Началото

Двайсет и седма глава

Навсякъде из Трите провинции падна сняг, който застла земята с бяла пелена, отрупа горите с тежките цветове на зимата, приглуши звуците, замаскира багрите и сложи край на всякакви дейности на открито — от земеделски, та до военни.

Валя и над Инуяма, където Ийда Садаму замисляше своите пролетни набези; над храма в Тераяма, където Отори Такеши негодуваше срещу жестокия студ и суровата дисциплина; над Маруяма, където владетелката Наоми разбра, че очаква второ дете; над равнината Яегахара, където дири оставяха единствено вълци и лисици; над Кушимото, където Мое — съпругата на Шигеру — отказваше да отговаря на въпросите на своята майка за брака и внуците, слушаше опасенията на баща си относно предстоящата война и се надяваше тя наистина да започне и съпругът й да бъде убит в нея, тъй като не виждаше друго достойно бягство от своя брак.

Снегът изпълни Акане с радост, тъй като щеше да задържи Шигеру в Хаги, а съпругата му — в Кушимото. Тя обичаше зимата, въпреки студа и несгодите — обичаше гледката на покритите със сняг покриви, на ледените висулки, окичили стрехите, на заледените клони, гравирани филигранно върху бледото зимно небе. Баните в горещия извор бяха още по-приятни, когато въздухът бе леден, а снегът се топеше по кожата и косите. А какво можеше да носи по-голяма наслада от топлината, струяща от тялото на нейния любовник в една студена нощ под купищата завивки, когато снегът се сипе тъй силно, че той няма как да се прибере у дома?

Радваше се, че Мое бе далече, че нямаше признаци за сдобряване помежду им и — което бе по-важно — за дете. Колкото повече време минаваше след сватбата им, без съпругата да забременее, разсъждаваше тя, толкова повече нарастваха нейните шансове да й бъде позволено да зачене. Тъй като Шигеру трябваше да има наследници, които да продължат рода му и да обезпечат стабилността на клана, трябваше добре да прецени времето, да се окаже бременна в точния момент и после да му роди син.

Когато времето позволяваше, тя отиваше да види стареца, носеше му дървени въглища и подплатени дрехи, горещ бульон и чай. И тайно отнасяше в дома си дарове, които получаваше в замяна — изсушени корени, наподобяващи наполовина оформен зародиш, сухи листа и семена с тръпчив вкус, плетеници от човешки коси — все талисмани, които да й помогнат да плени любовта на Шигеру и да закрилят детето, което трябваше да се роди от нея.

Макар и по различни причини, Акане споделяше нетърпението на Шигеру да види как владетелите Шоичи и Масахиро напускат града, затова бе обзета от разочарование и гняв, когато заминаването им бе осуетено от първите снегове. Масахиро не я бе търсил повторно, но тя си даваше сметка, че я държи под око и че рано или късно ще изиска нова плата за проявеното от него снизхождение към семейството на Хаято.

Това нейно безпокойство се подсилваше от някаква неясна промяна в отношението на Шигеру. Нямаше признаци, че талисманите действат… в интерес на истината, даже по-скоро беше обратното. Казваше си, че най-вероятно причината се крие в неговата прекомерна ангажираност с мисли за политика и война, че не може да очаква от него да си остане онова страстно момче, което бе на ръба да се влюби в нея. Той все още се радваше на нейната компания, продължаваше да бъде страстен в постелята, но тя знаеше, че не е влюбен в нея въпреки всичките талисмани, с които се бе опитала да го привърже към себе си. Посещаваше я често — Кийошиге бе далече в Чигава, владетелят Ирие — все още на юг, Такеши — в Тераяма, поради което му бяха останали малцина другари — и макар че двамата си разговаряха както винаги, тя усещаше, че той крие нещо и все повече се отдалечава от нея. Не смяташе, че някога ще й се случи отново да го види разплакан.

Техните отношения се установиха такива, каквито трябваше да бъдат — тя нямаше от какво да се оплаче; беше ги приела, знаейки какво ще се случи. Никой не я беше насилвал или принуждавал, при все това тя се бе надявала на много повече и сега тази нова хладина в отношението на Шигеру разпали любовта й към него. Беше си казала, че никога няма да допусне тази грешка да се влюби, но се улавяше, че е обладана от нуждата да го има, от желанието да зачене негово дете, от копнеж по неговата любов. Не смееше да изрази чувствата си, нито отново да говори пред него за ревност. Когато не беше с нея, тя го желаеше до степен, в която изпитваше почти физическа болка; когато бяха заедно, мисълта, че ще си тръгне, бе така болезнена, все едно й изтръгваха ръката. При все това не даваше външен израз на чувствата си, като си повтаряше, че трябва да се радва на онова, което й се дава, че в сравнение с мнозина други тя има невероятен късмет. Нямаше съмнение, че това за него бе удобна уговорка; тя му носеше голямо удоволствие на много ниска цена и почти без болка. Но той бе наследникът на клана, а тя — никоя, не дори и дъщеря на воин. Нима светът не бе уреден за удобство и наслада на мъжете? От време на време посещаваше Харуна, за да си го напомня. Харуна й връщаше визитите и веднъж отведе у тях вдовицата на Хаято и синовете му да благодарят на Акане. Момчетата бяха интелигентни и красиви. Тя си помисли, че ще бъдат добри и мили като своя баща. Заинтересува се как преживяват и прати дарове на семейството. Беше спасила живота им… в известен смисъл бяха станали нейни деца.

Поне веднъж седмично ходеше на каменния мост да оставя приношения на своя баща и да слуша гласа му в ледените води, когато приливът нахлуваше между сводовете. В един мрачен следобед, когато светлината бързо гаснеше, тя слезе от своя паланкин и отиде в средата на моста. Прислужницата й я следваше с червен чадър, тъй като прехвърчаха снежинки.

Приливът не позволяваше върху повърхността на реката да се образува лед, но земята по брега бе замръзнала, а тръстиките бяха вкочанени и покрити със скреж. Някой бе положил пред камъка зимни портокали, които също бяха замръзнали, потънали в заскрежения сняг, а по ярката им повърхност блестяха малки ледени частици, които просветваха в падащия здрач.

Тя взе от прислужницата стъкленица вино, сипа в една чаша, отля няколко капки на земята и останалото изпи. Вятърът откъм реката насълзи очите й и тя си позволи да поплаче няколко мига за баща си, за себе си — всеки от тях в своя затвор.

Неволно си помисли за картината, която представляваше — червения чадър, самотната жена, свела глава в скръбта си, — и й се прииска да можеше Шигеру да я види отнякъде, без тя да знае.

След като плесна с ръце и се поклони на духа на баща си, тя осъзна, че от отсрещната страна на моста някой я наблюдава. По улиците имаше малцина минувачи, които бързаха да се приберат вкъщи преди падането на нощта, свели глави да се предпазят от снега, който се бе усилил. Един-двама хвърлиха поглед към Акане и я поздравиха почтително, но никой от тях не спря, с изключение на този мъж.

Докато тя вървеше обратно към паланкина си, той прекоси улицата и пое редом с нея в тези последни няколко крачки. Тя спря и го погледна открито — не знаеше името му, но позна в него един от васалите на Масахиро. Усети как пулсът й заби учестено в гърлото и слепоочията, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

— Госпожице Акане — рече мъжът, — владетелят Масахиро ви праща своите поздрави.

— Нямам какво да му кажа — отвърна тя припряно.

— Той има молба към вас. Нареди ми да ви дам ето това.

Мъжът измъкна от ръкава си малък пакет, увит в плат в мораво и слонова кост. Тя се поколеба за миг, после го взе бързо и го подаде на прислужницата си. Мъжът се поклони и се отдалечи.

— Да побързаме към къщи — рече Акане. — Стана много студено — тя наистина бе премръзнала.

Докато се приберат, нощта вече бе паднала. Вятърът шумолеше в клоните на боровете, а откъм брега долиташе глухото стенание на вълните. Внезапно Акане почувства, че й призлява от зимата, от неспирния сняг и от студа. Плъзна бърз поглед по безцветната градина. Може би поне сливата щеше да е с цвят? Но клоните бяха все още тъмни и единствената белота по тях бе от сняг и скреж. Побърза да влезе в къщата, като вървешком викна на прислужницата да донесе мангали и още лампи. Копнееше за топлина и светлина, за слънце, багри и цветя.

Когато се постопли, поиска от момичето да й донесе пакетчето от Масахиро. Развърза възела и махна обвивката от коприна. Вътре имаше ветрило — беше виждала подобни в заведението на Харуна. Беше изящно изрисувано — от едната страна жена в пролетна роба съзерцаваше цветове от глициния; от другата — робата се бе разтворила и свлякла; тази сцена вече не бе толкова деликатна.

Не беше стъписана от ветрилото — картината бе красива и приятно еротична като настроение. По друго време щеше да бъде въодушевена от този подарък. Художникът бе много известен и произведенията му предизвикваха всеобщо възхищение; ветрилата се колекционираха с ентусиазъм, тъй като бяха изключително скъпи. Не беше дар, който би искала да получи от мъж като Масахиро, но нямаше волята да го върне или да го хвърли. Уви го отново и нареди на прислужницата да го сложи в килера. Неволно си помисли, че един ден може и да има нужда от подобни съкровища, когато омръзне на Шигеру или пък ако той умре…

После взе писмото, което съпровождаше подаръка.

Масахиро пишеше в обичайния за случая стил — питаше я за здравето й, изразяваше желание да получи вести от нея, споделяше неудоволствието си от студеното време и тревогата за децата си заради върлуващите болести, споделяше надежда за скорошно виждане и поднасяше своите смирени и сърдечни почитания към племенника си. Тя нареди на прислужницата да изнесе мангала с дървени въглища в градината и като се уви в мека кожена роба, скъса писмото и го пусна късче по късче в пламъците. Градината изглеждаше изпълнена с тъга и призраци; върху дима се сипеше влажен сняг. Акане се почувства като обсебена — от своя мъртъв любовник и от собственото си магьосничество. Талисманите, с които бе затворила утробата на Мое, лежаха на няколко крачки от нея, заровени в замръзналата земя. Хаято също лежеше в студената пръст заедно с децата, които навремето можеха да имат заедно.

Дори след като писмото бе превърнато в пепел, която трудно можеше да се различи в топящия се сняг, тя чувстваше как неговите завоалирани лицемерни фрази се увиват около сърцето й.

Какво всъщност искаше владетелят Масахиро? Наистина ли той и брат му възнамеряваха да заемат мястото на Шигеру? Или действията му бяха просто на зложелателен и любопитен човек, който, лишен от действителна власт, обича да играе тези злобни игри? Не й беше трудно да изтълкува посланието му — смисълът на споменатите „вести“ и „деца“ бе пределно ясен. Щеше й се да не бе срещала момчетата — техните лица с гладка детска кожа и ясни очи изникваха пред очите й, не по-малко настоятелни от призрака на баща им. Бяха проникнали в сърцето й и тя вече не можеше да ги пожертва.

Питаше се дали трябва да каже на Шигеру за изискванията на чичо му, но се страхуваше твърде много да не развали доброто мнение, което той имаше за нея… или още по-лошо — да не загуби самия него; ако започнеше да я подозира, че го шпионира или че го излага по какъвто и да било начин, несъмнено щеше да престане да я посещава, а точно сега неговата любов и нужда от нея все повече намаляваха… Щеше да се посрами пред целия град и никога нямаше да се съвземе. Трябва да продължа тази игра и с двамата, помисли си тя. Не може да е чак толкова трудно, в края на краищата те са просто мъже.

Когато се върна в стаята, цялата трепереше и дълго време не можа да се стопли.

През цялата зима пращаше на Масахиро откъслечни сведения, които според нея щяха да поддържат интереса му. Някои от тях измисляше сама, други се основаваха на чутото от Шигеру. Нищо, смяташе тя, не бе от особена важност.