Началото

Трийсет и пета глава

Следващата тревога на Шигеру бе наближаващият Празник на мъртвите. По традиция, стига да имаше възможност, на този ден той посещаваше Тераяма, където бяха погребани мнозина от предците му. Чу, че прахът на баща му е отнесен там след битката, но не бе отишъл на погребението, нито бе извършил някаква церемония в Хаги — единствено кратките молитви, които бе произнесъл в тайното селце на Племето. Чувстваше, че е негов дълг сега да отиде там, да почете паметта на баща си и да заръча молитви за него, за предците си и за всички мъртви от клана Отори, както и да съпроводи брат си обратно у дома, тъй като Такеши все още бе в храма. Освен това копнееше да види Мацуда Шинген, да чуе от игумена няколко мъдри слова, които щяха да го научат как да изживее остатъка от живота си.

Той сподели с Ичиро желанието си да отиде в Тераяма и възрастният човек му обеща, че ще потърси мнението на владетелите Отори, за да види дали ще му разрешат едно такова пътуване. Гняв завладя Шигеру заради скрития смисъл на този отговор — той вече нямаше право да се движи свободно из Средната провинция, а бе задължен да иска разрешението на чичовците си за всичко. Но вече умееше да контролира гнева си и не го прояви пред Ичиро, а само го помоли да направи нужното колкото се може по-скоро, тъй като бяха необходими приготовления, а и той искаше да прати съобщение на Мацуда.

Не получи пряк отказ, но постоянните уклончиви отговори го накараха да осъзнае, че или няма да му бъде позволено да замине, или разрешението ще му бъде дадено твърде късно, за да успее да пристигне в храма преди първия ден на празника. Реши да вземе нещата в свои ръце и да се предреши с одеждите, които бе носил с Муто Кенджи — вехтата невзрачна роба за пътуване и шапката от тръстика; уви дръжката на Джато в кожа от акула, взе си торбичка с храна и няколко монети, прекоси реката през нощта при рибния яз и пое пеша през планината.

Бе решил, ако някой го спре, да каже, че е тръгнал на поклонение към едно от отдалечените светилища в планината южно от Хаги, но, изглежда, никой не заподозря действителната му самоличност. В месеците след битката мнозина лишени от собственост или загубили господарите си воини прекосяваха Трите провинции на път за дома или в търсене на убежище в гората, даже някои от тях прибягваха до дребни кражби, за да оцелеят. Даде си сметка, че лицето и личността му са неизвестни — хората не го познаваха. Преди, когато го погледнеха, те не виждаха него, не виждаха човека, а наследника на техния клан. Сега, когато вече не пътуваше с всички отличителни знаци на владетеля Отори, беше невидим. Съзнанието за това го изпълни с потрес, но и с облекчение.

Мнозина пътуваха с лица, увити в шалове или скрити под островърхи шапки като неговата. Той вървеше, привидно вглъбен в мислите си, непроницаем като черен плащ, но внимателно оглеждаше земята, която прекосяваше, като мислено отбелязваше състоянието на оризищата, отношението към горите, нивите, откъснати от склоновете на планината, където селяните отглеждаха зеленчуци, обезопасени с огради от заострени колове срещу глигани. Беше в разгара на лятото, оризищата искряха в яркозелено, горите бяха гъсти и сенчести, огласени от пронизителното жужене на цикади, въздухът бе натежал и влажен. Освен с насекоми, гората бе изпълнена с птича песен; всяка нощ откъм дигите и водоемите се носеше квакане на жаби.

Съзнателно избягваше междуградските пътища и се движеше по стръмни и тесни пътеки, от време на време даже се губеше, но винаги държеше посока на юг, докато накрая стигна до колибата, където бе прекарал лятото с Мацуда. Беше по здрач и появата му изплаши малкото тануки, което се шмугна под верандата. Реши да пренощува в колибата. Стори му се запустяла — въздухът бе наситен с мирис на мухъл, а въглените в ситната пепел отдавна бяха изстинали. Връхлетяха го спомени — за обучението на Мацуда, за смъртта на Миура, за лисичия дух, който бе станал негов приятел и се наричаше Муто Кенджи. Изяде последните остатъци от храната, която си беше взел, и после седна в медитация на верандата, докато осеяният със звезди небесен купол бавно се носеше над него, а малкото тануки се показа и пое на нощен лов. Когато се върна призори, Шигеру също се прибра в колибата и поспа няколко часа. Събуди се освежен, с чувството за цялост, каквото не бе изпитвал от месеци, закуси с изворна вода и пое на последната част от своето пътуване.

По пладне спря да отдъхне за малко под огромния дъб, където бе видял хоо. Все още си спомняше белите пера на птицата с обагрени в червено връхчета, които така ясно се бяха запечатали в съзнанието му. Тогава Мацуда му бе говорил за смъртта, за избора на онзи път, който щеше да направи смъртта му значима… но сега продължаваше да живее, след като толкова много бяха загинали… дали бе направил правилния избор? Или с действията си бе прогонил хоо от Средната провинция и тя повече никога нямаше да се завърне?

От воините, които според твърденията на Китано бяха обградили храма, нямаше и следа — може би след подписването на договора за капитулацията те всички се бяха върнали в Ямагата с неговите многобройни странноприемници и красиви жени или бяха отишли в Цувано да се подготвят за жътвата. При все това, въпреки привидния мир и покоя в храма, ведрата дъга на покривите на фона на тъмнозелените багри на гората, пърхащите около стрехите бели гълъби с тяхното несекващо гукане, Мацуда Шинген не можа да скрие тревогата си при пристигането му. Шигеру току-що бе влязъл в главния двор и бе разменил няколко думи с един от монасите, който заравняваше дребните камъчета и метеше пътеките — по това време храмът не се охраняваше и главната порта се държеше отворена от зори до полунощ. Монахът, който го сбърка с обикновен пътник, го насочи към помещенията за гости. Едва когато Шигеру свали шапката, която носеше, и поиска да говори с игумена, той го позна и незабавно го отведе в кабинета на Мацуда. Шигеру коленичи пред възрастния човек, но Мацуда стана, отиде бързо до него и го прегърна.

— Дошъл си сам, в тези дрехи? Никак не е безопасно за теб. Сигурно си даваш сметка какъв риск си поел.

— Чувствах, че трябва да ознаменувам деня на мъртвите на това място — отвърна Шигеру. — Тази година повече от когато и да било съм длъжен да отдам почит на духа на баща ми и на всички загинали.

— Ще ти покажа къде са погребани останките на владетеля Шигемори. Но първо нека повикам брат ти. Сигурно си се затъжил за него — Мацуда плесна с ръце и когато монахът, който бе довел Шигеру, се появи отново, Мацуда го помоли да доведе Такеши.

— Той добре ли е? — попита Шигеру.

— Физически е в добро здраве… даже отлично. Но след вестта за поражението и смъртта на баща ви е много неуравновесен… гневен и непокорен. Няколко пъти заплашва, че ще избяга. Заради собствената му сигурност се опитвам да не го изпускам от очи, но постоянното надзираване го дразни.

— С други думи, станал е много труден — отбеляза Шигеру. — Ще ви отърва от него. Той трябва да се върне в Хаги.

— Владетелят Китано предложи да прати ескорт — рече Мацуда. — Но Такеши отказва да тръгне с него, заявявайки, че не се движи в компанията на предатели.

— Тревожех се, че Китано може да се опита да го задържи в Цувано и по този начин да го направи заложник — поясни Шигеру. — Бих предпочел да го взема със себе си.

— Но тогава твоето пътуване ще стане ясно за всички — предупреди го Мацуда.

— Пътуването ми не бе разрешено от чичовците ми, но бе напълно оправдано — отвърна Шигеру. — Трябва да изпълня нужните церемонии за баща ми, тук, където е погребан прахът му, и точно по време на Празника на мъртвите.

— Ийда ще използва и най-малкия претекст, за да докаже, че си нарушил условията на капитулацията. Не виждам как ще те остави жив. Или ще нареди да бъдеш убит тайно, или ще те екзекутира публично. Намираш се в безопасност единствено ако стоиш в онова, което е останало от Средната провинция — в Хаги.

— Не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си ограничен по този начин, което е равносилно на затвор.

— А как тогава ще го прекараш?

В поведението на Мацуда не пролича и сянка от състрадание, съжаление за убитите или обвинение. Шигеру бе постъпил по най-добрия начин съобразно знанията и възможностите си — бе претърпял поражение, но самото действие бе правилно. Това отношение вдъхна сили на Шигеру и го успокои много повече от проявата на каквото и да било съжаление.

— Наред с другото ще стана и земеделец; ще се оттегля от света. И ще чакам — тези отговори му дойдоха сега, в покоя на храма. — Но трябва да познавам земята. Смятам да я обходя, да я открия. Дори и Ийда не може да съзре предизвикателство в това. Моята личност, собствената ми природа ще бъде оръжието ми срещу него. Ще стана всичко, което Ийда не е. Трябва да живея… за да се изправя срещу него, да го победя, дори и само като го надживея. Ако успея да го предизвикам да ме убие, смъртта ми ще постигне онова, което животът ми е успял. И стига да е възможно, ще идвам тук всяка година. Надявам се, че ще продължите да ме напътствате и обучавате.

— Естествено, ще го правя с радост, стига да не представлявам още една заплаха за теб.

— Щях да сложа край на живота си на бойното поле — почувства се задължен да обясни Шигеру. — Но мечът на моя баща — Джато — ми бе даден в ръцете и според мен това е заповед да продължа да живея.

— Ако мечът е дошъл при теб, това е с някаква цел — рече Мацуда. — Животът ти още не е приключил. Но пътят оттук нататък ще бъде много по-труден от онзи, който си извървял.

— Вече не знам кой съм — призна Шигеру. — Какъв съм, ако не съм глава на клана?

— Ето сега ще разбереш — отвърна Мацуда — какво те прави истински мъж. И битката ще е много по-жестока от тази при Яегахара.

Няколко мига Шигеру остана безмълвен, след което обяви рязко:

— Жена ми очаква дете.

— Надявам се да е момиче — рече Мацуда. — Чичовците ти ще бъдат много обезпокоени, ако имаш син.

Бяха прекъснати от някакъв шум отвън, след което вратата се плъзна встрани и се отвори. Такеши се втурна вътре и се хвърли към брат си; Шигеру стана, за да го прегърне. Усети как очите му почват да парят; отдели Такеши от себе си, хвана го за раменете и го огледа. Брат му бе порасъл и бе заякнал; лицето му бе по-слабо и по-зряло, с проявените вече високи скули и волеви нос, който придаваше на Отори техния ястребов вид. Очите му блестяха и той подсмръкна няколко пъти, но успя да сдържи сълзите си.

— Дошъл си тук, за да сложиш край на живота си? — попита той. — Трябва да ми позволиш да те последвам. Владетелят Мацуда ще ни помогне.

— Не, ще живеем — отвърна Шигеру. — Такава е изричната воля на баща ни. Ще живеем.

— Тогава трябва да отидем в планината и оттам да се бием с Тохан! — възкликна Такеши. — Можем да съберем онова, което е останало от армията на Отори!

Шигеру го прекъсна.

— Можем да сторим само онова, което е възможно. Подписал съм договор за капитулация и съм дал съгласието си да се оттегля от политическия живот. Ти трябва да сториш същото, ако не искаш да служиш на чичовците ни, да положиш клетва за вярност към Тохан и да се биеш за тях.

Той си спомни притесненията си относно бъдещето на Такеши — беше се надявал да му предостави собствено владение. При настоящите обстоятелства това никога нямаше да се случи. Какво щеше да прави Такеши с остатъка от живота си?

— Да се закълна във вярност към Тохан? — повтори изумен Такеши. — Ако не ми беше брат, щях да го възприема като оскърбление! Трябва да действаме с достойнство… това е всичко, което ни е останало. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да служа на чичовците си!

— Забранявам ти да го правиш! Още не си възрастен, длъжен си да ми се подчиняваш.

— Ти вече не си наследникът на клана! — гласът на Такеши бе язвителен, беше ясно, че иска да го засегне.

— Но все още съм твоят по-голям брат — Шигеру разбираше, че Такеши е разочарован от него, но въпреки това изпита болка.

— Владетелят Шигеру е прав — каза меко Мацуда. — Трябва да му се подчиняваш. Иска да се върнеш в Хаги заедно с него.

— Предполагам, че всичко е за предпочитане пред това да стоя тук — измърмори Такеши. — Но какво ще правя в Хаги?

— Предстои ти много работа — да продължиш обучението си, да ми помагаш. — И да научиш онова, което аз трябва да науча, помисли си Шигеру, как да бъдеш мъж.

— Утре ще се сбогуваме с нашия баща — рече той. — И веднага след празника поемаме обратно към дома.

Такеши не плака през време на кратката служба, но се подчини на Шигеру без възражения и се сбогува с Мацуда с признателност за цялото обучение и с чувство, което приличаше на искрена обич. Върнаха се по същия път, по който бе дошъл Шигеру, пеша, в семпли дрехи, през планината.

Такеши попита само веднъж:

— Така ли трябва да се държим оттук нататък?

— Трудно е — призна Шигеру. — И ще става още по-трудно. Но няма да е завинаги.

Лицето на Такеши, дни наред мрачно и унило, малко се разведри.

— Значи ще постигнем отмъщение?

Бяха сами по начин, който може би нямаше да се повтори месеци наред, или дори години. Шигеру отвърна тихо:

— Непременно. Обещавам ти. Смъртта на баща ни и поражението ни ще бъдат отмъстени. Но това означава потайност и притворство — нещо, което никой от нас не владее. Трябва да се научим как да не правим нищо.

— Но не завинаги? — попита Такеши с усмивка.

Минаха две седмици. Животът възстанови своя ритъм — както се стараеше Такеши да не остава без задължения, Шигеру установи, че и неговите дни са запълнени.

Такеши вече не тренираше в района на крепостта заедно със своите братовчеди, останалите момчета и млади мъже от клана. Обучаваше го Шигеру — на речния бряг или в гората. Мийоши Кахей и неговият брат Гемба често ги придружаваха с позволението на баща им, а мнозина младежи се промъкваха тайно, за да гледат, тъй като Шигеру, обучен от Мацуда, бе станал изкусен майстор на меча, а Такеши, изглежда, не само не му отстъпваше, а и дори го превъзхождаше.

Един ден Мори Хироки, брат на Кийошиге и последният оцелял син от семейството на Юсуке, който се занимаваше с обяздване на коне, бе сред малката тълпа на брега на реката. Преди шест години бе пратен да служи в светилището, посветено на речното божество, след битката с камъни, в която неговият най-голям брат Юта се бе удавил, а Такеши едва не бе намерил смъртта си. Беше вече четиринайсетгодишен. Приближи се до Шигеру след тренировката и го попита дали може да говори с него.

Шигеру винаги бе проявявал интерес към младежа, който бе обектът на първото му решение като възрастен. Негово бе предложението Хироки да бъде пратен в светилището да служи на речния бог — той бе посъветвал бащата на момчето да не отнема собствения си живот, а да продължи да служи на клана Отори със своите изключителни умения в отглеждането на коне. Бе наблюдавал как Хироки израства в образован и схватлив младеж, съхранил своята любов към танците и станал истински майстор.

— Баща ми иска да ви каже някои неща — рече Хироки. — Дали ще бъде възможно да го посетите?

— С удоволствие — отвърна Шигеру, чувствайки, че има много неща, които трябваше да разкаже на бащата на Кийошиге за живота и смъртта на неговия син.

Уговори се за следващия ден и потегли рано сутринта, вземайки Такеши със себе си. Ичиро бе изразил мнение, че вероятно за Такеши би било по-добре да остане и да се занимава с писане, история и философия. Брат му усъвършенстваше уменията си в бойните изкуства, но, твърде енергичен по природа, не понасяше бездействието, а и не притежаваше онази самовзискателност, която се изискваше за усърдно обучение. Както Шигеру, така и Ичиро се опитваха да му втълпят, че развиването на интелекта повишава физическите умения и че самообладанието се придобива, когато човек се отдава на онова, което не харесва, влагайки също толкова ентусиазъм, колкото и в любимите си занимания, че и повече. Такеши изслушваше всички тези съвети с едва сдържано нетърпение и често изчезваше от къщата, участвайки в битки с камъни с момчетата от града и дори в забранени боеве с мечове с някои от синовете на воините. Шигеру се разкъсваше между гнева, предизвикан от поведението на брат му, и страха, че Такеши ще бъде убит или накрая ще избяга и ще се присъедини към бандите от поставени извън закона мъже, които живееха в гората, ограбваха земеделци и пътници, като се правеха на непобедими воини, а всъщност не бяха много по-различни от най-обикновени разбойници. Полагаше всички усилия да привлече Такеши в собствения си живот и интереси.

Те не прекосиха реката при рибния яз, а минаха по каменния мост. Шигеру спря да поднесе приношения и да се помоли при гроба на зидаря, надявайки се, че неспокойният дух на Акане ще намери покой. Често мислеше за нея, гневеше й се, копнееше и скърбеше за нея поравно, докато тялото на Мое едрееше с неговото дете. Гаденето на съпругата му намаляваше с всяка изминала седмица, но тя си оставаше бледа и слаба, без да се смята коремът й, все едно растящото дете изсмукваше жизнените й сокове; с приближаване на времето, в което бебето трябваше да се появи на бял свят, физическото й неразположение се замени с психични терзания, тъй като Мое винаги бе изпитвала дълбоко вкоренен страх от раждането.

Отидоха пеша, тъй като Шигеру нямаше кон — Карасу бе умрял в битката и той все още не го бе заместил с друг. Бяха убити почти толкова коне, колкото и хора, а оцелелите бяха присвоени с радост от Тохан — сред всички загуби на Отори недостигът на коне се чувстваше най-силно и предизвикваше най-голямо негодувание.

Придружаваше ги един от малкото възрастни мъже, останали от васалите на майка му. Той вървеше няколко крачки след тях, смирен и покорен, макар че двамата с Такеши вероятно си даваха сметка, както и самият Шигеру, за шума, който се носеше пред тях — ропотът, смесица от скръб и вълнение, която извади търговците от техните складове и занаятчиите от работилниците им, за да се втренчат в него, да паднат на колене, докато минава покрай тях, а после да се изправят и да го проследят с поглед.

Резиденцията на Мори се намираше нагоре покрай потока, на неголямо разстояние от земите, които принадлежаха на майката на Шигеру, на южния бряг на река Хигашигава. В юношеските му години бе станала нещо като втори дом за Шигеру — място с неизменна тиха ведрост, въпреки пестеливостта и дисциплината в живота на Мори. Сега се натъжи, когато влезе в занемарената градина и видя запуснатите конюшни и ливади. Имаше няколко кобили със съвсем малки жребчета, там беше и старият черен кон — бащата на Карасу, — но липсваха напълно развити животни, а поотрасналите жребчета бяха само четири — понастоящем двегодишни, — две черни и две сиви с черни гриви.

Хироки ги посрещна при портата на къщата, благодари им, че са дошли и ги поведе през просторната дървена веранда към най-голямата стая, където вече седеше баща му. В нишата имаше свежи цветя, а на пода за гостите бяха поставени копринени възглавници. Отвън един възрастен човек се опитваше да възстанови реда в градината и стърженето на бамбуковото му гребло бе единственият звук, който се долавяше на фона на неспирната песен на цикадите.

Юсуке изглеждаше спокоен, но бе много отслабнал, а силните мускули по врата и раменете му се бяха стопили. Беше облечен в семпла бяла роба и сърцето на Шигеру се сви от мъка и съжаление, тъй като тази дреха означаваше, че Юсуке възнамерява да сложи край на живота си и вече е облечен за погребение.

Те си размениха дълбоки поклони и Шигеру седна на почетното място, с гръб към нишата и гледка навън към занемарената градина. Дори пущинакът, в който се бе превърнала, притежаваше известна красота — виждаше се как природата се бори да я завладее отново, семената покълваха там, където падаха, храстите избуяваха в естествената си форма, изплъзвайки се от човешката ръка. Това почетно място вече не му принадлежеше, при все това нито той, нито Юсуке знаеха как другояче да се държат един към друг.

— Съжалявам за смъртта на сина ти — рече той.

— Казаха ми, че е загинал заради предателството на Ногучи.

— Срамувам се, че трябва да го заявя — отвърна Шигеру. — Истина е.

— Беше ужасна вест — добави Такеши. — Не мога да повярвам, че приятелят ми е умрял по такъв начин!

— А Камоме? — попита старецът, тъй като неговите коне му бяха почти толкова скъпи, колкото и синовете му.

— Камоме бе уцелен от стрелците на Ногучи. Кийошиге загина с меч в ръка, готов за бой, все едно възнамеряваше да се изправи сам срещу целия клан Ногучи. Той бе най-добрият приятел, който може да има човек — няколко мига останаха в мълчание, след което Шигеру каза: — Загуби двама синове заради моето семейство. Дълбоко съжалявам за това.

Искаше да каже на Юсуке, че възнамерява да дири отмъщение, че ще чака търпеливо, че Ийда и Ногучи ще платят за смъртта на Кийошиге и на баща му… но не знаеше кой може да подслушва, а и си даваше сметка, че не бива да говори прибързано. Молеше се Такеши също да остане безмълвен.

— Животът на всички в семейството ни вече принадлежи на владетеля Шигеру — отвърна Юсуке. — Оцеляхме до днес единствено благодарение на вашата мъдрост и състрадание — той се усмихна и внезапно в очите му блеснаха сълзи. — Бяхте само дванайсетгодишен! Но не това е причината, поради която ви помолих да дойдете днес. Както вече заявих, моят живот ви принадлежи. Моля ви да ме освободите от това задължение. Не мога да служа на чичовците ви. Единственият ми оцелял син е свещеник — не очаквам божеството на реката да ми го върне. Единственото ми желание е да сложа край на живота си. Моля за разрешението ви да го сторя и ви умолявам да ми помогнете.

— Татко! — възкликна Хироки, но Юсуке вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Виждам, че мечът на баща ви е у вас — рече той на Шигеру. — Използвайте Джато върху мен.

Шигеру отново усети неистов порив към смъртта. Как би могъл да отнеме живота на този вещ и предан човек, а самият той да продължи да живее? Страхуваше се, че Юсуке ще е първият от мнозина загубили синовете си бащи, оцелели след битката воини, които не желаят да живеят със срама и позора на поражението. Най-добрите Отори щяха да последват загиналите; кланът щеше да се самоунищожи. Но ако приемеше смъртта, нищо от това вече нямаше да го засяга… Може би щеше да е по-добре да го стори, да нареди на съпругата си, на майка си и брат си да се самоубият и самият той да сложи край на живота си. Почти усещаше как Такеши до него желае това да се случи.

Чу как конят изцвили откъм ливадата — звукът тъй наподобяваше цвиленето на Карасу, че все едно чуваха призрак.

— Нуждаем се от нови коне — рече той. — Ще те освободя от твоите задължения към мен… наистина твоят син Кийошиге изплати многократно всички дългове… но имам още една последна молба към теб — да възстановиш конските табуни, преди да ни напуснеш.

Не можеше да измисли нещо друго, което да е в състояние по-успешно да възроди гордостта и духа на клана от техните славни коне. Конят изцвили отново и един от жребците откликна — повтори зова на своя баща, сякаш го предизвикваше.

— Ще трябва да попътувам, за да потърся нови коне — рече Юсуке. — Известно време няма да ги има в Трите провинции — конете на запад са твърде дребни и твърде бавни, а Тохан със сигурност няма да ни помогнат.

— Преди време татко все говореше за конете от степите — рече Хироки. — Нали винаги е искал да отиде до голямата земя и да ги види със собствените си очи?

— Конете от края на света — рече тихо Юсуке. — По-свирепи от лъвове, по-бързи от вятъра.

— Доведи няколко от тях като твой последен акт на преданост към Отори — рече Шигеру.

Известно време Юсуке остана безмълвен. Когато заговори отново, гласът му, доскоро твърд и категоричен, се бе скършил.

— Изглежда, съм избързал с погребалната роба. Ще ви се подчиня, владетелю Шигеру. Ще живея. Ще отида до края на света и ще доведа нови коне.

Сълзите, които бе сдържал, сега се затъркаляха по страните му.

— Простете ми — рече той и ги избърса с белия ръкав. — Това е скръбта, която се надявах да избегна. Много по-трудно и по-болезнено е да живееш, отколкото да умреш.

Такеши бе мълчал почти през цялото време, но когато двамата си тръгнаха, рече тихо на брат си:

— Владетелят Мори е прав. По-трудно е да се живее.

— Длъжен си да живееш заради мен — отвърна Шигеру.

— Ако ми беше заповядал, щях да сложа край на живота си. Щом ми забраняваш, сигурно трябва да ти се подчиня. Но изглежда тъй срамно.

— Изпълняваме волята на нашия баща, в това няма нищо срамно. И никога не забравяй — няма да е завинаги!