Началото

Трийсет и седма глава

— Разбира се, това бе голямо облекчение за Садаму — заяви Кикута Котаро на Муто Кенджи. Повече от година след битката при Яегахара господарите от Племето се бяха срещнали по предварителна уговорка в пристанищния град Хофу, понастоящем прехвърлен на доскорошния васал на Отори — предателя Ногучи. — Ако Шигеру се бе сдобил със син, последван от други здрави деца, това щеше значително да засили опасенията на Садаму. Или поне така ми бе докладвано в Инуяма.

Шизука наля още вино в купичките и мъжете отпиха жадно. И двамата бяха нейни чичовци — Котаро по майчина линия, а Кенджи — по бащина. Тя слушаше внимателно техния разговор, като прикриваше чувствата си, които по отношение на владетеля Шигеру бяха доста сложни. Така и не успя да си прости напълно, задето го бе предала. Сега я прониза жалост към него; запита се дали скърби за смъртта на съпругата си и предположи, че сигурно е опечален от загубата на детето си, макар и дъщеря. С чувство на гордост си помисли за собствения си син, вече на шест месеца — здраво, жизнено и преждевременно развито дете, копие на баща си Араи Дайичи. Спеше в друга стая, но всеки път, когато не бе пред очите й, сърцето й болезнено се свиваше, а гордостта й бе примесена с непрестанна тревога за него, от която гърдите й се напрягаха и кърмата й потичаше.

Изпита известен срам заради тази своя сантименталност — тя, която винаги бе хвалена за своето коравосърдечие и за липсата си на емоции, така ценени от Племето. Притисна с ръце гърдите си с надеждата, че млякото няма да избие по дрехата й или да замирише, с ясното съзнание, че и двамата мъже в стаята тутакси ще доловят промяната в миризмата й.

И наистина Кенджи й хвърли един от своите подигравателни, язвителни погледи, докато Котаро продължаваше:

— Но заплахата от евентуални бъдещи синове убеди Садаму, че предишната година е допуснал грешка, като не е настоял Шигеру да бъде екзекутиран. Сега е още по-обсебен от него. Единствено смъртта на Шигеру ще го освободи и ще му донесе покой.

— А защо го е пощадил по-рано? — попита Шизука.

Никой от тях не бе привърженик на владетеля Ийда, но Котаро живееше в Инуяма, имаше там собствени шпиони и често работеше с двама от васалите на Ийда — Андо и Абе. Бе запознат по-добре от всички тях с мислите и намеренията на военачалника.

— Имаше някаква странна идея, че постъпва почтено. Суетата му бе наранена от факта, че е спечелил битката единствено заради предателство и че преди две години Шигеру му е спасил живота в една от подземните пещери. Смяташе, че изплаща дълг.

— Не е възможно Садаму да постъпи почтено, така както не е възможно Шигеру да постъпи непочтено — рече Кенджи и се засмя, все едно бе изрекъл шега.

— Така твърдят мнозина — съгласи се Котаро, — макар и само когато не могат да бъдат чути от Тохан, тъй като не искат да си загубят езика и ушите — той също се засмя, без да откъсва поглед от лицето на Кенджи. — Но Андо отправи към мен искане, при това не особено деликатно, Шигеру да бъде премахнат до края на годината.

Преди да отговори, Кенджи подкани с жест Шизука да му напълни купичката и отпи. Тримата се намираха в задната стая в къщата на един търговец; в дъното имаше малка веранда, а зад нея — двор. Някой беше сложил саксии със свещен бамбук и сребърен лист покрай ръба на верандата, но дворът бе пълен с кутии, сандъци и кошове; до портата два товарни коня и няколко носачи чакаха търпеливо да бъдат натоварени. Отвъд зидовете се носеха звуците на пристанищния град. Ритъмът на живот в Хофу следваше ветровете и приливите. Беше пладне. Приливът и внезапната промяна в посоката на вятъра бяха довели до трескаво оживление, което замаскира продължителното мълчание на Кенджи.

Накрая той рече благо:

— Доколкото си спомням, миналата година се разбрахме, че е по-добре Ийда да бъде държан в напрежение и че Шигеру трябва да остане жив.

Шизука си даде сметка, че никога не бе виждала който и да е от двамата да си изпусне нервите. Когато се ядосаха, почваха да говорят още по-благо и нито за миг не се разделяха със своето желязно самообладание. Беше виждала и двамата да убиват със същата хладна прецизност и липса на емоции. Внезапно си представи Шигеру пронизан от остриетата на ножовете им и се удиви на болката, която изпита, както и на съвсем несвойственото за нея чувство за вина.

Вятърът затрака в паянтовите прегради.

— Източен — рече Котаро с известно раздразнение.

— Известно време ще те задържи в Хофу — отбеляза Кенджи, тъй като Котаро бе тръгнал да се прибира в Инуяма на връщане от Западната провинция. — Ще имаме време за още няколко игри — двамата мъже играеха го и подносът, върху който бяха поставени дъската и пуловете, лежеше на рогозката помежду им. — А какво те отведе в Маруяма?

— Още една изключително добре платена поръчка от владетеля Ийда — отвърна Котаро. — Не трябва да излиза извън тези стени, но нямам нищо против да ти кажа. Садаму е бесен, че западните кланове не са се присъединили към него в нападението му срещу Отори. Загубил е твърде много хора при Яегахара, за да подхваща нови атаки, но държи да накаже Сейшуу и най-вече владетелката Маруяма. Надява се, че ще я убеди да се подчини на семейството на мъжа си, както подобава на една примерна съпруга.

Той впери поглед в Шизука.

— На твоя воин му подрязаха крилата, а? Той вразуми ли се, разкайва ли се?

— Опитва се да си дава вид — отвърна Шизука. — От това му зависи животът. Но вътрешно е бесен. Негодува, че е принуден да служи на предател, и се страхува, че братята му ще заграбят властта, ако баща му се спомине, докато той е при Ногучи.

— Така му се пада! — възкликна Котаро и отново се засмя. — Не го изпускай от очи, също както миналата година, особено ако замисля и други прибързани срещи, и незабавно ни уведоми. Сега си в идеалното положение да преценяваш обстановката, че да не ми се налага да правя ново дълго и досадно пътуване — после се приведе към Кенджи и каза, снишил глас: — Нямах представа, че в Маруяма живеят толкова малко семейства на Племето, без нито един Кикута. Затова трябваше да отида лично. Загиваме ли? Защо имаме толкова малко деца?

После се обърна към Шизука и попита:

— Какво представлява синът ти? Има ли ръцете на Кикута?

Това бе първото нещо, което бе проверила още при раждането на детето, търсейки правата линия, пресичаща дланта, белег на фамилията Кикута, който самата тя бе наследила от майка си. Шизука поклати глава.

— Не, прилича на баща си.

— Това смесване на кръвта май в повечето случаи намалява уменията — отбеляза недоволно Котаро. — Затова Племето винаги е било против. И все пак жалко — има изключения, в които ги усилва. Надявах се синът ти да е едно от тях.

— Дарбите му могат да се проявят, когато поотрасне — предположи Кенджи. — Както става при Муто. Все пак във вените му тече кръв и на Муто.

— На колко стана? — попита Котаро.

— На шест месеца — отвърна Шизука.

— Добре, само не се привързвай много към него. Малките често си отиват внезапно по най-различни причини — после се усмихна и добави: — Като сина на Маруяма Наоми, който умря преди няколко дни. Беше горе-долу на същата възраст.

— Умрял е, докато си бил в Маруяма? — попита Кенджи, по-хладен от всякога.

— Садаму искаше да я сплаши. Няма по-добър начин да нанесеш удар по жена.

— Ти си убил детето й? — възкликна Шизука, без да може да се сдържи.

— „Убил“ е твърде силна дума. Не ми се наложи да правя почти нищо. Просто го погледнах в очите. Той заспа и повече не се събуди.

Тя се опита да скрие ужаса, който я прониза. Беше чувала за това умение, което притежаваха само Кикута, да причиняват внезапно безсъзнание само с поглед. Знаеше, че един възрастен човек може да се събуди, макар че обикновено намираха смъртта си, докато са в несвяст, но едно бебе щеше да е напълно беззащитно…

Котаро беше горд със себе си, тя долови в гласа му нотка на самохвалство. Внезапно изпита омраза към него — заради убийството и заради удоволствието, което му бе доставило. Ненавиждаше тези мъже, които управляваха живота на толкова хора, в това число и нейния собствен, със своята безскрупулност и жестокост. Бяха я накарали да се отърве от първото дете, което бе заченала. Сега й се стори, че долавя заплаха към сина си, напомняне, че трябва да им се подчинява. Усети, че я изпълва жестоко негодувание, дори към Кенджи, макар и никога да не бе подлагала на съмнение искрената му обич.

Тя отправи поглед към него. Лицето му бе безизразно, без сянка на изненада или неодобрение.

— Тъй че Шигеру е следващият — заяви Котаро. — Признавам, с него ще е по-трудно.

— Още не сме се споразумели за Шигеру — отвърна Кенджи. — Всъщност всички Муто имат нареждане да не участват в какъвто и да било опит за покушение над него.

Тъй като Котаро не каза нищо в отговор на думите му, Кенджи продължи:

— Шигеру е мой. Аз му спасих живота при Яегахара, освен това за всички ни той е по-полезен жив.

— Не искам да споря с теб по този въпрос — рече Котаро. — Единството между фамилиите на Племето е много по-важно от Садаму или Шигеру. Да теглим жребий. Да видим дали небесата са на негова страна.

Той загреба шепа от пуловете за го, които лежаха върху дъската, оставени там след последната игра, и ги постави в торбичката им. После я протегна към Шизука.

— Вземи си един — подкани я той.

Тя бръкна, извади един пул и го остави на рогозката помежду им. Беше бял. В продължение на няколко секунди тримата останаха безмълвни, втренчени в него.

— Избери още един такъв и е твой — рече Котаро. — Шизука, затвори си очите. Във всяка ръка ще ти сложа по един пул в различен цвят. После Кенджи ще избере.

Тя протегна стиснатите си юмруци към чичо си, като се молеше небесата да го напътстват. Кенджи потупа лявата й ръка. Тя я отвори; върху дланта й, белязана с линията на Кикута, лежеше черният пул. Неволно, нямайки доверие на Котаро, тя отвори другата си ръка. Пулът в нея беше бял.

Кенджи каза с безкрайна благост:

— Това е за първия опит. Ще го приема. Но ако се провалиш, животът на Шигеру става мой.

— Няма да се проваля — отвърна Котаро.