Началото

Петнайсета глава

Призракът на зидаря внушаваше тревога, но и утеха у жителите на града. Лишен от тяло, звукът на гласа му, особено през нощта, караше пияните да изтрезнеят тутакси и усмиряваше децата, но, от друга страна, хората се гордееха с него заради удивителното му творение, заради начина, по който бе приел своята мъчителна и затрогваща смърт, и заради силата на духа му, решил да остане при въплъщението на своята обсебеност. Владетелят Шигеру нареди върху парапета над мястото, където бе зазидано тялото, да бъде поставен голям валчест камък и лично избра думите, които да бъдат изсечени в него.

Акане изпита удовлетворение от надписа и дълбока признателност към младия наследник на клана Отори, който бе издал нареждане за поставянето му. Сега трябваше да реши собственото си бъдеще. В нощта, когато баща й бе напуснал този свят, тя позволи на Ватару да я съпроводи обратно до Огнената планина. Остана в стаята си три дни, без да вижда никого, дори Хаято, и почти без да яде. След това отиде при майка си. Хаято й пишеше всеки ден, подканвайки я да приеме предложението му, и заявяваше любовта си към нея. Майка й много скоро разбра за новото положение и то й донесе значителна утеха. Тя също настояваше Акане да приеме и дори започна да гради собствени планове за бъдещия живот на дъщеря си. Но месец след смъртта на зидаря и седмица след поставянето на паметния камък дойде да я посети Харуна.

— Много съжалявам — извини се Акане.

Майка й поднесе чай и ароматът му изпълни стаята. Харуна бе облечена в семпла, но официална роба; бе дошла с паланкин. Ветрилата им пърхаха в неподвижния влажен въздух.

— Изоставих вас и работата си. След всичко, което направихте за мен, няма извинение. Ще се върна съвсем скоро. Майка ми вече се оправя и ще може да се грижи сама за себе си.

— Но нашата гостенка трябва да знае за господаря Хаято! — възкликна майка й. — Акане трябва да го приеме. Харуна, убедете я, моля ви!

— Искам да разговарям с дъщеря ти насаме — заяви Харуна с обичайния си, нетърпящ възражение тон. Майката на Акане й се поклони и напусна стаята.

— Ела по-близо — рече Харуна. — Това е само за твоите уши. Възнамерявах да те посъветвам да приемеш Хаято; разбира се, той ми предложи голяма сума пари за теб, но освен това аз вярвам, че ще те направи щастлива. Като го гледам как се държи, ти няма да му омръзнеш — готов е да издържа и теб, и децата, които може да имате заедно. Много съм привързана към теб, Акане, а и с Хаято се познаваме от дълго време. Щеше да е едно съвсем удовлетворително споразумение.

— Но? — попита Акане, щом възрастната жена замълча.

— Преди няколко дни бях извикана в къщата на владетеля Мори Усука — господаря, който обяздва коне. Неговият син, както може би знаеш, е близък приятел със синовете на владетеля Отори, особено с владетеля Шигеру. Изглежда, там проявяват интерес към теб.

— Кийошиге още е момче — рече Акане с усмивка.

— Не Кийошиге, а Шигеру.

— Владетелят Шигеру не ме познава. Изобщо виждал ли ме е някога? — едва ли си спомняше момичето от реката.

— Очевидно. Видял те по време на скорошния трагичен случай и е наредил ти и семейството ти да получите помощ. За вас има заделени пари. Кийошиге ще ми ги даде.

Няколко мига Акане остана безмълвна. После заяви лекомислено:

— Това е просто жест на доброта, нищо повече. Владетелят Шигеру е известен със своята състрадателност.

— Владетелят Мори и синът му смятат, че може да е нещо повече. Шигеру вече е мъж, но още няма планове за неговата женитба. Ще му осигурят наложница. Защо да не си ти?

— За мен това е твърде голяма чест — рече тихо Акане, докато си вееше с ветрилото усилено, тъй като предположението ускори пулса й и заля лицето й с руменина.

Докато беше дете, владетелите от клана й изглеждаха като богове, невъобразимо далече от хората, принадлежащи към нейната класа. Те живееха в един извисен, недосегаем свят. Понякога само ги зърваха на церемонии и дори не си приказваха за тях. Случайната среща в реката вече й се струваше нереална. Изобщо не можеше да си представи как се озовава в едно помещение, камо ли в едно легло с наследника на Отори, усещайки голотата му със своята собствена.

— Да ти кажа честно, това е цел, която понякога съм си мечтала да постигна чрез теб — отвърна Харуна. — Но предложението на Хаято ме накара да размисля. Бях решила да се разделя с тези свои амбиции в името на твоето щастие, докато не дойде това предположение от тяхна страна. Отиването при Отори, макар и голяма чест, има много недостатъци. Животът ти несъмнено ще стане по-уединен, ще бъдеш принудена да понасяш всички тези интриги в крепостта и, разбира се, няма да ти позволят да имаш деца.

— Това е главната причина майка ми да подкрепя предложението на Хаято — рече Акане. — Тя копнее за внуци. Аз обаче не изгарям от желание да се сдобивам с деца. Защо да ги раждам на този свят, където ще са обречени на страдание? — тя замлъкна за миг и после добави: — Както и да е, имам ли избор? Нима е възможно желанията на господаря Шигеру да останат неудовлетворени?

— Те още не са изразени гласно — Мори само изказаха известни предположения. Но аз останах с чувството, че съветът им е да не прибързваш с някои свои решения.

— Хаято едва ли е бил дискретен — рече Акане.

— Така е. Всички знаят, че иска да те получи за себе си.

— Предполагам, че той също ще бъде „посъветван“.

— Вероятно.

— Значи от мен се очаква да откажа на Хаято и да не предприемам нищо, докато господарят Шигеру не изрази желанията си — изрече Акане с гневна нотка в гласа си.

— Достатъчно е да правиш това, което правиш и досега — стой при майка си и продължавай да не се виждаш с Хаято. Както ти казах, вече са ти осигурени пари. Не се налага да работиш.

— Аз не работя само за пари — възрази Акане. — Още колко време трябва да живея без мъж?

Тя вече чувстваше липсата на своя любим клиент, копнееше да изпита отново силата на страстта, която за малко бе притъпила скръбта й.

— Не много — обеща й Харуна. — Мога ли да отнеса благоприятен отговор на Мори?

Акане остана безмълвна. Чуваше майка си в кухнята, звуците от улицата, от реката. Внезапно стана, все едно обзета от гняв, и се отправи към вратата, а после се върна обратно.

— Нима може да има друг?

След като Харуна си тръгна, Акане не удостои с отговор нетърпеливите въпроси на майка си, а отиде да седне в работилницата на баща си, сред купчините наполовина издялани камъни. Там беше пусто и тихо. Тя усети, че й липсват постоянният шум, тракането на желязо в желязо, въздишката на желязо върху камък. Ватару се бе върнал в своето село, заявявайки, че е твърде стар, за да служи на друг, а Найзо бе нает от друг зидар, който вече й бе предложил да купи запаса от камъни на баща й. Скоро волските коли щяха да дойдат и да ги отнесат. Въздухът бе наситен с прах и слънчевите лъчи изглеждаха почти втвърдени от дребните частици, сякаш самите те се вкаменяваха. Акане задържа поглед върху различните нюанси на сивото, които лежаха между бялото и почти черното — камъни, донесени от планинския склон, от коритото на реката и морския бряг — изсечени, вдигнати и превозени благодарение на човешката сила.

Колко странни са делата на съдбата, помисли си тя. Баща й бе зазидан по заповед на владетеля Шигемори. Ако не бе станало така, тя никога нямаше да привлече вниманието на неговия син. Отидеше ли при него, щеше да се издигне до положение, за което семейството й не би могло и да мечтае… но нямаше да има деца.

Да, нейният баща вече нямаше нужда от внуци. Той нямаше да е като останалите духове. Щеше да остане завинаги в своя мост — мнозина щяха да му носят дарове и приношения, все едно самият той е някакво божество. Тя стана и взе цветя и вино, които да остави пред камъка. Беше валяло, небето бе затулено с облаци и мостът, улиците и повърхността на реката бяха сиви като камъните.

Както бе очаквала, там вече бяха оставени и други приношения. Сега баща й си имаше свои поклонници и щеше винаги да е така. Не му трябваха внуци. Тя се помоли на духа му и му сподели каква щеше да стане. Сякаш по този начин се създаваше някакво равновесие — тя също щеше да бъде принесена в жертва — на речния бог, на Отори — макар че според нея това жертвоприношение нямаше да й бъде неприятно.

Минаха седмици без други вести от Мори или от крепостта. Акане изпита разочарование.

— Сигурно са си променили решението — рече тя на Харуна, която я посещаваше редовно, за да поддържа духа й и да носи пари на майка й.

— Тези неща си искат време — успокои я тя. — Трябва да бъдеш търпелива.

— Убедихте ме да се откажа от един добър мъж заради някаква куха мечта. По-добре ме върнете в дома!

— Не губи търпение! — прошепна настоятелно Харуна.

Но търпението на Акане беше на изчерпване. Раздразнението й нарасна още повече, когато една сутрин, след като се събуди рано и повече не можа да заспи, стана призори и отиде на моста да отнесе храна и вода на баща си, където видя група конници. Разпозна Мори Кийошиге, яхнал своя сив кон с черна грива и опашка, Ирие Масахиде — учителя по бой с меч, и самия господар Шигеру, съпровождани от голяма свита васали. Тя и останалите люде на моста коленичиха и наблюдаваха със сведени глави, докато конниците отминат и чаткането на копита по каменния мост се отдалечи.

— Владетелят Шигеру напуска града? — попита тя мъжа до себе си, докато и двамата се изправяха.

— Така изглежда. Дано е тръгнал да се разправи с Тохан. Време е някой да им даде добър урок.

Ще отсъстват цяло лято, помисли си тя. Трябва ли да стоя и да бездействам, докато настъпят тайфуните и ги принудят да се върнат у дома?

Наблюдаваше как групата се отдалечава в тръст по моста и покрай речния бряг. Младият мъж на черния кон обърна глава и погледна назад. Беше твърде далече, за да прецени дали гледа към нея, но почувства, че я е видял как стои при гроба на баща си. Продължи да се взира след тях, докато се скриха от погледа й.

Може и да почакам, каза си тя с въздишка.