Началото

Трийсета глава

В началото на петия месец Шигеру пое от град Хаги с близо петхилядна армия. Баща му тръгна с него. Владетелят Шигемори бе заръчал да приготвят бронята му и да доведат бойния му кон от паша. Изглежда, решението му бе вдъхнало сили и той яздеше изправен, препасал Джато.

Предишната нощ Шигеру бе отишъл при Акане, за да се сбогува с нея. Тя бе силно развълнувана, притисна се до него и се разрида, изоставяйки обичайното си самообладание. Сбогуването със съпругата му бе значително по-хладно. Почувства, че Мое го изпраща с радост и би изпитала облекчение, ако не се върне, макар че баща й и братята й щяха да се сражават редом с него и ако той загинеше, по всяка вероятност смъртта нямаше да пощади и тях. Изпита съжаление, че не оставя деца след себе си, но после си спомни, че ако претърпеше поражение, те също щяха да умрат, и с облекчение си помисли, че тази скръб щеше да му е спестена. Поне Такеши бе на сигурно място в Тераяма.

Малко преди пладне вече яздеше редом с баща си по каменния мост. Акане стоеше до гроба на своя баща сред жителите на града, които се бяха събрали, за да изпратят армията. Очите му срещнаха нейните, а на отсрещния бряг се спря, за да я погледне, както бе сторил някога.

Беше получил съобщение от Мори Кийошиге в Чигава, който му съобщаваше, че Тохан струпват войска от другата страна на границата, точно както беше очаквал. Нападението нямаше да бъде изненада. Всички знаеха, че битката е неизбежна. Хората от селата покрай пътя от Хаги копаеха дупки и издигаха защитни насипи. Пътьом към армията се присъединяваха още васали със собствени войници. Други, като Отори Ейджиро, бяха пътували на юг от хребетите и после през Прохода на белите борове, както беше известен, и се срещнаха с тях седмица по-късно на западния край на равнината Яегахара. В равнината навлизаше малка верига от хълмове, а на върха на разположения в най-източната част се издигаше дървено укрепление. Веригата извиваше към югозападния път и там Шигеру очакваше да намери васалите на Отори от юг — Янаги и Ногучи. Той прати Ирие с отряд войници да се свържат с тях и да разпънат лагер на западния бряг на малката река, която течеше на север от равнината.

Пратеници поеха и към Чигава, където Кийошиге бе получил нареждане да не се опитва да брани града, а да се оттегли към равнината, подмамвайки армията на Тохан, които щяха да попаднат в капан, обкръжени от силите на Отори. Пратениците се върнаха с Харада, който уведоми Шигеру, че по всички признаци Тохан ще тръгнат в настъпление на другия ден призори. По преценка войската им наброяваше около дванайсет хиляди, което означаваше, че превъзхождат Шигеру и неговите васали с три или четири хиляди. Но Отори разполагаха с преимуществата на терена — от пладне нататък светлината щеше да ги подпомага, а и те щяха да отбраняват собствената си земя от нашествениците.

Всички войници пешаци носеха дълги дървени копия, които сега бяха забити изправени в земята в гъсти редове на палисада, за да забавят нападението и да предоставят укритие за стрелците с лъкове. След залез-слънце във въздуха се заизвива дим от стотици малки огньове. Шумът от хора и коне заглуши вечерните трели на птиците, но с падането на нощта войниците успяха да грабнат няколко часа сън; откъм планината се разнасяше зов на кукумявки. Звездите бяха ярки, но нямаше луна; призори от реката се издигна мъгла и когато денят настъпи, небето вече бе затулено с облаци.

Ирие се върна, докато Шигеру ядеше, и му съобщи, че Китано е заел позиции в далечния източен край на равнината, скривайки хората си по склоновете на залесен хълм, а Ногучи е разположил воините си до него в западна посока, покривайки пътя на юг. Янаги и синовете му бяха между Ногучи и Отори Ейджиро, който бе в полезрението на главните сили на Шигеру. Шигеру остана в центъра и изпрати баща си с Ирие на източния фланг в укритието на дървеното укрепление.

Хората бяха готови — зад гората от копия и покрай бреговете на реката се бяха строили войници пешаци и стрелци с лъкове; ездачите, чиито коне бяха напрегнати и потънали в пот в тихата топла утрин, бяха извадили мечове; знаменосците бяха вдигнали високо флаговете с гербовете; чаплата на Отори — бяла на тъмносин фон — се виждаше отвсякъде, заедно с фамилните гербове на васалите — двата еднакви шарана на Ногучи, кестеновия лист на Китано, галопиращия кон на Мори, върбовите листа на Янаги, прасковения цвят на Мийоши. Тук-там проблясваха алените и златните багри върху украсените брони и увенчаните с древните лунни сърпове, еленски рога или звезди шлемове, лъскаха стоманени мечове, ножове и върхове на копия. Току-що поникналата трева бе яркозелена, осеяна с бели, розови и бледосини цветя.

Шигеру усети как сърцето му се изпълва с гордост и увереност. Не можеше да си представи, че тази великолепна армия може да претърпи поражение. Даже напротив — бе настъпил денят, когато Отори щяха да разгромят Тохан веднъж завинаги и да ги изтласкат обратно в Инуяма.

В далечния край на равнината облак прах оповести приближаването на конници и скоро Кийошиге, Мийоши Кахей и повечето от хората им препуснаха нагоре към преградите от копия. Те вече бяха вкусили от битката — Тохан бяха превзели Чигава и макар че Кийошиге бе отстъпил незабавно според плана, нападението бе тъй бързо и брутално, че им се бе наложило да си проправят път с бой.

— Градът е в пламъци — обяви Кийошиге. — Мнозина от жителите са убити. Тохан ни следват по петите.

Лицето му бе мрачно под слоя прах и кръв.

— Ще спечелим тази битка — рече той на Шигеру, — но тя няма да е нито лека, нито кратка.

Двамата бързешком си стиснаха ръцете и обърнаха конете си на изток, тъй като в същия миг въздухът бе разсечен от пронизителния зов на бойните раковини и пълчищата на Тохан нахлуха в забулената в прах равнина. Беше около часа на коня34. Слънцето бе пробило през облаците и грееше от североизточния край на небето, затруднявайки видимостта към войските на Китано и Ногучи. Тъй като Тохан минаваха пред тяхната позиция, Шигеру очакваше атаката от стрели всеки миг. На северозапад виждаше хората на Ирие, които се готвеха да изсипят своите стрели върху десния фланг на конницата на Тохан.

— Защо закъсняват? — попита той Кийошиге. — Вече трябва да нападат. Препусни до Ногучи и му кажи да атакуват незабавно.

Кийошиге пришпори Камоме — своя сив кон с черна грива — и се устреми в галоп през равнината на юг. Конниците на Тохан все още бяха извън обсега на лъковете. Стрелата, която уцели Камоме в гърдите, не можеше да е пусната от някого от тях. Долетя откъм стрелците на Ногучи и бе последвана от още няколко. Конят рухна на земята. Шигеру видя как Кийошиге скочи от гърба му, приземи се на едно коляно и се подпря, преди да се изправи отново с меч в ръка. Не му се удаде възможност да го използва. Връхлетя го втори залп от стрели, мощен като вълна в бурно море, и го завлече. Докато се мъчеше да се изправи на крака, един от хората на Ногучи се втурна напред, отсече главата му с единствен удар, вдигна я за кока на темето и я показа на войниците зад себе си. Грозен рев се изтръгна от гърлата им и хората на Ногучи се понесоха напред, стъпквайки обезглавеното тяло и умиращия кон, но не надолу по склона към атакуващите сили на Тохан, а нагоре по страничната част на равнината, обхождайки главната част от армията на Шигеру, изтиквайки ги към северния хребет, при което преградата от колове вече беше ненужна.

Шигеру нямаше време да се съсредоточи върху каквото и да е — нито върху осъзнаването на предателството, нито върху скръбта от смъртта на Кийошиге — и преди да се усети, вече се биеше на живот и смърт срещу собствените си събратя, отчаян и озлобен от тяхното предателство. По-късно в съзнанието му се бяха запечатали картини, които никога нямаше да се заличат — главата на Кийошиге, отсечена от тялото му и все пак някак жива, с широко отворени от потрес очи; съкрушителният момент, в който трябваше да повярва на онова, което се разиграваше пред погледа му, и да осъзнае, че е предаден; първият човек, когото уби несъзнателно, принуден да се отбранява; гербът на Ногучи; после замяната на собствения му потрес с гняв, какъвто не бе изпитвал никога през живота си, кръвожадна ярост, в която всички емоции го напуснаха с изключение на желанието да изтреби цялата предателска орда със собствените си ръце.

Войниците пешаци бяха изоставили бойния си ред, пометени от конницата на Тохан пред тях и стрелците на Ногучи отстрани. Шигеру за пореден път поведе своите конници срещу Тохан, но всеки път, когато се отправяха обратно към хълма, онези, които го следваха, бяха по-малко на брой. Беше видял баща си и Ирие да се сражават вляво от него. Воините на Китано, които очакваше като подкрепление от юг, изглежда, бяха изчезнали. Нима вече бяха отстъпили? Докато напразно оглеждаше флаговете за кестеновия лист, видя как Ирие пое в атака по десния фланг на Тохан; когато обърна Карасу, за да го пришпори в битката, зърна Ейджиро и редом с него най-големия му син Данджо. Яздеха напред заедно, проправяйки просека между пешаците, принуждавайки ги да отстъпят леко, но после Ейджиро бе пронизан отстрани с копие и съборен от коня си. Данджо изрева яростно, намушка мъжа, който бе убил баща му, и почти в същия миг един връхлетял го конник разсече черепа му.

Шигеру продължаваше да се сражава, обладан от същата сляпа ярост. Върху бойното поле сякаш се спускаше мъгла, замъгляваше зрението и притъпяваше слуха. Той смътно долавяше писъците на хора, цвиленето на коне, свистенето и тракането, предхождащи следващия смъртоносен облак стрели, виковете и стенанията, съпътстващи тежките усилия в кървавата сеч, но той самият бе откъснат от всичко това, все едно се виждаше насън. Суматохата бе тъй голяма, че бе почти невъзможно да различи собствените си хора от Тохан. Флаговете падаха в прахта; гербовете върху наметките бяха зацапани с кръв. Шигеру и шепа воини бяха изтикани по течението на малък поток. Той видя как другарите му рухват един след друг около него, но всеки от тях преди това бе посякъл двама от Тохан. Шигеру се озова пред двама вражески войници — единият пешак, другият все още на седлото. И тримата бяха грохнали. Той парира ударите на ездача, като придвижи Карасу близо до другия кон, който залитна, и в този миг Шигеру нанесе бърз удар с меча си. Видя как кръвта на противника му рукна и разбра, че го е обезвредил поне за кратко; обърна се, за да отбие ударите на пешака отдясно, и успя да го убие точно когато другият заби острието си във врата на Карасу. Конят потръпна и политна на една страна, блъскайки другото животно, което падна, хвърляйки своя умиращ ездач. Карасу се препъна, метна Шигеру върху врага му и рухна отгоре му, притискайки го към земята.

Вероятно падането го бе зашеметило, защото, когато успя да се измъкне изпод тялото на коня, забеляза, че слънцето се е придвижило на запад и започва да захожда зад планината. Главната атака на битката бе минала през него като тайфун и бе отшумяла — малката долина, където тялото на Карасу бе заприщило потока, бе безлюдна, ако не се смятаха труповете, които лежаха на странни камари — Отори редом с Тохан — все по-многобройни в посока към равнината.

Разбити сме. Болката от поражението, яростта и скръбта по загиналите бе твърде голяма, за да се спира на нея за повече от миг. Насочи съзнанието си към смъртта, мислейки с охота за освобождението, което щеше да му донесе. Стори му се, че в далечината вижда войниците на Тохан, които крачеха между мъртвите и отсичаха главите им, за да ги изложат за оглед пред Садаму. Ще получи и моята, помисли си Шигеру, а коремът му се сгърчи от ярост и ненавист, но аз не бива да позволя да ме пленят. Спомни си думите на баща си… сигурно вече бе мъртъв, а Джато — загубен. Щеше да си разпори корема — единственият начин да облекчи болката си, тъй като никакво физическо страдание не можеше да бъде по-мъчително от онова, което изпитваше в момента.

Вървя известно време нагоре покрай потока и стигна до самия извор, който бликаше от една празнина в черните скали. Около него растяха папрат и камбанки, чиито бели цветчета се полюшваха на последните отблясъци на светлината. В скалите над извора имаше малко светилище, изградено от валчести камъни и покрито с единствена плоча; друг плосък камък служеше за перваз за приношения. Той свали шлема си и осъзна, че от скалпа му блика кръв. Коленичи до извора, пи жадно, после уми главата, лицето и ръцете си. Постави меча си на перваза на светилището, помоли се за кратко на божеството на планината, изрече името на Просветления и измъкна кинжала от пояса си. Разхлаби бронята си и коленичи на тревата, отвори кесията, която висеше на кръста му, и извади малка стъкленица с парфюм, с който намаза косите и брадата си, за да почете главата си, когато бъде изложена пред погледа на Ийда Садаму.

— Владетелю Шигеру! — извика го някой по име.

Шигеру вече бе поел на своето пътуване към смъртта и не обърна внимание. Познаваше гласа, но не си направи труда да го свърже с притежателя му — вече никой от живите не можеше да му повлияе.

— Владетелю Шигеру!

Той вдигна поглед и видя Ирие Масахиде, който с мъка се движеше към него покрай потока. Лицето му бе прежълтяло; бронята му отстрани бе разсечена и той притискаше с ръка мястото, от което бликаше кръв.

Донесъл ми е Джато!, помисли си Шигеру с дълбока тъга, тъй като вече не искаше да живее.

Ирие заговори на пресекулки.

— Баща ти е мъртъв. Поражението е пълно. Ногучи ни предадоха.

— А мечът на баща ми?

— Изчезна, когато той рухна.

— Значи мога да си отнема живота — рече Шигеру с облекчение.

— Нека ти помогна — каза Ирие. — Къде ти е мечът? Моят се строши.

— Оставих го върху перваза на светилището. Побързай, не бива да допусна да ме пленят.

Но когато Ирие се пресегна, за да вземе меча, краката му поддадоха и той политна напред. Шигеру подхвана по-възрастния мъж и видя, че той умира. Острието, разсякло бронята му, бе проникнало дълбоко в корема му. Само стегнатата ризница му бе помогнала да издържи дотук.

— Прости ми — прошепна Ирие, като с мъка си поемаше дъх. — Дори аз те разочаровах.

От устата му бликна кръв. Лицето му се сгърчи и за момент тялото му се изви в дъга. После животът в очите му угасна и крайниците му се отпуснаха в дългия сън на смъртта.

Шигеру бе дълбоко трогнат от решимостта на своя дългогодишен учител и приятел да го намери в агонията на последните си мигове, но случилото се само засили съзнанието му за пълното поражение и за самотата, която го обгръщаше. Джато бе изчезнал, вече имаше потвърждение. Той изми лицето на Ирие и затвори очите му, но преди да успее да коленичи и отново да вземе кинжала си, някакво блещукане, което долови с крайчеца на окото си, го накара да се обърне, грабвайки ножа си, без да е сигурен дали да го забие незабавно в корема си, или първо да се разправи с тази нова заплаха. Чувстваше мъчителна умора — не искаше да се бие, да изтръгне отнякъде още сила за живот; желаеше да умре, но нямаше да позволи да попадне в плен.

— Владетелю Отори.

Друг глас от миналото, който не можеше да определи. Гаснещият здрач затрептя по някакъв смътно познат начин за пропитото му от безнадеждност съзнание. Откъслечен спомен от друг отрязък от живота му, за друга светлина, зеленееща сред гората и падащия дъжд…

Пред него изникна лисичият дух с Джато в ръка. Същото бледо, подвижно лице, същата невзрачна, слаба фигура, черните непроницаеми очи, от които не убягва нищо.

— Владетелю Отори!

Мъжът, който бе казал, че го наричат Лисугера, му поднесе меча с две ръце, като го поддържаше съвсем леко, защото всеки натиск върху острието тутакси щеше да среже кожата. Ножницата липсваше, но бронзовите и седефени инкрустации блестяха върху дръжката. Шигеру пое оръжието с неохота и благоговение, поклони се на своя покровител и щом хвана меча, тутакси почувства мощта му.

Към него се устреми живот, изпълнен с непоносима болка и невъзможни изисквания.

— Не се самоубивай! — чий беше този глас — на мъжа, на мъртвия му баща или на меча? — Живей и постигни отмъщение!

Почувства как лицето му се променя, когато устните му се размърдаха. Очите му се изпълниха със сълзи и той се усмихна.

Откачи празната ножница на Ирие от пояса на воина и мушна в нея острието на Джато. После взе своя меч от перваза на светилището и го протегна към Лисугера.

— Ще приемеш ли този в замяна?

— Аз не съм воин. Нямам нужда от меч.

— Притежаваш смелостта на воин — отвърна Шигеру — и кланът Отори, ако изобщо оцелее, ще ти е задължен завинаги.

— Да се махаме оттук — отвърна другият с лека усмивка, сякаш думите на Шигеру по някакъв начин го бяха поласкали. — Смъкни си бронята и я остави тук.

— Сигурно си мислиш, че трябва да си отнема живота — рече Шигеру, след като се подчини. — Ще ми се да можех, все още ми се иска да го сторя. Но последната заръка на баща ми към мен бе да живея… ако Джато — неговият меч — се върне при мен.

— На мен ми е все едно. Изобщо не знам защо ти помагам. Повярвай, не ми е в стила. Хайде да тръгваме.

Лисугера бе оставил меча на Шигеру обратно на плоския камък, но когато се обърнаха към планината, от ниското се разнесоха викове и тропот на нозе и скоро след това пред тях изникнаха неколцина мъже, върху чиито наметки ясно личеше тройният дъбов лист.

— Все пак може да ми потрябва — измърмори Лисугера, грабна меча и го измъкна от ножницата.

В същото време Джато оживя в десницата на Шигеру. Той беше държал меча и по-рано, но сега за първи път се сражаваше с него. Обзе го странна увереност, че чувството му е познато.

Разполагаха с преимуществото, което им предлагаше склонът, но и двамата нямаха никаква защита, докато хората на Тохан бяха с брони и шлемове; трима от тях бяха въоръжени с мечове, а двама — с копия със закривени остриета. Шигеру усети как силите му се възвръщат, все едно Джато му бе влял нов живот. Той парира удара на стоящия по-близо противник и с бързината на змия отстъпи встрани, подлъгвайки другия да политне напред; Джато изсвистя във въздуха и се плъзна под шлема в долната част на врата, разсичайки гръбначния стълб. Отдолу последва мушкане с копие, но Лисугера бе станал невидим и сега се появи отново зад воина, стовари върху му дългия меч и го разсече на две половини. Вече ненужно, копието тупна на земята.

Може би хората на Тохан се бяха досетили с кого се бият и надеждата за голямо възнаграждение ги подтикваше към действие, но след като двама от другарите им намериха смъртта си тъй бързо, вторият копиеносец отстъпи надолу по хълма, явно предпочитайки да си запази живота, след като битката вече бе приключила. Но той закрещя за помощ. Шигеру си даваше сметка, че всеки миг другите могат да се появят и да се втурнат нагоре по склона — ако искаше да не допусне да бъде пленен, трябваше да убие останалите и да избяга веднага, но знаеше, че силите му свършват, а се биеше с двамата едновременно; Джато се стрелкаше из въздуха като налитаща усойница. Помисли, че Лисугера го е изоставил, после осъзна, че мъжът се бие редом с него… заедно с някакъв трети, странно подобен по външност. В мига, в който противниците им се разсеяха, Лисугера стовари меч върху десницата на единия и я отсече от рамото. Джато намери гърлото на другия и се заби дълбоко в шията му.

— Ха! — възкликна Лисугера с известно задоволство, впери поглед в труповете и после в острието на меча, преди да го прибере обратно в ножницата. — Добро оръжие. Може би все пак ще го задържа.

— Ти го спечели два пъти… — започна Шигеру, но другият го прекъсна.

— Изразяваш се много изискано, владетелю Отори, но при цялото ми уважение сега нямаме време за това. Сигурно знаеш, че цялата армия на Тохан те издирва. Садаму е предложил възнаграждение за всяка глава на Отори, а най-голямото е за твоята. Аз те открих първи и не възнамерявам да позволя на някой друг да те пипне.

— Не си ми дал меча на баща ми, за да предадеш и двама ни на Садаму?

— Не, ако исках да те убия, щях вече да съм го сторил, преди да си се усетил. Опитвам се да ти помогна.

— Защо?

— Мисля, че можем да го обсъдим по-късно, когато стигнем там, където искаш да отидеш.

— Изглежда, трябва да живея — рече Шигеру, хвърляйки бърз поглед към мястото, което смяташе, че ще е сцената на смъртта му. — В такъв случай трябва да се върна в Хаги колкото се може по-скоро и да спася каквото мога от клана и от Средната провинция.

— Тогава отиваме в Хаги — рече Лисугера и пое бързо по склона в тъмнината на гората.

Последните звуци от бойното поле заглъхнаха, докато двамата потъваха в дебрите на гората. Беше почти мрак и първите звезди вече се бяха появили — Голямата мечка бе увиснала в североизточния край на небето като зловещо предзнаменование. Изкрещя лисица и по врата на Шигеру полазиха тръпки. Спомни си как бе следвал този мъж по-рано, още като момче, преди да е убил и един човек, когато цялото му бъдеще изглеждаше изпълнено с надежда… После неговият свят бе разтърсен… от сблъсъка с една свръхестествена реалност. Сега светът му отново се люлееше… не знаеше дали щеше да му е по силите му да възстанови равновесието му, или той щеше да рухне и да запрати в забрава и него, и всичко, което бе имало някаква стойност в живота му.

Отново прозвуча крясък на лисица. По това време на годината тя ловуваше, за да храни малките си — в равнината долу я очакваше невиждано угощение. Той потръпна при мисълта за гледката, която щеше да разкрие зората, и гарваните, пируващи с трупове.