Началото

Двайсет и осма глава

Муто Шизука прекара зимата в южния град Кумамото заедно с Араи Дайичи — най-големия син на главата на клана. Имаше възможност да бъде призната за официална любовница на Араи, той като според мълвата той бе тъй влюбен в нея, че не би й отказал нищо, но под своята енергична, очарователна външност Шизука бе потайна — както по природа, така и по възпитание и обучение, затова предпочиташе да запази връзката им в тайна.

Баща й се бе споминал, когато бе дванайсетгодишна, и майка й живееше у роднини в Кумамото — в семейство на търговци с фамилията Кикута, които Араи знаеше най-вече като лихвари. Баща й бе най-големият син в семейство от Ямагата, чиято фамилия бе Муто. Шизука бе много близка с роднините си, пишеше им почти всяка седмица и често им пращаше дарове. Разказваше на Араи истории за тази фамилия, извезвайки ги с топлина и хумор, като го забавляваше с техните дребни вражди и недомислици, докато накрая той вече имаше чувството, че живее сред тях. Онова, което не знаеше, бе, че Кикута и Муто са двете най-влиятелни фамилии в Племето.

Като повечето представители от класата на воините, Араи знаеше твърде малко за другите касти, които изграждаха обществото на Трите провинции. Земеделци и селяни обработваха земята и снабдяваха семействата на воините с ориз и други насъщни продукти; обикновено те бяха твърде лесни за управление, тъй като не притежаваха нито бойни умения, нито особена смелост. Понякога гладът ги изпълваше с достатъчно отчаяние, за да се разбунтуват, но в същото време отнемаше силите им и размириците обикновено биваха потушавани без трудности. Търговците бяха още по-презрени от селяните, тъй като живееха и дебелееха от труда на другите, но с всеки сезон, изглежда, важността им нарастваше, тъй като произвеждаха хранителни продукти, вино, масло и соев пастет, а също и множество луксозни стоки, добавящи към радостите от живота — елегантни дрехи, покрити с черен лак кутии и чинии, ветрила и купи; освен това внасяха скъпи и екзотични вещи от голямата земя или от далечни острови на юг — подправки за готвене, билки за лекове, варак и златна нишка, багрила, парфюми и тамян.

Араи бе чувствен мъж с ненаситен апетит към всичко, което предлагаше животът, и достатъчно добър вкус, за да изисква най-доброто. Той знаеше за Племето — беше чувал да говорят за тях — но ги смяташе за някакъв вид гилдия, нищо повече. Шизука никога не му бе казвала, че е родена в Племето, че е роднина на господарите както от Муто, така и от Кикута, че е наследила множество техни умения и че е изпратена в Кумамото с тайна мисия.

По това време и двете фамилии бяха наети от Ийда Садаму като шпиони и поръчкови убийци. Чрез тях Ийда, твърдо решен да се разправи със своите традиционни врагове Отори и по-специално с човека, когото бе намразил повече от всеки друг в Трите провинции — Отори Шигеру, — държеше под строго наблюдение действията и намеренията на Сейшуу на запад.

В началото на пролетта Шизука поиска разрешението на своя господар да посети близките си в Ямагата. Тя можеше да го стори и без неговото позволение, но й бе по-удобно да помоли Араи и после да изрази своята признателност за проявеното от него великодушие. Заминаваше по молба на тамошните си роднини — имаше много да докладва на по-малкия брат на баща си — Муто Кенджи, който скоро щеше да оглави фамилията на мястото на дядо й, а и трябваше да обсъди с него един личен въпрос, който я изпълваше със смесица от радост и вълнение.

Пое по същия път, по който бе пътувала с Араи, когато двамата бяха отишли в Киби да се срещнат с Шигеру, но вече знаеше, че ще се върне по източния път през Хофу и Ногучи. Не беше запозната с целта на тази мисия, но подозираше, че става въпрос за някаква тайна размяна на информация между Ийда и фамилията Ногучи, нещо толкова секретно, че изискваше участието на най-опитния пратеник.

Тя отиде направо в главната къща на Муто в Ямагата, където бе посрещната сърдечно, и още преди да е успяла да измие прахта от нозете си, Сейко — съпругата на чичо й — рече:

— Кенджи иска да говори с теб колкото се може по-скоро. Ще му кажа, че си тук.

Шизука последва леля си във вътрешността на къщата, през магазина, където една ведра по-възрастна жена слагаше соев пастет в дървени съдини, а един слаб мъж работеше със сметало и пишеше сметки в някакъв свитък. Мирисът на ферментиращи зърна изпълваше цялата къща — тя си представи бъчвите в навесите отзад, затиснати с тежки обли камъни, за да изстискат есенцията от соевите зърна.

— Може ли само малко ориз? — попита Шизука. — От пътуването нещо ми призля; трябва да хапна, че да ми мине.

Сейко я погледна изпитателно и повдигна вежди.

— Имаш ли новини за нас?

Шизука се опита да се усмихне.

— Първо трябва да говоря с чичо.

— Да, разбира се. Ела и седни. Ще ти донеса храна и чай, а Кенджи ще дойде при теб след малко.

Чичо й бе двайсет и шест годишен, само осем години по-възрастен от нея. Като повечето членове на фамилията Муто беше с обикновена външност, среден на ръст, с измамно крехко телосложение. Успяваше да постигне мекота на излъчването си, даже приличаше на учен, беше в състояние да говори безкрайно за изкуство и философия, обичаше виното и жените, но никога не се напиваше и никога не се влюбваше явно, макар че според слуховете като млад бил омаян от жена лисица и по тази причина понякога му викаха Лисугера. От няколко години бе женен за Сейко, която също бе от фамилията Муто; имаха едно дете — момиче на около осем години на име Юки. Всички смятаха, че е голяма загуба, дето Кенджи няма повече деца — било то законни или не; без съмнение това не се дължеше на недостатъчна действеност от негова страна, даже възрастните жени от Племето мърмореха, че пилеел семето си твърде щедро; трябвало да се спре при една нива и да засява нея — Кенджи съсредоточаваше в себе си всички древни умения на Племето, и то в необичайно висока степен, заедно с не по-малко важни черти на характера като безпощадност и цинизъм, но по отношение на онези, които не биваше да се предават на идните поколения, бе считан за крайно неподходящ. Всички надежди бяха съсредоточени в Юки и тя бе разглезена, особено от своя баща, тъй като майка й не й угаждаше чак толкова. Момичето вече показваше признаци на голям талант, но бе твърдоглава и своенравна и Шизука знаеше за опасенията на родителите й, че няма да доживее да има собствени деца, а ще се срещне рано със смъртта заради собствената си безразсъдност или небрежност. Талантите бяха ненужни, ако не се съчетаваха с характера и не се направляваха с обучение.

Юки влетя тичешком с поднос в ръце.

— Внимателно, не тичай толкова! — възкликна Шизука и го пое от нея.

— Братовчедке! — извика момичето. — Добре дошла!

Лицето й бе изразително, с тъмни очи и плътни вежди. Не красиво, но изпълнено с живот и енергия. Косите й бяха гъсти и тя ги носеше сплетени на плитка.

— Мама каза, че си гладна. Точно правехме оризови кюфтета. Ето, заповядай. Това е със солена слива, а това — със сушен октопод.

Шизука коленичи и постави подноса на пода. Юки коленичи до нея, изчака с едва сдържано нетърпение Шизука да си вземе, след което грабна едно оризово кюфте и го натъпка в устата си. Почти веднага скочи отново на крака и обяви, че ще донесе чай, втурна се навън и се сблъска с майка си. Сейко едва успя да опази подноса, отрупан с чаши, остави го на пода и плесна дъщеря си.

— Отиди и кажи на баща си, че племенницата му е тук! — кресна й тя. — И върви както подобава на едно момиче!

После се обърна към Шизука.

— Подлудява ме. Понякога си мисля, че е обсебена. Естествено, баща й я разглезва. Искаше му се да има син и се държи с нея като с момче. Но тя няма да порасне и да стане мъж, нали? Ще бъде жена и трябва да знае как да се държи като такава. Чуй съвета ми, Шизука — ако имаш деца, гледай да са момчета!

— Де да можехме да избираме! — възкликна Шизука, без да се усмихва. Взе една купичка с чай и отпи.

— Разсадът може да се разрежда — отбеляза Сейко, имайки предвид обичайната сред селяните практика да оставят новородените да умрат, особено ако вече има твърде много момичета.

— Но всички деца на Племето са ценни — отвърна Шизука. — И момичетата, не само момчетата.

Тя почувства внезапен студ и се уплаши, че може да повърне. Преди година тук, в същата тази къща, Сейко й бе дала отвара от билки. Само при спомена за това всяка фибра в тялото й потръпна.

— Ако са талантливи. И покорни — въздъхна Сейко.

Те чуха стъпките на Юки, която топуркаше като пони през двора. Малкото момиче спря рязко и изу сандалите си върху дъските на верандата с подчертано благоприличие. Влезе в стаята, поклони се грациозно на Шизука и каза, като използваше официален език:

— Баща ми ще ви посети след малко.

— Ето — рече Сейко одобрително, — можеш да се държиш добре, когато пожелаеш. Бъди като своята братовчедка. Виж колко хубава изглежда Шизука, колко са елегантни дрехите й. Знаеш ли, тя е пленила с чара си сърцето на могъщ воин. Никога няма да предположиш, че притежава безпощадността и бойните умения на един мъж!

— Ще ми се да бях момче! — рече Юки на Шизука.

— Да ти кажа честно, и аз исках същото на твоята възраст — отвърна Шизука. — Но ако съдбата ни е да се родим в женско тяло, трябва да се възползваме от това по най-добрия начин. Бъди благодарна, че си родена в Племето. Ако се учиш и тренираш усилено, ще имаш по-добър живот от която и да е жена, принадлежаща към класата на воините. И ако си послушна и правиш точно каквото ти се казва.

— Това лято заминавам — обяви Юки с блестящи очи. — Отивам при баба и дядо, в тайното селище.

— Където ще ти се наложи да се държиш прилично — рече майка й. — Баща ти няма да бъде там, за да тичаш при него всеки път, когато не става твоята.

— Това ще я изгради като характер — рече Шизука, спомняйки си годините, които самата тя бе прекарала в Кагемура — тайното селище на Племето, разположено отвъд Ямагата — развивайки своите таланти и усвоявайки всички умения на Племето. — Предстои й голямо бъдеще.

Още докато изричаше тези думи, изпита желание да можеше да си ги върне обратно. Обзе я странно предчувствие, все едно предизвикваше съдбата. Изпита страх, че животът на Юки наистина ще е кратък.

— Внимавай! — рече тя, когато чу чичо й да се качва на верандата.

— Тя не знае значението на тази дума — измърмори недоволно Сейко, но хвана нежно Юки за ръката и преди да я изведе от стаята, я погали ласкаво. В този момент Шизука разбра, че въпреки постоянните упреци Сейко обича своята дъщеря също тъй силно като съпруга си.

— Добре дошла, Шизука, отдавна не сме се виждали — рече чичо й, изричайки формално обичайния поздрав. — Надявам се, че си добре.

Погледът му се плъзна по нея и тя доби усещането, че тутакси е разбрал всичко за нея. Тя го погледна по същия начин, с очи, тренирани да забелязват и най-малката промяна в израза и поведението, да тълкуват езика на тялото, което при Кенджи бе особено трудно, тъй като той бе невероятно вещ в преобразяването и превъплъщенията.

— По-добре да влезем вътре — рече той. — Там няма да ни чува и безпокои никой.

Във вътрешността на къщата, зад фалшива стена, която се задвижваше чрез завъртане на една от декоративните топки върху мертека32, се намираше скришна стая. Без всякакво усилие Кенджи премести стената встрани и щом влязоха, я дръпна обратно. Тя се върна на мястото си почти безшумно. Стаята бе тясна, светлината — мъждива. Кенджи седна на пода и кръстоса нозе, а тя коленичи срещу него. Той измъкна малко пакетче от пазвата си и го постави на пода.

— Това е изключително важен документ — рече той. — Току-що го донесох лично от Инуяма. Съдържа писмо от Садаму до Ногучи Масайоши. Не се предвижда да знам точното му съдържание, но, естествено, аз го отворих и прочетох. Трябва да го предадеш единствено и само на Курода Шинтаро. Той ще го препрати на владетеля Ногучи.

Шизука се поклони леко.

— Мога ли да знам какво е съобщението?

Той не й отвърна направо.

— Как са нещата между теб и Араи?

— Мисля, че ме обича — отвърна тя с приглушен глас. — Има ми пълно доверие.

— Много добре — отбеляза Кенджи. — Разбира се, никой не знаеше, че ще се случи така, когато те пратихме обратно в Кумамото, но нещата не можеха да се развият по-добре. Браво!

— Благодаря, чичо.

— А ти? Надявам се, че няма да си загубиш главата по него?

— Може и да има известна опасност — призна тя. — Не е възможно да не откликнеш, когато си обичана от такъв мъж.

Кенджи изсумтя пренебрежително.

— Внимавай. Араи може да ти стане враг така внезапно, както се е увлякъл по теб, особено ако се почувства измамен или оскърбен. Той е не по-малък глупак от всеки друг воин.

— Не, не е глупак — възрази тя. — Сприхав е и безразсъден, но има остър ум и е много смел.

— Е, този флирт с Отори Шигеру е вбесил Садаму. По-добре предупреди Араи да се разграничи от Отори и да направи ясно изявление, че подкрепя Тохан, иначе догодина по това време ще бъде лишен от собственост, ако все още е жив.

— Значи тази година Ийда ще нападне Отори?

— Всеки момент. Ще навлезе в източната част на Средната провинция веднага щом река Чигава се отдръпне… по мои изчисления до три-четири седмици. Твоят доклад миналата есен за срещите на Шигеру с Араи и владетелката Маруяма предоставиха на Садаму повода, от който се нуждаеше, за да нападне без предупреждение. Ще обяви, че Отори са го провокирали и че самите те са се готвели да нападнат Тохан. Всички знаят, че през последната година Шигеру събира войска — той потупа по пакетчето. — Сведенията ти накараха Садаму да се замисли за запада и юга. Първоначално се опита да спечели Ширакава с надеждата, че той ще осигури подслон за войска на Тохан, която да удари Шигеру в гръб, но Ширакава е колеблив и ще изчака, за да види накъде ще задуха вятърът, преди да вземе окончателно решение, а Ийда се нуждае от стабилен съюзник на юг. Затова и праща това писмо — Кенджи се усмихна почти весело, но в гласа му се долавяше нотка на съжаление. — Колко обичам предателството — рече той тихо. — Особено сред представителите на войнската класа, които вечно приказват за преданост и чест!

— Но според хората владетелят Шигеру бил честен и достоен човек. Ти срещал ли си го?

До този момент не бе виждала Кенджи притеснен. Чичо й се навъси и нетърпеливо се тупна по крака.

— Всъщност, да. В него има нещо… Е, няма смисъл да говорим за това.

— Аз дадох клетва на владетеля Отори, че няма да го предам, но го сторих — рече Шизука.

Искаше да каже още нещо, но не знаеше как да изрази чувствата си, дори не беше сигурна, че ги разбира. Даваше си сметка, че писмото, което лежеше до нея, обричаше Отори Шигеру на гибел, и не можеше да не се натъжи. Онова, което бе видяла в този млад мъж, й бе харесало. Хората го тачеха и тя познаваше мнозина както в Ямагата, така и в Чигава, които възлагаха на него своите надежди за безопасно и мирно съществуване. Техният живот щеше да бъде далеч по-окаян под гнета на Тохан.

Тя бе влязла в света на Шигеру и бе положила клетва пред него според законите на този свят. Той не биваше да знае, че тя е от Племето, чиито членове не се обвързваха с клетви и отговаряха единствено пред себе си. Вероятно предателството й не беше кой знае какво, но въпреки това тя се чувстваше неловко. Подчиняваше се на Племето, но ако имаше възможност да следва собствените си наклонности…

Кенджи я наблюдаваше внимателно.

— Не позволявай да бъдеш подмамена от воините — рече той. — Знам, че техните убеждения и начинът им на живот притежават известна привлекателност — всички тези приказки за чест и достойнство, за смелост и сила на духа; клановете, древните имения с гербовете, мечовете и героите — онези, които не са страхливци, са влюбени в смъртта.

— Живея сред тях по заповед на Племето — рече тя. — В известен смисъл съм длъжна да приема техните убеждения.

— Само да си даваш вид, че е така — поправи я Кенджи. — Преди всичко очакваме от теб да ни се подчиняваш безпрекословно.

— Разбира се — отвърна тя. — Чичо, това никога не е било под въпрос.

— Вярвам, че е така — рече той. — Но ти си още млада и се намираш в опасно положение. Знам, че притежаваш уменията да оцелееш, но само ако не намесваш емоции — той млъкна за момент и после продължи: — Особено ако си заченала от Араи.

Тя неволно трепна.

— Толкова ли е очевидно? Още не съм казала на никого, дори и на Араи. Мислех, че трябва да уведомя първо теб, в случай че…

Тя знаеше, че ако тази бременност не устройва Племето, щяха да я накарат да я прекрати, както вече го бяха правили. Леля й Сейко, подобно на всички жени от Племето, владееше куп начини за отърваване от нежеланите деца. Щяха незабавно да й дадат да пие нужната отвара и до вечерта детето нямаше да го има. Усети как мускулите на корема й се свиват от страх.

— Както ти е известно, обикновено не подкрепяме смесване на кръвта — рече Кенджи. — Но аз виждам редица предимства в запазването на това дете. То със сигурност ще скрепи връзката ти с Араи, дори когато страстта ви един към друг стихне… а това ще стане, ще стане, повярвай ми… но — което е по-важно — детето може да наследи твоите способности, а Племето има нужда от тях — той въздъхна. — Явно е, че бавно загиваме… всяка година се раждат все по-малко деца, а само шепа от тях притежават истински талант. Умират хора, които не можем да си позволим да губим… баща ти, Кикута Исаму… Исаму нямаше деца, баща ти и аз — само по едно… не бива да се отърваваме от повече деца, кръвта на Племето трябва да се съхрани. И в това дете, и в други. Араи ще се зарадва, Племето — също… стига да помниш на кого дължиш вярност и кому в края на краищата принадлежи детето.

— Щастлива съм — рече тя. — Наистина го искам.

За миг на лицето му се изписа обич и изражението му се смекчи.

— Кога ще се роди?

— В началото на десетия месец.

— Е, грижи се за себе си. След тази мисия ще се опитам да не те товаря с трудни задачи… освен обичайните разговори в леглото с твоя воин, които очевидно не са ти неприятни!

Шизука взе пакетчето от пода, мушна го в робата си и каза:

— Какво е станало с Исаму? Никой не говори за него.

— Мъртъв е — отвърна Кенджи кратко. — Това е всичко, което знам.

Тя разбра по тона му, че няма смисъл да пита повече. За момента реши повече да не се интересува от този въпрос, но нямаше да го забрави.

— Къде трябва да доставя писмото? — попита.

— Като стигнеш при Ногучи, можеш да отседнеш в странноприемницата близо до моста. Държи я фамилията Курода. Там ще те потърси Курода Шинтаро. Трябва да му го предадеш лично, само на него и на никой друг. Ето ти още една ужасна загуба. Шинтаро, най-надареният наемен убиец в Трите провинции, също няма деца.

Искаше й се да го попита за още неща, за точното съдържание на писмото, но реши, че е по-добре да не знае защо Ийда Садаму пише на владетеля Ногучи, нито какво му предлага. Щеше да се подчини на чичо си и да отнесе писмото, както й бе наредено, но неволно си спомни за братята Отори и за техния другар Мори Кийошиге, за нескритото възхищение, което бе видяла в очите им, и й дожаля за тях.

— Къде ще се състои тази битка? — попита Шизука.

— Най-вероятно в равнината Яегахара.