Началото

Четирийсет и четвърта глава

След като дъщеря й Марико навърши седем години и бе изпратена в Инуяма като заложница, Маруяма Наоми пътуваше два пъти годишно до града на Ийда Садаму, понастоящем обявен за столица на Трите провинции. Случваше се, когато времето бе спокойно, тя да превъзмогне своя страх от морето и да пътува с кораб от Хофу; по-често поемаше по пътя през Ямагата и често спираше там за няколко дни, за да посети храма Тераяма, след което продължаваше по междуградския път до Инуяма. Яздеше на кон през собственото си владение до западната граница на Средната провинция, но оттам нататък пътуваше в паланкин, като внимаваше да се представя за крехка жена, неспособна да бъде заплаха за военачалника, който сега държеше дъщеря й и би я използвал по всякакъв начин, за да се сдобие с нейното владение и да установи контрол над запада. Ийда въоръжаваше и подготвяше все повече воини, като принуждаваше по-малките фамилии да преминат под негова власт или просто ги унищожаваше. Повечето от тях се подчиняваха, но с неохота; сред воини и земеделци срещу Ийда избухваха въстания, които предизвикваха още повече насилие и гонения и опасенията на Сейшуу нарастваха, че той ще завземе със сила онова, което няма как да получи чрез брак.

Ийда бе решил, че трябва винаги да я посреща лично при идванията й в Инуяма, да я обгражда с изключително внимание, да я обсипва с дарове, ласкателства и възхвали. Тя намираше ухажванията му за безвкусни, но не можеше да ги избегне, без да го засегне. Всеки път, когато виждаше своята дъщеря Марико, момичето бе пораснало. Приличаше на баща си и макар че не можеше да се нарече красива, притежаваше неговите благост и интелигентност и правеше всичко по силите си, за да спести на майка си болката. В присъствието на други хора изглеждаше примирена със съдбата си, но когато оставаше сама, плачеше беззвучно, полагаше усилия да владее чувствата си и молеше майка си за прошка. Тъгуваше за Маруяма, за по-мекия климат и за свободата, която бе познала в детството си. В Инуяма, макар че господарката Ийда се отнасяше мило с нея, също като останалите жени, тя живееше в женското крило и в неизменен страх от внезапните гневни изблици на военачалника и от грубостта на неговите васали.

Наоми се бе усъвършенствала в изкуството да скрива своите чувства, да изглежда отстъпчива и покорна, като в същото време всячески се стараеше да опази независимостта и автономията на своя клан и владение. Предпазливо и методично тя изграждаше мрежа от поддръжници в собствените си земи и в целия запад. Пътуваше много, от единия край на Трите провинции до другия, през пролетта и есента, обикновено с известна пищност, придружена от своя главен васал Сугита Харуки и поне още двайсетина воини, както и от компаньонката си Сачие и други жени, а от време на време без обичайната показност, само със Сачие и неколцина воини. Често нуждите на управлението налагаха Сугита да остава в Маруяма, където можеше да й служи най-добре.

Понякога Наоми пътуваше през Ширакава и Ногучи. Сестрата на майка й бе омъжена за владетеля Ширакава и двете жени се чувстваха здраво свързани не само заради роднинството си, но и чрез общата си съдба — и двете имаха дъщери, които бяха заложници. Каеде — най-голямата дъщеря на Ширакава — бе изпратена в крепостта на Ногучи, след като навърши седем години. Съществуваха опасения, че там не се държат добре с момичето — освен че бяха предатели, станали причина за поражението на Отори, Ногучи бяха известни със своята жестокост. Говореше се, че владетелят Ногучи се мъчел да впечатли Ийда, като се равнявал по него в проявите си на коравосърдечие. В годината, когато Марико навърши единайсет, Каеде — тринайсет (а Томасу в Мино — петнайсет), владетелката Маруяма посети крепостта и с безпокойство установи, че момичето на Ширакава не живее с останалите в женското крило. Когато попита за нея, отговорите, които получи, бяха уклончиви и дори пренебрежителни, което засили страховете й.

Сред охраната на крепостта забеляза Араи Дайичи — макар че баща му бе с влошено здраве в Кумамото, а Араи имаше трима по-малки братя, готови да оспорват правото му да наследи владението, той не бе получил разрешение да се завърне у дома; изглежда, щеше да загуби своето наследство поради отсъствието си, което бе наказанието на Ийда заради опитите на Араи девет години по-рано да направи съюз с Отори Шигеру преди битката при Яегахара.

Наоми бе отседнала в една от представителните къщи, собственост на Ногучи, която обаче се намираше отвъд крепостните стени. Вятърът бе мек и топъл, вишневите дръвчета в най-скоро време щяха да се обсипят с цветове. Тя бе неспокойна и почти трескава. Началото на пролетта я беше разстроило; самото съществуване й се струваше непоносимо. Спеше лошо, измъчвана от желание, обладана от копнеж по Шигеру, без да знае още колко би могла да продължава този половинчат живот. Сякаш цялата й женственост се бе изчерпала в това ощетено състояние — нито омъжена, нито свободна, черпеща упование единствено от оскъдни спомени. Понякога в мигове на най-мрачно отчаяние размишляваше дали да не жертва детето си в името на възможността да се омъжи за Шигеру; двамата щяха да се оттеглят в Маруяма и да се подготвят за открита война; после си спомняше за благостта и смелостта на Марико и потъваше в угризения и срам. Към всички тези терзания се добавяше и тревогата й за Ширакава Каеде — не само заради самата нея, а и защото след Марико тя бе най-близката й роднина по женска линия и в случай че те двете с дъщеря й се споминеха, тя трябваше да стане законна наследница на Маруяма.

Както се бе надявала, същата вечер Араи дойде да я посети. Визитата бе открита — и двамата бяха от Сейшуу и се очакваше да се срещнат. Той бе съпровождан от Муто Шизука. Наоми я поздрави със смесени чувства. Шизука бе доставила прощалното писмо на Шигеру до Маруяма и сега дори споменът за онова време изпълваше Наоми със същата смесица от скръб, ревност и отчаяние. Бяха изминали шест години, но чувствата й не бяха намалели. От време на време пътищата им се бяха пресичали и Шизука бе носила вести от Шигеру. Сега Наоми чакаше със същите противоречиви чувства — вероятно щеше да научи вести за него, но Шизука го бе видяла, бе чула гласа му, знаеше тайните му, може би дори бе почувствала допира му. Последната мисъл бе непоносима. Той й бе обещал, че няма да дели ложе с друга освен с нея, но шест години… несъмнено никой мъж не може да се ограничава толкова дълго. А Шизука бе тъй привлекателна…

Размениха си любезности и Сачие донесе чай. След като сервира на гостите си, Наоми рече:

— Сега владетелят Араи е капитан на стражите. Предполагам, че рядко виждате дъщерята на владетеля Ширакава.

Той отпи и отвърна:

— Бих се радвал, ако я виждах рядко, тъй като това би означавало, че отношението към нея е подобаващо и тя е радушно приета в семейството на Ногучи. Само че я виждам твърде често, както и всички стражи!

— Поне е жива! — възкликна Наоми. — Страхувах се, че е мъртва и Ногучи крият смъртта й.

— Отнасят се с нея като със слугиня — отвърна Араи гневно. — Живее с прислужниците и се очаква да споделя и задълженията им. Баща й няма право да я вижда. Тя е много красиво момиче и в най-скоро време ще се превърне в жена. Стражите се обзалагат кой първи ще я прелъсти. Правя всичко по силите си да я закрилям. Те знаят, че ще убия всеки, който я докосне. Но е срамно момиче от нейната фамилия да бъде подложено на такива унижения! — той внезапно млъкна. — Не мога да кажа повече; дал съм клетва за вярност пред владетеля Ногучи; за добро или за зло трябва да се примиря със съдбата си.

— Но не завинаги — рече Наоми с приглушен глас.

Араи хвърли поглед към Шизука, която се заслуша за момент и после му кимна леко. Той попита шепнешком:

— Знаете ли какви са намеренията на владетеля Отори? Нямаме много вести за него… хората говорят, че станал мекушав и изневерил на честта, за да си запази живота.

— Предполагам, че просто е невероятно търпелив — рече тя. — Каквито трябва да бъдем всички ние. Само че аз нямам връзка с него. — Погледна към Шизука, очаквайки тя да каже нещо, но Шизука остана безмълвна.

— Тук ми се налага да се уча на търпение — рече с горчивина Араи. — Ние сме разделени и безпомощни; седим отделно един от друг в мрака, обзети от съжаление за онова, което можеше да бъде. Дали някога нещо ще се промени? Ще загубя окончателно Кумамото, ако баща ми умре, а аз продължавам да гния тук. По-добре да действам и да се проваля, отколкото да продължавам по този начин!

Наоми не можеше да измисли какво друго да му каже в отговор, освен да го призове да продължава да проявява търпение, но преди да успее да го стори, Шизука направи знак на Араи и той тутакси започна да говори за времето. Наоми отвърна с въпроси за здравето на съпругата му.

— Наскоро роди първото си дете — син — рече отривисто Араи.

Наоми хвърли поглед към Шизука, но момичето остана невъзмутимо. Наоми често си мислеше със завист колко й бе провървяло, как можеше открито да си живее с мъжа, когото обича, и да му роди деца. Но Шизука вероятно сега ревнуваше от съпругата на своя любовник и неговия законен син. А какво щеше да се случи с по-големите момчета?

Мислите й бяха прекъснати от нечий глас отвън; прислужницата плъзна вратата встрани. Отвън бе коленичил един от стражите на Араи. Той носеше съобщение, че капитанът трябва незабавно да се върне в крепостта.

Араи тръгна, без да каже нищо повече, освен обичайните вежливи слова на раздяла. Наоми се радваше, че той щеше да наглежда Каеде, но въпреки това отношението му я изпълни с тревога. Беше толкова невъздържан — и най-незначителната случка можеше да го извади от равновесие и тогава подозренията щяха да се насочат към нея и детето й. Годините търпеливо чакане от страна на Шигеру щяха да се обезсмислят. Шизука остана още малко, но когато прислужниците се заеха да приготвят банята и вечерята, наоколо вече бе твърде оживено и двете разговаряха само за обикновени неща. При все това, преди да си тръгне, Шизука каза:

— Утре заминавам за Ямагата. Ще заведа синовете си да постоят при мои роднини в планината. Ако желаете, можем да си правим компания по пътя.

Наоми тутакси бе обзета от желание да се озове в Тераяма и да се разходи из обгърнатите от покой градини, където за първи път бе срещнала Шигеру, бе изпитала разтърсващото чувство на разпознаването и непоклатимата увереност, че между двамата съществува силна връзка от предишен живот. Беше планирала да отиде в пристанищния град Хофу, да пътува с кораб до устието на Инугава и оттам нагоре по реката до Инуяма, но мисълта за предстоящото пътуване по море вече я разстройваше; нямаше причина да не промени плановете си и да поеме по междуградския път през Ямагата заедно с Шизука.

Беше поръчала паланкин за пътуването, но щом се озоваха отвъд покрайнините на града, побърза да слезе и да се качи на коня си, който един от мъжете водеше специално за нея. Шизука също яздеше. По-малкият й син, който беше около седемгодишен, седеше зад нея, а по-големият имаше собствен малък кон, с когото се справяше уверено и умело.

При вида на момчетата я обзе дълбока тъга заради собствения й син, който, ако беше жив, щеше да е на възрастта на Зенко, и заради неродените й деца, които никога нямаше да съществуват — синовете й от Шигеру. Щеше й се да им вдъхне живот чрез силата на своя копнеж и на волята си — щяха да бъдат като тези момчета, със силни нозе, гъсти лъщящи коси и безстрашни черни очи.

Зенко яздеше с мъжете отпред — те се отнасяха към него с уважение, но не му спестяваха добронамерените си закачки. Смехът и шегите изпълваха по-малкия с ревност и на първата почивка той помоли майка си да му позволи да язди с брат си. Един от стражите се съгласи да го вземе на седлото зад себе си и двете жени останаха насаме по пътя, който се виеше покрай брега на реката — западната граница на Средната провинция. Разположените при всеки завой оризища бяха грижливо обработени и сега кълновете се засаждаха под съпровода на песни и удари на барабан. В плитките води газеха сиви и бели чапли, а откъм гората долитаха трели на коприварче. Дърветата искряха в нови зелени премени, а бреговете бяха обсипани с диви цветя. Сладките реси на кестените привличаха стотици насекоми, въздухът бе топъл, но в сянката на гората продължаваше да се чувства студ.

Наоми повече не можеше да сдържа нетърпението си.

— Виждала ли си владетеля Отори? — попита тя.

— Срещаме се от време на време — отвърна Шизука, — но тази година не съм била в Хаги. Предишната го видях през пролетта и през есента.

Неочаквано за самата нея, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Тя не каза нищо, опасявайки се, че гласът й ще й изневери. Макар че извърна глава, все едно се наслаждаваше на красотата на гледката, Шизука вероятно бе забелязала болката й, тъй като продължи:

— Съжалявам, господарке, че аз го виждам, а вие не. Той не ви е забравил, мисли за вас непрестанно и с копнеж.

— Говорил е с теб за това? — възкликна Наоми, възмутена, че той споделя с нея техните тайни, обладана от жестока ревност, че тази жена може да го вижда, за разлика от нея.

— Не е необходимо. Говорим за други неща, които за всички нас е по-безопасно да не разкривам. Бяхте права, когато казахте на Араи, че владетелят Отори е търпелив. Освен това той съзнателно не показва истинската си същност пред света. Но нито за миг не забравя скритата си цел — да види Ийда мъртъв и да се ожени за вас.

Изречени от друг човек, тези думи я изпълниха с неизразимо вълнение. Тя погледна Шизука право в очите и попита:

— Дали някога ще се случи?

— Надявам се с цялото си сърце — отвърна Шизука.

— И владетелят Отори е добре? — просто искаше да продължава да произнася името му, да говори за него.

— Да. Поддържа имотите си с огромен успех, пътува много, понякога с чичо ми Кенджи. Двамата се сприятелиха. Владетелят Такеши също му е много близък и вече е изискан млад мъж. Всички се възхищават на владетеля Отори.

— Няма друг като него — рече тихо Наоми.

— И аз така мисля — съгласи се Шизука.

Известно време яздеха в мълчание, Наоми си мислеше за Шигеру. Бяха минали осем години от срещата им в Сейсенджи и шест години, откакто го бе видяла за последен път. Но на това пролетно пътуване отново се почувства като девойка, цялото й тяло бе обладано от непреодолим копнеж да почувства ласка, да се превърне в част от този тучен и плодороден пейзаж, туптящ с енергията на живота.

Накрая попита:

— Възнамеряваш ли да прекараш лятото със семейството си?

— Само момчетата — отвърна Шизука. — Аз ще се върна в Ногучи, освен ако…

— Какво? — подкани я Наоми.

Шизука не отвърна, а продължи известно време да язди в мълчание. После каза тихо:

— Всъщност какво знаете за мен?

— В писмото си владетелят Отори ми каза, че си дала клетва да му помагаш, че си от Племето и че не трябва да казвам на никого. Зная, че години наред си живяла с владетеля Араи; изглежда той много те обича.

— Тогава мога да ви кажа следното — ако Племето не ми нареди друго, тъй като понастоящем ги устройва да съм с Араи.

— Мислех, че си свободна да вземаш самостоятелни решения — рече Наоми.

— Коя жена е независима? Вие и аз, по различни причини, разполагаме с повече свобода от обичайното и пак не можем да постъпваме както би ни се искало. Мъжете са груби и безмилостни — държат се така, все едно ни обичат, но нашите чувства нямат значение за тях. Както чухте миналата нощ, съпругата на Араи току-що му е родила син. Тя знае за моето съществуване и за момчетата. Араи живее открито с мен и го прави откакто бях петнайсетгодишна, но не е признал синовете ми, макар че, изглежда, ги обича и се гордее с тях. Десет години са много време в живота на един мъж. Предполагам, че един ден ще ми се насити и ще пожелае да се отърве от мен. Нямам илюзии по отношение на света, ще го разберете. На децата им се случват злополуки… — тя се взря в лицето на Наоми: — Простете, не исках да отварям стари рани. Но не възнамерявам да оставя синовете си там, където може да им се случи нещо лошо. Освен това носят фамилията Муто — те са деца на Племето. Време им е да започнат своето обучение, както сторих и аз на тяхната възраст.

— Какво представлява това обучение? — попита Наоми с любопитство. — За какво ви подготвя?

— Сигурно знаете за дейностите на Племето, господарке Маруяма. Повечето владетели рано или късно прибягват до услугите ни.

— Не знам в Маруяма да има членове на Племето и самата аз никога не съм ги наемала! — възкликна Наоми и миг по-късно добави: — А може би трябва!

— Владетелят Отори не ви ли е казал за вашия коняр Бунта?

Наоми се обърна рязко на седлото. Бунта яздеше на известно разстояние зад тях, редом със Сачие.

— Бунта е от Племето?

— От него научих за срещите ви с владетеля Отори.

— Ще заповядам да го екзекутират! — избухна гневно Наоми. — Сачие ми обеща, че той ще пази тайните ми!

— Запази ги от всички, освен от мен. За щастие научих за тях и затова успях да предпазя и двама ви. Аз също не съм ги разкрила пред никого. Не предприемайте нищо по отношение на него, не се издавайте, че знаете. Той ме уведомява за вашето местонахождение и безопасност. Ако някога ви се наложи да се свържете с мен, можете да го сторите чрез него.

Наоми направи усилие да овладее удивлението и гнева си. Шизука й бе разкрила всичко това съвършено спокойно и сега се усмихваше. Опитвайки се да запази същата невъзмутимост, Наоми заяви:

— Владетелят Отори ми каза, че си се заклела във вярност към него. Значи ли това, че се надява по някакъв начин да използва Племето? Срещу Ийда имам предвид? — после добави: — Би ли могла да…?

Замълча, неспособна да изрече гласно тази идея, опасявайки се, че дори сред този слънчев пейзаж, където уж яздеха сами, можеше да ги чуе някой шпионин.

— Владетелят Отори изчаква подходящия момент — отвърна тихо Шизука, толкова тихо, че Наоми едва успя да я чуе. — И тогава ще действа.

Компанията на Шизука повдигна духа на Наоми и й вдъхна надежда дотам, че ведрото настроение не я напусна и след като се разделиха в Ямагата. Шизука каза, че отива в къщата на чичо си, а Наоми пренощува в една странноприемница и на другия ден пое към храма, придружавана от Сачие, двама стражи и Бунта. Мъжете останаха с конете в хана, разположен в подножието на планината, а Наоми и Сачие поеха сами нагоре по стръмната пътека.

Тръгнаха рано сутринта. Капчици роса бяха обримчили бамбуковите треви и бяха превърнали паяжините в скъпоценни украшения. Както винаги тя почувства неудържимото привличане на духовния мир, който цареше в храма, и докато двете вървяха в мълчание, усети как я обзема познатото чувство на благоговение. Беше облечена със семплите дрехи на обикновена поклонница, а главата й бе покрита с голям шал. Не беше проводила пратеници, които да съобщят за пристигането й, поради което появата й бе неочаквана.

В главния двор и около постройката за посетителки вишневите дръвчета вече прецъфтяваха и земята около тях бе застлана с розови и бели венчелистчета. Наоколо точно разцъфваха алени азалии и бели божури с червени връхчета.

Наоми се разходи из градините и дълго стоя при вира, наблюдавайки червените и златисти шарани, които се скупчваха под прозрачната водна повърхност. Беше започнала да вярва, че е една обикновена поклонница, отърсила се от всички грижи и тревоги на живота си, когато унесеността й бе прекъсната от появата на игумена Мацуда Шинген.

Той се отправи бързешком към нея.

— Владетелко Маруяма! Нямах представа, че сте тук. Простете, че не ви посрещнах по-рано.

— Отче игумене — рече тя и се поклони доземи.

— Твърде неочаквано… но, разбира се, вашето присъствие за нас винаги е чест…

Краят на изречението му прозвуча въпросително. След като тя не отвърна, той рече много тихо:

— Владетелят Шигеру е тук.

Кръвта рукна във вените й с такава сила, все едно щеше да избликне навън от тялото й. Усети как очите й се разширяват като на обезумяла и направи усилие да се овладее.

— Нямах представа — рече тя съвършено спокойно. — Надявам се, че владетелят Отори е в добро здраве — това бе всичко, което успя да изрече. Изобщо не трябваше да идвам… сигурно неговото присъствие ме е привлякло. Трябва да си тръгна незабавно. Ако не го видя, ще умра!

— Той се е уединил в планината — отвърна Мацуда. — Идва тук от време на време… макар че не сме го виждали от месеци. Предположих, че има някаква уговорка… като предишния път.

— Не — побърза да отрече тя. — Просто съвпадение.

— Значи няма защо да пращам съобщение на владетеля Шигеру?

— В никакъв случай. Не бива да прекъсвам медитацията му… а и е по-добре да не се срещаме.

Той я погледна въпросително, но не настоя.

Продължиха да разговарят за други неща — за положението в Маруяма, за дъщерята на Наоми, за красотата на пролетното време. После той се извини и тя остана сама, докато денят взе да гасне и над планините се издигна сребърният сърп на луната, съпроводен от вечерницата.

Накрая студеният въздух на нощта я принуди да се прибере. Сачие бе още по-грижовна от обичайното. Наоми усети загрижеността на своята компаньонка и изпита неистово желание да поговори с нея, но не посмя — опасяваше се, че ако се опита да разкрие болката си, ще изгуби контрол над чувствата си. Изкъпа се в горещия извор под светлината на луната и звездите, отбелязвайки мислено белотата на кожата си през парата и водата, хапна малко и си легна рано, преди луната да е преполовила пътя си на небосклона. Лежа будна през по-голямата част от нощта, мислейки за луната и за това как тялото й следва нейния цикъл. Щом луната започнеше да нараства, знаеше, че е най-способна да зачене — още една причина да не го вижда, защото зачеването на едно дете точно сега щеше да е истинско бедствие. При все това тялото й, нехаещо за всичките й страхове, копнееше за него със собствена животинска наивност.

Призори задряма, но бе събудена от настоятелния зов на врабците под стряхата, подтиквани от пролетта да се съешават и гнездят. Стана тихо и облече робата си, но недостатъчно тихо за Сачие, която се събуди и рече:

— Господарке, да ви донеса ли нещо?

— Не, ще се поразходя навън преди изгрева. После поемаме обратно към Ямагата.

— Ще дойда с вас — рече Сачие и отметна завивката си.

Наоми се чу да казва:

— Не отивам далече. Предпочитам да съм сама.

— Добре — отвърна Сачие след миг.

Аз съм обсебена, помисли си Наоми и наистина се движеше сякаш против волята си, все едно притеглена от духовете, през потъналата в роса градина и оттам нагоре в планината.

Светът никога не бе изглеждал тъй красив. Мъглата, която бе надвиснала над върховете, постепенно се разсея и утринната дрезгавина премина в златисто сияние. Възнамеряваше да поеме обратно, щом слънцето огрееше стръмния хребет на изток, но дори и след това, когато въздухът стана по-топъл, все намираше някаква причина да продължи да върви — само до следващия завой, само да се наслади на гледката към долината, докато пътеката стана равна и я изведе на малко открито пространство, където сред пролетните треви се издигаше огромен дъб.

Шигеру лежеше по гръб, подложил ръце под главата си. Първоначално тя предположи, че спи, но когато се приближи, видя, че очите му са широко отворени.

Сигурно е сън, помисли си тя. Ей сега ще се събудя, и стори онова, което би сторила в съня си — легна до него, прегърна го, положи глава на гърдите му и застина безмълвна. Усети ударите на сърцето му през плътта и костите на лицето си. Задиша в единен ритъм с него. Той се обърна леко, взе я в обятията си и зарови лице в косите й.

Болката от раздялата се стопи. Тя усети как напрежението и страховете от последните години я напускат. Единственото, за което можеше да мисли, бяха дъхът му, ударите на сърцето му, настойчивият повик и твърдостта на тялото му, съвършеното й желание за него и неговото за нея.

После си помисли: Сега ще се събудя, но картината не се промени внезапно. Въздухът върху лицето й бе топъл, в гората птиците пееха, земята под тялото й бе твърда, тревата — влажна.

Шигеру попита:

— Защо си тук?

— Пътувам за Инуяма. Почувствах, че искам да видя градините. Не знаех, че си тук — Мацуда ми каза снощи. Щях да си тръгна веднага, но тази сутрин нещо ме накара да поема насам — тя спря и потръпна. — Все едно бях омаяна. Ти си ме омагьосал.

— И аз мога да кажа същото. Снощи не можах да заспя… трябваше да се видя с Мацуда днес, преди да поема обратно към Хаги. Смятах да го направя рано и после да се върна в планинската си хижа… живях там с Мацуда, когато бях на петнайсет, бях негов ученик. Нещо ме накара да спра под това дърво. То е особено важно за мен, защото преди време тук видях хоо — свещената птица на мира и справедливостта. Надявах се да я зърна отново, но се опасявам, че докато Ийда е жив, тя няма да се появи в Трите провинции.

Споменаването на Ийда й напомни за страха, който витаеше наоколо, и все пак тук, на това място, с него, се чувстваше защитена.

— Все едно съм селска девойка — рече тя с тъга. — Измъквам се тайно, за да се видя с моя любим.

— Ще отида и ще обявя пред твоите родители, че сме сгодени — рече той. — Ще се венчаем пред светилището, цялото село ще празнува и ще се напие!

— Ще трябва ли да напусна семейството си и да се преместя в къщата на баща ти?

— Да, разбира се, и майка ми ще те командва и ще те разплаква, а аз няма да мога да те защитя, защото селските мъже ще ми се присмиват, че съм омаян от жена си! Но през нощта ще те правя щастлива, ще ти казвам колко те обичам и двамата ще си направим цяла сюрия дечица.

Прииска й се да не бе казвал тези думи, дори на шега. Все едно бе изрекъл нещо и със словата си му бе вдъхнал живот. Опита се да прогони страховете си.

— Пътувах с Муто Шизука до Ямагата, а преди това бях в Ногучи, където се видях с Араи Дайичи. Той ме попита за намеренията ти, тъй като чул, че се интересуваш единствено от земеделие.

— И ти какво му каза?

— Само че си търпелив, за разлика от него. Той е на ръба да се разбунтува, струва ми се. Трябва му само някаква незначителна случка или оскърбление, за да избухне.

— Не бива да действа самостоятелно, нито прибързано. Сега за Ийда би било съвсем лесно да го смаже и да го отстрани.

— С Шизука си говорихме за Племето. Хрумна ми, че можем да се възползваме от услугите им. Владетелю Шигеру, не можем да продължаваме по този начин. Трябва да действаме. Да убием Ийда! След като не можем да се изправим срещу него в битка, трябва да намерим някой да го убие!

— И аз мислих за същото. Даже го обсъдих с Шизука. Тя даде да се разбере, че няма да е против, но не ми се иска да я моля за такова нещо. Жена е, има деца. Ще ми се да можех да се изправя лично срещу Ийда и да се бия с него, но се опасявам, че ако отида в Инуяма, все едно му се поднасям на тепсия.

И двамата замълчаха за момент, мислейки за младия воин от фамилията Янаги, който бе намерил смъртта си на крепостната стена.

— От Племето не желаят отстраняването на Ийда — той наема мнозина от тях. Значи можем да действаме само с човек, на когото имаме пълно доверие, иначе се изправяме пред риска просто да разкрием плановете си пред Племето, което означава и пред Тохан. Доколкото виждам, няма друг освен Шизука.

Наоми прошепна:

— След няколко седмици ще бъда в Инуяма. Ще се озова в негово присъствие.

— Не си го и помисляй! — възкликна Шигеру, обзет от тревога. — Каквито и бойни умения да притежаваш, не можеш да се мериш с него, а и той непрестанно е ограден с воини, скрити стражи и членове на Племето. И ти, и дъщеря ти ще умрете, а ако ти си мъртва, моят живот става безсмислен. Трябва да продължим да се преструваме, да не правим нищо, което би могло да събуди подозренията му, и да чакаме да ни се открие сгоден случай.

— И подходящ убиец — добави Наоми.

— Така е.

— Трябва да се връщам. Сачие ще се тревожи за мен. Не искам някой да тръгне да ме търси.

— Ще тръгна с теб.

— Не! Не бива да ни виждат заедно. Веднага щом се върна в храма, потеглям за Ямагата. Днес не ходи там.

— Добре — съгласи се той. — Сигурно си права. Ще се върна в моята уединена хижа и ще остана там още една нощ.

Тя внезапно почувства, че сълзите застрашително напират в очите й и стана, за да ги скрие.

— Само ако бях селска девойка! Но аз имам тежки отговорности — към своя клан, към дъщеря си.

— Владетелко Маруяма — рече той официално, след като също се изправи на крака. — Не се отчайвай. Няма да чакаме още дълго.

Тя кимна, без да смее да заговори. Никой повече не погледна другия. Той се наведе и взе да събира вещите си, окачи меча на пояса си и пое нагоре по планинската пътека, а тя тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, с тяло, все още изпълнено с възторга от срещата, и съзнание, вече подгонено от страха.

Прекара дните на пътуването в опити да се успокои, уповавайки се на методите, на които бе обучавана от дете, за овладяване на ума и тялото. Каза си, че повече не трябва да допуска подобни срещи, че трябва да престане да се държи като наивна селска девойка, увлечена по някой земеделец. Ако бе писано двамата с Шигеру да имат бъдеще заедно, то можеше да настъпи единствено чрез техния самоконтрол и предпазливост. Но някъде в дълбините на своето съзнание и тяло тя вече знаеше, че е твърде късно да бъдат предпазливи. Знаеше, че вече е заченала дете, онова дете, което копнееше да има, но което не биваше да се роди.

Обмисли възможността незабавно да се върне в Маруяма, но подобно действие би могло да се приеме от Ийда като оскърбление и да увеличи подозрителността му до степен, в която да навреди на Марико. Чувстваше, че трябва да продължи пътуването си — очакваха я в Инуяма; вече бяха проводени пратеници. Ийда никога нямаше да приеме каквито и да било извинения за болест или неразположение, само щеше да се обиди. Единственото, което й оставаше, бе да завърши пътуването си, както бе планирано… и да продължава да се преструва.

Пътят й минаваше през сърцето на Средната провинция — някогашните земи на Отори, които след Яегахара бяха прехвърлени на Тохан. Местните жители бяха отказали да станат Тохан и бяха понесли прословутите жестокост и потисничество на източния клан. Тя чу твърде малко по пътя и на местата, където спираха да пренощуват, тъй като някогашните открити и енергични хора бяха станали мълчаливи и подозрителни, и то с основание. На места видя следи от скорошни екзекуции. Във всяко село бе изложено на показ табло, упоменаващо наказанията за нарушаване на разпоредбите — повечето от тях включващи изтезания и смърт. На разклона, където междуградският път се раздвояваше и северният отвеждаше към Чигава, а източният към Инуяма, носачите на паланкина спряха за почивка пред малка странноприемница, в която се сервираха чай, ориз, фиде и сушена риба. Докато слизаше, Наоми зърна друго предупреждение — тук, от покрива за краката бе провесена голяма сива чапла. Беше полужива, от време на време припляскваше с крила, като отваряше и затваряше човка в стихваща болка.

Наоми бе потресена от гледката, отвратена от тази ненужна жестокост. Тя викна на мъжете да свалят птицата. Приближаването им я подплаши и тя умря, докато се съпротивляваше на опитите им да я спасят. Щом я положиха на земята пред нея, тя коленичи и докосна тъмнеещото оперение, взря се в помътнелите очи.

Възрастният ханджия излезе припряно навън и възкликна, обзет от паника:

— Господарке, не бива да я пипате! Всички ще бъдем наказани!

— Оскърбление е за Бог да се отнасяме по този начин с чедата му — отвърна тя. — Със сигурност ще донесе нещастие на всички пътници.

— Това е само птица, а ние сме хора — измърмори ханджията.

— Защо му е на някой да изтезава птица? Какво означава това?

— Предупреждение.

Той не желаеше да каже нищо повече, а тя знаеше, че не бива да настоява заради собствената му безопасност, но споменът продължаваше да я терзае през последната част от пътуването й през планината, ограждаща Инуяма. Хубавото пролетно време продължаваше, но Наоми не се наслаждаваше на синьото небе, на южния вятър. Над всичко вече тегнеше злокобната сянка на умиращата чапла.

Последната нощ, когато се намираше на няколко часа път от столицата, Наоми прекара в малко село край реката и докато приготвяха храната, помоли Сачие да говори с Бунта. Може би той щеше да разбере нещо от местните жители.

Когато се върна, двете със Сачие вече приключваха вечерята си.

— Срещнах няколко души от Чигава — рече той тихо, след като коленичи пред нея. — Никой не иска да говори открито. Тохан имат шпиони навсякъде. Но тези мъже ми разказаха малко — чаплата е предупреждение, както рече ханджията. Има някаква група… или движение… в Средната провинция, наречено „Вярност към чаплата“. Тохан се опитват да го смажат. Напоследък в Чигава и околните области е имало много размирици. Всичко е свързано със сребърните мини. Движението там явно е много силно — животът на миньорите става все по-окаян; мнозина се укриват и бягат в планините; млади хора, дори деца са принудени да заемат техните места. Мъжете казват, че това е робство, а при управлението на Отори те никога не са били роби.

Тя му благодари, без да попита нищо повече. Чувстваше, че е чула твърде много. „Вярност към чаплата“ — това биха могли да бъдат само поддръжници на Шигеру.

На следната сутрин стана рано и пристигна в столицата малко след пладне. Беше извършвала това пътуване много пъти, но никога не успяваше да се отърси докрай от страха, който й внушаваше крепостта на Ийда с нейните черни зидове. Тя господстваше над града, стените се издигаха от самия ров и отраженията им блещукаха в мудните зеленикави води на реката. До главния мост водеше тясна улица, която се виеше на зигзаг. На това място, макар че бе идвала неведнъж и стражите вече я познаваха, тя и Сачие трябваше да слязат от паланкините, докато ги претърсят щателно — въпреки че, помисли си тя с неприязън, вътре би могъл да се скрие само най-дребният и гъвкав убиец.

Претърсването бе унизително, но подозренията на Ийда бяха съвсем основателни — мнозина мечтаеха да го видят мъртъв — и наистина, както бе казала на Шигеру, тя самата би го убила със собствените си ръце, стига да можеше. Но си наложи да прогони всички подобни мисли от съзнанието си и изчака безстрастно и невъзмутимо, докато й позволиха да продължи.

Качи се отново в паланкина и носачите минаха през главния вътрешен двор в посока към южния, където бе разположена резиденцията на Ийда. Тук тя слезе отново, за да бъде посрещната от двама приближени на Ийда. Носачите и нейните хора се върнаха през моста в града, а тя и Сачие, както и техните две прислужници, последваха жените през портите на резиденцията, надолу по ъгловатите стълби в градините, които се простираха на значително разстояние чак до речния бряг. Ароматът на цветята беше навсякъде — моравите перуники около потока, който течеше през градините, току-що бяха почнали да цъфтят, а тежките цветове на глицинията се спускаха като ледени висулки от покрива на беседката.

Наоми и Сачие изчакаха, докато прислужниците им свалиха сандалите и донесоха вода да измият нозете им, след което стъпиха на лакирания дървен под на верандата. Беше построена наскоро и опасваше цялата резиденция. Когато пристъпваха по дъските, те откликваха с тихи звуци, наподобяващи птичи трели.

— Какво е това? — попита слисана Сачие една от прислужниците.

— Направиха го тази година по заповед на владетеля Ийда — прошепна тя тихо. — Истинско чудо, нали? Дори и котка не може да премине по него, без да го накара да запее. Наричаме го славеевия под.

— Не съм чувала за такова нещо — рече Наоми и сърцето й се сви още повече. Явно Ийда бе подсигурил своята неуязвимост.

Резиденцията бе украсена пищно — златен варак покриваше гредите на тавана и орнаментите по стените, изобразяващи троен дъбов лист. Подовете на коридорите до един бяха от полиран кипарис, а стените бяха украсени с ярки рисунки на тигри, пауни и други екзотични животни и птици.

Поеха в мълчание към най-уединената част във вътрешността на резиденцията — женските помещения. Тук украсата бе по-сдържана, животните бяха заменени от нежни цветя и риби. Наоми бе въведена в стаята, която обикновено заемаше; прислужници отнесоха в склада сандъците и кошовете, съдържащи нейни дрехи, дарове за владетелката Ийда, както и нови роби и книги за Марико, и Сачие отиде с тях, за да надзирава разопаковането; сервиран бе чай в елегантни бледозелени купички.

Наоми го изпи с радост, тъй като следобедът ставаше все по-топъл, след което седна и се опита да се успокои.

Сачие се върна с Марико. Момичето поздрави майка си официално, с дълбок поклон, а после пристъпи по-близо и се озова в обятията на Наоми. Както всеки път тя почувства прилив на облекчение, почти като напора на млякото в майчината гръд, че детето й е живо и здраво, достатъчно близко, за да може да я прегърне, да погали косите й, да ги отмахне от челото й, за да се взре в очите й, да почувства сладкия й дъх.

— Чакай да те погледна! — възкликна тя. — Растеш толкова бързо. Пребледняла си. Добре ли се чувстваш?

— Вече да. Миналия месец имах настинка и кашлях дълго. Сега съм добре, след като зимата най-накрая си отиде. Но мама също изглежда малко бледа! Да не си била болна?

— Не, просто съм уморена от пътуването. И, разбира се — развълнувана, че те виждам.

Марико се усмихна и в очите й блеснаха сълзи.

— Колко време ще остане мама?

— Опасявам се, че този път няма да е много — видя как Марико полага усилие да скрие разочарованието си. — Имам неотложни дела в Маруяма — добави тя и почувства как утробата й се свива от страх.

— Надявах се да останеш до края на проливните дъждове. Тук е толкова скучно, когато вали всеки ден.

— Трябва да тръгна, преди да започнат — рече Наоми. — Не бива да ме забавят.

Тъй като дъждовете можеха да траят пет или шест седмици, а тя трябваше да прекара това време сред жените, които знаеха всичко една за друга, в това число и кога всяка от тях трябва да се уедини, докато трае месечното й кървене — обичай, спазван от Тохан. Тези жени имаха толкова малко неща, с които да запълват времето си, че щяха да я наблюдават ден и нощ; тя се страхуваше от тяхната скука и злоба.

— Сачие ти е донесла още книги — рече тя с привидна веселост. — Ще имаш с какво да се занимаваш, докато си принудена да стоиш вътре заради дъжда. Сега ми разкажи новините. Как е господарката Ийда?

— Беше много болна през зимата, имаше някакво възпаление на белите дробове. Беше ме страх за нея — Марико сниши гласа си до шепот. — Нейните жени казват, че ако умре, владетелят Ийда ще трябва да избере или теб, или мен.

— Но, слава Богу, тя е още жива и ние се надяваме, че й предстоят още дълги години добро здраве. Как е нейният малък син? Баща му трябва да е много горд с него.

Марико сведе поглед.

— За съжаление той е крехко дете. Не посяга към меча и се страхува от коне. Сега е шестгодишен. Други момчета на неговата възраст вече се обучават като воини, но той не се отделя от майка си и от бавачката си.

— Тъжно. Не мога да си представя, че владетелят Ийда проявява търпение към него.

— Не, момчето се ужасява от баща си повече, отколкото от всичко останало.

Наоми видя малкото момче, което се казваше Кацу, по-късно същия ден, когато се присъедини към Ийда за вечеря. Бавачката го въведе, но той хленчеше и капризничеше, поради което скоро бе отведен. Не изглеждаше особено интелигентен и със сигурност не беше нито самоуверен, нито смел.

Тя изпита съжаление към детето и неговата майка. Всички мъже очакваха съпругите им да им родят синове, но колко често тези синове се оказваха разочарование или дори заплаха! Ийда щеше да превърне живота и на двамата в мъчение. Опита се да не мисли как това на свой ред щеше да се отрази на собственото й положение. Само ако Ийда имаше щастлив брак и дузина синове! Неудовлетворението го караше да замисля смяна на съпругата и насочваше вниманието му към нея. Но тя дори не желаеше да размишлява по тези въпроси, за да не допусне надеждите и страховете й да подкопаят самообладанието й и да я издадат.

На следващата сутрин бе извикана при Ийда и отвън бе посрещната от един мъж, за когото знаеше, че се ползва с особеното му благоволение.

— Владетелю Абе — поздрави го тя, макар и да смяташе, че да го нарече „владетел“, бе твърде ласкателно за него, тъй като Ийда му оказваше чест, далеч надвишаваща ранга на фамилията му.

Поклонът му бе престорен. Тя подозираше, че също като повечето воини от изтока той не храни особено уважение към традицията на Маруяма, а самата нея счита за отклонение, което трябва да бъде отстранено по най-бързия начин.

Колко скоро можеше да се прости с властта си, колко непоносимо можеше да бъде унижението й, ако някой научеше за детето! Щеше да й се наложи да сложи край на живота си. Ийда щеше да се ожени за дъщеря й, а Маруяма да стане собственост на Тохан. Но ако се самоубия, това ще означава, че съм престанала да се надявам, каза си тя, а аз все още не съм, не съм. Ще направя всичко, което е във властта ми, за да видя как Ийда пада от власт, как Шигеру възстановява законното си положение, а аз ставам негова съпруга и двамата заживяваме заедно. Повече няма да има жестокости, няма да има изтезания, нито заложници.

С възобновена решимост да противостои на тиранията му тя пристъпи в приемната и падна на колене, оттегляйки се в себе си, скривайки омразата си към него зад елегантната външност и интригуващото поведение на красива жена.

Ийда я огледа преценяващо и тя почувства неговия интерес и желание.

— Моля, изправете се, владетелко Маруяма. Толкова се радвам да ви видя отново.

Той бе много по-вежлив от подчинения си — бе най-големият син от древна фамилия и бе обучен на обноски още от дете; освен това бе запознат с всички различни форми на човешкото общуване и използваше любезността, както използваше и жестокостта — за постигане на целите си и за собствена изгода. При все това вежливите думи прозвучаха нелепо на неговия груб източен диалект и тя не се почувства нито поласкана, нито обезоръжена.

— Винаги идвам в Инуяма с най-голямо удоволствие — отвърна тя. — Толкова съм благодарна на владетеля Ийда и неговата съпруга за грижата им към моята дъщеря.

— Тя изглежда здраво дете и расте тъй бързо, макар че не може да се сравнява с майка си по красота.

Тя не отвърна, а само се поклони в знак на благодарност за направения комплимент.

— Надявам се, че ще ни окажете честта да ни гостувате поне няколко седмици.

— Любезността на владетеля Ийда е неимоверна. За съжаление трябва много скоро да се върна в Маруяма, тъй като имам там неотложни дела. Освен останалите задължения наближава и годишнината от смъртта на баща ми.

Той не каза нищо, а продължи да я наблюдава с изражение на скрито задоволство.

Знае за Шигеру, помисли си тя и усети как сърцето й забива учестено, а кръвта се оттегля от лицето й. Но не даде израз на страховете си, а просто го изчака невъзмутимо да заговори отново, като си напомни, че една от неговите стратегии е да се прави, че знае всичко за хората, докато те се пречупят и си признаят неща, които далеч надхвърлят собствените му подозрения, като по този начин сами се уличават и обричат на смърт.

Накрая той наруши мълчанието.

— Какви новини ми носите от Западната провинция? Предполагам, че сте спрели в Ногучи. Надявам се, че Ногучи държи Араи под контрол.

— Понастоящем владетелят Араи е един от най-доверените васали на владетеля Ногучи — отвърна тя.

— А какво знаете за Отори?

— Твърде малко. От години не съм стъпвала във владението.

— При все това чувам, че си падате по чапли…

— Видях едно божие създание да страда — отвърна тя. — Не разбрах какво означава.

— Но сега вече разбирате? „Вярност към чаплата“! Почти забавно. Тези хора не знаят в какво се е превърнал Шигеру. Бих се обзаложил, че няма да се строят под знамето „Вярност към Земеделеца“.

Той се засмя и зачака тя да го последва.

— Разправят, че Земеделеца отглеждал богата реколта от сусам — рече той презрително.

Не знае, осъзна тя и заяви с престорено пренебрежение:

— Предполагам, че сусамът е полезна култура.

— Шигеру е по-полезен като земеделец, отколкото някога е бил като воин — измърмори Ийда. — Все едно, щях да съм значително по-доволен, ако беше мъртъв.

Тя не можа да си наложи да изрази съгласие, само повдигна леко вежди и се усмихна.

— Някога разправяха, че бил майстор на меча — рече Ийда. — Сега хората говорят за неговата почтеност и достойнството му. Бих искал да попадне под моята власт и тогава да му видя достойнството. Но той е твърде хитър, за да напусне някога Средната провинция.

— Няма по-велик воин от владетеля Ийда — прошепна тя, като си мислеше, че е цяло щастие, дето е тъй суетен и никое ласкателство не му идва в повече.

— Предполагам, че сте видели моя славеев под? — рече той. — Уменията ми на воин не са единственото, което притежавам. Освен това съм коварен и подозрителен, никога не го забравяйте!

Аудиенцията приключи и тя се върна в помещенията си.

Дните се точеха дълги и скучни, ако не се смяташе удоволствието, че е с дъщеря си. Тревогата й се засилваше. Месечното й кървене закъсня с два дни, с три дни, а после и със седмица. Тя се опасяваше, че физическите промени в тялото й, особено сутрешното неразположение, ще бъдат забелязани твърде бързо и знаеше, че не бива повече да отлага заминаването си. Вечер лежеше будна и се опитваше да планира какво трябва да се случи, щом се прибере в Маруяма. Кой можеше да й помогне? Обичайните й лекари бяха все мъже. Не можеше да понесе да им разкрие тайната си. Нито можеше да поиска от Сачие или сестра й Ерико да й помогнат да убие собственото си дете, макар че и двете разбираха от билки, баене и лечителство. Единственият човек, когото можа да измисли, бе Шизука. Вероятно тя също знаеше такива неща. Освен това щеше да я разбере и да не я съди…

Ден преди да напусне Инуяма тя прати Бунта със съобщение, в което умоляваше Шизука да пристигне в Маруяма незабавно.

Марико бе дълбоко разочарована от нейното заминаване и раздялата им бе съпроводена със сълзи и от двете страни. Пътуването на връщане бе трудно — все едно всички се бяха наговорили да й създават неприятности. Внезапно времето стана необичайно топло за сезона, дъждовете започнаха още преди да е излязла от Ямагата, но тя държеше да се прибере у дома, а не да остане в града, тъй че последната седмица от пътуването премина в непрестанен дъжд. В отсъствие на Бунта конете бяха раздразнителни и своенравни. Всичко бе подгизнало и пропито с миризма на плесен. Сачие се разболя от настинка, която я накара да се почувства още по-нещастна от необяснимата причина, принудила Наоми да бърза толкова. Но колкото и да бе неприятно на пътя, онова, което я очакваше вкъщи, бе значително по-тревожно и я изпълваше с неистов страх. Знаеше какво трябва да стори, но не знаеше как да намери силите за това.