Началото

Деветнайсета глава

Шигеру вече идваше от крепостта всеки ден на свечеряване. Двамата ядяха и разговаряха или играеха на го26, което Шигеру бе усвоил още като дете и сега играеше доста прилично. Той се зае да научи Акане и тя бързо схвана правилата; осланяше се на интуицията си и започна да харесва заплетената и трудно достъпна същност на древната игра. Обикновено след като се любеха, той се връщаше в собственото си жилище; понякога оставаше при нея през цялата нощ. Правеше го рядко, тъй като именно тогава се чувстваше най-застрашен от евентуално влюбване в нея и от собствената си уязвимост — когато заспиваше в обятията й, а после се събуждаше през нощта и на разсъмване, за да се любят отново.

Обикновено когато оставаше да пренощува, после не се появяваше няколко дни. Винаги имаше важни неща, за които да се погрижи — искаше да държи под око границите, да посети Цувано с Китано Тадао, за да засили предаността на семейството, да надзирава прибирането на реколтата в имението на майка си на другия бряг на реката и все повече да навлиза в ежедневните дела на клана. През това време се опитваше да не мисли за нея, но не искаше да спи с друга и когато се връщаше, сърцето му блъскаше в гърдите от вълнение също като в първата им нощ.

Шигеру често посещаваше майка си в нейната къща до реката, за да й разкаже какви действия предприема за оризищата и горите, които й принадлежаха. Тя произхождаше от високопоставена фамилия — братята й бяха починали през няколко месеца, без да оставят деца; владението бе наследено от сестра им, за да стане впоследствие притежание на нейните синове. Крепостта притежаваше още много земи, но този имот бе особено скъп на Шигеру — той сякаш му принадлежеше лично и бе мястото, където можеше да приложи на практика наученото от писанията на Ейджиро, които все още пазеше. Майка му не каза нищо за посещенията му при Акане, макар че едва ли не знаеше за тях — Акане се бе постарала целият град да разбере за повишението й, както и за честта и престижа, които й носеше новото й положение. Но известно време след като къщата под боровете бе завършена, около средата на единайсетия месец, когато първите слани вече посребряваха стърнищата, владетелката Отори съобщи на Шигеру, че възнамерява да се премести в крепостта.

— Защо? — попита той удивен, тъй като тя често бе изразявала задоволство от топлината и удобствата на къщата в сравнение с крепостта през зимата.

— Чувствам, че е мой дълг да заема мястото си там и да се грижа за Такеши и теб, особено ако ще се жениш.

— Ще се женя?

Знаеше, разбира се, че това ще се случи рано или късно, но не беше уведомен за някаква твърда уговорка.

— Е, не незабавно, но следващата година ставаш на седемнайсет, а има много подходяща жена. Обсъждам това с Ичиро и владетеля Ирие. Те са разговаряли с баща ти и той е склонен да одобри този брак.

— Надявам се да е Отори — рече той. — Не искам съпругата ми да е избрана от Тохан.

Каза го почти на шега, но майка му издаде недоволно устни и отмести поглед, а когато заговори отново, гласът й бе приглушен:

— Разбира се, че е Отори… потомка на една от най-старите фамилии. И моя роднина — баща й е мой далечен братовчед. Съгласна съм с теб, че Тохан нямат право да решават за кого да се ожениш.

— Предполагам, че всички са съгласни с това.

— Твоите чичовци, опасявам се, са на мнение, че един политически брак може да предотврати предстоящи неприятности с Тохан. Очевидно Ийда имат предвид определено момиче.

— Изключено! — възкликна Шигеру. — Никога няма да взема за своя съпруга жена от Тохан, още по-малко пък избрана от Ийда.

— Владетелят Ирие ме предупреди, че ще реагираш така. Разбира се, аз трябва да следвам желанията на своя първороден син и тези на съпруга си. Но за да предотвратим всякакви недоразумения, годежът трябва да се състои, преди Ийда да отправят официално предложение. Така няма да имат основание да се правят на оскърбени.

— Ако това е желанието ти, ще се подчиня на теб и баща ми — отвърна Шигеру.

— Майка ти те ревнува от мен! — възкликна Акане, когато Шигеру й разказа за този разговор.

— Да ме ревнува от теб? Та тя дори не те е споменала!

— Страхува се от начина, по който мога да ти въздействам. Решава да се установи в крепостта, за да може да влияе върху избора на съпругата ти, а след брака — и върху самото момиче. Коя е тя впрочем?

— Някаква далечна роднина. Забравих да питам за името й.

— Предполагам, че винаги ще действаш с такова безразличие — рече Акане. — Наистина, жените от твоята класа имат окаян живот.

— Убеден съм, че ще я уважавам. Двамата ще имаме деца, разбира се.

Нощта бе студена и Акане бе наредила да сгреят оризово вино. Сега заръча да донесат нова стъкленица и напълни чашата му; в отговор той напълни нейната и тя я пресуши на един дъх.

— Нещо разстрои ли те? — попита той и й наля за пореден път.

— Какво ще стане, когато се ожениш?

— Предполагам, че уговорката ни ще си остане — той й се усмихна. — Ако искаш, разбира се. Ако ли не, тази къща остава за теб, стига да си благоразумна.

— Благоразумна? Какво означава това?

— Не мога да понеса мисълта да приемаш тук друг мъж — призна той, изненадан от внезапната болка, която изпита, щом си го представи.

— Сам виждаш, никой не е неуязвим за ревността, дори и воините! — възкликна Акане победоносно. — Изглежда, си се привързал към мен.

— Мисля, че го знаеш — отвърна той. — А ти обичаш ли ме дотолкова, че да ревнуваш от съпругата ми?

— Не се шегувай с ревността — рече тя и отпи отново. — Виждала съм жени, обезумели от ревност заради небрежното отношение на мъжете, в които са влюбени. Любовните връзки са просто развлечение за мъжете… за нас, жените, те са целият ни живот.

— Някога била ли си влюбена, Акане?

— Не, и не смятам да го допускам!

Тя видя как по лицето му за миг премина сянка на разочарование. Всички сме еднакви, помисли си тя. Искаме да бъдем обичани, но не и самите ние да отдаваме любовта си.

— А онзи мъж на име Хаято?

— Хаято беше много мил с мен, когато баща ми умря.

— Говорят, че бил направо обезумял от любов по теб.

— Бедният Хаято — въздъхна Акане. — Ако не бях привлякла вниманието ти, и досега щях да живея с него.

Виното развърза езика й и тя стана откровена, но видя, че това не му хареса, и съжали, че се е разприказвала.

— По-добре никой от нас да не се влюбва — рече Шигеру. В тона му отново прозвуча онази студенина, която я изпълваше със страх.

— Владетелю Шигеру, ти си млад, прости ми, че го изтъквам. Аз съм по-възрастна от теб… с три години. Предлагам да се договорим. Няма да се влюбваме, но ще се опитаме да не даваме на другия повод за ревност. Ти трябва да се ожениш, да имаш деца. Трябва да се отнасяш към съпругата си с нужната почит. Но аз също имам някои изисквания към теб и очаквам да ги уважиш.

Той бе учуден от нейната сериозност и се улови, че й се възхищава. Светлината от лампите подчертаваше скулите й — нещо от силата, която се излъчваше от лицето й, му напомняше за жената от Скритите, която бе разговаряла с него все едно му беше равна. Той не знаеше много за онова, което представляваше бракът — собствените му родители живееха отделно един от друг и почти не бе разговарял със съпругите на своите чичовци, уединени в жилищните си помещения навътре в крепостта заедно със своите приближени и слуги. Потърси в съзнанието си и други примери и внезапно си спомни за Отори Ейджиро и неговата съпруга — между тях имаше любов и уважение, жената и нейните дъщери бяха действали свободно и наравно с мъжете. Такова е влиянието на Маруяма, бе казал Ейджиро, и после му бе разказал за владетелката Наоми…

— За какво мислиш? — попита Акане, озадачена от дългото му мълчание.

— За брака, за онова, което се случва между мъжете и жените, за Маруяма, където според мълвата жените имали повече свобода.

— Маруяма ще има съдбата на всички други велики владения — рече Акане. — И Наоми ще бъде последната жена начело на клан.

— Ти си чувала за нея?

— Слушам какво си говорят мъжете, а те казват точно това. Нейният съпруг бил в близки отношения с Тохан, а те ненавиждали идеята жена да има правото да наследява.

— А в ответ Сейшуу ненавиждат ли Тохан? Достатъчно, за да влязат в съюз с Отори? Какво си чула за това?

Идеята за съюз със Сейшуу му хрумваше за първи път, но ако един брак можеше да го обезпечи, щеше да приеме.

— В заведението на Харуна мъжете бъбрят за какво ли не — каза Акане. — Но през половината време не знаят какви ги дрънкат. Повечето от тях никога не са напускали Средната провинция.

— Трябва да изпратим делегация до Маруяма или до Араи в Кумамото — рече замислено Шигеру, разсъждавайки на глас. — Опитай се да разбереш какво е същинското им мнение.

Акане не желаеше да разговаря за политика. Тя повика тихо прислужниците и когато те дойдоха да отнесат съдовете, им нареди да приготвят постелята. Шигеру бе страстен и отзивчив както винаги, но не остана при нея; каза й, че имал да обсъжда някакви дела с владетеля Ирие. След като го изпрати, Акане си легна отново. Беше станало още по-студено, вятърът откъм морето потракваше капаците и стенеше във всеки процеп на стените. Прииска й се да има мъж до себе си, който да я топли, спомни си за Хаято с известно съжаление и после с необичайна тревожност се замисли за бъдещето, което я очакваше. Мъжете наистина се влюбваха в своите съпруги, това не беше нещо необичайно, а и жената в едно семейство притежаваше куп преимущества пред жените за удоволствие. Бе казала на Шигеру, че има изисквания към него, но всъщност нямаше никакви — неговата съпруга щеше да му роди деца, той щеше да ги обича с цялата топлина на природата си и това несъмнено щеше да го накара да се влюби в тяхната майка. Не можеше да понесе мисълта за това. Той ще се влюби в мен, закле се мислено тя.

Не само защото се страхуваше да не бъде изоставена, без да може да си намери нов любовник — мисълта, че той ще е с друга жена, разяждаше сърцето й, независимо от разумните слова, които бе изрекла по-рано. После й мина през ума да отиде при стария свещеник и да подири от него някаква магия, която да направи съпругата му ялова и да накара Шигеру да я намрази.

Беше внимавала да не зачене — Харуна й предоставяше песари, които обезсилваха мъжкото семе, и отвари, ако се случеше кървенето й да закъснее. Знаеше достатъчно за ритъма на своето тяло, за да избягва дни, в които можеше да забременее. Но често си представяше как ражда дете от Шигеру — щеше да е момче, разбира се, невероятно красиво и смело. Неговият баща щеше да го обожава, щеше да го признае и дори да го осинови; той щеше да стане наследник на клана Отори… Ако я обичаше, Шигеру щеше да пожелае да я дари с дете. Мисълта за това я сгря. Тя се сгуши в завивките и потъна в сън.

Шигеру обсъди идеята за брак с Ирие, предлагайки по-тесен съюз с една от великите фамилии на Запада. Последваха разисквания със старейшините, с бащата на Шигеру и неговите чичовци. Междувременно майка му се премести в крепостта, обсеби най-добрите помещения във вътрешността за себе си и засегна своите снахи, които бяха принудени да се изнесат, за да освободят място за нея. По неуловим начин нейното присъствие промени равновесието между владетелите Отори и макар че Шигеру се отнасяше с неприязън към нейната намеса в личния му живот — тя успя да покаже недвусмислено, че не одобрява връзката му с Акане дори без да я споменава и често решаваше, че е жизненоважно да разговаря с него в края на деня, когато той имаше навика да отива в къщата под боровете — все пак й беше признателен за непримиримостта към всякакви опити за политика на отстъпки по отношение на Тохан и най-вече за какъвто и да било наложен от тях брак. Баща му, който понастоящем прекарваше повече време със съпругата си от когато и да било, постепенно изпадна под нейно влияние, започна да споделя възгледите й и да разчита повече на нейните съвети, отколкото на шаманите.

Чичовците му се противопоставиха на идеята за съюз със Сейшуу с доводите, че едно такова съглашение би оскърбило и разгневило Тохан — а и въобще, възразиха те, коя бе подходяща партия? Маруяма Наоми вече бе омъжена; фамилията Араи нямаше дъщери; Ширакава имаха момичета, но те бяха още малки. И така с компромис бе постигнато споразумение, точно както майка му бе споменала в самото начало, че най-добрата стратегия би била в скоро време да се уреди годеж за момиче от клана Отори с твърдението, че става въпрос за отдавнашна обвързаност.

Тя се казваше Янаги Мое — родителите й бяха близки роднини на владетелите Отори и на майката на Шигеру. Живееха в планинския град Кушимото и бяха горда, аскетична фамилия от едно време. Мое бе тяхното най-голямо дете и единствена дъщеря, възпитана във високо мнение за себе си, за семейството си и за предците си. Един брак с Отори бе в пълно съответствие с очакванията й, още повече че тя го възприемаше като нещо, което й се полага. Беше родена една година по-рано от Шигеру и на седемнайсет бе много дребна и крехка, очарователна и грациозна, сдържана по природа, прекомерно покровителствана и закриляна от семейството си, с твърде ограничени познания и интереси към света отвъд стените на къщата на родителите си. Обичаше да чете, пишеше сносна поезия и с удоволствие играеше на дама, макар че така и не усъвършенства уменията си в играта на шах или го. Беше добре обучена да надзирава поддържането на едно домакинство и знаеше как само с няколко думи да докара една прислужница до сълзи. Тайно не хранеше особено добри чувства към мъжете, тъй като имаше няколко по-малки братя, които напълно я бяха изместили от сърцето на майка й.

Годежът се състоя в Ямагата малко преди зимното слънцестоене, а сватбата — в Хаги през пролетта. Събитието бе ознаменувано с пищни тържества — на жителите на града бяха раздадени пари, оризови сладки и вино, песните и танците не стихваха до късно през нощта. Акане слушаше звуците от къщата си с натежало сърце. Забиваше нокти в дланите си, когато си помислеше за него, и си го представеше с булката му. Единственото й успокоение беше амулетът, който бе получила от стария свещеник. Той се бе засмял, когато бе чул желанието й, и бе вперил в нея сериозен, изпитателен поглед.

— Внимавай какво си пожелаваш, Акане. Ще се сбъдне, да знаеш!

За отплата го бе оставила да погали гърдите й, а сега амулетът лежеше заровен в градината заедно с изрязани нокти и кичур от косата на Шигеру, заедно с капчици нейна менструална кръв.

Не видя Шигеру цяла седмица и вече бе започнала да губи надежда, но когато накрая се появи след падането на нощта, придружен само от двама охранители, той тутакси я грабна в обятията си, без дори да чака да приготвят постелята, и я люби с настървено отчаяние, което тя не познаваше у него, но което незабавно разпали възбудата й. После го държа в прегръдките си, докато той плачеше — никога не го бе виждала да плаче — питайки се какво ли се бе случило, което до такава степен да накърни чувството му за собствено достойнство.

Щеше да е неделикатно да любопитства за причините за мъката му. Не каза почти нищо, поръча да донесат вино и му наля. Той бързо обърна няколко чаши една след друга и после възкликна рязко:

— Тя не може да се люби!

— Била е девица — отвърна Акане. — Тези неща искат време. Бъди търпелив.

— И още си е девица — засмя се той горчиво. — Не можах да проникна в нея. Всичко, което правех, й причиняваше болка… и даже ужас. Дърпаше се от мен… изобщо не ме желаеше. Мисля, че вече ме е намразила.

— Тя е твоя съпруга — рече Акане. — Не може да продължава да ти отказва — двамата трябва да имате деца — тя говореше спокойно и тихо, но вътрешно ликуваше. Ще позволя на старчето да впие устни в моите!, даде си дума тя.

— Изобщо не съм го очаквал — каза Шигеру. — Смятах, че мога да й доставя удоволствие, мислех, че ще е като теб!

Акане хвана ръката му и потърка пръсти във възглавничката на палеца му. Харесваше й усещането за мускул под кожата, силен и гъвкав от годините упражнения с меча.

— Какво да правя? — попита той. — Ясно е, че не съм й отнел девствеността.

— Прояви търпение — повтори Акане. — Ако отново нямаш успех, задължение на майка ти е да й даде напътствия. Без съмнение може да й покаже книги, да я успокои, че това е съвсем нормално. Ако всичко се провали, можеш да се откажеш от нея.

— Та да ми се смеят от тук до Инуяма?

— Порежи се и пръсни кръв по завивките — посъветва го Акане. — Ще бъде достатъчно, за да възпре клюките в крепостта. Така ще спечелиш време. Тя трябва да се влюби в теб.

Впери поглед в него, като недоумяваше как една жена с разсъдъка си може да се държи така, и мислено хулеше съдбата, направила негова съпруга Янаги Мое, а не нея. Ако аз бях омъжена за него, как само щях да го обичам! Щях да го направя щастлив, каза си тя.

Може би амулетът притежаваше по-голяма мощ, отколкото Акане бе предполагала; може би проявата на неговата уязвимост я бе размекнала, но изведнъж се улови, че е започнала да трепери, обзета от непонятен и непреодолим страх. На ръба съм, помисли си тя. Не бива да се провалям. Как само ще страдам, ако го допусна. И все пак защитните й сили изглеждаха тъй вяли и оскъдни, особено в сравнение с неговите потребности.

А нуждата му от нея ставаше все по-очевидна. Посещаваше я по-често и всеки път си тръгваше с неохота. Говореше малко за съпругата си, но тя знаеше, че отношенията им не са се подобрили. Понякога се чувстваше виновна за онова, което бе сторила, но впоследствие направо ликуваше, тъй като силата на чувствата между тях растеше.