Началото

Десета глава

Слънцето вече бе заходило зад планинските върхове, отстъпвайки пред падащия синкав здрач, когато двамата стигнаха до едно място, където пътеката се разклоняваше. Там се намираше малка хижа със сламен покрив. От едната й страна неголям навес заслоняваше купчина грижливо струпани дърва. Имаше единствена врата от масивно дърво. Спряха да си измият ръцете и да пийнат от близкия извор. С приближаването им изпод верандата изскочи някакво животинче. Мацуда спря запъхтян при вратата, плъзна я встрани и надникна вътре. Изкиска се доволен:

— Издържала е зимата съвсем прилично. Никой не е идвал от миналото лято.

— Само плъхове — отбеляза Шигеру, вперил поглед в ситните изпражнения по пода.

Шигеру бе оставил вързопите на дървеното стъпало, което трудно можеше да се нарече веранда, макар че изпълняваше същото предназначение. Мацуда приклекна, за да развърже единия, и извади от него шепа дървени стърготини. Постави тлеещите въглени от металната съдина в един мангал, прибави стърготините и внимателно захвана да духа, за да ги разпали. Щом от тях се заизвива струйка дим, той стана отново и взе една метла.

— Аз ще го сторя — рече Шигеру.

— Ще си поделим черната работа. Ти иди и събери подпалки.

Докато търсеше сухи съчки в сгъстяващия се мрак, около главата му бръмчаха комари. Гората тук бе от бук и дъб, с една елша до вира, в който се вливаше потокът. Тук-там се виждаха бели планински лилии и змийски лапад, а до потока блещукаха блатничета. През гъстия листак вече просветваха първите звезди.

Той въздъхна дълбоко.

Падналите на земята клони бяха подгизнали от дъжда, но в долната част на короните и по стволовете имаше достатъчно изсъхнали вейки и той успя да събере наръч подпалки. Долавяше аромата на боровите стърготини откъм хижата — приветлив човешки мирис в самотната гора. Когато пое обратно, откъм вира се обади жаба, а друга й отвърна.

Той натроши подпалките и ги внесе вътре. Подът бе почистен, а Мацуда бе запалил малка лампа и бе разстлал тънката конопена постелка и плътните завивки, за да ги проветри. Стаичката бе изпълнена с пушек.

На металната кука, която висеше от тавана, бе окачено малко котле, което вече почваше да вдига пара. От подсиления огън скоро завря. Мацуда взе сушени гъби от една съдина в бамбуковата кошница и ги добави към водата. След няколко минути свали котлето от куката и изсипа супата в две дървени купички. Изпълни всички тези движения със сръчност и вещина, все едно ги бе извършвал безброй пъти и Шигеру реши, че вероятно през годините в Тераяма, след като е започнал да служи на Просветления, учителят му е пребивавал в хижата неведнъж, сам или с други свои ученици.

Те изпиха супата, след което изядоха последните две оризови питки от кошницата. Шигеру се запита какво ли щяха да ядат на следващия ден; може би щяха да се отдадат на пост. Мацуда му нареди да отнесе котлето на потока, да го изплакне и да го напълни отново — щеше да приготви чай.

Навън вече бе пълен мрак, звездите блещукаха между полюшващите се клони, а на изток луната пръскаше бледо сияние зад върховете. В далечината изкрещя лисица — нечовешки звук, който го накара да си помисли за духовете на планината… и за Такеши, който искаше да бъде обучен на изкуството на меча от таласъмите, също като самия Мацуда. Може би се е случило на същото това място, може би Шигеру щеше да се срещне със същите таласъми, от които да усвои това майсторство, може би щеше да стане най-изкусният воин на меча в Трите провинции, далеч по-добър от Ийда Садаму… реши да не пилее нито миг от времето с Мацуда, пък ако ще да се налага да пости, да носи подпалки или да мете пода — щеше да изпълнява всички задължения на ученика, за да усвои колкото се може повече от своя учител.

Зад колибата имаше малко открито пространство, равно и покрито с трева. Зайци, елени и разни други горски същества идваха да похапнат тук преди залез. Представляваше чудесен естествен тренировъчен терен и Шигеру изгаряше от нетърпение да започне. Мацуда обаче, изглежда, изобщо не бързаше. Събуждаше Шигеру още по тъмно, в онзи черен мрак, предхождащ зазоряването, когато всички звуци на нощта, дори жабите, са замлъкнали. Луната вече бе изсветляла, звездите бяха забулени от мъглата, която се издигаше от мократа земя. Въглените от огъня все още тлееха — дребни светлинки на фона на мрака на планината и гората, които ги заобикаляха.

След като се облекчиха, измиха лица и ръце в потока и пийнаха от водите му, Мацуда рече:

— Ще поседнем за малко. Ако ти предстои да учиш, трябва да си с изпразнено съзнание. Наблюдавай дъха си, не е необходимо да правиш нищо повече.

Възрастният мъж седна с кръстосани крака на малкото дървено стъпало. Шигеру не виждаше лицето му, макар че помежду им нямаше и крачка разстояние. Той също седна, направо на голата земя, с кръстосани нозе, отпуснал ръце върху коленете си и свил пръсти така, че показалците му едва докосваха палците.

Дишаше дълбоко, усещайки как въздухът изпълва гърдите му и излиза през ноздрите му. Вдишваше силно и издишваше леко — поетият въздух бе изпълнен с живот, изпуснатият по някакъв начин му напомняше за смъртта. Неизменно следваше мощно вдишване, тялото му се подчиняваше на собствената си жажда за живот, но един ден този изпуснат дъх щеше да е последен. Въздухът вече нямаше да влиза и да излиза от него. Това тяло, което му бе тъй познато и тъй скъпо, щеше да се разложи и да се разпадне — накрая дори костите му щяха да се разпрашат. Но духът му? Какво щеше да се случи с него? Щеше ли да се прероди в безкрайния кръговрат от живот и смърт? Или щеше да се озове в ада, запазен за привържениците на злото, както проповядваха някои секти? Може би щеше да се оттегли в някое уединено светилище, като това, в което се намираха, както вярваха селяните, или пък в Тераяма, където потомците му щяха да идват, за да почетат паметта му и да му се поклонят?

Неговите потомци… щеше да се ожени, да има деца… побърза да възпре мислите си, които се бяха устремили в тази посока. Нямаше сега да мисли за жени. Отвори очи и се взря виновно в Мацуда. Очите на възрастния човек бяха затворени, но той каза тихо:

— Съсредоточи се в дишането си.

Вдишване, издишване. Мислите се въртяха около него като зли духове или демони, опитвайки се да привлекат вниманието му. Тъй както майсторът на лъкове дяла стрели, а майсторът ездач обяздва коне, човек трябва да овладява блуждаещите си мисли.

Но конете му напомниха за Кийошиге и за черния жребец, който му бе оставил. Имаше чувството, че може да вижда през очите на коня, да усеща вкуса на лятната трева в наводнените ливади; копнееше да почувства животното под себе си, гъвкавото и овладяно напрежение, вълнението в извивката на шията и гърба, удоволствието да управлява същество, толкова по-голямо и мощно от самия него. А и стрелите — усети как ръцете му изоставят позата на медитация и потръпват, изпълнени с копнеж да стиснат лъка, юздите, меча.

Вдишваше, издишваше.

Ако не можеш да успокоиш себе си, какво се надяваш да научиш?

Думите проникнаха в слуха му — знаеше, че ги е изрекъл Мацуда, но въпреки това имаше чувството, че идват от някакъв друг източник, от някакво място на истина в самия него. Повтори ги едва чуто. Ако не можеш да успокоиш себе си. Сляха се с дъха му. За няколко мига съзнанието му се изпразни. Само че почти веднага шумните мисли нахлуха обратно. Значи ето какво са имали предвид моите учители! Успях, постигнах го. Може би сега вече ще мога да започна работа с меча.

Нетърпението го завладя. Сякаш в отговор тялото му започна да се оплаква, че му е неудобно. Краката му се бяха схванали, коремът му беше празен, а гърлото му — пресъхнало. При все това Мацуда, поне три пъти по-възрастен от него, въобще не помръдваше, само дишаше спокойно… вдишваше… издишваше.

Ще стана като него, помисли си Шигеру. Непременно. Опита се да долови дишането на своя учител и да го следва. Наблюдаваше се как диша. Навътре… навън…

Откъм дърветата долетяха птичи трели. Дрозд подхвана песен. Шигеру отвори очи за момент и осъзна, че е по-светло. Различи очертанията на хижата, силуетите на дърветата отвъд фигурата на Мацуда, който седеше над него. Помисли си за закуска и устата му тутакси се изпълни със слюнка. В Хаги по това време кухните оживяваха, огнищата вече бяха запалени, супата вреше, готвачите режеха зеленчуци, прислужниците приготвяха чай — цялата армия от слуги, които поддържаха водения от него живот, бяха будни и работеха сръчно и безшумно. Откакто се помнеше, можеше да им нарежда — дори по време на глад, след природни бедствия като тайфуни, суша или земетресения, когато мнозина в Трите провинции нямаха какво да ядат, той не бе гладувал. Сега се беше отказал от всичко, беше станал един от тях, зависим изцяло от волята на друг. Беше се доверил на Мацуда, вярваше, че възрастният човек може да го научи на нещата, които трябваше да знае. Макар и с неохота, предостави волята си на тази на своя учител, остави мислите си за храна да проникнат в съзнанието му и отново да го напуснат… вдишваше… издишваше. Мисълта му застина, подобно на току-що обязден кон, който накрая приема, че колкото и да рита и да се изправя на задните си крака, няма да хвърли своя ездач. Видя как всичките му желания, всичките му копнежи могат да бъдат удовлетворени или оставени да се разсеят. Проумя какво имаше предвид неговият учител, когато му говореше за избора. В настъпилата неподвижност проникна усещане за собствения му дух, вълна върху повърхността на океана; заля го покой, съпроводен от състрадание към всички същества, състрадание към самия него, почит и любов към Мацуда.

Усети внезапна топлина, когато слънцето огря високите върхове около тях. Неволно отвори очи и видя, че Мацуда го наблюдава.

— Добре — рече старецът. — Сега да похапнем.

Шигеру стана, без да обръща внимание на схванатите си нозе, и влезе в хижата. Взе котлето, отиде до потока, напълни го с вода, донесе дърва и запали огън. Когато димът се разнесе — подобно на желание, отбеляза мислено той, — а пламъците станаха силни и ярки, окачи котлето на куката и изчака водата да заври. Събра завивките и ги просна на слънце да се проветрят, опитвайки се да имитира начина, по който Мацуда вършеше тези неща, с неговите сръчни и пестеливи движения. Нещо от часовете медитация обагри действията му, вдъхна им целеустременост и съсредоточеност.

Мацуда обу сандалите си и даде знак на Шигеру.

— Да видим какво ще ни предложи гората тази сутрин.

Взе малка кошница и сечиво за копаене — острие, забито в извита дървена дръжка — и двамата поеха нагоре по стръмната пътека в западна посока, усещайки топлината на слънчевите лъчи в гърба си. Известно време пътеката криволичеше между огромни канари и катеренето бе трудно, но след това теренът стана равен и пред тях изникна открито пространство. Наоколо растяха кедри, кипариси и смърчове, но на границата между него и гората все по-нагъсто избуяваше папрат, чиито клонки се виеха в змиевидни спирали. Мацуда показа на Шигеру как да отреже най-нежните; после двамата поеха през гората, докато стигнаха до малък планински вир. Беше пълен с птици, чапли и диви патици, които се разлетяха с резки писъци при тяхното приближаване. Около него растяха див лотос и репей. Мацуда отскубна малко лотос от водата заради сочните му корени и изрови стръкчета репей от меката пръст. Корените му бяха дълги и тънки, а месестата им част се белееше под тъмната пореста ципа.

По това време на годината все още бе твърде рано за гъби или сладки диви картофи, но по обратния път двамата намериха пресен киселец и потънали в искряща зеленина храсти глог. Мацуда похапна от тях вървешком и Шигеру го последва. Вкусът съживи ярки спомени от детството му. Обелиха репея и го оставиха да се накисне, но основната част от сутрешната беритба използваха за закуска, след като я свариха на супа. В остатъка от течността Мацуда изсипа сухи оризови зърна и ги сложи настрана да набъбнат. После нареди на Шигеру да се заеме с упражненията за загряване, които бе усвоил в храма.

— С празно съзнание — добави той.

Храната и топлината на сутрешното слънце бяха примамили демона на съня. Шигеру се помъчи да го прогони, докато се занимаваше с обичайните дейности, мислейки за момчетата в храма, като се питаше дали в този момент правят същото, постигайки далеч по-изпразнено съзнание. Но имаше нещо в тези упражнения, осъзна той, което се съчетаваше с медитацията и я усилваше. Също както упражненията за ума му бяха посочили как да направлява мислите си, така използването на телесните мускули доведе до контрол както над ума, така и над тялото. Отпадналостта изчезна, заменена от очакване и бдително спокойствие.

Движеше се с равномерното темпо, което бе усвоил в храма, възпроизвеждаше всяко упражнение почти несъзнателно в една вече овладяна последователност. Усети, че тук, в самотната гора, нетърпението, което бе изпитвал в храма, вече го няма. Смяташе, че се е упражнявал старателно, но сега осъзна колко много не му е достигало, колко раздвоено и слабо е било вниманието му, до каква степен собствената му горделивост го е забавяла и заслепявала. Наблюдаваше дишането си при всяко отделно упражнение и чувстваше как слънцето, въздухът, земята под нозете му сякаш следват всяко вдишване и издишване и протичат през него. Светът наоколо бе готов да подели мощта си с него — своята енергия, лекотата, устойчивостта. Той просто трябваше да приеме тези дарове и да почерпи от силата им.

— Добре — рече Мацуда. — Учителите в храма се тревожеха, че ти липсва съсредоточеност — най-големия недостатък на баща ти, опасявам се, — но се надявам да докажем, че грешат. Затегни си робата — сега малко ще ускорим темпото.

— Да донеса ли тоягите? — попита Шигеру, но Мацуда вдигна ръка.

— Когато реша, че си готов, сам ще ти кажа.

Запретнал собствената си роба, възрастният мъж застана пред Шигеру, вкопал нозе в песъчливата земя.

— Сега внимавай!

Движението бе тъй бързо, че Шигеру едва успя да го проследи. Виждаше очертанията на стареца, но през съсухреното му тяло, през жилестите му крайници за миг премина нещо вечно — някаква сила, която преобрази учителя му. Той застина със зяпнала уста. Мацуда видя изражението му и прихна.

— Няма никаква магия, никакво вълшебство или каквото и да е там от тоя порядък. Всеки може да го направи. Просто трябва да работиш усилено и да изпразниш съзнанието си. Подготвяш тялото си за жизнената сила, която да проникне в него, и после я използваш пълноценно. Нужни са само тренировки — упражнение и повторение. Все още не ти достига търпение, но ще го придобиеш.

Шигеру се подготви да възпроизведе движенията на своя учител, удивен, че три пъти по-възрастен от него човек може да се движи с такава бързина. Но в края на тренировката, когато слънцето бе достигнало най-високата си точка в небето, той вече почваше да осъзнава, че упражненията, които бе усвоил, предоставяха на тялото му модела на движение. Мускулите му се бяха подготвили за това.

— Въпрос на последователност — рече той на Мацуда, докато двамата бършеха потта от лицата си. — Изграждаш едно нещо на основата на друго.

— Да, като повечето неща, които си струва да се правят — рече старецът. — Усърдна работа, безкрайно търпение и учене от онези, които са изпреварили останалите.

Изглеждаше в чудесно настроение, затова Шигеру събра смелост да каже:

— Хората говорят, че са ви обучавали зли духове.

Мацуда се засмя:

— Учеше ме един свят човек, който живееше в планината. Някои го смятаха за зъл дух… таласъм или даже великан човекоядец, но той си беше човешко същество, макар и от рядък вид. Бях го издирил и му служих като ученик, точно както ти сега ми служиш. Само че той беше много по-строг от мен в поставянето на задачи. Цяла година само му носех дърва за огрев и му миех съдовете, докато изобщо признае съществуването ми. В края на краищата аз бях само един скромен воин — времето ми си беше мое собствено. Твоят случай е по-неотложен. Не разполагаме с цяла вечност.

Когато се върнаха в хижата, видяха, че някой бе пристигнал безшумно и бе оставил приношения от просени питки и сухи гъби, две малки осолени сливи и пресни бамбукови филизи. Мацуда се поклони с благодарност.

— Кой е бил? — попита Шигеру, като се оглеждаше. — Кой знае, че сме тук?

— На по-малко от два часа път оттук има малко селце. Местните често идват да оставят приношения за божеството, което предоставя вода за техните оризища. Делят каквото имат с него и с нас.

Шигеру също се поклони с признателност към непознатите земеделци, които проявяваха такава щедрост.

— Моят брат Такеши иска да бъде обучаван от таласъми — рече той, когато храната свърши.

— На колко е сега? На десет?

— Четири години по-малък от мен. Миналата година стана на единайсет.

— Ех, как бързо лети времето — рече Мацуда. — Надявам се и той да дойде в Тераяма.

— Такеши ще стане по-добър боец от мен. Много е безстрашен. Когато беше на осем, уби едно момче, което беше по-голямо от него — Шигеру замълча за момент и после добави: — Аз не съм убивал никого.

— В мирно време не се налага — рече тихо Мацуда. — Цялото ти обучение може да изглежда като подготовка за война, но се надяваме да бъде и възможност за нейното предотвратяване. Има много начини да се избегне една война — чрез съглашения или сключване на брак — ала най-добрият е да си достатъчно силен, за да накараш врага добре да се позамисли, преди да те нападне, без обаче да си твърде агресивен, за да не се почувства застрашен. Дръж меча си в ножницата, докато е възможно, но веднъж изтеглиш ли го, не се колебай да го използваш.

— Отори достатъчно силни ли са, за да не допуснат война с Тохан? — попита Шигеру, спомняйки си за момчетата Китано в Инуяма.

— Фамилията Ийда са прекалено властолюбиви. Човек поеме ли по пътя на властта, нещата, които могат да го спрат, освен собствената му смърт, са твърде малко. Той постоянно се стреми да бъде най-великият и живее в постоянен страх, че някъде някой друг е по-велик от него и ще го свали от власт. И, разбира се, това неизменно се случва, защото всичко, което има начало, има и край.

В сянката, хвърляна от стрехите, армия мравки бяха налазили едно умряло водно конче и ръфаха тялото му с миниатюрните си челюсти.

— Водното конче се рее във въздуха — отбеляза Мацуда, — но мъртвото му тяло става храна за мравките. Всички живи същества се раждат и всички трябва да умрат.

— Вие сте се отказали от светските си желания, за да следвате ученията на Просветления — рече Шигеру. — Изпитвате състрадание към всички живи същества. Най-светият е проповядвал на своите ученици да не струват зло никому. При все това вие сте моят учител, който ме обучава на изкуството на войната. Не ми е възможно да ви следвам, дори и да исках. Имам задължения към своята фамилия, към клана си, към страната си. Не мога да се отрека от дълга си.

— Никога не бих очаквал от теб да го сториш. Твоят път е в този свят. Но вярвам, че е възможно да живееш в него, без да му бъдеш роб. Ако успея да те науча на това, ще съм доволен — добави Мацуда. — Освен на майсторството с меча и изкуството на войната, естествено, но да отговоря на твоя въпрос — да, на Отори ще им се наложи да се сражават с Тохан. През следващите пет години, предполагам. Или по южната, или по източната граница.

— Владетелят Китано от Цувано изпрати синовете си в Инуяма — рече Шигеру. — Приех го като предателство към мен.

— Ногучи също прави преднамерени приятелски жестове към фамилията Ийда. Това са сламките, които указват посоката на вятъра. И двамата мъже определят действията си, движени най-вече от собствените си интереси. Ногучи е страхливец и нагаждач. Те очакват война и не смятат, че Отори ще победят.

— Те са предатели! — възкликна гневно Шигеру, загубил напълно доскорошното си състояние на търпение и благост. — Трябва да се върна в Хаги.

— Баща ти все още е глава на клана. Той би трябвало да знае как стоят нещата. Зависи от него и съветниците му да се справят с настоящото положение.

— Моят баща… — започна Шигеру, но после замълча, тъй като не искаше самият той да прозвучи като предател.

— Това е един от уроците на зрелостта — рече Мацуда. — Да виждаме родителите си съвсем ясно, да познаваме техните силни страни и слабости и въпреки това да им отдаваме подобаващата почит.

— Моят баща има много недостатъци — заяви Шигеру с болка. — Ако Отори бъдат победени от Тохан, ще е заради това.

Мацуда каза:

— Да се надяваме, че началото на войната ще се отложи достатъчно, за да можеш да участваш по-дейно в управлението на клана. И че ти самият няма да станеш жертва на същите слабости — добави той сухо.

— Вие сигурно ги познавате достатъчно добре — отвърна Шигеру, усещайки как кръвта нахлува в главата му. — И те наистина не са малко!

— Обичайните слабости на Отори, без съмнение. Прекомерна сприхавост, липса на търпение, склонност към слепи увлечения. Това са дребни недостатъци, с които ще трябва да се пребориш.

— Ще положа всички усилия — обеща Шигеру.