Началото

Четиринайсета глава

Шигеру чу вика на девойката и отправи поглед към нея. Не можа да види лицето й, тъй като главата й бе покрита с широка кърпа. Не можа и да я познае, но начинът, по който стоеше изправена и овладяна, го впечатли. Смъртта на зидаря го безпокоеше, макар че не бе възразил срещу решението на баща си, чувствайки, че предаността е по-важна от съвестта му.

Беше се върнал от Тераяма веднага след разтапянето на снеговете и отварянето на пътищата. Зимата временно бе сложила край на схватките и операциите, но снегът не бе успял да потуши интригите. Бе възнамерявал да спре в Цувано и отново да настоява синовете на Китано да бъдат отзовани от Инуяма, но пратеници донесоха вестта, че с настъпването на пролетта там избухнала епидемия от едра шарка и владетелят Шигеру в никакъв случай не бивало да излага на риск живота си — трябвало да се върне направо в Хаги. Нямаше как да разбере дали е истина. Той самият държеше да отиде в Цувано и да провери, но Ирие, който бе пристигнал в храма, за да го съпроводи до дома, го посъветва да се откаже.

В настъпилата година стана на шестнайсет. Беше вече истински мъж — официалната церемония за ознаменуване на възмъжаването му бе проведена през третия месец с голяма тържественост и съпроводена с бурно веселие. Макар че му липсваха съветите и подкрепата на Мацуда, той бе щастлив да се върне в Хаги и се радваше, че брат му се е оправил от падането от коня, от лекото възпаление на белите дробове, което бе получил през мразовитите зимни дни, и от множеството удари с дървените мечове по време на тренировки. Понастоящем Такеши живееше в крепостта при баща си и се обучаваше редом с останалите момчета от клана Отори.

Братята бяха доволни, че са отново заедно, тъй като раздялата бе засилила привързаността помежду им. Откъсването от дома и от прекомерната грижовност на майка им бяха помогнали на Такеши да порасне. Бе източен и силен за възрастта си, все така самоуверен, може би дори прекалено, тъй като обичаше да се изтъква, но неговите учители увериха Шигеру, че обуздават тези негови склонности чрез строга дисциплина и упражнения, а и според тях владетелят Такеши имал за какво да се хвали. Усъвършенстваше се във всички воински умения, имаше бърза мисъл и силна памет. Шигеру с удоволствие отбеляза, че качествата на Отори, които много лесно можеха да се превърнат в недостатъци, както му бе казал Мацуда, бяха все така силни, макар че Такеши далеч не се бе простил със своето безразсъдство.

След разговорите с Мацуда Шигеру започна да наблюдава по-внимателно своите чичовци, нащрек за всякакви намеци за предателство. Разказа на баща си за решението на Китано да изпрати синовете си в Инуяма. Първоначално Шигемори бе склонен да се съгласи с Шигеру и Мацуда, че трябва да действат бързо, за да сложат край на подобно предателство, но после разговаря с братята си, които изразиха мнение, че е твърде неразумно да провокира Тохан и да нанася ново оскърбление на фамилията Ийда.

— Злополучният инцидент с Миура вече е вбесил владетеля Ийда и неговия син — подчерта по-големият му полубрат. — Според сведенията… разбира се, ние знаем, че това не е истина… ти си настоявал да предизвикаш владетеля Миура, но той те е надвил и тогава Мацуда го е нападнал в гръб, за да ти спаси живота.

— Кой смее да разпространява такива лъжи? — възкликна Шигеру вбесен. — Бих се с Миура съвсем сам. Инаба беше там като свидетел.

— Тохан не ги устройва да признаят, че техен воин е бил надвит от Отори — поясни Шигемори. — Особено от теб — наследника на клана.

— Те биха използвали всякакъв повод, за да се представят за оскърбени — отвърна Шигеру. — Смятат, че могат да ни стреснат, като ни заплашват с война. Трябва да им я обявим, преди да са покварили всичките ни съюзници и да са станали още по-силни.

Но съветът на чичовците му за политика на отстъпки надделя. В Инуяма бяха изпратени извинения за смъртта на Миура заедно с дарове като обезщетение. Мнозина в клана бяха възмутени също като Шигеру и в духа на Отори хората взеха да разпространяват помежду си песни и истории за онова, което според тях наистина се бе случило при срещата в гората, когато петнайсетгодишният наследник на Отори бе победил най-големия майстор на меча, с когото Тохан бяха успели да се сдобият. Също като изопачаването на истината от страна на Тохан, това преувеличение предизвика неодобрението на Шигеру, но и в двата случая той нямаше какво да стори.

Опита се неведнъж да говори с баща си, но макар че го слушаше и ценеше мнението му, Шигемори изглеждаше неспособен да предприема действия и дори да взима решения. Съветваше се непрестанно — с братята си, със старейшините, и — което бе по-обезпокоително — с какви ли не свещеници, шамани и ясновидци. Те от своя страна до един изказваха противоположни мнения и убеждения относно това кои божества са били оскърбени и как трябва да бъдат умилостивени. По време на отсъствието на сина си Шигемори бе станал натрапчиво религиозен. След като Такеши замалко не се бе удавил, той бе обзет от нарастващи опасения относно каменния мост, който бе заповядал да построят, и с приближаване на завършването му все повече се страхуваше, че речното божество ще го накаже отново като възмездие за нанесеното оскърбление. Приношението, смяташе той, щеше да успокои и страховете на жителите на града, които все още гледаха на моста като на плод на някаква магия.

Шигеру бе прекарал последната година, усвоявайки строгите учения на Тераяма, освобождавайки съзнанието си от илюзии, празни желания и фантазии. Той не вярваше, че молитвите или магиите имат някакво въздействие, нито че движат по какъвто и да бил начин дадено същество в Космоса. Ако религиозните вярвания имаха някаква роля в човешкия живот, смяташе той, то тя бе в това да се засилят характерът и волята до степен, в която човек да може да се ръководи в действията си от справедливостта и състраданието, както и да бъде в състояние да посрещне смъртта без страх. Пристрастеността на баща му към всякакви благоприятни дни, сънища, амулети и молитви — обсебеност, която водеше до колебливост и бездействие — го изкарваше от търпение. Ненужната жертва, в която бе принесъл зидаря, го бе разгневила както с жестокостта си, така и с погубването на един талант. Мостът бе чудо, ненадминато в Трите провинции. Не виждаше защо неговият създател трябва да бъде умъртвен по такъв жесток начин, зазидан жив в своето творение.

Той не спомена нищо за тези свои чувства и продължи безпристрастно да наблюдава ставащото, но единственият рязък вик на дъщерята на зидаря го затрогна дълбоко. Кийошиге — синът на Мори, който обяздваше коне — се бе върнал на служба при него и двамата младежи бяха възобновили своето приятелство. Мори Кийошиге бе жизнен и неукротим по природа и със съзряването бе започнал да използва тази своя външност, за да прикрива един изключително остър ум. Ако брат му не бе умрял, той можеше да се превърне в един напълно безотговорен втори син, но смъртта на Юта го вразуми и направи по-силен. По време на отсъствието на Шигеру той бе наглеждал Такеши и се бе сприятелил с по-малкото момче. Двамата си приличаха в слабостта си към лудориите, при които здравият разум на Кийошиге предпазваше безразсъдния Такеши от беди. Обстоятелствата в тяхното детство, смъртта на по-големия брат на Кийошиге, любовта, която и двамата хранеха към конете, изградиха здрава връзка помежду им. Именно под зоркия поглед на Кийошиге Такеши яздеше черния жребец на Шигеру. Кийошиге бе този, който отведе контузеното момче у дома след падането от коня. Но Такеши се научи да язди черния и действително да подчинява на волята си всеки кон, тъй че, когато Шигеру се върна, в крепостта бе докаран друг жребец, предназначен лично за Такеши.

Надраснал връстниците си, Кийошиге бе популярен, имаше куп приятели и познати от всички области на живота и пиеше доста повече от количеството, което се полагаше за едно момче на неговата възраст, но винаги оставаше далеч по-трезвен, отколкото си даваше вид, и никога не забравяше онова, което му се казваше. Положението му на син на обяздващия конете и на приятел на наследниците на владетеля Отори, както и собственият му вкус към непретенциозния живот означаваха, че може да се движи свободно в множество различни прослойки на градското общество. Разговаряше с хората и — което бе по-важно — слушаше какво говорят; освен това разполагаше с цял набор от осведомители, които нямаха нищо общо с официалната шпионска система, поддържана от крепостта, нито с откъслечните опити на тайните агенти на Тохан да се внедрят сред хората на Отори и те му предоставяха сведения за всичко, което се случваше в Хаги.

Кийошиге бе в течение на слуховете, които се носеха из града, и същата вечер, когато двамата останаха сами, Шигеру го попита за жената.

— Семейството трябва да получи някакво обезщетение… не бива да мизерстват. Уреди нещо за тях, но се погрижи никой да не знае.

Кийошиге се усмихна.

— Теб те нямаше. Не знаеш ли коя е тя?

Шигеру поклати глава.

— Казва се Акане и е жена за удоволствия… понастоящем може би най-известната в Хаги.

— Къде работи?

— В заведението на склона на Огнената планина… Къщата на камелиите. Собственичката се казва Харуна — Кийошиге се засмя и попита лукаво: — Искаш ли да я посетиш?

— Разбира се, че не. Просто бях загрижен за оцеляването на семейството.

Но нямаше как да не си спомни онова, което бе изпитал в Тераяма, как бе копнял да избяга в Ямагата и да поиска да му пратят жени. Баща му беше казал, че ще му осигурят наложница, но засега този въпрос не беше уреден. Смяташе, че е овладял желанията си по време на дългата студена зима, но сега мисълта за Акане в дома за удоволствия на планинския склон му напомни, че е шестнайсетгодишен, че е пролет…

— Поразпитай, но съвсем предпазливо — рече той. — Ако има нужда от зестра, за да се омъжи, може да й се даде.

— Добре — съгласи се Кийошиге, вече сериозно.