Началото

Трийсет и четвърта глава

През следващите няколко дни Шигеру бе изцяло зает с подробностите по споразумението за капитулацията, с точното място на границите, с промяната на реда, по който налозите трябваше да бъдат пренасочени към новите владетели. През повечето време не му беше трудно да действа спокойно, все едно всичко бе сън, от който рано или късно щеше да се събуди, и животът щеше да си тръгне постарому. Движеше се с безразличие в тази нереалност, вършейки каквото трябва, добросъвестно и с възможната справедливост. Срещаше се с безкрайни групи от хора — воини, търговци, старейшини, обясняваше им условията за капитулация доколкото можеше, като оставаше недосегаем както за гнева и липсата на разбиране, така и за често избликващите сълзи.

Постепенно неговата привидна невъзмутимост започна да оказва въздействие върху изстъпленото поведение в града. Танцуващите тълпи се разпръснаха и хората започнаха отново да носят обикновените си дрехи, а животът им постепенно се върна в обичайното си русло. Той нямаше да им позволи да изпаднат в самосъжаление и да се изживяват като жертви. Това водеше единствено до безсилие и разяждащо негодувание, което щеше да свърши работата на Тохан и да разруши клана отвътре.

Но от време на време Шигеру се озоваваше в хватката на неконтролируема ярост. Избликваше незнайно откъде, все едно бе някакъв демон, който го връхлиташе неочаквано. Тогава той обикновено се втурваше навън, в което и помещение да се намираше, защото повече от всичко се страхуваше да не убие някого, без да иска; дясната му ръка често бе в синини и рани от това, че щом останеше сам, забиваше юмрук в някоя дървена колона или каменен зид. Понякога си удряше плесници с мисълта, че явно полудява; после внезапно отново си даваше сметка за света около себе си, чуваше коприварчето, което се обаждаше от градината, долавяше аромата на перуниките, лекото трополене на дъждовните капки и яростта стихваше.

От време на време, когато беше сам, по подобен начин го посещаваха демоните на смазваща мъка за всички мъртви и за Акане, която му липсваше толкова силно, че изпитваше физическа болка. Мястото на смъртта й — кратерът на вулкана — бе станало средище за преклонение на жените от домовете за удоволствие, както и на младите влюбени момичета. Шигеру понякога ходеше там, отиваше и до гроба на баща й на каменния мост, поднасяше приношения и четеше надписа, който бе наредил да издълбаят в камъка:

Яростта и скръбта бяха еднакво непоносими и той полагаше усилия да не допуска да го завладеят, но колкото и да бяха мъчителни, те го караха да се чувства жив. При все това не можеше да си позволи да им се отдаде.

Чийо му разказа онова, което бе успяла да разбере за обстоятелствата около смъртта на Акане. Той подозираше своя чичо Масахиро в нещо повече от разврат — този човек дейно заговорничеше срещу него. Но самата Акане бе проявила липса на дискретност, на безусловна вярност към него, бе повлияна от трагедията на Хаято. Често го спохождаха мисли за отмъщение, но отмъщението щеше да почака. Трябваше да бъде търпелив, подобно на чаплата, която идваше всяка вечер да лови риба в потоците и шадраваните в градината на къщата край реката.

Със своето практично отношение към въпросите на тялото Чийо му препоръча да се утеши с други момичета, но той отхвърли предложението й със смътна ненавист към всички жени заради тяхната привлекателност и двуличие и с нежелание да се обвързва с когото и да било.

Установи се в къщата и заживя там с майка си и със своята съпруга. Ичиро бе доволен от това решение и увери Шигеру, че животът на един мъж, който се е оттеглил от света, предоставя много преимущества — възможност за изучаване на литература, религия и философия, посвещаване на естетически развлечения и, естествено, на удоволствието от кулинарията.

Господарката Отори и Мое не бяха особено доволни от това развитие на събитията. В известен смисъл и двете чувстваха, че щеше да е по-достойно, ако Шигеру си бе отнел живота. Разбира се, те щяха да го последват в този негов акт, но след като той настояваше да живее, те бяха длъжни да се подчинят на желанието му.

Въпреки че беше красива и удобна, къщата не беше голяма и Шигеру откри известно удоволствие в семплия и пестелив начин на живот. Мое тъгуваше по лукса и великолепието, които предлагаше животът в крепостта; макар и да смяташе, че не обича интригите в женското крило, сега Мое установи, че те също й липсват. Не харесваше свекърва си, а присъствието на Чийо я напрягаше, тъй като предизвикваше неприятни спомени; през повечето време нямаше с какво да се занимава и определено скучаеше. Беше съпруга, но не съвсем, нямаше деца, близките й бяха мъртви, домът й бе унищожен заради безразсъдството на собствения й съпруг. Беше оскърбление за паметта им, че продължава да живее, и тя му го натякваше ежедневно с хапливи коментари в присъствието на други и с открити обвинения, когато бяха насаме.

Тъй като нямаше с какво да се занимава, господарката Отори тормозеше Мое повече от всякога, като често нареждаше на снаха си да изпълнява задачи, които бяха работа на прислугата, обикновено движена от чиста злоба. Една вечер, няколко седмици след битката, преди края на дъждовния сезон, тя нареди на Мое, която се приготвяше да си ляга, да й донесе чай от кухнята.

Валеше силно и къщата бе потънала в сумрак. Мое напълни порцелановата каничка от металния чайник, който висеше над жаравата, и отнесе една чаша на своята свекърва.

— Водата беше твърде гореща — оплака се господарката Отори. — Трябва да я махнеш от огъня и да я оставиш да поизстине, преди да направиш чая.

— Защо не поискаш Чийо да ти го приготви? — отвърна рязко Мое.

— Иди и направи нов — нареди господарката Отори. — Отнеси и на мъжа си. Той е с Ичиро, преглеждат някакви архиви. Виж дали поне веднъж не можеш да се държиш с него като истинска съпруга.

Мое изпълни онова, което й бе казано, и обзета от неприязън, отнесе поднос с чаши чай в любимата стая на Ичиро.

Вътре Шигеру беше сам и четеше някакъв свитък. Около него имаше няколко дървени кутии от пауловния и стаята миришеше на стара хартия и плесен. Беше се вглъбил в онова, което четеше, и не вдигна поглед, когато тя влезе. Мое коленичи и постави подноса на пода. Внезапно я връхлетя желание да се нахвърли върху му, да го нарани, да го накара да страда, както тя страдаше.

— Седиш там като някакъв търговец — рече тя. — Защо прекарваш толкова време вътре? Вече не си никакъв воин!

— Ще бъдеш ли по-щастлива, ако живеем разделени? — попита той след миг. — Убеден съм, че можем да направим нещо по този въпрос. И двамата сме страдали. Няма смисъл да се ненавиждаме един друг.

Неговата спокойна разсъдливост я вбеси още повече.

— И къде мога да отида? Нямам си нищо и никого! Най-добрият начин да се разделим би бил чрез смъртта. Първо твоята, а после и моята.

Все така, без да вдига поглед към нея, той каза тихо:

— Вече съм решил, че няма да сложа край на живота си. Моят баща ми нареди да живея.

Очите му се плъзгаха по колоните със знаци върху свитъка. Той разви още малко от него.

— Теб просто те е страх — заяви тя презрително. — Ти си страхливец! Ето в какво се превърна великият владетел Шигеру — в страхливец, който чете за ориз и соя като търговец, докато съпругата му поднася чай.

Неспирният дъжд, мирисът на влага и мухъл вече го бяха запратили в мрачна потиснатост, а и цял ден се съпротивляваше на яростта и отчаянието.

— Остави ме сам — нареди той с внезапно избликнал в гласа му гняв. — Махай се!

— Защо? Защото ти напомням нещо, което би предпочел да забравиш? Смъртта на хиляди по твоя вина? Загубата на две трети от Средната провинция, унищожението на собственото ми семейство, пълното ти унижение?

Яростта го заля. Той скочи на крака, готов да се втурне навън в дъжда. Тя стоеше между него и вратата. Той протегна ръце, за да я блъсне встрани, но тя се хвърли върху него и той долови мириса й на свежест след банята, аромата на копринените й коси. Мразеше я и в същото време я желаеше. Тя бе негова съпруга — трябваше да го задоволява, да му роди деца. За миг в съзнанието му проблесна споменът за първата им брачна нощ с цялото очакване и разочарование. Беше я стиснал за ръката, другата му ръка бе на врата й, усещайки уязвимите кости на върха на гръбнака. Осъзна крехкостта й, както и собствената си сила и власт, и бе връхлетян от желание да я има.

Повали я на рогозката, развърза пояса й и вдигна робата й, докато разхлабваше своята, искаше да й причини болка, изпитваше смътно желание да я накаже. Тя възкликна уплашено. Гневът изчезна така внезапно, както го бе връхлетял. Той си спомни страха и студенината й.

Замалко да я насиля, помисли си той с отвращение.

— Съжалявам — рече неловко, отдръпна се и я пусна.

Тя не направи усилие да стане, нито да се закрие, а го гледаше с изражение, което не бе виждал никога по-рано. Мое каза:

— Аз съм твоя съпруга. Това е нещо, за което не трябва да се извиняваш. Стига още да те бива.

Невероятно фина бе границата между силата на омразата и силата на любовта. Мое се бе възбудила повече от неговия гняв, отколкото от нежността му. Търсеше яростта му, а бе презирала чувствителността му. Актът между тях бе колкото на насилие, толкова и на любов. При все това в момента на своето освобождаване той почувства към нея прилив на нежност, желание да я притежава и да я закриля.

Техният брачен живот придоби свой собствен изопачен десен, изтъкан от разпокъсаните и усукани нишки на живота им. През деня Мое се държеше като примерна съпруга, тиха и почтителна към своята свекърва, работлива и усърдна. Но когато двамата с Шигеру оставаха сами, тя търсеше как да предизвика гнева му и после да му се подчини. Притегляше този гняв към себе си, както високият бор притегля светкавицата, самата тя възпламенена и наранена от неговия изблик. Той продължаваше да се движи и да живее в своята измислена действителност, през деня непрестанно си намираше работа, а през нощта учеше, често заедно с Ичиро. Ритмичното трополене на дъжда, влажният въздух, мирисът на плесен — всичко това го откъсваше от реалния свят. Понякога си мислеше, че се е превърнал в жив призрак и ще се стопи в мъглата. Гневът, който Мое събуждаше у него, съчетан с желанието и неговото удовлетворяване, обслужваше странна цел да го придържа към действителността. Беше й благодарен за това, но всякаква проява на нежност предизвикваше искреното й презрение, поради което той никога не говореше за чувствата си.

Когато настъпи краят на проливните дъждове, тя вече бе заченала. Шигеру се разкъсваше между радостта и предчувствието за предстоящо нещастие. Когато гледаше на себе си като на прост воин земеделец, както от време на време успяваше, той си представяше радостта, която децата щяха да внесат в живота му. Когато се виждаше в ролята си на лишен от собственост наследник на клана, осъзнаваше, че едно дете, особено ако е син, може само да застраши още повече и бездруго несигурното му положение. Колко още щяха да му позволят да живее? Ако управлението на чичовците му бъдеше справедливо, скоро кланът Отори щеше да го забрави; хората щяха да заживеят мирно и спокойно, неговият живот нямаше да има значение за тях и никой нямаше да скърби за смъртта му. Ако Шоичи и Масахиро продължаха да използват ресурсите на клана за тяхна лична изгода и вълненията се засилеха, както се опасяваше, оцеляването му щеше да стане още по-несигурно. Щеше да съсредоточи върху себе си надеждите за обновяването на света и за връщането към справедливо управление. Тези надежди се превръщаха в искри, които запалваха бунтове сред селяни и земеделци. Чичовците му щяха да виждат в него постоянен подстрекател на размирици. Ако искаше да оцелее, докато постигне възмездие, трябваше да върви предпазливо по тясната пътека между избора да привлича твърде много внимание или да бъде обречен на забрава. Опасяваше се, че един син би представлявал прекалено голямо предизвикателство за неговите чичовци, за да могат да го подминат, но въпреки това копнееше за дете — продължител на бащиния му род, истински наследник на клана.

Освен това се страхуваше за здравето на Мое. Бременността й беше тежка — почти не можеше да се храни и често повръщаше. От време на време му минаваше мисълта, че тяхното грубо съвкупяване можеше да създаде само уродлива рожба.

Мое вече не го посещаваше през нощта — всъщност двамата почти не разговаряха помежду си. Тя се оттегли в женското крило на къщата, където за нея се грижеше Чийо, която я убеждаваше да яде, разтриваше й краката и гърба и й вареше приспивателни чайове, за да облекчава неразположението й.