Началото

Трийсет и втора глава

Щом от бойното поле взеха да пристигат вести, град Хаги потъна в траур. Хората плачеха по улиците, стичаха се в светилищата да се молят, биеха гонгове и камбани, за да събудят божествата, които бяха забравили Отори. По-смелите се въоръжаваха с тояги и ножове, а селяните прииждаха в града от околните области.

След няколко дни оцелелите от победената армия започнаха да се завръщат един по един или в малочислени групи. Между първите бе Мийоши Сатору с неговия най-голям син — четиринайсетгодишния Кахей. Мийоши бе един от най-близките съветници на Шигемори и един от учителите на Шигеру. С дълбоко прискърбие той уведоми господарката Отори за смъртта на нейния съпруг.

— А владетелят Шигеру? — попита тя без всякакъв признак на скръб.

— Засега нямаме сведения за него… не мога да го скрия от вас. Опасяваме се от най-лошото.

Ендо Чикара също се върна и двамата васали предприеха възможно най-бързи действия, целящи запазването на онова, което бе оцеляло от клана. Господарката Отори, разбира се, бе твърдо решена да обезпечи положението на Такеши като наследник, но той бе едва четиринайсетгодишен — трябваше да бъде избран регент. Веднага щом научиха вестта, владетелите Шоичи и Масахиро побързаха да се завърнат в крепостта, за да са сигурни, че без тях няма да бъдат проведени никакви преговори. Степента на бедствието не можеше да се омаловажава. Техният клан и неговият млад наследник си бяха навлекли гнева и враждата на най-могъщия военачалник в Трите провинции. Всички те щяха да понесат сурово наказание — в това нямаше никакво съмнение — но тяхната главна цел бе да направят всичко по силите си, за да обезпечат оцеляването на клана.

Шигемори бе мъртъв, от Шигеру нямаше ни вест, ни кост, Такеши бе непълнолетен, а и все още се намираше далече, поне на седмица път — в Тераяма, която по всяка вероятност в най-скоро време щеше да премине в ръцете на Тохан. Въпреки недостатъците си, Шоичи и Масахиро бяха владетели от клана Отори — почти незабавно двамата бяха обявени за временни регенти и упълномощени да започнат преговори с Ийда Садаму.

Следващият проблем бе по какъв начин да се обърнат към завоевателя. Владетелят Шоичи предложи Китано — владетеля на Цувано — той се бе въздържал заедно с хората си от участие в сражението, което можеше да се изтълкува като запазване на неутралитет. Шоичи вече знаеше за слабостта на Китано към Инуяма — същите онези предпочитания, които така бяха оскърбили Шигеру три години по-рано.

На следващия ден лично Ендо пое към Цувано, за да проведе необходимите предварителни разговори, докато Шоичи и Масахиро се заеха да уредят завръщането на своите съпруги и семейства в крепостта. Но докато очакваше пристигането на жена си, Масахиро отиде да посети Акане.

Още при първите вести за поражението Харуна бе побързала да уведоми Акане, която бе прекарала този ден, както и следващия, лутайки се между надеждата и отчаянието.

— Просто не го знаят къде е! — повтаряше тя на Харуна, която седеше до нея, държеше й ръката, решеше й косите, масажираше врата и слепоочията й, подканваше я да яде и да пие, само и само да не й позволи да се срине в дълбоката яма на безнадеждната скръб. — Никой не го е видял да умира!

Харуна не изрече онова, което бе на преден план в мислите й — че всички, които може да са видели смъртта на Шигеру, вече не са между живите. Мори Кийошиге например, убит от собствените си събратя… името Ногучи бе станало синоним на предател. Тя плака за младежа, изпълнен с такава страстна жизненост, както и за всички останали.

Акане се къпеше и преобличаше за кой ли път, като не спираше да повтаря:

— Когато се върне, той ще има нужда от моята любов. Трябва да изглеждам красива за него… ще се нуждае от моята утеха, както никога досега.

Но до вечерта на третия ден вече потъваше в отчаяние, макар че все още не даваше воля на сълзите си. Току след залез-слънце отвън на улицата чуха тропот на коне. Надеждата й се възвърна с пронизваща болка, тя разблъска прислужниците и се втурна към портата. Чуваше се звън на сбруи, конете потропваха с копита и пръхтяха. В градината влязоха мъже, върху чиито роби ясно се виждаше чаплата на Отори. Имаше чувството, че ще й призлее от радост… но онзи, който последва мъжете в градината, не беше Шигеру.

— Владетелю Масахиро? — едва успя да изрече тя.

— Мога ли да вляза? — той се спря за момент, докато един от хората му коленичи да развърже сандалите му, после прекрачи прага на къщата.

— Кой е тук? — попита владетелят Масахиро.

— Никой… само Харуна.

— Кажи й да си тръгне. Искам да говоря с теб насаме.

Поведението му бе различно и това я разтревожи — сега бе по-малко предразполагащ и доста по-безцеремонен. Тя се опита да му се противопостави.

— Сега не мога да ви приема. Дълбоко съжалявам, но трябва да ви помоля да си тръгнете.

— Какво ще направиш, Акане? Ще ме изгониш ли?

Той се приближи плътно до нея с известна арогантност. Тя отстъпи, настръхнала, усещайки ръцете му върху себе си. Масахиро се засмя и викна към вътрешността на къщата:

— Харуна! Не искам да те виждам тук! Да те няма, още преди да съм се появил — той кимна към прислужниците, които чакаха изтръпнали в сенките. — Донесете вино! — и влезе в гостната.

Мъжете застанаха пред главния вход. Акане нямаше какво друго да стори, освен да го последва. Той се настани самодоволно и се втренчи в градината. Летният въздух бе влажен и мек, наситен с мирис на море и прилив, но нейната уста бе пресъхнала — имаше чувството, че изгаря, все едно я връхлиташе треска.

Едно от момичетата се появи с вино и чаши. Постави ги на пода и сипа вино и на двамата. Масахиро й махна да си върви. Прислужницата хвърли тревожен поглед към Акане, отстъпи към задната врата, излезе и я затвори зад гърба си. Масахиро отпи жадно.

— Дойдох да ти поднеса съболезнованията си — рече той. Думите бяха уместни, но не можаха да прикрият нотката на триумф, която звучеше в гласа му.

— Владетелят Шигеру е мъртъв? — попита шепнешком Акане.

Той бе последният човек, от когото би искала да научи скръбната вест. Това усили и бездруго непоносимата болка, която изпитваше.

— Или мъртъв, или в плен. Заради него да се надяваме, че е първото.

Да не го види никога повече, да не почувства тялото му до своето… вълната от скръб се надигна от корема й и я заля. Мислеше си, че е познала скръбта при смъртта на баща си; сега разбра, че тогавашните й чувства са били нищо в сравнение със сегашните, единствена сълза срещу цял океан. От устата й се разнесоха звуци, които тя не разпозна — дълбоки стенания, подобно на зимно море, връхлитащо каменния бряг, последвани от пронизителен вик като отчаян крясък на чайка.

Политна напред и падна по очи, без да усеща рогозката до лицето си; впи пръсти в сламената плетеница, а после заскуба собствените си коси.

Масахиро се надвеси над нея, вдигна я и я притегли към себе си, все едно да я успокои. Тя почти не усети устните му върху тила си, ръцете му, които разхлабиха пояса й и повдигнаха робата й. Знаеше какво ще й стори, но не можеше да го спре; не беше способна да почерпи от мъката си онази сила или воля, която й бе нужна, за да му се противопостави. Искаше да свърши колкото се може по-бързо и да я остави на мира. Дори да й причинеше болка, беше й все едно — нямаше болка, която дори да наподобява онази, която вече изпитваше.

Похотта му го направи непохватен и бърз. Акане не изпита нищо освен отвращение — желанието на мъжете, някога обект на пренебрежението й, а впоследствие на обожанието й, сега й изглеждаше достойно единствено за презрение.

Ще изцапа рогозката, помисли си тя. Ще трябва да я сменя. Но знаеше, че никога няма да го стори — някой друг трябваше да се погрижи за това след смъртта й.

След като оправи дрехите си, Масахиро каза:

— В известен смисъл сега аз съм наследникът на клана. Тъй че тази къща и нейните обитатели са част от наследството ми.

Акане остана безмълвна.

— Убеден съм, че ще свикнем един с друг, Акане. Знам, че си много практична жена. Сега ще те оставя. Но не пилей много време в скърби. Нищо няма да се промени в живота ти, стига да си разумна.

Чу го да си тръгва, чу конете да се отдалечават по улицата, после се отдаде на мъката си — оплакваше своя любим, тресеше се в ридания, скубеше коси и дереше с нокти плътта си. Разумът й я напусна и тя усети как черният свят на магиите я поглъща. От там, където лежеше, погледът й постоянно бе привлечен от едно и също място… от онази част в градината, където бе заровила талисмана, който бе получила от стария свещеник. Искаше да привърже Шигеру към себе си, а вместо това, изглежда, го бе проклела. Искаше да управлява желанието му да я има, а бе използвала желанието на мъжете да го правят и сега се намираше в капана на собствената си магия. Изтича с боси нозе в градината, коленичи в пръстта и започна да рие с голи ръце. Кутията миришеше на гнилоч, подобно на ковчег, изваден от гроба. Когато прислужниците излязоха и взеха да я молят да се прибере, тя се развилня, взе да ги ругае и проклина с глас, който нямаше нищо общо с нейния, все едно бе обсебена от демони.

Харуна се върна. Снишили гласове, прислужниците й разказаха какво се бе случило и по страните й безмълвно се затъркаляха сълзи. Жените решиха, че за Акане ще е по-добре да се премести от мястото, където всяка стая, всяка вещ й напомняха за мъртвия й любим, а също и от сцената на отвратителното насилие. Тя не искаше да се раздели с кутията, която бе изкопала от земята, но като я държеше внимателно в ръце, позволи на Харуна да й помогне да се качи в паланкина и да я отведе в Къщата на камелиите. Вътре цареше тишина, всички жени бяха в траур; наистина, много от тях се бяха върнали при семействата си за погребалните церемонии, които се състояха из целия град. Харуна отведе Акане в стаята, където бе спала още като момиче, изми я, облече й чиста роба и остана с нея до зори. Промяната на обстановката, изглежда, малко я успокои, накрая тя се предаде на изтощението и заспа. Харуна легна до нея и скоро нейните очи също се затвориха.

Акане се събуди на разсъмване. Откъм камелиите в градината се носеше шумно чуруликане на врабци; прозвуча пронизителен зов на коприварче. Настъпваше поредният топъл ден. Скоро щяха да започнат проливните дъждове. Той никога повече няма да усети слънце или дъжд, помисли си тя и скръбта отново скова сърцето й.

Стана тихо, взе кутията от мястото, на което я беше оставила до възглавницата си, и излезе на пръсти от стаята. Градината искреше, обсипана с роса; наоколо беше безлюдно и нямаше кой да я види, но тя остави ясни отпечатъци от стъпки по пътеката и тревата.

Отиде в къщата на стария свещеник, събуди го от сън и поиска от него да развали всички магии, които бе направил от нейно име. Позамаян, той се опита да я успокои, но допирът му я разстрои още повече. Обзелото я безумие й придаде нечовешки сили. Все едно обсебена от демон, тя преобърна цялата колиба, търсейки нещо, което би облекчило болката й. Взе да хвърля на пода всичките му стъкленици с отвари, разпиля изсушените корени и семена. Когато свещеникът се наведе, за да ги събере, тя грабна ножа и му преряза гърлото. Струваше й се, че убива Масахиро, който я бе насилил, и че нищо освен кръвта му не може да навлажни пресъхналите й устни. Да умира така отново и отново, през всичките си животи, прокле го тя; никога да не намери покой или спасение, децата му да го мразят и да дирят смъртта му. После опря устни в току-що изрязаната уста и взе да суче жадно.

После взе кутията с муската, която бе привързала Шигеру към нея и бе настроила съпругата му против него, отиде в светилището и се помоли за опрощение, за избавлението на всички. Плака за своята мъртва любов и сълзите избистриха съзнанието й. Не смятах да те обичам, каза му тя, но се влюбих в теб безнадеждно. Прости ми за ролята, която изиграх за смъртта ти. Солта от сълзите й се смеси в устата й с вкуса на кръв.

Притиснала кутията до гърдите си, все едно бе малко дете, тя се изкачи до ръба на кратера, пръскащ наоколо мирис на сяра, и се хвърли в ямата.