Началото

Двайсет и първа глава

Първият тайфун в края на лятото връхлетя крайбрежието откъм югозапад, но макар че донесе проливни дъждове, докато стигне до Хаги, главната му сила бе намаляла значително. Източните части на Средната провинция почти не бяха засегнати и Шигеру не ускори прибирането си у дома. Истина бе, че от време на време тъгуваше за Акане, но въпреки това нямаше желание да се връща към интригите в крепостта или към неловкото положение със съпругата си. Животът на воина край границата притежаваше простота и откритост, които бяха ободрителни и насърчителни. Всички се отнасяха към него с безспорно уважение и с признателност, което освен че го ласкаеше, му помагаше да придобие нарастваща увереност в себе си и в своята роля като водач на клана. Никой не спореше с него — всички му се подчиняваха безпрекословно.

Сякаш все още бяха момчета и си играеха на битки с камъни, само дето сега командваха истински войници и излагаха на риск действителен човешки живот. Държаха под наблюдение цялата граница от бряг до бряг, често нощуваха на открито под кадифеното лятно небе, осеяно с огромни, замъглени звезди. На две седмици се връщаха в Чигава, където се възползваха от горещите извори и обилния урожай на късното лято.

При едно такова завръщане в края на осмия месец, привечер, точно преди залез-слънце, Такеши и Кахей влязоха в къщата, където се бяха разквартирували, с още мокри от скорошната баня коси, като се смееха високо. Те също се бяха поотпуснали през последните няколко седмици, разтоварени от строгия режим на обучение и тренировки, които изпълваха живота им в Хаги. И двамата бяха на прага на възмъжаването, телата им се наливаха със сила, крайниците им се удължаваха, гласовете им мутираха. След година-две, помисли си Шигеру, докато ги слушаше, трябваше да бъдат пратени в Тераяма, за да усвоят, както бе сторил той, самодисциплината, която щеше да обедини всичко, на което бяха обучени до момента. Беше наблюдавал внимателно своя брат през последните седмици, опитвайки се да прецени докъде се простират безразсъдството на Такеши и неговата необузданост, бе забелязал колко го обичат хората, как го насърчават и се възхищават на безстрашието му. Според Шигеру Кахей притежаваше по-устойчив характер неговата смелост не беше обагрена с безразсъдство, той беше готов да подири съвет и да го следва. При все това Такеши блестеше с нещо повече — вродената способност на Отори да внушават преданост. Шигеру за пореден път се запита как най-добре да предостави на своя брат отговорностите, от които се нуждаеше. Такеши не проявяваше интерес към посеви и земеделие, управляване на имения или развиване на промишленост; цялата му страст бе посветена на изкуството на войната. Ако привързаността му можеше да се обуздае, от него щеше да излезе велик генерал; понастоящем той проявяваше повече интерес към личните подвизи, отколкото към внимателното планиране на стратегия и тактика. Още по-малко се интересуваше от дипломацията на преговорите, обезпечаващи мира. Двамата с Кийошиге често изразяваха недоволството си, че няма война, и копнееха за възможността да дадат хубав урок на Тохан, както с битката край светилището, която Кийошиге описваше с кървави краски при не един случай.

Кийошиге харесваше Такеши и приключенията, в които се бяха впуснали заедно, докато Шигеру бе в Тераяма, бяха изградили помежду им силна връзка. Шигеру забеляза как Кийошиге насърчава по-малкото момче, мълчаливо одобрявайки неговото безразсъдство, защото то подхождаше на неговото собствено. Шигеру нарочно ги остави разделени, докато яздеха в обход по границата, прати Кийошиге при Ирие и задържа Такеши при себе си, но когато се срещнаха в Чигава, на Кийошиге му бе забавно да взема Такеши със себе си.

— Отвън чакаше някакъв нещастник, който твърдеше, че има съобщение за теб — рече Такеши. — Не съм виждал по-грозен човек през живота си.

— Изпечен като кестен — добави Кахей.

— Изхвърлихме го с парцалите — засмя се Такеши. — Ама че нахалство, да очаква, че ще говори с теб.

— Изпечен? — попита Шигеру.

— Лицето му беше сбръчкано и червено, все едно е било изгорено.

— Отвратително — измърмори Такеши. — Трябва да го избавим от собствената му мизерия. За какво му е на такъв да живее?

Шигеру се бе сещал неведнъж за човека, когото бе спасил предишната година, но Скритите, изглежда, бяха изчезнали отново в тайните си убежища, верни на своето име. Повече нямаше сведения за нападения по границата и макар че понякога онова, което бе научил за странните им вярвания, нахлуваше в съзнанието му, той го подминаваше като поредното суеверие — беше чул достатъчно от своя баща. Сега си спомни за Несуторо и за неговата сестра, която се считаше за равна нему, заради ученията на техния бог, и се запита какво може да иска и дали вече не е твърде късно да говори с него.

— Кийошиге, иди и виж дали онзи човек е още там. Спомни си, това е Несуторо, когото спасихме миналата година.

Кийошиге се върна и съобщи, че мъжът е изчезнал. Съдържателят на странноприемницата не знаеше как да го открият, нямаше го и из околните улици.

— Трябваше да се отнесете по-любезно — рече на брат си Шигеру. — Той е смел човек, понесъл големи страдания.

— Просто някакъв селяк, който се е натряскал и е паднал в огъня!

— Не, бил е изтезаван от Тохан — отвърна Шигеру. — Той е една от причините да се сражаваме с тях миналата година.

— От онази странна секта? Защо всички ги мразят толкова?

— Може би защото изглеждат твърде различни.

— Те вярват, че хората се раждат равни… в очите на бог — рече Кийошиге. — И твърдят, че техният бог ще съди всички след смъртта. Не си знаят мястото и карат всички да се чувстват виновни.

— Могат да бъдат опасни за стабилността на обществото — добави Ирие.

— А моят по-голям брат ги закриля — отбеляза Такеши. — Защо?

— Тохан бяха нахлули в територия на Отори — отвърна Шигеру.

Това бе причината, която изтъкваше всеки път; при все това самият той знаеше, че ако трябва да е искрен пред себе си, тя не беше единствената. Картината при светилището никога нямаше да се изтрие от съзнанието му — жестокостта, смелостта, страданието — все неизменна част от ужасната тъкан на човешкия живот. Вярванията на Скритите изглеждаха чуждоземски и невероятни, но същото се отнасяше и за суеверията на неговия баща. Можеше ли някой да измери истинността на живота? Можеше ли някой да разчете онова, което таяха в сърцата си хората? Точно както подкастрянето на един храст го караше да израсте още по-буен, така и потискането на непонятни вярвания им вдъхваше още повече живот. По-добре беше хората да бъдат оставени да вярват в каквото желаят.

— Никога не съм виждал деца да бъдат изтезавани по този начин — добави той. — Намирам подобна жестокост за противна.

В това имаше и известна гордост — Тохан можеха да постъпват така безчовечно, но Отори — никога. И предизвикателство — ако Тохан преследват Скритите, Отори ще ги закрилят.

— Значи щеше да разговаряш с него? — попита Такеши леко смутен. — Съжалявам, че го прогоних.

— Ако е важно, сигурно ще се върне — рече Шигеру.

— Не мисля. Не и след начина, по който се отнесохме с него. Трябваше да бъда по-благ.

— Можем да го открием чрез шурея му — предположи Ирие. — Старейшината на селото.

Шигеру кимна.

— Следващия път, когато се отправим натам, ще говорим с него.

Шигеру престана да мисли за случката, но на следния ден Кийошиге бе повикан да излезе пред странноприемницата и се върна, за да каже, че сестрата на онзи човек чака на улицата.

— Ще я отпратя — предложи той. — Не може да се очаква да приемаш всеки селянин, който смята, че има какво да иска от теб.

— Тя каза ли защо е дошла?

— Само че идва от името на брат си Несуторо.

Няколко мига Шигеру остана безмълвен. Кийошиге беше прав — не биваше да създава впечатлението, че всеки може да се среща с него. Ако проявеше предпочитания или специално отношение към определена група, това само щеше да породи завист и недоволство сред останалите. Но жената го бе заинтригувала, а между него и мъжа се бе установила странна връзка — някакво разпознаване от двете страни на хуманността, която и двамата изповядваха, скрепена от общите им качества — смелост и търпение.

— Нека влезе. Ще разговарям с нея.

Тя влезе на колене, с лице доземи. Когато Шигеру й нареди да седне, тя го стори с неохота, свела ниско глава, без да смее да вдигне поглед. Той я огледа внимателно и забеляза как бе положила всички усилия да се представи достойно — избелялата роба бе чиста, кожата и косите й — също. Спомни си острите й скули — сега те изглеждаха по-изпъкнали от всякога, а лицето й бе набраздено и сковано от мъка. Беше довела със себе си едно момиче на четиринайсет или петнайсет години, със същите високи скули и широка уста. Момичето не посмя да влезе в стаята, а остана коленичило на прага.

— Владетелю Отори — подхвана жената с пресекващ глас. — Не заслужавам вашата милост. Добротата ви не може да се опише с думи.

— Надявам се, че брат ти се е оправил.

— Благодаря за състраданието. Той самият е добре, но…

— Продължавай — подкани я той.

Слушаше безстрастно, нито поласкан, нито засегнат. Думите й бяха официални, подходящи за ролята й на просител. Усети как се спуска и собствената му роля — вечна и безпристрастна, нямаща нищо общо със седемнайсетте му години или с личността му — ролята на предводителя, която бе призван да изпълни по рождение и за която се бе подготвял през целия си живот.

— Губи зрението си. Очите му се възпалиха след… след огъня и вече е почти сляп. Съпругът ми не го иска при нас — става твърде тежко бреме, а в семейството няма кой друг да се грижи за него.

Той осъзнаваше конфликта й — разкъсвана между дълга си на съпруга, любовта към брат си, ролята си като жена на старейшината, религиозните си убеждения, срама, че мъжът й смята по-големия й брат за бреме. Не беше изненадан, когато гласът й секна за пореден път и по страните й безмълвно се затъркаляха сълзи.

— Много съжалявам — отвърна Шигеру.

За мъж на възрастта на Несуторо, твърде стар, за да бъде обучен на традиционните умения на слепите — масаж или свирене на лютня — слепотата обикновено означаваше съдба на просяк.

— Простете ми — рече умолително тя. — Не можах да измисля към кого друг да се обърна, освен към владетеля Отори.

— Как мога да ти помогна?

Бе изненадан от нейната дързост, същата, с която бе разговаряла с него предходната година. Ирие, който седеше до Шигеру, се приведе към него и прошепна:

— Не бих ви посъветвал да й предлагате пари или някаква друга форма на подкрепа. Това ще се изтълкува погрешно от мнозина и ще създаде опасен прецедент.

Жената изчака, докато Ирие свърши да говори, и после рече тихо:

— Не ви моля за пари. Никога не бих го сторила. Моят брат изрично го забрани. Но много от неговите хора живеят мирно на запад, сред Сейшуу. Брат ми се надява на вашето разрешение да напусне Средната провинция и да се присъедини към тях. Единственото, за което молим владетеля Отори, е писмо, което го потвърждава.

— Ще го пуснат ли да мине границата? И как ще пътува, след като е почти сляп?

— Има една млада жена, която ще отиде с него — тя се обърна и посочи момичето на верандата. — Втората ми дъщеря — девойката вдигна глава за момент. Шигеру видя, че тя има волевите черти на майка си.

— И съпругът ти няма нищо против тя да замине?

— Имаме четири дъщери и трима синове. Можем да се разделим с едното дете заради човек, който е загубил всичките си. Идвам с позволението на съпруга си. Никога не бих действала против волята му, както владетелят Отори вече знае.

— Владетелят Отори може да не си спомня всички подробности от живота на хората, които среща — рече Кийошиге, без да знае, че Шигеру наистина си спомняше и най-малките подробности от онази нощ — ранения, пламнал от треска мъж, жената, която бе дръзнала да се обърне направо към него, гнева и недоумението на съпруга й.

— Разпореди се да напишат писмо за двамата — нареди той на Ирие. — Имат моето разрешение да заминат на запад. Ще го подпечатам със собствения си печат.

— Нали няма да станеш като баща ни? — възкликна Такеши по-късно, когато братята вече бяха сами.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шигеру.

— Непрестанно да се съветваш със свещеници, да приемаш мнението на всякакви неприятни персони — Такеши улови неодобрителния поглед на своя по-голям брат и добави припряно: — Не искам да проявявам неуважение. Но всички говорят за това и го ненавиждат. Ето сега приемаш тази жена и оказваш подкрепа на брат й… защо? Изглежда толкова странно. Не искам да чувам как хората се присмиват на поведението на моя по-голям брат.

— Няма значение какво говорят хората, стига аз да постъпвам правилно.

— Но твоята репутация е важна! — възрази Такеши. — Ако ти се възхищават и те обичат, хората са по-склонни да правят онова, което искаш от тях. Колкото си по-обичан, толкова по-голяма е сигурността, в която живееш.

— За какво говориш? — попита Шигеру с усмивка.

— Не ми се смей — трябва да си нащрек! И аз чувам разни работи — държа си ушите отворени, а и Кийошиге и Кахей ми казват доста неща. Ти не ходиш по местата, където ме води Кийошиге.

— И ти не трябва да ходиш там! — прекъсна го Шигеру.

— След известно време мъжете престават да ме забелязват, особено ако пият. Пък и аз се правя още на дете…

— Ти все още си дете!

— Не съвсем — отвърна Такеши. — Но нямам нищо против да се представям за малко момче. Често се преструвам на заспал и се свивам на пода, а пък те си развързват езиците над главата ми.

— И какво разправят тези развързани езици?

— Аз самият не съм непочтителен — просто повтарям онова, което другите казват, защото мисля, че трябва да знаеш.

— Разбирам.

— Хората се опасяват от нерешителността на баща ни, особено сега, когато Тохан стават все по-нападателни. Тревожат се за ролята, която чичовците ни играят в решенията на клана. Предричат, че изтокът по-скоро ще бъде отстъпен на Тохан, отколкото защитаван.

— Не и докато аз съм жив — възрази Шигеру. — Ще прекараме есента и зимата в подготовка за война; възнамерявам да почнем да събираме мъже и да ги обучаваме.

Очите на Такеши заблестяха от вълнение.

— Само не я започвай, преди да съм пораснал достатъчно, за да се бия!

Шигеру вече бе видял да умират мнозина. Никога нямаше да забрави момента, когато животът напусна тялото на първия човек, когото бе убил — Миура. Не се страхуваше от собствената си смърт, макар че все още възнамеряваше да я направи значима, но мисълта за смъртта на Такеши му бе непоносима. Още една причина да не забавя сблъсъка с Тохан. Но ако останеше за следващата година, както по всяка вероятност щеше да се случи, каза си Шигеру, на четиринайсет брат му вече нямаше да е твърде млад, за да участва. Как можеше да го опази от битката?

— Нещо друго да ми кажеш? — попита той.

— Съпругът на Маруяма — Наоми, подкрепя съюз с Тохан. Това създава смут сред останалите фамилии Сейшуу — особено сред Араи. Хората казват, че трябва да се съюзим със Сейшуу, преди те да са подкрепили Ийда Садаму, за да не се озовем заклещени между тях.

Няколко мига Шигеру остана безмълвен, спомняйки си своите по-раншни мисли за съюз чрез брак със Сейшуу.

— Никога не съм бил на запад — рече той накрая. — Искам да отида там. Искам да видя как организират живота в Маруяма например.

— Вземи ме със себе си — помоли Такеши. — Все още има много време до падането на първия сняг… а есента е хубав сезон за пътуване. Хайде да отидем и до Кумамото. Искам да се срещна с Араи Дайичи — разправят, че бил могъщ воин.

— Големият син?

— Да… млад е, но за него казват, че бил най-вещият с меча в Трите провинции. Само че едва ли е толкова добър, колкото моя по-голям брат — добави Такеши предано.

— Подозирам, че ти ще станеш по-добър от мен с меча — рече Шигеру. — Особено ако отидеш при Мацуда Шинген в Тераяма.

— Много бих искал да бъда обучен от Мацуда… но не знам дали ще мога да издържа всички тези месеци в храма.

— Ще научиш много. Може би е добре да прекараш там цялата зима. Ще се отбием при Мацуда.

— На връщане! — възкликна умолително Такеши.

— Трябва да останеш там поне година — рече Шигеру, докато разсъждаваше. По този начин щеше да го отпрати далеч от бойното поле.

Такеши изстена.

— Толкова много учене!

— Тренирането на тялото е безполезно без тренирането на ума. Учението е средство, но и само по себе си е интересно.

— На теб да… ти си като баща ни! Затова те предупреждавам да не се увличаш прекалено също като него. Хайде да не обръщаме твърде много внимание на знаци, поличби и на онова, което казват или не казват боговете. Нека просто се доверим на себе си и на мечовете си!

Няколко мига по-рано Шигеру бе заявил, че брат му е още дете, а гласът на Такеши бе изпълнен с момчешки ентусиазъм и вяра — въпреки това Шигеру чувстваше, че това е техният първи разговор като възрастни. Такеши съзряваше и в техните взаимоотношения се бе появил нов елемент. За втори път Такеши му бе предложил съвет и Шигеру го бе приел.