се, че Раку твърде много се познавал, а Кури бил по-добро прикритие.

— Значи повече няма да го видим — рече Шигеру. — И да е оцелял, някой вече го е откраднал.

— Жалко. Такъв умен кон! А и Такеши го беше научил на много неща! — без да откъсва поглед от конете, Хироки добави: — Смъртта му е ужасна загуба.

— Толкова много от нас вече ги няма — рече Шигеру. Толкова много от момчетата, които бяха участвали в битките с камъни.

Две седмици по-късно, когато бе започнал да възвръща физическите си сили, пристигна Чийо и каза, че е дошъл пратеник от Ямагата.

— Казах му да ми даде писмото, но той твърди, че ще го връчи единствено на вас. Рекох му, че владетелят Отори не приема коняри, но той не иска да си тръгне.

— Каза ли си името?

— Курода или нещо подобно.

— Прати ми го — рече Шигеру. — Донеси вино и се погрижи никой да не ни безпокои.

Мъжът влезе в стаята, коленичи пред него и го поздрави. Гласът му бе на неук човек, диалектът — този на Ямагата. Чийо бе права — той имаше вид на коняр, може би на бивш войник пешак, с белег от някогашна рана над китката на лявата ръка, но Шигеру знаеше, че е от Племето, знаеше, че под дрехите си има татуировки в стила на Курода, както му бе обяснила Шизука, без съмнение умееше да става невидим и да се превъплъщава до неузнаваемост.

— Муто Кенджи ви праща поздрави — рече Курода. — Написал ви е писмо — той измъкна от пазвата си един свитък и му го подаде. Шигеру го разгърна и позна печата — старовремския начин, по който се изписваше „лисугер“.

— Предаде ми и всичко, което бе успял да установи. От своя страна аз също вече разполагах с някои подробности — добави Курода с непроницаемо изражение и безизразен глас. — Щом свършите да четете, можете да ми зададете въпроси.

— Ти там ли беше? — попита незабавно Шигеру.

— В Ямагата. Научих за произшествието почти веднага, но чак няколко дни по-късно стана ясно, че убитият е господарят Такеши. Бил облечен в одежди за път, всички, които го съпровождали, намерили смъртта си вътре в къщата. Изглежда, Тохан са я обградили и са я подпалили. Вашият брат успял да избяга от пламъците, но бил посечен отвън.

Шигеру започна да чете писмото със сковано лице, оставил другите въпроси за по-късно, когато щеше да е в състояние да говори, без да се разплаче. Щом свърши, в стаята настъпи тежко мълчание. Цикадите жужаха, реката отвън ромолеше, отдръпвайки водите си. Накрая Шигеру заяви спокойно и безпристрастно:

— Кенджи пише, че по-рано имало някаква схватка пред една от странноприемниците?

— Група нисши войници на Тохан го предизвиквали и оскърбявали. Той самият не бил пиян, но всички останали се наливали от доста време. Тохан често действат по този начин в Ямагата — перчат се из града, държат се като завоеватели и всеки път завършват с хули към клана Отори… и — простете — най-вече към владетеля Шигеру. Господарят Такеши търпял, докато му било възможно, но накрая неизбежно се стигнало до бой — шестима или седмина срещу един. След като господарят Такеши убил двама от тях, останалите избягали… — той замълча за момент. — Изглежда, е бил истински майстор на меча.

— Да — рече Шигеру отривисто, спомняйки си силата и елегантността, с които младежът боравеше с оръжието.

— Върнал се в къщата, където бил отседнал… заедно с едно момиче, много красиво, едва седемнайсетгодишно… певица.

— Предполагам, че и тя е мъртва?

— Да, както и цялото й семейство. Тохан твърдели, че са от Скритите, но всички в Ямагата знаят, че това не е истина.

— Сигурно ли е, че войниците са били от Тохан?

— Носели герба с тройния дъбов лист и пристигнали от Инуяма. Забранили на всички да местят тялото на господаря Такеши… всъщност никой не знаел, че това е той, но някакъв търговец от Хаги, който бил по работа в Ямагата, го познал. Веднага разгласил вестта, отишъл лично в крепостта и поискал да му предадат тялото. Това лято горещините са големи. Господарят Такеши трябвало да бъде погребан. Търговецът незабавно откарал тялото в Тераяма. Естествено, убийците били ужасени — те нямали представа, че са убили брата на владетеля Отори. Предали се на владетеля в крепостта, умолявайки единствено да им бъде позволено сами да сложат край на живота си, но владетелят ги посъветвал да се върнат в Инуяма и лично да уведомят Ийда за станалото.

— И Ийда ги е наказал?

— Нищо подобно. Както се разбра, приел вестта с нескрито задоволство — Курода се поколеба. — Не желая да оскърбявам владетеля Отори…

— Държа да знам какво е казал.

— Точните му думи били: Един Отори по-малко, за когото да се тревожим. Жалко, че не е бил брат му. Не само че не ги наказал, ами ги удостоил със специалното си благоволение — Курода стисна устни и се втренчи в пода.

Гняв, подобен на разтопен метал, заля вътрешностите му. Той го посрещна с охота, защото лумналата ненавист тутакси пресуши сълзите му и погълна мъката му. Яростта сега щеше да го крепи… яростта и копнежът за отмъщение.

Поведението на чичовците му с нищо не допринесе за потушаването на гнева му. Те изразиха своите искрени съболезнования за смъртта на Такеши и на майка му, както и дълбоката си загриженост за здравето му. Когато Шигеру настоя да разбере как възнамеряват да реагират на случилото се и кога ще поискат от Ийда извинения и обезщетение, те първо проявиха уклончивост, а после и непреклонност. Нямаше да бъдат предявени искания. Смъртта на Такеши била злополука. Не било редно да се търси отговорност от владетеля Ийда.

— Излишно е да ти напомняме за безразсъдството на брат ти. Нали все се замесваше в разни свади — заяви Шоичи.

— Като по-малък — отвърна Шигеру. — Повечето младежи правят такива грешки — и наистина Йошитоми — големият син на Масахиро — наскоро се бе забъркал в една жестока битка в града, която бе коствала живота на две момчета. — Убеден съм, че Такеши вече бе улегнал.

— Може и да си прав — рече Масахиро с осезаема неискреност. — Уви, така и няма да разберем. Нека мъртвите почиват в мир.

— Да ти призная, Шигеру — подхвана Шоичи, като наблюдаваше внимателно своя племенник, — вече вървят преговори за официален съюз с Тохан. Готови сме да приемем узаконяването на настоящите граници и да подкрепим Тохан в техните действия за разширяването им на запад.

— Никога не бива да сключваме такъв съюз — заяви незабавно Шигеру. — Ако Тохан се установят и на запад, ще ни обградят изцяло. Следващата им стъпка ще е да погълнат онова, което е останало от Средната провинция. Сейшуу са нашата защита срещу една подобна заплаха.

— Ийда възнамерява да се справи със Сейшуу — ако е възможно, посредством брак, ако ли не — чрез война — Масахиро се засмя, все едно подобна перспектива го изпълваше с искрено задоволство.

— Та кой на запад го заплашва с война? Той вижда врагове навсякъде!

— Ти беше болен и не си съвсем наясно с последните събития — отвърна Шоичи благо.

— Владетелят Шигеру трябва да се замисли за нов брак — отбеляза Масахиро в явен опит да смени темата. — След като си се оттеглил от политическата сцена, трябва да се насладиш напълно на своя природосъобразен живот. Нека ти намерим съпруга.

— Нямам желание да се женя повторно — отвърна Шигеру.

— При все това брат ми е прав — рече Шоичи. — Трябва да се радваш на живота и да възстановиш здравето си. Тръгни на някакво пътуване, полюбувай се на планинския пейзаж, посети някое светилище, събери още древни предания — той се усмихна към брат си и Шигеру видя присмеха в очите им.

— Ще отида в Тераяма на гроба на брат ми.

— Малко е рано за това — рече Шоичи. — Още не бива да ходиш там. Но можеш да поемеш към Източната провинция.