Началото

Двайсета глава

Янаги Мое бе очаквала своя брак с радост, но докато проливните дъждове приключат, вече бе разбрала, че той може да й донесе единствено страдания и нищо повече. Тялото й я бе предало със своята скованост и напрегнатост — осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Владетелката Отори — майката на Шигеру — се държеше зле с нея и непрестанно я назидаваше, а останалите жени във вътрешното крило я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си.

А той, нейният съпруг, когото си бе въобразявала, че ще почита и задоволява, вероятно също я презираше. За никого не бе тайна, че си има наложница — това не я изненадваше, тъй като за мъжете от неговата класа това бе нещо обичайно, но жените от вътрешното крило често говореха за Акане, за нейния чар и духовитостта й и си шепнеха една на друга, че Шигеру е увлечен по нея.

Ако съпругът й бе неопитен като нея, двамата можеха да се успокояват един друг; ако бе по-възрастен, може би щеше да прояви повече търпение и сдържаност. Но той бе уловен в мрежата на своята първа връзка, която вече му бе донесла дълбока физическа и емоционална наслада. Неохотата и сковаността на Мое го отблъскваха, не можеше да се насилва да изисква от нея онова, което тъй явно й бе противно. Накрая дори бе завладян от гняв, тъй като си даваше сметка, че заради клана е длъжен да създаде наследници, но не желаеше да й причини болка или да оскърби семейството й, не можеше да намери разрешение на проблема, но не искаше да го обсъжда с друг, освен с Акане. А самата Акане му казваше едно и също: Прояви търпение, като в същото време се усмихваше тайнствено.

От своя страна Мое трупаше все повече неприязън. След като разбра за Акане, тя стовари цялата вина за провала на брака си върху нея. Гордостта й бе наранена дълбоко — Мое започна да ненавижда както съпруга си, така и жената, която според нея бе откраднала любовта му.

Краят на дъждовния сезон донесе известно уталожване на напрежението, което бе станало убийствено. Шигеру се върна в областта край границата и прекара там лятото заедно с Кийошиге и Такеши. Взеха със себе си и Мийоши Кахей — също като Такеши, той бе едва тринайсетгодишен, но обстановката не изглеждаше опасна, а баща му държеше момчето да натрупа опит. Китано Тадао получи разрешение да се върне в Цувано. Заплахата откъм Тохан като че ли се бе поразсеяла. Границите бяха спокойни, ако не се смятаха обичайните търговци, които пътуваха напред-назад по междуградския път до Инуяма. Те носеха вести от столицата на Тохан, най-важната от които бе тази за смъртта на Ийда Садайоши и последвалото издигане на Садаму за глава на клана. Кийошиге и Шигеру забавляваха момчетата, като за пореден път им разказваха историята за злополуката със Садаму; едва ли щяха да се смеят тъй гръмко, ако знаеха колко шпиони на Тохан в Чигава следяха Шигеру и докладваха в Инуяма за всяко негово действие.

Акане намираше дългите знойни дни за непоносимо досадни, но като цяло не съжаляваше, че Шигеру бе заминал. Като не беше с нея, той не беше и със съпругата си, а отсъствието му й предоставяше време да обуздае собствените си емоции. Тя се държеше благопристойно, посещаваше майка си, храмовете в Дайшоин и Токоджи, където винаги правеше щедри дарения, както и различни търговци, от които си поръчваше луксозни вещи — парфюми, чайове, изделия от лакирано в черно дърво, нови роби за есента и зимата. Не ходеше при Харуна, но често отиваше в градината при вулкана; бе удивена от онова, което бяха успели да постигнат заклинанията на възрастния свещеник. Горещините не му понасяха, ето защо тя уреди да му доставят лекове, разхладителни чайове и билки, които да прочистят кръвта му, и заповяда на градинарите си да му помагат в поливането на растенията, докато тя му правеше компания. Един ден Акане се връщаше през градината към мястото, където бе оставила паланкина си. Беше изтекла почти година от първата й нощ с Шигеру и тя си спомняше за нея със смесени чувства, докато вървеше покрай живия плет, ограждащ задната градина при къщата на Харуна. Ускори крачки, тъй като не искаше никой да я вижда там, но точно когато минаваше през портата, чу шум от тичащи нозе и вика на своя някогашен любовник Хаято:

— Акане! Акане!

Дотича запъхтян при портата и тя трябваше или да спре, или да се блъсне в него. За момент двамата се втренчиха един в друг. Тя бе изумена от промяната, която видя в него — лицето му бе изпито, кожата му — жълтеникава, очите — хлътнали и трескави.

— Да не си болен? — попита Акане, внезапно обзета от жал заради вида му.

— Много добре знаеш. Акане, защо ни се случи всичко това? Ние се обичахме!

— Не — отвърна тя и продължи напред, но той я сграбчи за ръката.

— Не мога да живея без теб! Умирам от любов!

— Не се дръж като глупак, Хаято! Никой не умира от любов!

— Нека да избягаме заедно. Можем да напуснем Трите провинции и да заживеем някъде на север. Моля те, Акане. Умолявам те, ела с мен!

— Невъзможно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Пусни ме или ще извикам стражите!

Страхуваше се да остане с него, опасяваше се, че Хаято е обезумял от мъка и спокойно може да убие първо нея, а после и себе си, вместо да я загуби завинаги. Изненадан, той сведе поглед към собствената си ръка, все едно някой друг бе сключил пръстите му около китката й. Тя бе опитала да се освободи, но той я бе стиснал още по-здраво, причинявайки й болка. Сега внезапно я пусна и тя разтри болезнената червенина.

— Не искам да те наранявам — рече той. — Съжалявам. Това е последното, което бих желал да сторя. Копнея да те докосвам както по-рано. Сигурно си спомняш колко беше хубаво.

Без да отговори, Акане се обърна рязко и пое припряно напред. Стори й се, че чу как той произнася името й, но не погледна назад. Когато приближи хората си, носачите скочиха на крака, а стражът, който винаги съпровождаше паланкина, й помогна да се качи и прибра сандалите й. Акане остави спуснати намаслените копринени завески, макар че вътре бе задушно, а един дързък комар бръмчеше нахално около врата й. Страхуваше се, че Хаято е завладян от умопомрачителна ревност, все едно връхлетян от съкрушителна болест. Беше му заявила: Никой не умира от любов, но виждаше, че е способен или да умре, или да се самоубие, и тогава гневният му дух щеше да я преследва… освен това се страхуваше, че може да използва срещу нея някакви заклинания. Откакто самата тя бе навлязла в тъмния свят на магията, вече осъзнаваше нейната мощ.

Отиде до домашния олтар и запали тамян и свещи, след което дълго се моли за защита срещу всички злини, които биха могли да я връхлетят. Нощта беше тежка и душна — откъм планината долиташе тътен на гръмотевици, но не валя. Тя спа лошо, събуди се късно и едва бе привършила с облеклото си, когато пристигна Харуна. Беше облечена елегантно, както винаги, но не можеше да скрие факта, че по някое време същата сутрин бе плакала. Акане усети как сърцето й се свива от страх в предчувствие за лоши вести. Поръча да донесат чай и си размени обичайните любезности с Харуна, след което отпрати прислужниците и се премести съвсем близо до гостенката си, тъй че двете жени се озоваха коляно до коляно.

Харуна рече тихо:

— Хаято е мъртъв.

В известен смисъл тя бе очаквала тази вест и въпреки това се олюля от потрес и мъка. Сигурно си спомняш колко беше хубаво, прозвучаха в съзнанието й последните му думи; наистина си спомняше, спомняше си всичко хубаво, свързано с него. Избухна в неудържими ридания от жалост за неговия живот и смърт, за бъдещето, което можеха да имат заедно.

— Аз го видях вчера. Обзе ме страх, че може да посегне на живота си.

— Не се е самоубил. Ако го беше сторил, щеше да е по-добре. Убил го е владетелят Масахиро. Васалите му го посекли пред къщата ми.

— Масахиро?

— Единият от чичовците на господаря Шигеру. По-малкият брат. Ти го познаваш, Акане.

Знаеше го, разбира се, и го бе виждала по различни поводи — последният път бе на моста, когато зазидаха баща й. Не се ползваше с добро име в Хаги, макар че малцина дръзваха да изразят мнението си открито. В един град, в който прегрешенията не бяха нещо необичайно, той бе считан за развратник и — което бе по-важно — хората говореха, че е страхливец.

— Защо? Какво може да е сторил Хаято, че да оскърби Масахиро? Как изобщо са кръстосали пътища?

Харуна се размърда неловко, като съзнателно избягваше погледа на Акане.

— Господарят Масахиро ни посещава понякога… под чуждо име, разбира се… и ние всички се преструваме, че не го познаваме.

— Нямах представа — рече Акане. — И какво се е случило?

— Хаято беше доста пиян… доколкото разбирам, почнал е да се налива, след като те е видял. Опитах се да го накарам да си тръгне мирно и тихо и той уж прие, но отвън на улицата се натъкнал хората на Масахиро. Почнал да ги ругае, да проклина владетелите Отори и най-вече господаря Шигеру… прости ми, че ти казвам нещо тъй ужасно. Те проявили голямо търпение, опитали се да го накарат да се успокои — разбира се, всички били с дрехи без отличителни знаци, тъй че било лесно да се престорят, че не са лично засегнати. Всички познават Хаято, хората винаги са го харесвали, затова най-вероятно са щели да го подминат, но в този момент излязъл Масахиро, чул думите му и след миг всичко свършило.

— Никой няма да обвини Масахиро — рече скръбно Акане и за пореден път избухна в сълзи.

— Не, разбира се, но той отишъл и по-далече. Наредил да изгонят семейството на Хаято от дома му, конфискувал земите му и заповядал да убият и синовете му.

— Но те са още деца!

— Да, на шест и осем години. Масахиро казва, че трябва да платят за оскърбленията, нанесени на клана от техния баща.

Акане не каза нищо. Жестокостта на наказанието я смрази, при все това владетелят Масахиро имаше право да постъпи както желае.

— Би ли отишла при него, Акане? Би ли го помолила да пощади живота им?

— Ако Шигеру беше тук, можех да се обърна към чичо му чрез него, но той е далече на изток. Дори да проводим най-бързия пратеник, пак ще е твърде късно. Мисля, че Масахиро изобщо няма да ме приеме.

— Повярвай, съжалявам, че те моля за това. Но ти си единственият човек от познатите ми, който има някакво влияние в крепостта. Чувствам дълг към Хаято да се опитам да спася децата му и тяхното наследство.

— Масахиро ще се почувства оскърбен дори от молбата ми за аудиенция. Вероятно и мен ще прати на смърт.

— Не, той проявява интерес към теб. Често са го чували да изразява съжаление, че вече не си в моя дом на удоволствията. Винаги сравнява своите момичета с теб.

— Още по-зле — рече Акане. — Ще се поставя изцяло в зависимост от неговата милост. Ако пощади децата, какво ще поиска в замяна?

— Ти се ползваш със закрилата на Шигеру. Масахиро няма да посмее да се възползва от теб.

— Опасявам се, че това няма да се хареса на Шигеру — рече Акане, съжалявайки, че той не е там, за да може да говори направо с него.

— Владетелят Шигеру е състрадателен по природа — отвърна Харуна. — Той не би изисквал подобно наказание.

— Не мога да го сторя — рече Акане. — Прости ми.

— Тогава утре ще са мъртви — промълви Харуна през сълзи.

След като по-възрастната жена си тръгна, Акане отиде при олтара да се помоли за духа на Хаято, да му поиска прошка заради ролята, която самата тя бе изиграла в неговата трагична съдба, и заради гибелта, която любовта му към нея бе донесла на семейството му. Той обичаше децата, помисли си тя. Искаше да му родя деца. А сега щеше да изгуби синовете си, нямаше да има кой да продължи рода му, семейството му щеше да бъде унищожено. Нямаше да има кой да се моли за душата му.

Хората ще обвиняват мен, ще ме намразят. Ами ако разберат, че съм използвала магия срещу съпругата на Шигеру? И бездруго вече говорят, че съм го омагьосала…

Мислите й продължиха да се вият и гърчат като гнездо усойници и когато прислужниците донесоха обяда, тя не можа да яде.

С напредването на следобеда горещината ставаше все по-непоносима, а пронизителното цвърчене на цикадите — още по-потискащо. Постепенно безпокойството й отстъпи място на вцепененост и умора — чувстваше се толкова отпаднала, че почти не бе в състояние да се движи или да мисли.

Помоли да й приготвят леглото, преоблече се в лека лятна роба и си легна. Не очакваше да заспи, но почти незабавно изпадна в нещо като сън наяве. Мъртвият влезе в стаята, съблече се и легна до нея. Тя почувства познатата гладкост на кожата му, мирисът му я облъхна. Тежестта му я покри, също както в онези мигове, когато двамата се бяха любили за първи път и той се бе отнесъл към нея с такава нежност, както и в деня, когато баща й си бе отишъл и тя имаше непреодолима нужда от него.

— Акане — прошепна той, — обичам те!

— Знам — отвърна тя и очите й се изпълниха със сълзи. — Но ти вече си мъртъв и аз не мога да сторя нищо.

Тежестта му върху й се промени и вече не представляваше успокояващата масивност на живия мъж, а безжизнената скованост на мъртвеца. Той я притискаше, изтласкваше въздуха от дробовете й, принуждавайки сърцето й да бие неистово. Чуваше собствения си насечен дъх и усещаше как крайниците й се мятат безпомощно.

Внезапно се събуди сама в стаята, плувнала в пот, задъхана — знаеше, че никога няма да се освободи от духа му — той бе дошъл да я обсеби — докато не постигне някакъв вид възмездие.

Тутакси я сграбчи панически ужас, че вече е твърде късно. Въпреки думите на Харуна тя не вярваше, че ще й бъде позволено да говори с владетеля Масахиро. Повика прислужниците, взе вана и се приготви, като в същото време разсъждаваше какъв би бил най-добрият начин да се обърне към него. Нейното нетърпение, чувството й, че времето неумолимо изтича, я накара да осъзнае, че единственият начин е да му пише направо. Беше най-дръзката постъпка, която можеше да измисли — провалеше ли се, нямаше какво друго да стори. Поръча да й донесат мастило и хартия и започна да пише бързо — баща й, който можеше да пише върху камък тъй леко, както повечето учени върху хартия, я беше научил — а почеркът й бе решителен и плавен, огледало на характера й. С нужните фрази на вежливост, но без всякаква претрупаност и словесно излишество, тя просто питаше дали владетелят Масахиро би й разрешил да отиде и да разговаря с него.

Никога няма да го допусне, помисли си тя, докато предаваше писмото си на един от своите стражи. Няма да получа никаква вест, а утре по това време децата на Хаято ще са мъртви.

Пременена в най-красивите си дрехи, тя нямаше какво друго да стори, освен да чака. Нощта бе настъпила, донасяйки известно облекчение от жегата. Акане изяде купичка студено фиде с пресни зеленчуци и изпи чаша вино. Страхуваше се да заспи, боеше се от духа на Хаято. В далечината отново изтрещя гръмотевица, но не заваля. Капаците бяха отворени и в стаята се носеше ароматът на градинските цветя, примесен с мириса на море и борови иглички. На изток луната изгряваше иззад скупчените облаци, осветявайки причудливите им форми, все едно бяха участници в театър на сенките.

Мощна светкавица току-що бе озарила южното небе, когато Акане чу шум от стъпки и приглушени гласове отвън. Няколко мига по-късно една от прислужниците влезе в стаята и прошепна:

— Господарке Акане, дошъл е пратеник от крепостта.

В гласа й звучеше тревога.

— Пратеник? — надигна се Акане разтреперана.

— Може би… или… — момичето се засмя и лицето му потръпна — тя не смееше да произнесе името му. — Ами, чичото…

— Не може да бъде! — възкликна Акане, обзета от непреодолимо желание да я плесне заради глупостта й. — И какво каза?

— Искал да ви види.

— Къде е сега?

— Помолих го да изчака в преддверието… ама, господарке Акане, ако е той, колко оскърбително от моя страна! Какво да сторя?

— Незабавно го покани тук — нареди Акане. — И донеси още вино. Нека влезе сам. Ако води и други със себе си, да изчакат отвън. Ти също остани там, но ако те извикам, ела веднага.

Веднага щом гостът влезе в стаята, въпреки неофициалните му роби и липсата на герб, тя веднага разбра, че това е Масахиро. Беше нисък мъж, много по-нисък от Шигеру, и вече с наченки на пълнотата, характерна за средната възраст. Първата й мисъл бе: Той смята, че ще спи с мен, и изпита пристъп на ужас, тъй като знаеше, че ако това се случи, Шигеру никога няма да й прости.

Тя му се поклони дълбоко и после седна, опитвайки се да се въоръжи със стомана и непристъпност.

— Владетелю Отори, това за мен е незаслужена чест.

— В писмото си казваш, че искаш да говориш с мен. А аз отдавна искам да се запозная с теб. Изглежда като златна възможност, особено след като племенникът ми е надалече.

Тя наля вино и отправи реплика за знойната нощ и за странната хубост на осветените от луната облаци. Той пи, вперил в нея възхитен поглед, докато тя, макар и не така открито, се опитваше да го прецени. Вече знаеше за неговото неутолимо желание за сексуални новости, което го пращаше не само в Къщата на удоволствията на Харуна, но според клюките — и на много по-западнали места и за далеч по-необичайни удоволствия. Кожата му бе жълтеникава, с няколко големи бенки.

Тя си помисли, че трябва да отправи молбата си направо, за да предотврати всякакво недоразумение помежду им.

— Чувствам известна отговорност за тъжното събитие, което се случи миналата нощ — рече тя тихо.

— Имаш предвид непоносимото оскърбление към владетелите Отори?

Имам предвид смъртта на един добър човек, помисли си тя, но не го изрече гласно.

— Исках да ви се извиня лично.

— Приемам извинението ти, но не мисля, че имаш вина за това, че мъжете се влюбват в теб — отвърна той. — Обясниха ми, че това е била причината за поведението на Хаято. Очевидно е бил увлечен по теб. Както разбирам, и моят племенник — също.

В гласа му се долавяше неизречен въпрос. Тя каза:

— Простете, владетелю Отори, но не мога да обсъждам с вас господаря Шигеру.

Той леко повдигна вежди и отпи отново.

— Това ли е всичко, което искаше? Да се извиниш?

Никога няма да се съгласи. Само се унижавам, помисли си Акане, но после усети дъха на мъртвия във врата си, все едно бе коленичил зад гърба й и всеки миг щеше да я сграбчи в смъртоносна прегръдка. Пое дълбоко дъх.

— Синовете на господаря Хаято са още съвсем малки. Семейството му винаги е служило вярно на клана Отори. Моля ви да бъдете милостив и да пощадите живота им.

— Техният баща оскърби Шигеру — аз само защитавам името му.

— Сигурна съм, че ако беше тук, владетелят Шигеру също щеше да се застъпи за тях — отвърна тя тихо.

— Да, той е състрадателно момче, така говорят хората. Аз, от друга страна, не се ползвам с такова име.

В гласа му прозвуча презрение, но тя имаше чувството, че долавя и нотка на завист; подозренията й се потвърдиха, когато той продължи:

— Моят племенник е много популярен, нали? Получавам вести от всички краища на Средната провинция, хората навсякъде го възхваляват.

— Истина е — отвърна тя. — Всички го обичат.

Видя го как трепна под камшика на собствената си ревност.

— Повече от баща му?

— Владетелят Шигемори също се ползва с всеобща любов.

Масахиро се засмя.

— Бих се изненадал, ако това беше истина — горните му зъби бяха леко издадени, от което долната му челюст създаваше впечатление за слабоволие. — Къде е сега Шигеру?

— Владетелят Отори сигурно знае — в Чигава.

— Имаш ли вести от него?

— От време на време ми пише по някое писмо.

— А когато е тук… трябва да ти кажа, че къщата е великолепна — елегантна, удобна, поздравявам те… казва ли ти всичко?

Тя сви леко рамене и отмести поглед.

— Разбира се — продължи той. — Ти си опитна жена и моят племенник, при всичките си възхитителни качества, все още е много млад.

Той се приведе напред.

— Нека си кажем открито, Акане. Ти искаш нещо от мен и аз искам нещо от теб.

Тя му хвърли бърз поглед и за да скрие тревогата си, остави постепенно на лицето й да се изпише презрение.

— Няма да ти предлагам да спим заедно. Желая го, няма спор, но дори аз признавам, че би било твърде грубо. И съм убеден, че би изисквало от теб да платиш твърде висока цена за децата на бившия си любовник.

Тя продължи да се взира в него, без да прави опити да прикрива своите неприязън и презрение. Той се засмя отново.

— Но бих искал да разбера с какво се занимава Шигеру. Ти със сигурност можеш да ми съдействаш.

— Искате от мен да шпионирам владетеля Шигеру?

— „Шпионирам“ е твърде груба дума — отвърна той. — Просто искам да ме държиш информиран.

Акане мислеше трескаво. Беше толкова по-малко от онова, което я бе ужасявало. Никога нямаше да издаде тайните на Шигеру, но лесно можеше да измисли нещо, колкото да удовлетвори Масахиро.

— А в замяна вие ще спасите живота на момчетата и ще позволите на семейството да остане в къщата?

— Би било проява на твърде голяма милост от моя страна, нали? Може и аз да си спечеля име на състрадателен човек и да постигна популярност като тази на Шигеру.

— Владетелят Масахиро наистина е състрадателен — отвърна тя. — И аз ще се погрижа да се разчуе.

Тя усети ръката на Хаято върху тила си — лек натиск, почти като ласка. После той изчезна.

Сбогом, рече тя в сърцето си. Почивай в мир. Отправи молитва Хаято да намери покой, да постигне благоприятно прераждане и повече да не се връща да я обсебва.

След като Масахиро си тръгна, Акане се опита да се убеди, че не е недоволна от постигнатия резултат. Харуна щеше да е щастлива и най-вероятно щеше да я обсипе с подаръци; беше изпълнила своите задължения към мъртвия и беше убедена, че споразумението няма да я принуди да предаде Шигеру. Нямаше особено високо мнение за Масахиро и вярваше, че ще съумее да му предложи отделни важни сведения. Но дните минаваха и колкото повече размишляваше над стореното, толкова повече униваше заради онова, което бе извършила, все едно подсъзнателно си даваше сметка, че е направила първата стъпка по един път, който щеше да я постави в зависимост от един продажен и жесток човек.

Най-голямата й тревога бе, че сведенията за смъртта на Хаято и нейната намеса в защита на семейството щяха да стигнат до Шигеру по някакъв изкривен начин и ще предизвикат гнева му. Неговото отсъствие и посещението на Масахиро се бяха съчетали като въздействие, внушавайки й болезнено чувство за несигурност. Ролята й на любовница на наследника на клана й доставяше огромно удоволствие — тя не можеше да понесе мисълта, че ще я загуби. Освен съзнанието за това безчестие я измъчваше и непозната тревожност — че ще разочарова Шигеру, че той ще си развали мнението за нея, че ще й обърне гръб.

Даваше си ясна сметка, че той можеше да обича само жена, която заслужава неговото уважение. Нямаше да подмине, нито да прости каквато и да било слабост или предателство. Мисълта, че Масахиро по някакъв начин ще го уведоми за тяхното споразумение, не й даваше мира. Нищо не можеше да й донесе успокоение. Написа му няколко писма, но после ги изгори, тъй като реши, че тонът им е фалшиво невинен, че нейните предположения и увъртания, разкрасяването на истината, бяха твърде явни и той лесно щеше да ги улови.

Къщата й, изисканите вещи в нея, градината, боровите дървета, морето — всичко това вече не притежаваше силата да я очарова. Загуби апетита си, започна да спи зле, стана сприхава с прислужниците. Отражението на луната върху водната повърхност, капчиците роса върху първите пъпки на хризантемите и върху мрежите на златооките паяци я трогнаха първо до сълзи, а после до отчаяние. Копнееше Шигеру да се върне от изток и в същото време се ужасяваше от пристигането му. Копнееше за зимата, която щеше да го задържи в Хаги, и се ужасяваше от онова, което можеше да му каже неговият чичо, тласкан от злоба или от желание да интригантства, както и от онова, което самата тя на свой ред трябваше да съобщи на Масахиро.