Началото

Четирийсет и първа глава

След като остана сам, Шигеру отиде на брега и се изкъпа, хвърляйки се в студената вода, посрещайки с охота чувството на скованост, което тя предизвика, все едно можеше да вцепени и чувствата му. После се впусна да тренира яростно, като отчаяно се опитваше да възстанови самообладанието си, но не преставаше да вижда образа й, блестящите й очи, лъщящата пот по кожата й, тънкото й тяло, тръпнещо от страст, разтърсвано от ридания.

По пладне една жена от селото му донесе малко прясна печена риба от улова им предишната вечер. Той й благодари и след като похапна, отнесе обратно дървената копанка и помогна на мъжете да подготвят мрежите за предстоящия вечерен улов. Те не бяха словоохотливи, но той им каза, че ще щом капитанът на кораба се появи следобед, ще го предупреди повече да не ги напада. Хората му благодариха, но Шигеру виждаше, че те далеч не са убедени… и наистина в тези отдалечени места Терада можеше да постъпва както си иска, според собствените си закони и принципи.

Корабът изникна от следобедната мъгла, движейки се срещу югозападния вятър. Шигеру прегази през водата и бе изтеглен през борда. Палубите бяха хлъзгави от кръвта на рибите, които вече бяха изкормени и прибрани в качета със сол. Грамадни бъчви с морска вода съдържаха живия улов. Миризмата бе силна и остра до призляване, а рибарите — уморени, мръсни и петимни да се приберат у дома.

— Видя ли някакви призраци? — попита нетърпеливо Фумио и Шигеру му разказа историята за девойката, сгодена за смъртта, и за привиденията на сватбеното пиршество.

— И ти ги видя в Кате Джинджа? — попита момчето.

— Със сигурност — отвърна Шигеру със същия откровен тон, чувствайки погледа на Терада върху себе си. — Ще си отида у дома и ще опиша всичко. Някой ден може да прочетеш моите истории!

Фумио изстена.

— Мразя да чета!

Баща му го плесна.

— Ще прочетеш книгата на владетеля Отори и ще й се радваш! — заяви той.

Влязоха в пристанището на Хаги на следната сутрин. Шигеру бе останал буден почти през цялата нощ, наблюдаваше звездите и чезнещата луна, видя първите проблясъци на настъпващата зора, а после и яркия изгрев, когато оранжевият диск се издигна над източните планини и разсипа своята разточителна светлина по повърхността на морето. Благодари на Терада в пристанището и му се стори, че отново видя в изражението на по-възрастния мъж и презрение, и разочарование.

Пое обратно към дома, без да бърза, а по пътя спираше да разговаря с различни продавачи и търговци, обсъждаше пролетната сеитба, разглеждаше различни стоки, донесени от голямата земя, даже пи чай с един от тях и оризово вино с друг.

Щом стигна до собствената си порта и влезе през нея, поздравявайки весело стражите, той мина през градината и видя майка си, седнала в стаята, която излизаше на източната веранда. Отиде при нея и я поздрави с „добро утро“.

— Владетелю Шигеру! — възкликна тя. — Добре си се завърнал — огледа набързо облеклото му и каза: — Не си излизал в града в този вид, надявам се?

— Бях на плаване няколко дни — отвърна той. — Беше много интересно, майко. Знаеш ли, че ловят платика, сепия, скумрия и сардела между Хаги и Ошима?

— Не проявявам интерес към платиката или сепията — отвърна тя. — Вониш на риба… а дрехите ти! Съвсем ли си забравил кой си?

— По-добре тогава да отида да се изкъпя, щом воня — каза той, отказвайки да се засегне от нейното раздразнение.

— Няма да е зле. Освен това положи някакво усилие, като се обличаш. Трябва да отидеш в крепостта. Чичовците ти искат да говорят с теб.

— Ще им разкажа за призраците, които видях — отвърна Шигеру, като се усмихваше благо. — Мисля да съставя сборник от древни предания за привидения. Какво хубаво заглавие ще се получи! „Древни предания за привидения“.

Изражението на майка му беше сходно с това на Терада — разочарование, презрение. Той изпита раздразнение, че тя може толкова лесно да бъде заблудена, че има толкова ниско мнение за него… помисли си дали да не накара чичовците си да чакат, като изпрати съобщение, че е изморен след пътуването, но не искаше да ги предизвиква или да им дава основание да ограничат дейностите му. След като се изкъпа, а Чийо обръсна предната част на главата му и изскубна космите на наболата му брада, Шигеру се премени в официални роби, но избра най-старите и най-непретенциозните. Преди да тръгне, сложи Джато, чиято дръжка продължаваше да стои увита в парчето кожа на акула, в пояса си и мушна парчето връв, което бе получил от Фумио, в горната си роба, като през цялото време разсъждаваше как е най-добре да извърши краткото пътуване до крепостта. Реши да не взима черния си жребец Кю — конете все още бяха рядкост и той не искаше да бъде изигран да го подари на някой от двамата си чичовци. Реши да отиде пеша — изглеждаше подобаващо своенравно — но майка му бе тъй потресена, че той се смили над нея и й позволи да му повика паланкин.

Горещата вода след безсънната нощ бе отприщила умората. Очите му пареха, а главата му бе натежала почти непоносимо. Времето, прекарано в Кате Джинджа, вече изглеждаше като мираж, а настоящото му състояние — като резултат от обсебване. Щом пристигна в крепостта и слезе от паланкина, неволно си спомни думите на баща си отпреди пет години, който го бе предупредил да не се влюбва, както и репликата на Мацуда Шинген, че това е една от слабостите в характера на Отори. Сега и той й бе станал подвластен и нямаше представа къде ще го отведе. Единственото, което знаеше, бе, че е твърде късно да поправи стореното.

Беше посрещнат от Мийоши Сатору — бащата на Кахей. Двамата поговориха малко за Такеши, който живееше в дома на Мийоши от предишното лято. Владетелят Мийоши се изказа ласкаво за младежа, който служеше под негово командване в охраната на крепостта. Такеши бе отпразнувал своето пълнолетие; изглежда, почваше да уляга.

Поеха заедно към резиденцията. Шигеру забеляза новите декорации, които бяха стрували толкова скъпо и предизвикваха такава неприязън сред жителите на града. Те му напомниха за непрестанно нарастващите налози, които засягаха всички, дори и Терада и неговата риболовна флотилия — трябваше да говори с чичовците си по този въпрос, трябваше да защитава хората си, да поддържа заблудата… да я види отново.

Чичовците му го накараха да ги чака — той бе очаквал това и не се подразни, даже им беше благодарен, тъй като закъснението им му даде възможност да поседи безмълвно и да овладее дишането си, да събере мислите си и да засили решимостта си. Мийоши също седеше в мълчание, като от време на време вдигаше очи, когато на верандата или някъде отвън се долавяше шум от стъпки, и отправяше поглед към Шигеру, сякаш да се извини за липсата на вежливост от страна на владетелите.

Накрая се появи икономът на къщата и с куп извинения въведе Шигеру в главната приемна. Мъжът бе възрастен васал, служил на владетеля Шигемори и добър познат на Шигеру. Стори му се, че долавя неловкост в поведението му и за пореден път съжали заради разочарованието и срама, които бе причинил на толкова много хора в клана. Щеше му се да можеше да изкаже на този човек и на толкова други своята искрена благодарност за това, че служат вярно на чичовците му и че ще запазят Отори, докато Ийда намери смъртта си, а Шигеру оглави клана.

По-възрастният от двамата му чичовци — Шоичи — се беше настанил на предишното място на баща му, а по-младият брат Масахиро — там, където преди време бе седял Шигеру — от лявата страна на владетеля Отори. Шигеру нито харесваше, нито уважаваше Шоичи, но тези чувства бяха просто хладно безразличие в сравнение с омразата, която изпитваше към Масахиро заради това, че бе прелъстил Акане. Сега не даде израз на тези свои чувства, а само поздрави чичовците си официално, като се поклони доземи и се изправи едва когато Шоичи отвърна на поздрава му и му нареди да седне.

Размениха си въпроси за здравето и семействата, както и реплики за хубавото време, за началото на лятото и по разни други безобидни теми. Шигеру им разказа за своите експерименти в земеделието, като си позволи да продължи малко несвързано с възможностите, свързани със сусамовата реколта и необходимостта от добро наторяване. Разясняваше им теориите си за идеалния начин на приложение на конския тор, когато Шоичи не издържа и го прекъсна.

— Сигурен съм, че всички земеделци от клана ще спечелят от познанията на владетеля Шигеру за тези неща, но днес трябва да обсъдим по-важни въпроси.

— Моля, кажете. Извинете, че бях толкова скучен. Почвам да ставам досаден със своите занимания, знам го.

— Предполагам, че това последно пътуване с Терада е било свързано с някакви нови интереси? — попита Масахиро, като се усмихваше неприятно.

Изражението му накара Шигеру да се почувства неловко, заради развратния си характер Масахиро притежаваше нюх към незаконните любовни връзки. Ако я спомене, ще го убия намясто, а после ще сложа край на живота си. Пряко сили се усмихна по обичайния си начин.

— Така е — отвърна. — Проявявам интерес към техниките на риболов. Терада ми показа техните най-добри места, мрежите им, начините им за съхраняване на улова — осолен и пресен. А синът му ме научи на няколко много полезни възела — той измъкна връвта от пазвата си и им показа номерата на Фумио. — Забавно, нали? Трябва да ми позволите да ви науча и да ги направите пред децата си — сръчно засука връвта във фигурата, която Фумио наричаше „шлема“, и им я показа. — Разбира се, това не беше единственото ми интересно занимание. Прекарах известно време в един обитаван от духове храм и събрах любопитни истории за моя сборник.

— Твоя сборник? — повтори владетелят Шоичи озадачен.

— „Древни предания за привидения“. Така съм решил да го назова. Ще съдържа истории за призраци от Трите провинции. Те се предават от уста на уста и някои от тях са изключително стари. Мисля, че досега никой не ги е записвал.

— Приличаш на баща си — рече Масахиро с усмивка. — Той също вярваше в свръхестественото, в знаци и привидения.

— Аз съм негов син — отвърна Шигеру тихо.

— С всеки изминал ден Терада засилва влиянието си — Шоичи се приведе напред, вперил настоятелен поглед в Шигеру. — Да си усетил някаква непочтеност по отношение на нас?

— Определено не — отвърна Шигеру. — Той е предан на клана, както и всички в Хаги. Но нарастващите налози го дразнят. Той обича да има печалба… ако трябва да плаща твърде много на крепостта, ще се възпротиви — говореше бавно и благоразумно, като се надяваше, че чичовците му ще съзрат смисъла в доводите му. — Няма нужда да се взимат повече от трийсет части на сто от когото и да било — търговци, земеделци или рибари. Ако посветим усилията си на това да подобрим добивите, продукцията на дребните отрасли и на улова от морето, всички ще имат изгода и налозите могат да бъдат намалени.

Той искрено вярваше в онова, което говореше, но освен това се възползва от момента, за да върне разговора към наторяването и напояването. Видя как на лицата на чичовците му се изписаха презрение и досада. Накрая Масахиро го прекъсна:

— Владетелю Шигеру, ставаш твърде саможив.

— Почти отшелник — съгласи се Шоичи.

Шигеру се поклони, без да каже нищо.

— Няма да има възражения да се ожениш повторно — рече Шоичи. — Нека ти намерим съпруга.

Шигеру усети, че това е повратен момент, и вътрешно ликуваше. Щом чичовците му бяха готови да му позволят да се ожени и да има деца, това означаваше, че не виждат в него заплаха, смятат го за безобиден и са се заблудили от маската, която бе надянал.

— Много мило от ваша страна — рече той. — Но все още не съм се възстановил след смъртта на съпругата си и не желая да се нагърбвам с отговорностите на нов брак.

— Добре, имай предвид нашето предложение — рече Масахиро. — Един мъж не може да живее без жени — той прокара език по устните си и хвърли съучастнически поглед към Шигеру, с което отново възпламени омразата му.

Ще го убия, закле се безмълвно Шигеру. Ще го причакам след някое от похожденията му и ще го посека.

— Следващият въпрос, който трябва да обсъдим, е брат ти — рече Шоичи.

— Разбрах, че владетелят Мийоши е доволен от поведението му — отвърна Шигеру.

— Да, най-накрая, изглежда, почва да се укротява — рече Шоичи. — Нямам оплаквания от него, макар че владетелят Масахиро може да е на друго мнение.

— Според мен Такеши винаги е бил проблем — измърмори Масахиро. — Напоследък не е по-различно. Все едно, ще е приятно за известно време да се отървем от него.

— Трябва да замине? — попита Шигеру.

— Владетелят Ийда предложи Такеши да отиде за няколко години в Инуяма.

— Ийда иска брат ми за заложник?

— Няма защо да го назоваваш по този груб начин, владетелю Шигеру. За владетеля Такеши това е голяма чест.

— Вече дадохте ли отговор? Всичко решено ли е?

— Не, предпочетохме първо да го обсъдим с теб.

— Не бива да го правите — заяви той припряно. — Това поставя клана Отори в изключително неизгодно положение по отношение на Тохан. Ийда няма право да го изисква сега — това не фигурираше в договорените условия за капитулацията. Опитва се да ви извива ръцете — не бива да отстъпвате!

— Такова бе и мнението на владетеля Мийоши — рече Шоичи.

— Рано или късно ще ни се наложи да влезем в по-тесен съюз с Тохан — възрази Масахиро.

— Не бих ви съветвал — отвърна Шигеру, опитвайки се да прикрие гнева си.

— Но ти разбираш повече от земеделие, отколкото от управление, владетелю Шигеру. И със сигурност постигаш повече успехи на нивата, отколкото на бойното поле — усмихна се иронично Шоичи. — Нека се споразумеем така — продължавай да се занимаваш със своите духове и сусама и Такеши ще остане в Хаги. Ако поведението ти почне да ни създава тревоги, брат ти ще бъде изпратен в Инуяма.

Шигеру си наложи да се усмихне в отговор.

— Това са единствените ми интереси, тъй че няма да се лиша от компанията на брат ми. Благодаря ти, чичо, за мъдростта и добротата.

Когато се върна в къщата, майка му го разпита подробно за разговора; той й разказа за Терада и за предложението за женитба, но й спести коментарите на чичовците си за Такеши. Но по-късно същата нощ, колкото и да бе изтощен, сподели с Ичиро всичко казано и възрастният човек го записа, след което постави свитъка в един от многобройните сандъци, които изпълваха стаята.

— Изглеждаш различен човек, когато влезеш в тази стая — отбеляза той, вперил поглед в Шигеру.

— Какво искаш да кажеш?

— Владетелю Шигеру, познавам те от дете, израсъл си пред очите ми. Знам какво представляваш в действителност и кога играеш някаква роля.

— Сега моят брат е заложник на актьорството ми — рече той с дълбока въздишка.

— Радвам се, че си извлякъл такава полза от моите наставления — рече Ичиро уклончиво. — Особено за изкуството на търпението.

Ичиро не каза нищо повече по въпроса, но през следващите месеци за Шигеру бе утешение да знае, че поне неговият учител разбира тайните му мотиви и му съчувства.

В шестия месец от Инуяма пристигна вест, че Ийда Садаму се е сдобил със син. В Хаги се състояха официални чествания и в Инуяма бяха проводени пищни дарове, а Шигеру тайно тържествуваше, защото след като съпругата на Ийда го бе дарила с наследник, той нямаше основание да се разведе с нея и да насочи поглед другаде.

Настъпи периодът на проливните дъждове, последван от дните на същинското лято. Шигеру бе непрестанно зает с надзираването на реколтата, ставаше рано и лягаше късно. Когато успяваше да отдели време, събираше нови истории за духове и хората, научили за неговия интерес, се отбиваха да му носят нов материал или да му предлагат да посети разни обитавани от призраци места. През есента, след като тайфуните отминаха, той използва няколко дни за пътуване по крайбрежието на север от Хаги, където спираше във всяко село или храм и изслушваше местните легенди и народни предания. Пътуването целеше отчасти да утвърди новия му образ и отчасти да провери доколко може да се движи свободно, без да бъде разпознат или следен, но най-вече да уталожи безпокойството му, тъй като месеците след последното му виждане с Наоми се нижеха един след друг без вест от нея и без каквато и да било възможност за връзка. Върна се в нощта преди пълнолунието на деветия месец с няколко интригуващи нови истории, сравнително успокоен, че не е бил следен, и вече ги записваше, когато на прага се появи Чийо и рече:

— Онзи приятел на владетеля Шигеру — странникът — е при портата. Искате ли да го приемете довечера, или да му кажем да дойде утре?

— Муто Кенджи? — възкликна Шигеру зарадван, тъй като бе минала повече от година от последното му посещение. — Покани го веднага и донеси вино, а после приготви нещо да го нагостим.

— Ще се качите ли в стаята на горния етаж? — попита Чийо.

— Не, нека дойде тук. Ще му покажа сбирката си.

Чийо изглеждаше доволна, тъй като тя лично вече го бе снабдила с множество странни и зловещи истории.

— Сигурно и приятелят ви има какво да ви разкаже — рече тя, докато излизаше от стаята. — Ако той самият не е привидение.

След като си размениха поздрави, Кенджи хвърли поглед към множеството свитъци и попита:

— Какво те е завладяло толкова?

— Това е моята сбирка от истории за свръхестествени проявления, за места, обитавани от духове, и така нататък. Чийо предполага, че и ти може да имаш какво да добавиш към нея.

— Мога да ти разкажа смразяващи неща, хем не са легенди… макар че са за призраци и за техните господари — засмя се Кенджи. — Всички до една са чиста истина.

— Истории за Племето? — попита Шигеру. — От тях ще излезе интересно допълнение.

— И още как! — Кенджи го наблюдаваше внимателно. — Ти май беше заминал някъде?

— Само по крайбрежието. Обичам да пътувам… а сега си имам и ново любимо занимание…

— Да, съвършеното извинение!

— Прекалено си подозрителен, скъпи приятелю — рече Шигеру с усмивка.

— И аз обичам да пътувам. Някой път трябва да заминем заедно.

— С удоволствие — рече Шигеру и дръзна да добави: — Има толкова неща, които бих искал да науча от теб.

— Ще ти предам всичко, което може да ти е от полза — отвърна Кенджи и продължи вече по-сериозно. — Мога да ти кажа и нещо от Племето. Знам, че проявяваш интерес към нас. Но не е възможно да разкрием всичките си тайни — аз съм една от двете най-важни фигури в Племето, но това пак би ми струвало живота!

Шигеру изгаряше от желание да попита Кенджи за любовницата на баща си — жената от фамилията Кикута — и за нейното дете — какво бе станало с него, има ли деца, жив ли е — но си спомни, че тя е предупредила баща му никога да не говори за това. В Племето не са знаели за тази връзка. Може би щеше да е по-добре и да не разбират. На този етап реши да не подхваща темата.

— Имаш ли някакви вести за мен?

— Сигурно си чул за сина на Ийда?

Шигеру кимна.

— Събитието промени ли го?

— Поуспокои се, макар и временно. Но сега, когато вече си има наследник, това ще го подтикне по-скоро да укрепи владенията на Тохан и новите си територии. Между другото, моята племенница често пита за теб.

Чийо се върна със стъкленици вино и чаши, както и с поднос храна. Шигеру наля вино. Кенджи пресуши чашата си на един дъх.

— Араи, изглежда, още храни някакви надежди за съюз срещу Ийда.

— Аз вече съм се отказал от всякакви подобни намерения — отвърна Шигеру благо, като отпиваше бавно. — Шизука предаде и Араи, и мен — продължи той. — Учуден съм, че я е оставил жива!

— Араи не е проницателен като теб. Според мен той никога не я е подозирал. А ако го е сторил, трябва да й е простил, тъй като двамата имат още един син — отбеляза Кенджи.

— Щастливци.

— Е, децата винаги са добре дошли — рече Кенджи. — Зенко се роди в годината на битката — сега е двегодишен. Малкият се казва Таку. Но следващата година Араи ще се жени и това може да направи положението на Шизука по-несигурно.

— Вероятно ти ще се погрижиш за нея — предположи Шигеру.

— Естествено, а и тя самата може да се грижи за себе си по-добре от всяка друга жена, която познавам.

— Но синовете й сигурно ще я направят уязвима — рече Шигеру. — Коя ще бъде булката на Араи?

— Някоя, избрана от Тохан, няма да е от значение. Араи все още е в немилост.

— А аз? — попита Шигеру.

— Ийда смята, че си обезвреден. Не се бои от теб, поне за момента — Кенджи млъкна, все едно се колебаеше дали да продължи. — Миналата година животът ти бе в опасност, но сега вече не си толкова застрашен. Ако Ийда изпитва нещо към теб, то е презрение. И често го изразява. Дори като говори за теб, те нарича Земеделеца.

Шигеру се усмихна вътрешно.

— Естествено, умният ястреб крие ноктите си — отбеляза Кенджи.

— Не, моите нокти са изскубнати, а крилата ми — подрязани — засмя се Шигеру. — Освен това смятам, че Садаму се е отказал от лова с ястреби.

Той си спомни деня, в който бе видял могъщия понастоящем владетел на Тохан чисто гол. Изпита облекчение и бе насърчен от вестта, че ролята му е възприета дори далече на изток. Освен това чувстваше, че ако до Кенджи бяха достигнали някакви слухове за срещите му с Наоми, главата на Племето щеше да го уведоми. Кенджи, изглежда, се забавляваше да му разправя какво е научил за него — щом не му споменаваше нищо, значи най-вероятно нямаше какво. Младият мъж — онзи Бунта — явно не ги бе предал — той не беше от Племето. Усмихна се отново на собствените си подозрения и за пореден път напълни чашите с вино.

Кенджи остана няколко дни, през които двамата мъже се сближиха още повече. Събитията от миналото им станаха извор на обща наслада от хубавите неща в живота, а скритото взаимно привличане задълбочи приятелството им. Всъщност Кенджи се превръщаше в най-близкия приятел, когото Шигеру някога бе имал, освен Кийошиге. Също като Кийошиге Лисугера имаше слабост към жените и често подканваше Шигеру да го придружи в обиколката му по домовете за удоволствия в Хаги, особено до Къщата на камелиите, където продължаваше да властва Харуна. Шигеру всеки път отказваше.

В края на седмицата двамата направиха кратко пътуване до планините на изток от Хаги. Кенджи бе чудесен спътник и неизчерпаем източник на сведения за дивите растения и животни, за множеството тайни пътеки, водещи навътре в гората, неуморен и готов да понесе всички несгоди и изненади на едно пътуване с хаплив хумор и неизменно добро настроение.

Разказа му някои неща за Племето, но когато се прибра вкъщи и започна да записва чутото, Шигеру си даде сметка, че получената информация е твърде повърхностна — случаен адрес, роднинска връзка, стара история за наказание или отмъщение. Кенджи майсторски бе избягвал да му предоставя действителни подробности. Шигеру почна да си мисли, че никога няма да проникне отвъд зида на потайност, който членовете на Племето бяха издигнали около себе си и своите дейности, и никога няма да открие своя полубрат…

Кенджи дойде още веднъж преди зимата да сложи край на подобни пътувания и после отново през четвъртия месец на следващата година. Винаги носеше новини за ставащото отвъд Средната провинция, за неизменно доброто здраве на сина на Ийда, за разнообразните завоевания на военачалниците, за периодичните гонения на Скритите, за Араи Дайичи, разяждан от нетърпение в крепостта на Ногучи, за Каеде — най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава, която бе изпратена в същата крепост като заложница. От време на време съобщаваше вести от Маруяма и Шигеру ги изслушваше безстрастно, като се надяваше Кенджи да не долови ускорения ритъм на сърцето му, и отправяше безмълвни благодарности, че тя е добре, че дъщеря й все още не е заложница.

Лятото се оказа горещо, с ранни и бурни тайфуни, причиняващи обичайните тревоги за урожая. Майката на Шигеру бе с разклатено здраве, което през летните месеци ту се подобряваше, ту отново се влошаваше — жегата не й понасяше и нравът й стана твърде непредсказуем.

След пълнолунието на десетия месец най-накрая започна да захладнява. Срещата с Наоми предишната година изглеждаше като плод на въображението. Шигеру почти бе загубил надежда, че повече ще получи вест от нея, когато един пратеник му донесе писмо от вдовицата на Ейджиро, в което се казваше, че тя имала разрешение за последно пътуване до някогашния си дом, за да извърши възпоменание за своя съпруг и синовете си в местния храм. Дали владетелят Шигеру не би могъл да присъства? Това би означавало много за нея и за духовете на мъртвите. Щяла да пътува със сестра си Сачие. Не очаквали отговор, но щели да бъдат там при следващото пълнолуние.

Посланието озадачи Шигеру — това означаваше ли, че тя също ще е там? При все това поводът изглеждаше официален — отидеше ли, трябваше да го стори като Отори Шигеру, не като някой неизвестен пътник. Земите на Ейджиро бяха присъединени към областта Цувано, която продължаваше да е част от Средната провинция, но нейният владетел Китано подкрепяше идеята за съюз с Тохан и не хранеше приятелски чувства към Шигеру. Дали Китано не му устройваше капан от името на Ийда Садаму?

Въпреки всичките му подозрения неясната възможност да я види означаваше, че трябва да отиде. Обърна се към чичовците си за разрешение да пътува и бе изненадан, зарадван и разтревожен в еднаква степен, когато те се съгласиха с готовност. Сложи делата си в ред, доколкото бе възможно, в случай че не се завърне, и потегли, яхнал Кю, заедно с неколцина от личните си васали, отбелязвайки мислено, че този начин на пътуване бе твърде различен от последните му пътувания с Кенджи пеша и в облекло без всякакви отличителни знаци. Сега носеше официалните одежди на владетел от клана Отори, а Джато висеше на кръста му съвсем открито.

Непоносимата жега и опустошителните тайфуни бяха станали причина за оскъдна реколта и той различи признаците на немотия по села и стопанства, видя съсипани ниви и разрушени постройки, които още не бяха възстановени. При все това времето бе приятно и меко, багрите на есента точно започваха да шарят гората, също като преди две години, когато се бе отправил на тайното пътуване, за да се срещне с владетелката Маруяма в Сейсенджи. Оттогава не бе яздил насам и неволно си даде сметка за въздействието, което появата му имаше върху хората. Те се тълпяха, за да го гледат как минава, и го следваха с погледи, в които имаше чувството, че съзира отчаян призив да не ги забравя, да не ги изоставя.

Къщата на Ейджиро си стоеше непокътната и за изненада на Шигеру, когато мина през портите, бе поздравен от Масаджи — по-малкия син на владетеля Китано.

— Баща ми държеше да поема това имение — обясни той с леко притеснен вид, все едно и той като Шигеру си спомняше деня, в който бяха посрещнати тук от самия Ейджиро, бяха се състезавали със синовете и дъщерите му — сега всички мъже от семейството бяха мъртви, а жените — в изгнание. — Владетелят Отори Ейджиро беше хубав човек — добави той. — Радваме се, че можем да осигурим подслон на съпругата му за възпоменанието и че владетелят Шигеру също ще присъства.

Шигеру сведе леко глава, но не отвърна нищо.

— Церемонията ще се извърши утре — уведоми го Масаджи. — Междувременно трябва да се възползвате от нашето гостоприемство.

По-младият мъж бе притеснен и напрегнат, даде си сметка Шигеру.

— Сигурно ще искате да се изкъпете и да се преоблечете. После ще ядем заедно със съпругата ми и с дамите… владетелката Маруяма също е тук. Нейна компаньонка е сестрата на господарката Ерико, придружава ги техният брат — владетелят Сугита.

Шигеру усети как го изпълва облекчение, съпроводено с радост и желание. Тя беше тук, щеше да я види. Кимна, но отново без да каже нищо, отчасти защото нямаше доверие на гласа си и отчасти защото виждаше, че Масаджи се напряга и плаши от неговото мълчание. Въпреки всичко, което се бе случило след последната им среща, Масаджи все още се отнасяше към него с почит и благоговение.

Старата къща бе ремонтирана, подовете бяха застлани с нови рогозки, а в помещенията бяха сложени нови прегради. Сега присъщата й красота бе още по-осезаема, но топлината, която я правеше тъй очарователна, бе изчезнала завинаги.

Когато го въведоха в помещението, където вече бяха настанени дамите, той не посмя да погледне към Наоми. Усети присъствието й, долови уханието й. И за пореден път бе като зашеметен от удар. Насочи вниманието си към господарката Ерико. Можеше само да предполага каква непоносима мъка изпитва. И наистина, лицето й бе пребледняло и изопнато, макар че поведението й бе сдържано и овладяно. Двамата се поздравиха сърдечно и после Ерико каза:

— Мисля, че познавате владетелката Маруяма и сестра ми.

Наоми вдигна очи, срещна погледа му и каза:

— С владетеля Отори се срещнахме случайно в Тераяма преди няколко години.

— Да, спомням си — рече той, удивен, че тонът му не отстъпва на нейния по невъзмутимост. — Надявам се, че владетелката Маруяма е в добро здраве.

— Благодаря, вече се оправих. Сега съм добре.

— Били сте болна? — попита той твърде припряно, неспособен да прикрие тревогата си.

Очите й го погледнаха лъчезарно, все едно се опитваха да го успокоят.

— Владетелката Маруяма боледува дълго — отвърна тихо Сачие. — Това лято на запад върлуваха много болести.

— И майка ми не беше добре — каза той в стремежа си да поддържа разговор. — Но по-хладното есенно време й помогна да се съвземе.

— Да, времето е прекрасно — каза Наоми. — Толкова съм слушала за това място, но досега не го бях посещавала.

— Съпругът ми ще разведе наоколо владетелката Маруяма — подхвана напрегнато твърде младата жена на Масаджи.

— Вещият в земеделие е владетелят Шигеру — прекъсна я Масаджи. — За разлика от нас той винаги е проявявал жив интерес към подобни неща. Сега даже го наричат Земеделеца.

— В такъв случай може би владетелят Отори ще ме разведе из имението утре — каза Наоми. — След помена.

— Както желаете — отвърна той.

Възпоменателната служба се проведе в малкото светилище в градината, а пред олтара бяха поставени дъсчици с имената на мъртвите. Костите им лежаха в земята на Яегахара редом с тези на още десет хиляди загинали. Димът от тамяна се издигаше право нагоре в неподвижния въздух и се смесваше с острите аромати на есента. Откъм гората се обади сръндак, а в далечината откликна ято диви гъски, които прекосяваха небето.

Шигеру бе прекарал предишната вечер, лутайки се между пълното щастие от това, че се намира в нейно присъствие, и съвършеното отчаяние, че не може да я докосне, да я поеме в обятията си, дори да разговаря спокойно с нея, без да внимава за всяка своя дума. Двамата почти не се обръщаха един към друг, а когато го правеха, беше на официален език и по някакви съществени въпроси. Дори когато им се удаде възможност да се разходят сами из нивята, отново изложени на чуждите погледи, макар че нямаше кой да ги чуе, двамата бяха сдържани и притеснени.

— Мина толкова време — каза Шигеру. — Не знаех, че си била болна.

— Бях много зле. Не можех да ям, нито да спя седмици наред. Трябваше да ти пиша, но болестта ме лиши от увереност и не знаех нито какво да ти кажа, нито как да ти го изпратя.

Спря за момент и после продължи с приглушен глас:

— Бих искала да те прегърна, да лежа до теб тук в тревата, но този път няма да е възможно. Въпреки това сега съм по-обнадеждена… не знам защо — може да се заблуждавам — но чувам, че синът на Ийда расте жив и здрав, и след като всичко вече се е наредило… не виждам защо да не можем да се оженим.

Тя хвърли поглед обратно към къщата.

— Налага се да говоря бързо. Не знам колко време ще можем да останем насаме. Трябва да тръгна утре и може да нямаме друга възможност. Решила съм да обсъдя въпроса с моите главни васали и със старейшините на клана. Те ще се обърнат официално към чичовците ти с предложения и обещания, на които няма да могат да устоят — търговия, дарове, кораби, може би дори част от пограничните земи. Араи ще ни подкрепят, както и останалата част от Сейшуу.

— Това е единственото ми желание — отвърна той. — Но няма да имаме друг шанс — ако отправим подобна молба, рискуваме да разкрием чувствата си един към друг; ако ни откажат, ще загубим и малкото, което имаме.

Тя беше вперила поглед право напред, привидно спокойна, но когато заговори, той осъзна, че самообладанието й всеки миг може да рухне.

— Ела с мен в Маруяма още сега — изрече умолително тя. — Ще се оженим там.

— Не мога да оставя брат си в Хаги — отвърна Шигеру след миг мълчание. — Това означава да го обрека на сигурна смърт. А и подобен акт ще възпламени война — не само на бойно поле като Яегахара, а навсякъде из Трите провинции, в тази мирна долина, дори в самата Маруяма — после добави с болка: — Вече загубих една ужасна битка. Не желая да започвам нова война, преди да съм сигурен, че ще я спечеля.

— Трябва да почнеш да ми обясняваш за тези култури — рече тя припряно, тъй като господарката Китано приближаваше. — Но първо бих искала да ти кажа колко съм щастлива от тази възможност да те видя, макар че ми причинява и много болка. Дори мисълта, че съм близо до теб, ме изпълва с неизразима радост.

— И аз изпитвам същото — отвърна той. — Сега и завинаги.

— Идната година ще пиша на чичовците ти — прошепна тя и после заговори, вече по-високо, за скакалците и реколтата.

На следния ден, след официално сбогуване, владетелката Маруяма и свитата й потеглиха към Киби, а Китано Масаджи съпроводи Шигеру по пътя му на север с обяснението, че има млад кон, който се нуждае от движение. Шигеру си позволи да се отдаде на мечти — как планът на Наоми ще се окаже успешен, как двамата ще сключат брак и той ще напусне Хаги, където всичко така болезнено му напомня за поражение и смърт, и ще заживее с нея в Маруяма. Отвръщаше на репликите и въпросите на Масаджи разсеяно, като едва успяваше да събере мислите си.

Почти бяха стигнали до прохода в началото на долината, когато внезапно от гората, разположена в източната част, изникна конник. Шигеру тутакси устреми ръка към меча си, последван от Масаджи; двамата дръпнаха юздите на конете си и се обърнаха към странника. Мъжът скочи от седлото, свали шлема си и заставайки на едно коляно, стори дълбок поклон.

— Владетелю Шигеру — рече той, без да изчака другите да заговорят и без официален поздрав. — Вие се върнахте. Дошли сте да ни призовете на оръжие. Чакахме ви!

Шигеру се взря в него. Чертите му се сториха познати, но не можа да се сети кой е. Беше млад, нямаше и двайсет години, с изпито ъгловато лице и искрящи, хлътнали в орбитите очи.

Сигурно е луд, помисли си Шигеру, обезумял след някаква трагична загуба. Опита се да говори благо, но твърдо.

— Не съм дошъл да призовавам на оръжие нито теб, нито когото и да било. Войната свърши — сега живеем в мир.

Масаджи извади меча си.

— Този заслужава да умре!

— Той е просто един луд — рече Шигеру. — Разбери откъде е и го върни на семейството му.

Масаджи се поколеба за миг, достатъчен за непознатия, който с целеустремената бързина на невменяемия се метна на коня си и се устреми обратно към гората. Както препускаше, викна с дрезгав глас:

— Значи онова, което всички говорят, е истина! Отори ни изоставиха при Яегахара, предават ни и сега!

После обърна коня си, понесе се в галоп между дърветата и скоро изчезна.

— Ще го догоня и ще го заловя! — възкликна Масаджи и даде заповед на хората си. — Познавате ли го, владетелю Шигеру?

— Не мисля — отвърна Шигеру.

— В тази област чак до Инуяма има мнозина мъже без господари — рече Масаджи. — Повечето стават разбойници. Баща ми се опитва да се разправи с тях. Довиждане, Шигеру. Радвам се, че имахме възможността да се видим отново. Отдавна искам да ти кажа, че не те обвинявам, задето не сложи край на живота си, както правят мнозина. Убеден съм, че си имал сериозни основания, които нямат нищо общо с липсата на смелост.

Не успя да му отвърне. Масаджи и хората му вече препускаха след лудия. Шигеру пришпори Кю в галоп нагоре по стръмната пътека към прохода с желанието да ги остави зад гърба си — и невменяемия, и някогашния приятел, да забрави думите им, които съживиха твърде болезнено чувството му за поражение и безчестие. Същата нощ, преди да заспи, той си спомни къде бе видял онзи човек. Беше в къщата на родителите на съпругата му в Кумамото. Мъжът беше от фамилията Янаги, избити до един в сражението от предателите Ногучи, целият им род бе унищожен. Почувства се разстроен и потиснат от пробуждането на всички тези чувства за вина и скръб по Мое, на съмненията му относно избрания път, на подозренията му, че смъртта от собствената му десница щеше да е по-достойният избор.

Сога Юро Сукенари бе чакал осемнайсет години да отмъсти за смъртта на баща си. Бяха минали само три от битката при Яегахара и смъртта на собствения му баща. Дали не се заблуждаваше, че ще има търпението да чака още петнайсет, понасяйки непрестанни унижения като днешните?

С новата луна настъпи и промяна във времето. Застудя и той чу как дъждът започва предпазливо да почуква по покрива. Помисли си за силата на водата — тя позволяваше да бъде вкарана в корито от камъни и пръст, но непрестанно разяждаше камъка и отмиваше пръстта. Потъна в сън, приспан от звука на дъжда, с последната мисъл, че ще бъде търпелив като водата.