Началото

Двайсет и пета глава

На следващия ден рано сутринта потеглиха към Тераяма. Красотата на есенния ден и мисълта, че скоро ще види Мацуда Шинген, малко повдигнаха духа на Шигеру, макар че той не хранеше особени надежди да се срещне с Маруяма Наоми. Знаеше, че съпругът й е от Тохан; дъщеря му бе омъжена за Нараки — братовчед на Ийда Садаму. Наоми бе около година по-голяма от Шигеру. Независимо от всичко, което непрестанно чуваше за поведението на владетелката Маруяма, той се съмняваше, че тя разполага с реална власт и с възможността да предприеме действия против волята на своя съпруг и на неговото семейство, която изразяваше желанията на Ийда Садаму.

Всъщност колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го завладяваше неохотата да се срещне с нея. Опасенията му бяха примесени с известен гняв към собственото му семейство, към баща му, към чичовците му, които бяха позволили да се стигне дотук. Нямаше как да не се запита защо самите те не са потърсили връзка със Сейшуу още преди години, когато те двамата с Наоми са били деца — двамата бяха почти връстници; тогава са можели да ги сгодят. А и защо Сейшуу не са почели наследника на клана Отори, вместо да сключат подобен обвързващ съюз с Тохан? Дали те, както и повечето други кланове в Трите провинции, не считат Отори за незначителна сила, за упадащ клан, обречен да бъде унищожен от Тохан?

Когато стигнаха до подножието на планината, той бе решил, че не желае да се срещне с нея, и се надяваше, че тя няма да е там. Пътуването го бе обезсърчило още повече, макар че всъщност трябваше да е доволен от възторженото посрещане, което му бяха устроили по пътя. Придвижването им бе забавено от множеството хора, които искаха да го поздравят, да поговорят с него, да поднесат дарове лично на него и хората му и да се запознаят с Такеши.

— Трябва да се научиш да бъдеш по-сдържан — заяви Кийошиге след четвъртото или петото спиране за проучване на някой нов земеделски способ или за да бъде уведомен за нов налог. — Ще те изядат жив. Не можеш да бъдеш на разположение на всички тези хора. Все едно да те хапят цял вир шарани!

— А и така никога няма да стигнем до храма — добави Такеши.

Шигеру си даде сметка в какво се бе превърнал — в своеобразен символ за тези люде, които съсредоточаваха в него цялото си доверие и всичките си надежди. Ако се провалеше, те щяха да бъдат поробени от Тохан — той не можеше да понесе това да се случи. Но беше ли готов да предприеме мерките, които щяха да въвлекат във война цялото владение? В същото време това ласкателство го натъжи. Нямаше особено основание и бе като фантазия, недействително и неудържимо. Искаше техният живот да има по-солидна основа; справедливост, защото това бе волята на боговете, а не прищявка на някакъв идеализиран герой.

В странноприемницата в подножието на планината вече имаше няколко васали с герба на Маруяма върху късите си връхни дрехи. Те се взряха с нескрито любопитство в Шигеру и Такеши, когато братята слязоха от конете и ги оставиха на грижата на Кийошиге.

— Отиваме направо в храма — рече Шигеру.

— Да, ял съм и съм пил толкова, че съм сит за дни наред — отвърна Такеши, тъй като ги бяха гощавали при всяко спиране.

Докато се изкачваха, Шигеру си спомни деня, в който бе поел сам нагоре по склона. Тогава бе на петнайсет — повече от година по-голям от Такеши. Първите дни му се бяха сторили непоносими и той бе копнял да си тръгне. Дали Такеши щеше да мисли същото? Щеше да има и други момчета, също тъй млади като него, но той бе син на главата на клана, докато те щяха да бъдат само послушници. Помисли си, че може да разговаря с Мацуда, да го помоли да се отнася снизходително към Такеши, но после се отказа. Такеши щеше да получи от Мацуда онова отношение, което бе необходимо, а снизхождението бе последното, от което се нуждаеше, ако трябваше да се научи да обуздава своето безразсъдство и да поправя последствията от прекалената грижовност на майка си.

Първоначално Такеши търчеше напред по пътеката, но с нарастването на стръмнината взе да се усмирява. Вероятно мисълта за предстоящите месеци го караше да е сериозен.

Монасите ги поздравиха с дискретно, сдържано удоволствие, и незабавно ги отведоха при Мацуда Шинген, понастоящем игумен на храма. Той ги посрещна с добре дошли и нескрита радост, че вижда Шигеру отново. Огледа Такеши внимателно, но не му каза почти нищо, освен че поне по външност много прилича на брат си. После извика две млади момчета в семпли дрехи и с обръснати глави и ги помоли да разведат господаря Такеши наоколо, докато той говори с владетеля Отори.

Момчетата тръгнаха в почтително мълчание, но преди да се озоват отвъд манастирите, Шигеру чу как, изгарящ от нетърпение, Такеши ги обсипа с въпроси, а скоро след това и тримата избухнаха в смях.

— Твърде рано е за брат ти да остава при нас — рече Мацуда. — Съмнявам се, че притежава нужната зрялост…

— Надявам се тук да я придобие — отвърна Шигеру. — В Хаги не се приучава на нужната дисциплина — родителите ми го глезят, Мори Кийошиге го отклонява от правия път, а той самият няма нужното уважение към никого. Искам да остане тук поне година, ако е възможно и повече. Обучението му трябва да е същото като моето…

— Сега имам други отговорности — прекъсна го предпазливо Мацуда. — Не ми е възможно да отсъствам дълго от храма, както правех с теб.

— Да, знам това. Но се надявам, че все пак ще успеете да го обучите на повечето неща, които овладях от вас.

— Ако прояви воля за учене, мога да ти обещая, че ще го сторя.

— Имам и друга причина да го пращам тук по това време — рече Шигеру. — Ако ще влизаме във война следващата година, така ще бъде защитен, а ако ме постигне смърт на бойното поле, наследникът на клана ще бъде в сигурни ръце. Имам ви пълно доверие, каквото далеч не храня към моите чичовци.

— По мое мнение ти си прав както за предстоящата война, така и за чичовците си — рече тихо Мацуда. — Но Отори готови ли са? Трябва да забавиш събитията колкото е възможно, за да успееш да изградиш армия.

— Подозирам, че Садаму ще ни нападне рано, през Чигава. Възнамерявам да съсредоточа отбраната ни около Яегахара.

— Трябва да се пазиш от двойно нападение — от юг и в същото време от изток.

— Затова пратих Ирие при Ногучи да получи потвърждение за подкрепата му. А бащата на моята съпруга ще обезпечи съдействието на Кушимото.

— Опасявам се, че следващата година е твърде скоро — рече Мацуда. — Опитай се да не предизвикваш Садаму, за да не го подтикнеш към ранно нападение.

— Хем трябва да съм готов, хем не бива да го предизвиквам — рече Шигеру с усмивка. — Не е възможно да изпълня и двете.

— Каквото и да решиш, винаги имаш моята подкрепа — рече Мацуда. — А докато е с нас, господарят Такеши ще е в безопасност.

Когато Шигеру стана, за да си тръгне, по-възрастният мъж рече:

— Нека се поразходим из градината, денят е тъй прекрасен.

Шигеру го последва по полирания дървен под, който лъщеше в сумрака — слънчевата светлина нахлуваше през отворените врати в края на коридора и той долови мириса на дим и борови иглички отвън, примесен с тамяна от главното помещение на храма.

Щом коридорът свърши, двамата прекосиха малък вътрешен двор и навлязоха в друго просторно помещение, чиито врати бяха отворени към градината отвън. Застланият с рогозки под грееше в златисто. От двете страни бяха поставени изрисувани прегради; беше ги виждал неведнъж, но всеки път се впечатляваше от красотата им. При първото си идване тук другите момчета му бяха разказали легендите за техния създател, художника Сешу, който бе живял в храма години наред. Говореше се, че голата ламперия някога била изрисувана с птици, които изглеждали тъй живи, че излетели до една, а градинарите се оплаквали, че конете на Сешу препускали нощем, тъпчели и пасели посевите и искали той да ги върже.

Широката веранда към градината гледаше на юг и бе окъпана от есенното слънце. Двамата спряха върху сребристите кипарисови дъски, докато един монах им донесе сандали, но преди Мацуда да обуе своите, човекът му прошепна нещо.

— Ааа! — възкликна Мацуда. — Изглежда, присъствието ми е необходимо за кратко. Извини ме, владетелю Шигеру, ще се върна по-късно.

Шигеру чуваше водопада в далечината; пое към него, тъй като това бе една от любимите му части в градината. Вляво се падаше склонът към долината в ниското; околните баири бяха обагрени в тъмночервено и златисто, а хребетите отвъд, наредени един след друг на фона на небето, вече потъваха в мъгла на следобедната светлина. Вдясно от него за фон на градината служеше самата планина, тъмнозелена от кедрите, сред които се открояваха бамбуковите стволове, тънки и грациозни, а белите струи на водопада се спускаха като изпредени влакна върху блестящите скали. Той се изкачи малко по-нагоре сред папратите и после погледна назад към градината. Оттук камъните изглеждаха като планина, а храстите — като гъста гора. Виждаше цялата Средна провинция в това малко парче земя, нейните хребети и реки. После илюзията му бе нарушена от една фигура, която се появи откъм храстите, но за миг изглеждаше като богиня, крачеща сред своето творение.

Шигеру видя една млада жена с невероятна красота, което го изненада, защото никой не му бе казал, че е красива. Косите й — дълги и гъсти, ограждаха бледото й лице с малка уста и очи с форма на листец. Носеше роба в жълто — същия цвят като капещите листа на гинко — извезана със златисти фазани. Не показа с нищо, че го е видяла, а отиде до брега на потока, където сред лехите на перуниките бе построено стъпаловидно мостче, и отправи взор встрани от него към долината, все едно пиеше от съвършенството на гледката.

Въпреки красотата й… или може би и заради нея… си я бе представял като властелин. Сега я видя като жена, при това много млада… хрумна му да си тръгне, без да разговаря с нея, но тя бе застанала точно на пътя му. Помисли си: Ако ме заговори, ще спра. Ако не каже нищо, просто ще я подмина.

Той пое надолу по пътеката и прехвърли потока. Тя се обърна при звука от стъпките му върху дребните камъчета и очите им се срещнаха.

— Владетелю Отори? — попита тя.

През следващите години щеше да я гледа как расте и се превръща в жена, овладяна и сдържана. В онзи момент видя момичето, което тя все още беше, малко по-голяма от него, въпреки привидното й самообладание, неуверена, още непораснала, макар вече съпруга и майка.

Той се поклони в отговор, но не каза нищо и тя продължи малко припряно:

— Аз съм Маруяма Наоми. Винаги съм искала да видя тази градина. Искрено се възхищавам на произведенията на Сешу. Той често е посещавал моя роден град. Почти го смятаме за един от нас.

— Сешу трябва да принадлежи на целия свят — отвърна Шигеру. — Дори Отори не могат да твърдят, че го притежават. Но точно сега си мислех как тази градина в миниатюра изобразява цялата Средна провинция.

— Сигурно я познавате добре?

— Прекарах цяла година тук. Сега съм довел и брат ми за същото.

— Видях го малко по-рано. Прилича на вас — тя се усмихна. — И после ще се върнете в Хаги?

— Да, ще прекарам зимата там.

След тази кратка размяна на реплики и двамата млъкнаха. Шумът от водопада сякаш се бе усилил. Ято врабци се надигнаха от земята и запърхаха с криле в клоните на едно кленово дърво, разпръсвайки наоколо тъмночервени листа.

Няма смисъл да казвам нищо, помисли си Шигеру. Тя е просто едно момиче, не може да ми бъде от помощ.

— Владетелят Отори обича лов с ястреби, предполагам — рече тя внезапно.

— Когато имам време… представлява добро занимание.

— А равнината на Киби допадна ли ви?

— Излетът ми хареса, но се надявах на по-добър улов.

— Понякога уловът надхвърля онова, за което си се спазарил — рече тя с прикрита усмивка. — Както вероятно е било в Чигава!

— Всички ли знаят тази история? — попита Шигеру.

— Вероятно твърде много хора, за да е за ваше добро — рече тя настоятелно, като го гледаше право в очите. — Вие сте в голяма опасност — и тя махна към градината. — Средната провинция е открита към Изток.

— Но защитена откъм запад?

— Нека се поразходим малко — рече тя, без да отговаря направо. — Мисля, че по-нататък има беседка. Моята прислужница ще се погрижи да не ни безпокои никой.

— Може би знаете — продължи тя, след като седнаха в беседката, — че моят брак свързва Маруяма с Тохан. Всички очакват това да постави нашето владение в подчинение на Ийда. Но аз не желая да бъдем управлявани от Тохан. Страхувам се най-вече, че древната ни традиция ще бъде премахната. Имам тригодишна дъщеря. Твърдо съм решила тя да наследи владението от мен. Въпреки моя брак и сключения съюз, ще се противопоставям винаги на всеки опит тя да бъде променена. Съпругът ми нееднократно ми е заявявал каква неохота и неприязън предизвиква тази традиция у фамилията Ийда. Те ненавиждат всичко, което подозират, че поставя под въпрос или оспорва тяхното право на абсолютна власт. Била съм в Инуяма; виждала съм как се отнасят към своите жени, как ги принизяват, през годините, в които воинската класа се издигна и дойде на власт, до равнището на вещи, за да бъдат използвани в брачни съюзи или да раждат деца на съпрузите си, но никога няма да им бъде позволено равенство, или някаква действителна власт. Само Маруяма е различна.

Тя отмести поглед и го зарея над долината, а после отново се взря в лицето му:

— Владетелят Отори ще ми помогне ли да защитя своето владение и своя народ?

— Можете ли да накарате целия запад да сключи съюз с Отори? — попита той и после добави: — На мен ми трябва нещо повече от съчувствие. Не искам да прозвучи грубо, но съм виждал как действат Ийда на изток, по какъв начин господстват над Тохан, като унищожават семейства, отказващи подчинение; използват деца, особено дъщери, за заложници. Простете ми, но вие сте особено уязвима. Казвате, че имате тригодишна дъщеря; вашият съпруг е здраво свързан с фамилията Ийда; дъщеря ви ще бъде изпратена в Инуяма веднага щом стане достатъчно голяма.

— Може би. Трябва да бъда готова за това, но понастоящем дори Ийда Садаму няма властта да изиска заложници от Маруяма. А ако Отори могат да го възпрат, никога няма да я придобие.

— Средната провинция е добра защита — рече той с известна горчивина. — Но ако ние се провалим, вие ще ни последвате.

— Сейшуу знаят това — отвърна тя. — Затова Ийда няма да намери съюзници сред нас.

— Не можем да се бием на два фронта — отбеляза той. — В същото време не бива да оставям град Ямагата незащитен както на юг, така и на запад.

— Имате моята дума, че няма да нападаме, нито ще допуснем каквито и да било набези на Тохан.

Той неволно се втренчи в нея, изпълнен със съмнение. Как можеше да му отправя подобни уверения? Дори Араи Дайичи, най-големият син, не бе в положение да дава подобни обещания. Възможно бе да е дошла на тази среща със знанието на Ийда, за да играе ролята на примамка и да му създаде фалшиво чувство за сигурност.

— Можете да ми имате доверие — рече тя тихо. — Кълна се.

Муто Шизука също му се беше заклела… и то пред свидетели. Тук нямаше кой да ги чуе, освен врабците.

— На никого ли не вярвате? — попита тя, след като доста време той бе останал безмълвен.

— Вярвам на Мацуда Шинген — отвърна Шигеру.

— Тогава ще се закълна пред него.

— Не подлагам на съмнение намеренията ви — поясни той, — а възможността да ги осъществите.

— Защото съм жена?

Той видя как за миг на лицето й се изписа гняв и се почувства странно разочарован от самия себе си заради настойчивостта, с която продължаваше да я оскърбява.

— Простете — рече. — Не само по тази причина… а и заради обстоятелствата…

Тя го прекъсна.

— Ако ще действаме заедно, трябва да бъдем честни един с друг от самото начало. Свикнала съм да преговарям с мъже, по-големи от вас, може би с по-малко наследствена власт, но несъмнено с повече неискреност. Знам как да постигам собствените си цели и как да налагам волята си. Моят клан ми се подчинява; заобиколена съм от васали, на които мога да се доверя. Къде според вас е моят съпруг сега? Остана в Маруяма по мое нареждане. Когато реша, винаги мога да пътувам без него — тя го погледна право в очите. — Нашият съюз може да бъде резултатен, владетелю Отори, само ако разберете всичко това.

Нещо протече между тях, някакво същностно разпознаване. Тя говореше с онази самоувереност, която притежаваше и самият той; тя бе тъй дълбока, все едно съставляваше мозъка на костите му. И двамата бяха отгледани и възпитани по един и същи начин — да бъдат начело на своя клан. Тя бе равна нему, бе равна и на Ийда Садаму.

— Владетелко Маруяма — заяви той официално, — имам ви доверие и приемам вашето предложение за съюз. Благодаря ви, поднасям ви своята най-искрена признателност.

Тя отговори в същия дух.

— Владетелю Отори, от днес Маруяма и Отори са съюзници. Дълбоко съм ви признателна, че подкрепяте каузата ми.

Той усети как устните му се разтягат в усмивка, която изгря и на нейното лице. Моментът малко се проточи и тя заговори насред мълчание, което бе почнало да става неловко.

— Ще се върнете ли до женските помещения заедно с мен? Ще приготвя чай.

— С радост — отвърна той.

Тя се поклони дълбоко и се изправи. Шигеру я последва по пътеката, между камъните и тъмнолистите храсти. Минаха отстрани покрай главните помещения и вътрешните дворове на храма и се спуснаха по склона, където за посетителки бяха определени няколко малки постройки. Основните помещения за гости се намираха малко по-нататък по склона на хълма, около горещите извори, а отвъд, под огромните кедри, бяха гробовете на владетелите Отори и техните васали.

— Тази вечер ще е студено — отбеляза владетелката Маруяма.

— Ще останете ли тук?

— Не, ще отседна в странноприемницата в подножието на планината, а утре се връщам в Маруяма. А вие ще сигурно ще останете няколко дни?

— Най-много два. Искам да се уверя, че брат ми се е установил, а и трябва да потърся съвета на Мацуда по още няколко въпроса. После ми предстоят най-различни дела в Ямагата — по това време на годината владението се управлява оттам. Но ще се върна в Хаги преди зимното слънцестоене, преди снеговете.

Те излязоха на верандата на постройката, предназначена за посетителки, и след като изуха сандалите си, стъпиха на дъсчения под. Една жена, няколко години по-възрастна от Наоми, излезе да ги поздрави.

— Това е моята спътница Сугита Сачие — поясни владетелката Маруяма.

— Моля, заповядайте вътре, владетелю Отори. За нас е голяма чест.

Щом се настаниха, Сачие донесе посуда за чай и гореща вода, а владетелката Маруяма приготви напитката. Движенията й бяха прецизни и елегантни, чаят бе тръпчив и пенест. След като го изпиха, господарката Маруяма рече:

— Мисля, че познавате по-голямата сестра на Сачие, тя е омъжена за Отори Ейджиро.

Шигеру се усмихна.

— Надявам се да се видя с тях на път за дома. За мен ще е удоволствие да разкажа на сестра ви за тази наша среща. Вашият зет предизвиква искреното ми възхищение.

— Сачие пише много често на своята сестра — каза владетелката Маруяма. — От време не време може да получавате по някое съобщение чрез нея.

— Ще го очаквам с нетърпение — каза Шигеру.

Фамилната връзка му подейства успокоително. Поговориха си за семейството на Ейджиро, а след това за рисуване и поезия. После разговорът стана по-личен — той се улови, че споделя с нея тревогата си за добруването на хората, своето желание за справедливост.

— Причината за нашия скорошен сблъсък с Тохан на Изток е фактът, че подчинените му прекосяват границата, измъчват и убиват нашите хора.

Той си спомни за жената от Чигава, която му бе казала, че мнозина от нейната секта — Скритите — диреха убежище в Маруяма; наистина Несуторо, мъжът, когото бе спасил, бе на път за там, заедно с писма от Шигеру, които трябваше да му осигурят безопасност.

— Чухме за това — владетелката Маруяма размени бърз поглед със Сачие. — Преследването на Скритите от страна на Тохан е още една причина, поради която никога няма да им позволя да завземат Маруяма. Не говоря за това открито и ви имам доверие, че няма да го разгласявате, но тези хора са под моя закрила.

— Знам твърде малко за тях — отвърна той, обзет от неясното желание да й зададе още въпроси, и то направо. — Но според мен изтезанията са нещо отвратително, прилагането им, за да бъдат принудени дадени хора да се откажат от своята вяра — варварщина, недостойна за нашата класа.

— Значи имаме още една причина да се съюзим срещу Ийда — отбеляза тя.

Той се изправи, за да се сбогува. Тя остана седнала, но се поклони доземи, при което косите й се разделиха леко и разкриха тила й. Той бе изненадан и засрамен от силата на внезапно обзелото го желание да плъзне ръце под копринената маса и да почувства заоблеността на главата й в дланите си.