Началото

Седма глава

Няколко дни по-късно приготовленията бяха завършени и Шигеру пое към Тераяма, придружаван от Ирие Масахиде, за да пристигне, преди проливните дъждове да са развалили пътуването с топлата си лепкавост. Коне и хора бяха превозени през реката с големи плоскодънни лодки. Три от четирите свода на каменния мост вече бяха завършени. Докато се върна, ще е готов, помисли си Шигеру.

Пътуването до Цувано щеше да трае два-три дни. Пътят следваше долината на реката между хребетите, но след Цувано, където теренът стана значително по-планински, заобикаляше склоновете, а после свиваше през два или три стръмни прохода в посока към Ямагата. Тук Шигеру щеше да прекара известно време, опознавайки повторно града, преди краткото пътуване през планината до храма.

Кийошиге нямаше да го съпровожда — той се връщаше в дома на семейството си; баща му бе повишен и бе получил по-голяма плата. Това едва ли можеше да се счита за наказание, но Шигеру го почувства по този начин. Липсваше му ведрата жизненост на Кийошиге, неговата привидна непочтителност и шегите му. Докато яздеше черния Карасу, тъгуваше, че не вижда до него Камоме — сивия кон с черната грива на приятеля си. Но не даде израз на чувствата си. Придружаваха го братята Китано, извикани от техния баща в Цувано. Момчетата бяха озадачени от внезапното нареждане. Те бяха очаквали да останат в Хаги или да отидат с Шигеру в Тераяма. Завиждаха му за възможността да бъде обучаван от Мацуда Шинген и се питаха дали баща им няма да позволи да се възползват от настоящите обстоятелства.

— Би било по-добре да останем в Хаги — рече за четвърти или за пети път Тадао. — В Цувано нямаме учители като владетеля Ирие или владетеля Мийоши. Татко е велик воин, но е ужасно старомоден.

Пролетната сеитба бе приключила и свежата зеленина на младите разсади блестеше на фона на огледалната повърхност на оризищата, която отразяваше синьото небе и високите бели облаци. На някои от бреговете покрай оризищата бе засаден боб и сега белите и морави цветчета привличаха множество пчели. Разнасяше се квакане на жаби, а пролетните цикади вече подхващаха своята монотонна песен. Шигеру би желал да разполага с повече време да огледа земите, да поговори със земеделците за техните посеви и методи. Последните две години реколтата бе добра — без нашествие на насекоми, без тежки поражения от бури — поради което всички бяха весели и доволни, но той проявяваше искрен интерес към живота им. Познаваше ги само като числа от регистрите на клана, където се отразяваше какви добиви се очакват от нивите им и какъв процент налози трябва да платят.

Тайните, които бе споделил с него баща му, не напускаха мислите му. Предположението, че има брат, толкова години по-голям от него, не му даваше мира и в същото време го очароваше. Както и майката на момчето — жената от Племето. Магьосница, която може да заличава очертанията си. Баща му бе срещнал такава жена, бе спал с нея. Мисълта за това го ужасяваше и в същото време го възбуждаше. Разсъждаваше задълбочено над живота на своя баща и вече виждаше по-ясно слабостите му. Питаше се освен това колко ли от конярите, които ги придружаваха на това пътуване, или от слугите в странноприемниците, биха могли да бъдат членове на Племето, шпиони или наемни убийци. Не споделяше тези свои мисли с никого, но реши да пита Мацуда Шинген по време на престоя си в Тераяма. Не му се слушаха клюките, нито оплакванията на останалите момчета, имаше твърде много за размисъл. Но си наложи да се шегува непринудено с тях, прикривайки вътрешната си вглъбеност, от което установи, че в него се съвместяват две отделни личности — обикновеният петнайсетгодишен момък и скритият мъж без възраст, по-бдителен и предпазлив, все по-изявено въплъщение на зрелостта.

Следобед на втория ден преминаха през прохода и се спуснаха в плодородна долина, собственост на една от роднинските фамилии на Отори — далечни братовчеди на Шигеру. Макар и с изключително висок ранг, тези родственици винаги бяха предпочитали да обработват своите земи, вместо да събират налози от арендатори. Шигеру бе обаян от тяхната резиденция, която представляваше великолепно съчетание между семплата елегантност на войнската класа и провинциалната непринуденост. Бе силно впечатлен и от главата на фамилията Отори Ейджиро, който изглеждаше невероятно добре осведомен за естеството на земята и нейните посеви. Семейството му бе голямо и буйно, макар и попритихнало в конкретния случай заради ранга на техния гост и неговите придружители.

След като умиха прахта от пътуването от нозете и ръцете си, посетителите бяха настанени в главното помещение, където всички врати бяха отворени, за да уловят лекия вятър от юг. Съпругата на Ейджиро и трите му дъщери поднесоха чай и бобени сладки. Синовете му направиха демонстрация на майсторска езда на тучната ливада, разположена южно от къщата, след което всички се състезаваха в стрелба с лък както на кон, така и пеша. Тадао бе обявен за победител и Ейджиро му поднесе колчан, изработен от еленова кожа. Двете по-големи момичета също се състезаваха, като по нищо не отстъпваха на своите братя и когато Шигеру отбеляза този факт — макар че повечето девойки от клана Отори се научаваха да яздят, той никога не бе виждал жени, владеещи изкуството на войната, — Ейджиро го удостои с обичайния си гръмък смях.

— Моята съпруга е от клана Сейшуу. На запад учат момичетата си да се сражават като мъже. Естествено, това е влиянието на Маруяма. И защо не? Така момичетата стават по-силни, а и по всичко личи, че на тях много им харесва.

— Разкажи ми за Маруяма — подкани го Шигеру.

— Това е последното от могъщите западни владения, които се наследяват по женска линия. Понастоящем се оглавява от Наоми — тя е седемнайсетгодишна и наскоро се омъжи. Съпругът й е много по-възрастен от нея, тясно свързан с фамилията Ийда. Доста странен съюз — няма съмнение, че от клана Тохан се надяват да придобият областта чрез сключване на брак, притворство или война.

— Бил ли си там?

Западната провинция се намираше на поне седмица път отвъд Ямагата.

— Да. Преди две-три години прекарах известно време с родителите на съпругата ми. Областта е богата — търгуват с голямата земя и имат мини за добив на мед и сребро. Събират по две реколти ориз на година — мнението е, че ние сме твърде далеч на север за това, но аз възнамерявам да пробвам лично. Пребиваването ми там беше удоволствие. Научих много нови неща, усвоих нови идеи и методи.

— Запозна ли се с владетелката Наоми?

По някаква причина това момиче го заинтригува — беше малко по-голяма от него, а вече управляваше цяла област и се сражаваше като мъж.

— Да. Съпругата ми е от фамилията Сугита; нейният братовчед Сугита Харуки е главен васал на владетелката Наоми. Моята жена е връстница на нейната майка и познава Наоми още от раждането й. Всъщност балдъзата ми е най-приближената й компаньонка. Владетелката Наоми е забележителна млада жена, със завидна интелигентност и невероятен чар. Мисля, че съпругата ми организира възпитанието и обучението на нашите дъщери по неин образец.

— От което те са спечелили неимоверно — отбеляза Шигеру.

— Е, момичетата ни са само бледо подобие на владетелката Наоми, а мнозина в Средната провинция ме мислят за глупак.

Ейджиро се постара да си придаде скромен вид, но не успя да прикрие напълно гордостта, с която го изпълваха децата му. За Шигеру това бе основание да го хареса още повече.

Същата нощ ядоха еленско — кит от планината, както през смях го наричаше Ейджиро — тъй като мнозина от провинцията добавяха месо към трапезата си чрез лов, макар че ученията на Просветления, съблюдавани от класата на воините, забраняваха убиването на четириноги животни за храна.

Освен това Шигеру получи дарове — малък кинжал със стоманено острие, домашнотъкани одежди в индигов цвят и качета с оризово вино, които да поднесе в храма.

На следващия ден, тъй като искаше да опознае своя домакин по-добре, той стана рано и съпроводи Ейджиро на неговия сутрешен оглед по оризовите ниви и зеленчуковите градини. Забеляза как по-възрастният мъж разговаря със селяните — питаше ги за съвети и понякога ги хвалеше. Видя взаимното уважение, което си засвидетелстваха.

Ето така трябва да се държи човек с тях, помисли си той. Привързани са към Ейджиро не само по традиция или по закон. Вниманието и проявеното уважение осигуряват тяхната преданост.

Той зададе множество въпроси за методите на Ейджиро, заинтригуван от взаимосвързаните системи за наторяване и събирането на реколтата, обърна внимание как следват цикъла на сезоните и увеличават естественото плодородие на земята. Не се хабеше нито сантиметър, като в същото време земята непрестанно се възстановяваше. Селяните, които видя, изглеждаха сити, а децата им бяха здрави и весели.

— Сигурно небесата одобряват избраните от теб начини — рече той, когато се върнаха в резиденцията.

— Небесата изпращат куп предизвикателства — засмя се Ейджиро, — суши, насекоми, наводнения, бури. Но ние познаваме земята, разбираме я… Мисля, че сме благословени и от земя, и от небе. Това е бил пътят на Отори от векове — добави той тихо, вперил поглед в Шигеру. — Ако владетелят Шигеру желае да научи повече за него, аз съм нахвърлил тук нещо по темата…

Неговият най-голям син Данджо каза:

— Нахвърлил нещо! Татко е твърде скромен. Владетелят Шигеру може да чете цяла година и пак да не стигне до края на татковите писания.

— Много бих желал да ги прочета — отвърна Шигеру. — Но се опасявам, че няма да имам време. Днес трябва да продължим пътя си.

— Трябва да вземете част от тях със себе си. Може да успеете да ги добавите към заниманията си в храма. Вие сте наследникът на клана — редно е да знаете за земята.

Ейджиро не каза нищо повече, но се беше навъсил и обичайно откритото му и някак безцеремонно изражение сега бе помръкнало. Шигеру си помисли, че чува неизречените мисли — че баща му няма подобни интереси; наистина, крепостните земи около Хаги бяха оставени изцяло на поддръжка на служителите. Бяха достатъчно плодородни, той го знаеше, но съвсем не изглеждаха като тези на Ейджиро. Прекалено чувствителен към собственото си положение, вглъбен и затворен по характер, разточителен в личната си скръб и самосъжаление, неговият баща си бе позволил да се откъсне от земята, която му осигуряваше това положение. Едно феодално владение е като стопанство, помисли си Шигеру, всички в него имат своето място и своята цел, и всички работят дружно в полза на цялото. Когато главата на стопанството е справедлив и вещ като Ейджиро, всичко процъфтява.

Той помисли за своето стопанство, за Средната провинция и усети как го заливат гордост и радост — владението бе негово и той щеше да се грижи за него и да го брани, подобно на тази прекрасна долина. Щеше да се сражава за него, не само с меч като воин, а и със средствата на Ейджиро.

Към кутиите с даровете бяха добавени няколко свитъка от писанията на Ейджиро. Тадао и Масаджи взеха да дразнят Шигеру с тях.

— Имаш късмета да учиш бой с меч при Шинген, а предпочиташ да губиш време в четене! — присмя му се Масаджи.

— Владетелят Ейджиро може да получи от мен тор за черниците и тиквите си — рече Тадао. — Но не и да разчита на мозъка ми.

— Неговите синове са не само земеделци, но и вещи воини — възрази Шигеру.

— Вещи! Държат лъка като мотика. Бият се като жени. Беше толкова лесно да ги победя! — заяви високомерно Тадао.

— Може би защото се упражняват със сестрите си — прибави с презрение Масаджи. — Ако всички Отори се бият като тях, заслужаваме да бъдем прегазени от Тохан.

Шигеру реши, че това е просто една необмислена реплика, и я остави без отговор. По-късно обаче си спомни за нея, когато стигнаха в Цувано и бяха посрещнати в крепостта от владетеля Китано — бащата на момчетата. Едва ли контрастът между двете фамилии би могъл да бъде по-голям. Тъй като бе родственик на главата на клана, Ейджиро притежаваше по-висок ранг от Китано, но Китано поддържаше малка крепост и също като бащата на Шигеру бе поверил управлението на именията на своите служители. Проявяваше страстен интерес към войната, към стратегиите за водене на битки, към подходящото обучение и възпитание на младите мъже.

Фамилията Китано водеше суров, войнишки живот. Храната им бе обикновена, жилищните помещения — неудобни, дюшеците — тънки. Въпреки сезона — беше в началото на лятото — вътре в крепостта бе мрачно, разположените в ниското стаи бяха влажни, а в горните бе жега и задух, особено в средата на деня.

Владетелят Китано се отнесе към Шигеру с цялата необходима почит, но момъкът долови, че отношението му е покровителствено, възгледите му — непреклонни и остарели. Синовете му, тъй открити и жизнени в Хаги и по време на пътуването, сега станаха мълчаливи и се обаждаха само колкото да се съгласят с баща си или да повторят някоя догма, научена от Ичиро или Ендо.

Владетелят Ирие почти не продума, пи съвсем малко, насочил внимание най-вече към Шигеру и неговите нужди. Присъстваше и още един гост — васал на Отори от южната част на Средната провинция. Казваше се Ногучи Масайоши. По време на разговора вечерта стана ясно, че Ногучи ще съпроводи синовете на Китано до Инуяма. Никой от двамата владетели не разкри повече за въпросния план, а момчетата не дадоха израз на изненадата си. В Хаги изобщо не бе станало дума за това и Шигеру бе сигурен, че баща му не е уведомен за подобни намерения.

— В Инуяма синовете ми ще овладеят изкуството на реалните военни действия — заяви Китано. — Ийда Садаму все по-убедително се налага като най-великия воин на своето поколение — той отпи от виното си и се втренчи в Ирие изпод гъстите си вежди. — Подобни знания могат да бъдат само от полза за целия клан.

— Предполагам, че владетелят Отори е уведомен — рече Ирие, макар и убеден в обратното.

— Изпратени са писма — отвърна Китано, а в гласа му се прокрадна неясна нотка.

Шигеру долови уклончивостта в тона му и реши, че не може да има доверие на Китано. И Ногучи Масайоши му се струваше подозрителен. Прехвърлил трийсетте, Ногучи бе най-големият син на един от васалите на фамилията Отори, чието разположено на юг владение включваше пристанището Хаги. Именно на юг Отори бяха най-уязвими — недостатъчно защитена от планините, южната област се намираше между владенията на обладаната от амбиции фамилия Ийда в Инуяма и плодородните земи на Сейшуу на запад. Щеше да е трудно за Китано да се противопостави на Тохан, ако синовете му са там. Възможно бе да ги вземат за заложници. Шигеру почувства, че го обзема гняв. В случай че не бе отявлен предател, този човек бе пълен глупак. Дали зависеше от него да забрани изрично подобно необмислено решение? Ако заявеше неодобрението си, а Китано откажеше да се подчини, това щеше да извади на светло противоречия, които щяха да доведат единствено до разединение и размирици в клана… може би дори до гражданска война. През целия си живот той бе заобиколен само с преданост — тя обуславяше непоклатимите устои на цялата класа на воините — членовете на клана Отори се гордееха с безпрекословната вярност, която обвързваше всички рангове един с друг и с главата на клана. Той си даваше сметка за слабостите на своя баща, но не бе осъзнал как гледат на тях мъже като Китано и Ногучи, които хранеха свои собствени амбиции.

Опита се да намери възможност да поговори с Ирие за своите опасения. Не беше лесно, тъй като бяха постоянно съпровождани или от Китано, или от неговите васали. Преди да се оттеглят, Шигеру изяви желание да се поразходи малко, да се наслади на нощния въздух и на нарастващата луна, затова покани Ирие да го придружи. Бяха отведени от крепостта до стените с бойници — огромни каменни зидове, които се издигаха от защитния ров, където сребърният диск на луната се отразяваше в черните неподвижни води. От време на време се разнасяше лек плисък, когато някоя риба се показваше на повърхността или към дъното се гмурваше воден плъх. На всеки ъгъл при зидовете, както и по моста, водещ от крепостта към града, бяха разположени охранителни постове, но около тях нямаше напрежение, тъй като от години Цувано живееше в мир, без заплаха от нападение или нашествие. Вялият разговор на стражите, спокойната нощ и луната над спящия град не успяха да уталожат страховете на Шигеру. Той надлежно изрази възхищението си от защитните зидове и луната, но нямаше възможност дискретно да поиска съвет от своя учител. Когато се прибраха в помещенията си, Шигеру нареди на слугите да ги оставят сами и прати Ирие да се увери, че никой не е останал отвън, за да подслушва — прислужници, слуги или стражи. Спомни си думите на баща си. В случай че Китано бе в тайна връзка с Тохан, не беше ли възможно да използва онези шпиони от Племето?

Когато Ирие се върна и Шигеру се почувства в безопасност, той попита тихо:

— Трябва ли да им забраня да заминат за Инуяма?

— Според мен, да — отвърна Ирие също тъй тихо. — И то категорично. Не трябва да имат никакви съмнения относно желанията ти. Не мисля, че Китано ще те предизвика открито. Ако тлее някакво предателство, ще го потушим своевременно. Говори с него утре сутринта.

— А трябваше ли да изразя неодобрението си на момента?

— Не, решението ти първо да поискаш съвет е правилно — отвърна Ирие. — Обикновено е по-добре да се действа бавно и предпазливо, но има моменти, в които се налага решителна намеса, а да знаеш кой курс да поемеш и кога, вече е мъдрост.

— Поривът ми бе да му забраня тутакси — измърмори Шигеру. — Трябва да призная, че бях изненадан.

— И аз — отвърна Ирие. — Сигурен съм, че баща ти не знае.

Шигеру спа неспокойно и се събуди изпълнен с гняв към Китано, към момчетата, които бе смятал за приятели, и към себе си, че не е действал незабавно.

Гневът му нарасна, когато молбата му да говори с владетеля Китано не бе удовлетворена веднага. Щом бе съобщено за пристигането му, Шигеру се почувства засегнат и измамен. Прекъсна обичайните любезности и заяви рязко:

— Твоите синове не трябва да ходят в Инуяма. Това не е в интерес на клана.

Видя как погледът на Китано стана суров и си даде сметка с какъв човек си има работа — амбициозен, упорит и подмолен.

— Съжалявам, господарю Шигеру, но те вече заминаха.

— Тогава прати конници да ги настигнат и върнат.

— Тръгнаха снощи заедно с владетеля Ногучи — добави Китано вежливо. — Нали се очаква дъждовете да почнат всеки ден, та бе решено…

— Избързал си да ги изпратиш, защото си знаел, че няма да го позволя — отсече Шигеру гневно. — Как смееш да ме шпионираш?

— За какво говори почитаемият владетел Шигеру? Не е имало никакво шпиониране. Пътуването бе планирано отдавна, за да се възползваме от намаляващата луна. Ако ваше благородие е имал възражения, трябвало е да ги обяви снощи.

— Няма да забравя това — заяви Шигеру, като полагаше неистови усилия да обуздае гнева си.

— Млад сте, владетелю Шигеру, и… простете… неопитен. Тепърва ви предстои да овладявате изкуството на държавното управление.

Гневът му изригна.

— По-добре да си млад и неопитен, отколкото стар и коварен! И защо Ногучи е заминал за Инуяма? Какво кроите вие двамата с фамилията Ийда?

— Обвинявате ме в заговор в собствената ми крепост? — възкликна гневно в отговор Китано, но това не уплаши Шигеру.

— Трябва ли да ти припомням, че аз съм наследникът на клана? — не му остана длъжен Шигеру. — Ще проводиш пратеници до Инуяма да отнесат заповед за връщането на синовете ти и няма да водиш никакви преговори, нито да сключваш сделки с Тохан без знанието и съгласието на баща ми и моето собствено. Можеш да пратиш същото съобщение и на Ногучи. Тръгвам незабавно за Тераяма. Веднага след пристигането ми владетелят Ирие ще се върне в Хаги и ще уведоми баща ми. Но преди всичко очаквам да потвърдиш клетвата си за вярност към мен и към клана Отори. Аз съм разгневен и оскърбен от твоето поведение. От този момент нататък очаквам безпрекословно подчинение. Ако желанията ми не бъдат удовлетворени, ако последват още подобни грешки, ти и семейството ти ще бъдете наказани!

Думите му прозвучаха неубедително дори в собствените му уши. Ако Китано или Ногучи бяха решили да преминат на страната на Тохан, можеха да бъдат спрени единствено с военни действия. Видя, че порицанието му бе постигнало целта си — очите на Китано излъчваха едва потискан гняв.

Спечелих си враг, помисли си Шигеру, когато по-възрастният мъж се просна по очи, потвърждавайки своята клетва за вярност и подчинение и молейки за прошка. Всичко това е измама. И покаянието, и предаността му са престорени.

— Откъде Китано е разбрал за решението ми? — попита той Ирие, когато час по-късно напуснаха Цувано.

— Може да се е досетил или пък снощи да е пратил хора да ни шпионират.

— Как смее! — Шигеру усети, че гневът му отново се разпалва. — Трябва да си направи сепуку8, а земите му да бъдат отнети! Но нали ти лично провери дали не ни подслушват.

В съзнанието му проблесна мисълта, че и Ирие не заслужава доверие, но тутакси я отхвърли, щом впери поглед в честното лице на воина. Не смяташе, че Ирие Масахиде някога би допуснал дори мисъл за предателство към клана му. Сигурно повечето Отори биха го харесали. Но аз не трябва да проявявам излишна доверчивост, каза си той. Колкото и да съм неопитен.

— Може да използва шпиони на Племето с остър слух — предположи Ирие.

— Никой не би могъл да ни чуе там…

— Никой нормален — потвърди Ирие. — Но членовете на Племето притежават способности далеч отвъд границите на нормалното.

— Тогава каква защита можем да имаме срещу тях?

— Да се прибегне до услугите им, е проява на страх — заяви с горчивина Ирие. — Нито един истински воин не би се унизил дотам, че да използва методите им. Ние трябва да се осланяме на силата си, на коня и на меча. Това е пътят на Отори!

Но ако враговете ни ги използват, какъв избор ни остава?, запита се Шигеру.