Началото

Трийсет и първа глава

Вървяха през по-голямата част от нощта, като през цялото време се изкачваха през дивата планинска местност, която лежеше на запад от Яегахара. През повечето време Шигеру се движеше като в несвяст, раната на главата го болеше, съзнанието и тялото му бяха отвъд предела на изтощението. В един момент съжаляваше горчиво за действията, довели до този разгром, в следващия проклинаше онези, които го бяха предали, и се сбогуваше с мъртвите, крачещи редом с него. Пред очите му минаваха картини от битката, лишени от всякакъв смисъл. Кой от армията му бе оцелял? Някой щеше ли да се върне в Средната провинция?

Спряха да отдъхнат за кратко на върха на прохода. Беше тъй студено, че по черните скали на планината се бяха задържали ивици сняг, които сега блестяха призрачно-бели на светлината призори. Шигеру обаче не чувстваше студ. Той се унесе в лек трескав сън и се събуди потънал в пот, със сковани от ужас гърди.

Лисугера се надвеси над него. Денят бе настъпил и първите слънчеви лъчи докосваха върховете около тях, обагряйки снега в златисто и розово.

— Трябва да тръгваме — върху лицето му премина сянка на загриженост. — Ти гориш. Можеш ли да ходиш?

— Разбира се.

Шигеру се изправи на крака и леко се олюля, когато кръвта се оттече от главата му. Раната му пулсираше. Той отиде до снега, гребна няколко шепи и разтърка скалпа и врата си. Сгърчи лице в болезнена гримаса, когато засегна повърхността на раната, и натъпка чист сняг в пресъхналата си уста. Пое дълбоко дъх няколко пъти в едно от упражненията, които бе научил в Тераяма, вперил поглед в несекващата зеленина на гората под тях.

— Да тръгваме.

Лисугера пое напред първи. Двамата се изкатериха по големите камъни и започнаха да се спускат. Онова, по което вървяха, трудно можеше да се нарече пътека, по-скоро бе лисича диря. Често се налагаше да се придвижват на четири крака през гъсталака, все едно минаваха през тунел под земята. От време на време Лисугера се обръщаше, сякаш искаше да предложи кратка почивка, но всеки път Шигеру даваше знак да продължат.

Не си спомняше много от това пътуване, тъй като ту изгаряше в треска, ту трепереше от студ, а към пулсирането в главата и болката в дробовете след втория ден се прибавиха разранените нозе и постоянната жажда. В подножието на първия хребет бе разположена малка долина, облагородена от няколко оризища и зеленчукови градини. Отне им само половин ден, за да я пресекат, а по пътя един земеделец им даде малко ранни зеленчуци и млади моркови. Той, изглежда, познаваше Лисугера, знаеха го и другите селяни, които работеха по нивите, но Шигеру никога не се бе озовавал в тази долина, дори не знаеше, че съществува, а в беглеца с хлътналите очи те със сигурност не разпознаваха наследника — понастоящем вече и главата на клана. В срещуположния край на долината видя още един планински хребет — по-стръмен и по-висок от онзи, който току-що бяха прехвърлили, а след него имаше още един. Той си наложи да не мисли за следващото изкачване и за онова, което щеше да дойде след него, а да се съсредоточи върху ходенето — местеше единия крак, после другия, крепен единствено от силата на волята си.

Хапнаха вървешком — храната върна слюнката в устата му и той се почувства малко по-добре. По някое време след пладне започнаха да се изкачват отново — нивята около тях бяха разположени терасовидно по стръмния склон — малки отрязъци земя от каменистата почва. Слънцето изчезна рано зад планината и те навлязоха бързо в дълбоката сянка на източния склон. Шигеру хвърли поглед назад към противоположния край, все още окъпан от светлина и топлина. Между бамбуковите горички и обработваемите площи нямаше никакви постройки. Той се запита защо селяните не си бяха построили жилища на този склон, за да се възползват от повечето часове слънце — несъмнено поради някаква стара традиция или суеверие.

Изкатериха се малко по-нависоко и заобиколиха една скална издатина. В този момент той си даде сметка, че жителите тук си имаха по-важни неща от следобедната топлина. Между камъните и предната част на скалата беше издигната масивна дървена порта; сега стоеше отворена, но веднъж залостена, тя откъсваше мястото от външния свят. Минаха през входа, Лисугера поздрави пазачите, които седяха до нея — силни млади хора, които изглеждаха повече като воини, отколкото като земеделци — и Шигеру се озова в нещо подобно на селце, само дето нямаше дървени постройки. Скалата бе издълбана и тези селяни живееха в пещери. Пещерите бяха около десетина, всяка с дървена врата и капаци, които бяха отворени в този топъл следобед в началото на лятото. Имаше дори светилище, което се познаваше по яркочервения цвят на портата с форма на стойка за кацане на птици. Отвън седяха жени и приготвяха храна, миеха зеленчуци във водата от извора, която по канали стигаше до няколко водоема. Лисугера отиде при един от тях и донесе вода в бамбуков черпак. Шигеру изплакна устата и ръцете си и после пи жадно. Водата беше студена и мека от варовика.

— Какво е това място?

— Някъде, където можеш да се скриеш и да отдъхнеш няколко дни.

— Нямам намерение да почивам — отвърна Шигеру. — Трябва да стигна до Хаги колкото се може по-скоро.

— Ще говорим за това по-късно. Влез вътре, ще хапнем нещо и после ще поспим — Лисугера видя нетърпеливото изражение на Шигеру и се засмя. — Ти може и да нямаш нужда от почивка, но аз имам!

Всъщност той не проявяваше никакви признаци на умора и Шигеру бе сигурен, че при нужда другият може да изкара още цяла седмица без сън. Даде си сметка, че треската за момента бе стихнала — вече мислеше по-ясно. Запита се дали сега бе затворник, щяха ли да го пуснат да мине покрай стражите, или щяха да го държат тук, докато хората на Садаму пристигнат за него — вероятно Племето щяха да поискат огромно възнаграждение в замяна — нямаше никакви съмнения за това. Лисугера не беше дух, а човек с удивителните способности на Племето, които му бе описал неговият баща.

Беше ужасѐн и в същото време очарован — от разговора с баща си, когато бе научил за съществуването на своя по-голям брат, той бе съхранил някъде в съзнанието си идеята, че един ден ще научи повече за Племето и за изгубения син на баща си. Имаше нещо предопределено в тази среща — мъжът дори му бе донесъл Джато. Той впери поглед в Лисугера… нима бе възможно да е той?

От тъмната вътрешност на пещерата излезе една жена, спря на прага и ги поздрави свойски.

— Какво те води насам, Кенджи?

— Просто придружавам своя спътник до дома му — той не спомена кой е спътникът му.

— Добре дошъл — обърна се тя небрежно към Шигеру. — Какво се е случило с главата му?

Плъзна поглед по Шигеру и той почувства как тя го оглежда изпитателно, до най-малката подробност; разбира се, мечът му не й убягна.

— Просто злополука — отвърна Лисугера, чието име явно бе Кенджи.

— Порязал си се, докато си се бръснал, тъй ли? — рече тя, погледна първо Джато, после дългия меч на Кенджи и повдигна вежди.

Кенджи поклати леко глава.

— Ще ни нагостиш ли с нещо? — попита той. — Не сме яли от три дни.

— Нищо чудно, че и двамата изглеждате полумъртви. Има яйца и ориз, папратови кълнове, гъби.

— Доволно. Но първо донеси чай.

— И вино?

— Добра идея — изсумтя Кенджи. — А като стана дума за бръснене, донеси гореща вода и остър нож — после се обърна към Шигеру. — Ще ти обръснем брадата и ще ти намерим някакви други дрехи. Всеки ще познае по чертите ти, че си Отори, но така поне няма да е видно от пръв поглед.

Двамата седнаха на пети отвън пред пещерата. Няколко кокошки чоплеха в прахта, отнякъде изникнаха две дечица, които ги зяпнаха заинтригувани и останаха там, докато накрая Кенджи нещо ги закачи, те се изкискаха и побягнаха. Жената се върна с купа гореща вода и Шигеру изми лицето си в нея, след което позволи на Лисугера да обръсне малката му брада с ножа, който бе невероятно остър. Когато приключиха, жената донесе парцали — остатъци от някогашни дрехи — да си избършат ръцете и лицето, преди да влязат в пещерата.

Вътре бе тъмно и опушено, но имаше повдигната част за спане и седене, а сламената рогозка бе сравнително чиста. Жената поднесе купички чай — беше пресен и с изненадващо високо качество за подобно малко и уединено селце — но, естествено, това не бе обикновено място, помисли си Шигеру, докато отпиваше от димящата течност, признателен за чая, но изпълнен с опасения за положението си. Успокояваше се от факта, че все още разполагаше с оръжията си. Докато бяха при него, можеше да се отбранява или да си отнеме живота.

Внезапно Кенджи попита:

— На колко години си?

Говореше му твърде свойски, което изненада Шигеру — никой не се бе обръщал към него по този начин, дори Кийошиге. Не мисли за Кийошиге сега!

— Тази година станах на осемнайсет. А Кийошиге — на седемнайсет.

— Очевидно обучението на Мацуда е дало своите резултати.

— Значи си спомняш предишната ни среща?

— За щастие, както се оказва. Знаех на кого да връча меча.

Горещият чай и пламтящият огън сгряха Шигеру и по челото и под мишниците му отново изби пот.

— Баща ми ли ти го даде? Видя ли го как умира?

— Да. Сражава се смело до последно, но битката бе неравна и той бе обграден.

— Кой го уби?

— Не знам как се казва — един от воините на Ийда.

Колко странно, ако този човек наистина бе син на Шигемори.

— А ти на колко си?

— Двайсет и шест.

Шигеру изчисли наум — другият бе твърде млад, за да е син на Шигемори, и твърде възрастен, за да му е внук… е, би било прекалено голямо съвпадение.

— И се казваш Кенджи?

— Муто Кенджи. Семейството ми е от Ямагата.

Шигеру усети, че треската отново го връхлита, избистряйки по странен начин мислите му.

— И една от тях е Муто Шизука? — попита той с безизразно лице.

— Тя ми е племенница — дъщеря на по-големия ми брат. Мисля, че си се запознал с нея миналата година.

— Знаеш, че е така. Предполагам, че знаеш всичко за онези срещи, както и Ийда Садаму — Шигеру премести ръка към дръжката на меча си. — Каква игра играеш?

— Какво те кара да смяташ, че играя игра?

Жената се върна с храна и вино, а Шигеру не искаше да продължи разговора пред нея.

— С мен си в безопасност, кълна се — рече Кенджи с привидна искреност. — Яж. Пий.

Изгладнелият няма задръжки — щом усети мириса на храната, Шигеру вече не можеше да й устои. Каквото и да му предстоеше, щеше да го посрещне по-добре с пълен стомах. Пийна и вино, пестеливо, като наблюдаваше внимателно Кенджи, надявайки се, че другият може да си развърже езика, но макар че изпи двойно повече от Шигеру, виното сякаш не му подейства особено, освен че зачерви иначе бледото му лице. Когато приключиха, жената отнесе съдовете и се върна, за да попита:

— Сега ще си починете ли? Да ви разпъна ли постелите?

— Кое е божеството на светилището? — попита Шигеру.

— Хачиман35 — отвърна тя. — Божеството на войната.

— Бих искал да се прочетат сутри за мъртвите — продължи Шигеру. — И преди да легна, да се пречистя от оскверняването.

— Ще отида да кажа на свещеника — рече тя тихо.

— Не е нужно да идваш с мен — заяви Шигеру на Кенджи. — Сигурно искаш да поспиш.

— Сънят може да почака — отвърна другият.

— Би било лицемерно да се молиш за душите на хората, които ти и Племето предадохте!

— Не съм предавал никого — отвърна Кенджи невъзмутимо. — Знаех, че Ногучи ще ти измени, но не съм го подтиквал към това. Ийда Садаму го стори, като му направи предложение, което никой разумен човек няма да откаже. Ийда бе тласнат към подобна щедрост от страх, че Отори и Сейшуу могат да сключат съюз помежду си.

— За което го е уведомила твоята племенница, след като се закле, че няма да го направи! Тя е била, убеден съм!

— Не можеш да се възмущаваш от това, че хората постъпват съобразно природата си. А в този случай го сториха всички. Трябва да се ядосваш на себе си, че не си разпознал тази природа. Ето в какво Садаму е толкова добър — затова надделя над теб и над всички останали. Ще ви превъзхожда и занапред.

Шигеру овладя гнева си с видимо усилие, докато го втрисаше отново, което възобнови пулсирането във вените му.

— Ако не се науча да правя същото?

— Е, все още не си престарял. Има някаква надежда да успееш.

— А междувременно трябва да се помоля за мъртвите — рече Шигеру.

Той извървя неколкостотинте крачки до светилището. Вътре бе запален тамян и след като влезе през портичката, той остави димът да го облъхне, като вдишваше тежкия аромат.

Свещеникът го посрещна при входа на пещерата. Беше облечен в ритуални роби — червена и бяла — носеше малка черна шапчица и пръчка, увенчана със сламени ленти, но въпреки религиозните си одежди притежаваше същия вид на воин, подобно на стражите при портата. Шигеру го последва в сумрака на вътрешността. Няколко лампи горяха с пушек пред статуята на божеството. Шигеру коленичи, свали Джато от пояса си и безмълвно го посвети на Хачиман. Започна да се моли. Племето поддържат светилище, помисли си той с трескава логика. Те също трябва да почитат боговете и мъртвите.

— Как е името на покойника? — попита тихо свещеникът.

— Не един, а мнозина — отвърна Шигеру. — Нека се знаят просто като воини от клана Отори. — Колко са, запита се той. Четири хиляди? Пет хиляди? Потръпна отново, обзет от искрено съжаление, че не е един от тях. Припяването започна — от лютия дим очите му засмъдяха и плувнаха в сълзи, които рукнаха и се затъркаляха свободно по страните и по току-що обръснатата му брада.

Когато церемонията свърши и той се изправи, изведнъж си даде сметка колко хора бяха влезли в пещерата безмълвно, бяха коленичили или стояха прави със сведени глави около него. Мислеше си, че не знаят кой е, но бе очевидно, че изпитват някакво съчувствие към мъката му, че го възприемат като самотен воин, вече без господар, който скърби за смъртта на другари и приятели.

Не си помисли, че е престорено — в противен случай бе твърде изкусно и жестоко — и беше трогнат и озадачен, тъй като си даде сметка, че характерът и обичаите на Племето притежаваха повече дълбочина и изтънченост, отколкото можеше да се предположи първоначално, съдейки по техните роли на шпиони и убийци.

Отправи се обратно към пещерата, която им бяха предоставили. Кенджи вървеше на няколко крачки след него.

— Беше хубаво толкова хора да се помолят заедно с мен — рече Шигеру. — Моля те, благодари им от мое име. Но защо го сториха?

— В известен смисъл те са Отори — отвърна Кенджи. — Техният дом е Средната провинция. Вече са научили за битката. Според сведенията загубите са много тежки, може би някои от загиналите са били приятели, дори роднини. Още никой не знае.

— Но те на кого дължат преданост? Чия земя е това? На кого плащат данъци?

— Интересни въпроси — отбеляза Кенджи невъзмутимо, прозя се и смени темата. — Теб Мацуда може да те е обучил да оцеляваш без сън безкрайно, но сега аз имам нужда да поспя. Между другото, как ти е главата? Мога да ти приготвя същата отвара, която ти бях дал преди време за Мацуда.

Шигеру отказа. Използваха нужника в срещуположния край на селцето, където отпадъците можеха да се хвърлят направо върху разположените отдолу оризища. Щом се върнаха в пещерата, той свали връхните си дрехи и се мушна под конопените завивки, оставяйки оръжията си под дюшека. Миришеше на дим и на някаква билка, която не можа да разпознае. Заспа почти веднага, но се събуди пламнал и умиращ от жажда. Беше светло — той реши, че вероятно вече е утрин, бе обладан от ужасно чувство за неотложност и взе да става, като преди това затърси опипом меча си.

Кенджи се събуди тутакси и изстена.

— Хайде, заспивай.

— Трябва да тръгваме — отвърна Шигеру. — Сигурно отдавна се е съмнало.

— Не, ще се стъмни след час. Ти почти не си спал.

Той викна жената, която пристигна след малко с вода и чаша чай от върбови кори, какъвто Лисугера бе дал на Шигеру при първата им среща.

— Хайде, изпий го — подкани го Кенджи с раздразнение. — Така и двамата ще можем да поспим.

Шигеру изгълта жадно водата и нейната сладка хладина угаси огъня в пресъхналите му уста и гърло. После изпи чая, вече по-бавно. Върбовите кори притъпиха болката и за известно време потиснаха треската. Когато се събуди отново, беше тъмно. Чуваше дълбокото дишане на другите, потънали в дълбок сън. Имаше нужда да се облекчи и понечи да се изправи, но краката му отказаха да му се подчинят, омекнаха под него и той политна напред.

Чу как Кенджи се събуди и се опита да се извини, беше сигурен, че жената е Чийо — някогашната прислужница на майка му — и започна да й обяснява нещо, но почти веднага забрави какво е искал да каже. Жената донесе едно гърне и му каза да се облекчи в него, точно както бе правила Чийо в детството му. После донесе парцали, накиснати в студена вода, и двамата с Кенджи се редуваха да охлаждат тялото му, докато от него се лееше пот. По-късно треската отново премина в силно треперене; тя легна до него, за да го стопли с тялото си. Той се унесе, после се събуди, помисли, че е с Акане и се намира в къщата под боровете в Хаги преди битката, преди поражението.

Двамата нямаше да го оставят да умре. Треската бе силна, но кратка и отшумя, щом раната на главата започна да заздравява. Два дни по-късно Шигеру взе да се съвзема, обзет от неистово желание да се завърне в Хаги, но вече по-разумен и способен да приеме, че преди да продължи пътуването си, трябва да възстанови силите си.

Жената, чието име така и не разбра — Кенджи се обръщаше към нея свойски със „сестро“, но той наричаше така всяка жена на неговите години или малко по-възрастна от него — прекарваше деня, заета с домакинстване, и ръцете й винаги бяха заети с нещо. В немощта, която го бе обзела след треската, Шигеру я наблюдаваше, очарован от нейната сръчност и от пестеливостта на ежедневния й живот. Тя му разказа малко за организацията на селцето — жителите му бяха членове на три рода, които, за разлика от най-нисшата класа на селяните, имаха фамилни имена — Курода, Имаи и Муто. Повечето решения се взимаха общо, но старейшината винаги бе от рода Муто — роднина на Кенджи. На изток щеше да бъде Кикута, но в Средната провинция водещата фамилия беше Муто.

Кикута… името му беше познато. Със сигурност баща му бе споменал, че жената, в която е бил влюбен… или от която е бил омагьосан… е била със същата фамилия. Разговорът изникна ясно в съзнанието му — всички скърби и разочарования в живота на баща му.

— Ако старейшината се спомине, без да има порасли синове, начело застава неговата жена или дъщеря — добави тя. — Мога да говоря свободно с теб, макар че не си един от нас, след като си стар приятел на Кенджи.

— Едва ли можем да се наречем стари приятели. Той ли ти го каза?

— Не с толкова много думи. Аз просто реших така. От начина, по който се грижеше за теб. Той обикновено не е толкова грижовен, повярвай ми. Изненада ме. Знае много за растения и билки, но не ги използва често за лечение, ако разбираш какво имам предвид — Шигеру се втренчи в нея и тя се засмя. — Сигурно е някаква връзка помежду ви от предишен живот.

Не беше кой знае колко задоволително обяснение, но друго явно нямаше. Шигеру не искаше да се разприказва пред жената… нито пък в селото. Не желаеше да разберат кой е, а подозираше, че някои от тях притежават свръхестествените способности, за които бе чувал и които вече бе виждал у Муто Кенджи. Но когато седмица по-късно двамата отново поеха на път, имаха повече възможност за разговор.

Нощта преди да тръгнат Шигеру даде дрехите, които бе носил по време на битката, на жената, която обеща да ги изпере и поправи, след което да ги дари на светилището. В замяна му предложи една вехта, съвсем обикновена роба в индигов цвят. Кенджи облече подобна и уви дръжките на двата меча с ленти тъмна кожа от акула, скривайки инкрустациите. Жената им даде и нови сламени сандали и тръстикови шапки, които бе изплела през зимата, и Шигеру скри полузаздравялата рана отстрани на главата си.

— Сега изглеждате като братя — рече тя със задоволство.

През следващите години често щеше да пътува, предрешен по този начин, да прекосява надлъж и нашир Трите провинции по малко известни пътеки през гъсти гори в планините, прикрил своите сила и меч, но сега за първи път поемаше на такова пътуване и вече никой не можеше да разпознае в него наследника на клана Отори — изглеждаше като скромен пътник с оскъдни нужди и оскъдни надежди. Бе потиснат от спомена за мъртвите, но денят бе прекрасен, въздухът — чист, южният вятър — мек и топъл. От потока се обаждаха звънчести и дървесни жаби; по пладне гората бе изпълнена с пронизителните трели на цикадите. Тревата бе осеяна с глушник, маргарити и диви орхидеи, а около цветовете на липите бръмчаха насекоми.

Съзнателно избягваха междуградските пътища и вървяха по тясна пътека, която пресичаше планинските хребети; изкачването по стръмните склонове бе трудно, а гледката от върха на прохода — възхитителна. На север, отвъд обримчената с бяло крайбрежна ивица, се простираше необятният простор на морето; на повърхността му рибарските лодки изглеждаха като петънца, а зелените острови насред морската шир се издигаха като планински върхове, заобиколени отвсякъде със син потоп.

Първата нощ отседнаха в уединено стопанство в подножието на хребета. Кенджи познаваше собственика, неговите синове и техните семейства. Изглежда, никой от тях не бе чул за битката, а и нито Кенджи, нито Шигеру отвориха дума за нея. Местните боготворяха Кенджи и се отнасяха към двамата посетители с такава почит, че думите, които размениха с тях, бяха оскъдни.

На следната утрин Шигеру се възползва от по-широката пътека и полегатите склонове, за да въвлече Кенджи в разговор. Баща му не напускаше мислите му — предателството към него и смъртта му трябваше да бъдат отмъстени, но освен това Шигеру бе обсебен от мисълта за неговия изгубен син от Племето, от фамилията Кикута. Искаше да разпита Кенджи за него, но някаква предпазливост го възпираше. Първо трябваше да се опита да разбере истинските му намерения, защо му помагаше и какво очакваше в замяна.

— Предполагам, че ще докладваш за моето бягство на Ийда? — попита той.

— Няма да е необходимо. След като се върнеш в Хаги, всички ще разберат. Ийда ще бъде разочарован. Ще предприеме някакъв друг ход срещу теб. Имаш ли доверие на чичовците си?

— Ни най-малко — отвърна Шигеру.

— И правилно.

— Затова бързам да се върна. Те няма да чакат смъртта ми да бъде потвърдена, а незабавно ще се опитат да заграбят властта — помълча няколко мига и продължи: — Естествено, може би това е причината, поради която ти ме задържа толкова дни в планината.

— Не съм те задържал! Да не би случайно да не си забелязал, че в продължение на два дни бълнуваше и не беше на себе си, а после нямаше сили да поемеш на път? Аз ти спасих живота! Правилно казват, че човекът, чийто живот си спасил, ще те мрази до края на дните си — добави той с нотка на горчивина.

— Аз съм ти признателен — рече Шигеру. — Просто не разбирам защо го правиш. Служиш на Ийда като осведомител и посредник — защо тогава ми върна меча и ми помагаш да избягам, когато твоят господар иска главата ми?

— Никой не ми е господар — отвърна троснато Кенджи. — Моята преданост е към семейството ми и към Племето.

— Семейството ти, като двуличната ти племенница! И ти ми говориш за преданост! Дори не знаеш значението на тази дума!

Шигеру усети как в гърдите му се надига гняв, който го изпълни с нови сили. Кенджи изглеждаше не по-малко ядосан, но като се опитваше да не звучи засегнат, заяви:

— Предаността за Племето може да не означава онова, което значи за воина, но ние знаем смисъла й. Ако възнамерявах да те продам на Ийда, вече да го бях сторил! — после продължи: — Разсъждавам за бъдещето. Ийда не бива да налага волята си за всичко; трябва да поддържаме у него известно безпокойство; нужни са ни хора, които да смущават съня му през нощта, докато се губи в догадки каква цел преследват.

— Значи Племето контролира всички ни? — попита Шигеру.

— Повече, отколкото подозираш — призна Кенджи.

— И сега за теб е изгодно да ме подкрепиш, за да държиш Ийда в зависимост?

— Такъв е първоначалният ми замисъл — Кенджи се взря в него и после добави: — Но, разбира се, Шигеру, това съвсем не е единствената причина.

Шигеру не порица свойското му поведение, но заяви язвително:

— Някаква връзка помежду ни от предишен живот?

— Нещо такова. Знаеш ли, аз никога не съм разговарял с Ийда. Дори не съм бил допускан до него. Получавам заповеди от неговите поддръжници. Но още първия път, когато се срещнахме, ти разговаря с мен вежливо, помоли ме за помощ и ми благодари.

— Тогава те помислих за лисичи дух… не исках да те оскърбявам.

Кенджи се засмя и продължи:

— А преди няколко дни ми даде меча си… един воин не прави това с лека ръка. Нещо повече — когато държах меча на баща ти, почувствах част от силата му. Зная, че ти си истинският му собственик… и то достойният. Трябва да си даваш сметка за името, с което се ползваш в Средната провинция, за уважението и обичта, които предизвикваш. Племето има различни идеи за честта… и все пак не искам да съм известен като онзи, който е продал Отори Шигеру на Ийда Садаму! Тъй че, да — има връзка помежду ни и причините за нея са както политически, така и лични.

Шигеру заяви някак неловко, тъй като хвалебствените думи на Кенджи го смутиха:

— Аз съм ти повече от благодарен, че ми спаси живота и че ми помогна. Надявам се, че мога да разчитам на тази помощ и занапред, но какво мога да предложа в замяна?

— Може би само приятелството си. Би било интересно — да съм приятел с воин.

А всички мои приятели са мъртви, помисли си Шигеру.

— Дали Племето би работило за мен, както сте го правили за Ийда?

— Убеден съм, че можем да стигнем до изгодно и за двете страни споразумение.

— А сега разполагаш ли с някаква информация? Ийда ще нахлуе ли в Средната провинция? Трябва ли незабавно да събера нова армия?

— Не знам много… само онова, което видях със собствените си очи в Яегахара. Тохан също понесоха тежки загуби. Отори може и да са паднали, но повлякоха със себе си своя враг. Почти със сигурност Ийда ще поиска да му бъде отстъпена голяма част от Средната провинция — Чигава, южната област, вероятно дори Ямагата… но няма да е достатъчно силен, за да нападне отново, поне известно време.

— Бяха смели — отбеляза Шигеру.

— Това никога не е било под съмнение. Нито вашата смелост. Но ако ще оцеляваш, трябва да придобиеш други качества — проницателност, подмолност и най-вече търпение.

— Най-вече подмолност — отбеляза Шигеру. — Може би ти ще ме научиш на нея.

— Може би — рече Кенджи.