Началото

Девета глава

Дъждът продължи да вали без прекъсване цяла седмица. Всеки ден Шигеру очакваше занятията му с Мацуда да започнат, но повече не видя по-възрастния мъж, а и останалите не му говореха, ако не се смятаха разясненията за ученията на Просветления, които получаваше заедно с останалите послушници. Монасите ставаха в полунощ, припяваха молитви и медитираха до зори, изяждаха закуската си, която се състоеше от малко варен ориз, примесен с ечемик, и се захващаха с обичайните ежедневни задължения в храма — метене, миене, поддържане на градините и зеленчуковите лехи — макар че тези дейности на открито сега бяха осуетени от дъжда. Послушниците прекарваха три часа в учене — четяха свещени текстове и слушаха разясненията на своите учители. Хапваха отново в началото на часа на коня11, после се връщаха в главното помещение на храма да се молят и да медитират.

По-късно следобед изпълняваха упражнения, предназначени да ги подготвят за овладяване на жизнената сила и да направят тялото и крайниците им силни и гъвкави. Тези упражнения, осъзна Шигеру, наподобяваха игра с меч — имаше прилика в позата, в характера на движенията, макар че бързината бе различна. Но момчетата нито веднъж не взеха меч в ръка. По-възрастните тренираха с дървени мечове, а тракането на тоягите и внезапните им викове разсичаха тишината в храма и стряскаха гълъбите, които отлитаха подплашени.

Шигеру дочу един от послушниците да шепне, че някой ден и на тях ще им позволят да използват тояги, и се улови, че мечтае за този миг. Изпълняваше упражненията старателно като всички останали, но не разбираше по какъв начин допринасят за усъвършенстването на онова, което смяташе, че вече знае. Когато физическите занятия приключваха, хапваха отново — зеленчуци и малко супа — а после се оттегляха по здрач да поспят няколко часа до полунощ.

Останалите момчета, на възраст от единайсет години нагоре, изглежда, го боготворяха. Понякога си шепнеха едно на друго, рискувайки да бъдат порицани от своите учители със строги лица, но никой не разговаряше с него. Техните глави вече бяха обръснати — ако не избягаха, както правеха някои послушници, храмът щеше да стане техен дом до края на живота им. А къде можеха да отидат бегълците? Трудно щяха да се върнат при семействата си, тъй като постъпката им щеше да означава позор и безчестие за тях. А и, откъснати от роднини и от своя клан, едва ли можеха да се предоставят в служба на друг. В най-добрия случай щяха да останат без господари, а в най-лошия — да се превърнат в разбойници или просяци. Момчетата изглеждаха напълно удовлетворени от своята съдба; те учеха усилено и не се оплакваха. Някои от тях се сприятеляваха с по-възрастните монаси, вършеха им дребни услуги, вероятно споделяха ложето им и със сигурност изграждаха връзки на обич и преданост.

Шигеру се питаше как понасяха да живеят без жени. Той не си бе давал сметка колко време бе прекарвал да съзерцава момичетата в крепостта Хаги, неизменно усещайки тяхното безмълвно присъствие, тихите им стъпки, уханието им, когато коленичеха с подноси храна, купички с чай, стъкленици с вино, всеки път предлагащи нещо. После мислите му се отплесваха към момичето, което му се бе предложило, до степен, в която вече почваше да си мисли, че ще обезумее от копнеж по нея. През нощта спеше лошо, несвикнал със строгите правила и вечно гладен. Липсваше му и Кийошиге, а и се тревожеше за Такеши — как щеше да предпази брат си да не се погуби, ако не е край него?

Всички момчета страдаха от преумора, растящите им тела копнееха за сън. Най-лошото време настъпваше след обяда. Седяха с кръстосани крака, клюмащи, с очи, които сами се затваряха, на твърди черни възглавници в сумрачната зала на храма, в която въздухът бе застоял, наситен с мирис на тамян, восък и масло. Често свещеникът, водещ медитацията, се движеше безшумно между седналите фигури, а ръката му внезапно се устремяваше с неподозирана сила към нечий врат или ухо. Събуден, виновникът се стряскаше със смъдящи очи и пламнали страни.

Шигеру се страхуваше да не бъде ударен — боеше се не от болката, а от позора. Не можеше да забрави, че е наследник на клана Отори — неговата роля и положение бяха оставили своя отпечатък върху природата му още преди да е проговорил. В къщата на майка му бе наказван с бой за различни детски пакости, но откакто бе заживял в крепостта, никой не му бе вдигал ръка. Никой не би дръзнал да го стори, дори и в случай на нужда.

Бе изстрадал обичайните злополуки на израстването — сътресение вследствие на падане от кон, счупена скула от удар по време на тренировка, от което едната страна на лицето му бе станала морава, синини, натъртвания и какви ли не белези… всичко това го бе научило да търпи на болка. Когато накрая вече не можеше да си държи клепачите отворени и чувстваше как цялото му тяло се гмурва в съня, плесницата, която получи от свещеника — не беше силна, предназначена само да го събуди, не го заболя, но го вбеси, надигайки в корема му такава вълна от ярост, че бе убеден, че ще припадне, ако тутакси не удари някого в отговор. Стисна юмруци и зъби, опитвайки се да овладее пристъпа, да подчини гнева си на спокойните, освободени от емоции думи на сутрите12, търсейки начин да се отърси от всички копнежи, от всички желания…

Но се оказа невъзможно — макар че седеше неподвижно, в сърцето му бушуваше ярост. Бе изпълнен с желания и страст, преливащ от енергия. Защо се похабяваше в това досадно, лишено от живот място? Не беше нужно да остава… само си пилееше времето. Дори не получаваше онова обучение, което бе очаквал с такова нетърпение. Мацуда се отнасяше към него с пренебрежение, същото правеха и всички останали в храма. Можеше да си тръгне, никой нямаше право да го спре — той бе наследникът на клана! Можеше да направи каквото си поиска. Нямаше защо да обуздава желанията си — можеше да ги удовлетвори до едно — притежаваше властта да командва когото реши. Бе тук по волята на баща си, но изведнъж го видя с внезапна яснота като слабохарактерен, егоистичен и колеблив човек, който не заслужава подчинение. Бих оглавявал клана по-успешно от него. Не бих търпял алчността на чичовците си. Бих предприел незабавни действия, за да се разправя с Тохан. Братята Китано сега нямаше да са в Инуяма.

После взе да си представя как провождането му тук не бе станало без участието на чичовците му, как влиянието им над баща му се засилва в негово отсъствие, как дори сега те кроят планове да оглавят клана, докато той крее тук в мрака и дъжда. Мисълта за всичко това се оказа непоносима.

Не само че можеше да си тръгне, бе негов дълг да го стори.

Тези мисли не му даваха мира до края на деня. През нощта лежеше буден въпреки умората и си представяше жените, които щеше да извика при себе си, когато се върне в Ямагата, горещите вани, които щеше да си вземе, храната, на която щеше да се наслади. Щеше да си тръгне на сутринта, да се спусне пеша до странноприемницата, в която го чакаха хората му, и да отпътува. Никой нямаше да посмее да го спре.

Когато камбаната прозвуча в полунощ, дъждът бе спрял, макар че все още бе твърде влажно. Шигеру се събуди лепкав от пот, очите му пареха, цялото му тяло бе напрегнато и сковано. Докато бързаше обратно от нужника, около него бръмчаха комари. В мрака прозвуча зов на кукумявка, облаците се разнесоха и на небето заблестяха звезди. До зазоряване оставаха няколко часа. Ако не завалеше отново, вероятно щяха да работят на открито… но на него вече му беше все едно. Нямаше да се измъква тайно като крадец, а просто щеше да си тръгне. След медитацията искаше да се преоблече в собствените си одежди, но те бяха прибрани някъде. Помисли си дали да не заръча да му ги донесат, но се отказа. Отиде в залата, където се провеждаха занятията, с намерението да уведоми отговорника на послушниците за решението си. Другите момчета приготвяха мастилниците си за упражнения по писане.

Преди да успее да каже каквото и да било, по-възрастният мъж рече:

— Не сядайте, владетелю Шигеру. Днес трябва да отидете при Мацуда.

— За какво? — попита Шигеру не особено вежливо, смутен от внезапната пречка, объркваща плановете му.

— Той ще ви каже — отвърна мъжът с усмивка, след което вдигна свитъка за диктовка. — Пригответе се за писане — нареди той на останалите послушници. — Причините за човешкото страдание са многообразни…

— Къде да го намеря? — попита Шигеру.

— Чака ви в стаята си в отсрещната страна на манастира — третата вляво. Будността е начин на живот; глупакът спи, все едно е вече мъртъв — едно от момчетата изпъшка приглушено.

Докато напускаше помещението, Шигеру все още чуваше гласа на учителя, който продължи да диктува: Но вещият е буден и живее вечно.

— Ааа, владетелю Шигеру — Мацуда вече бе на крак, облечен сякаш поемаше на път. — Дъждът спря. Можем да тръгнем днес.

— Учителю, къде отиваме?

— Да изучаваме изкуството на меча. Нали баща ти затова те изпрати при нас? — и без да изчака отговор, посочи към два дървени меча, които лежаха на пода. — Вземи ги.

Докато Шигеру го следваше покрай манастира и през входа, Мацуда рече през рамо:

— Но може би си решил да ни напуснеш.

Двамата спряха в края на дъсчения под да обуят сандалите си. Мацуда запретна полите на робата си и ги втъкна в пояса си, оголвайки нозе.

— По-добре стори същото — рече той. — Иначе дрехите ти ще подгизнат. Кожата съхне по-бързо от плата.

Калдъръменият двор бе осеян с локви, земята издаваше мирис на пръст и дъжд. Отвъд портите мъхът на външния двор сияеше в яркозелено. От натежалата слама на по-старите покриви все още се стичаше вода, но небето между бързо разлитащите се сиви и бели облаци бе дълбока лятна синева.

— Е? — подкани го възрастният мъж, вперил поглед в лицето на Шигеру.

— Не бих си тръгнал, без да се посъветвам с вас.

— Ти си наследникът на клана, владетелю Отори. Можеш да сториш каквото желаеш. Не е нужно да се съветваш със стар глупак като мен.

Шигеру усети как кръвта нахлу в лицето му и затуптя във врата му. Нямаше какво да каже. Единственият му избор бе да се ядоса и да си тръгне, или покорно да поеме след Мацуда. Преглътна гнева си с чувството, че му изгаря вътрешностите.

— Оказахте ми голяма чест, като се съгласихте да ме обучавате — рече той. — Мисля, че съм по-голям глупак, отколкото вие някога сте били.

— Възможно е, възможно е — изсумтя възрастният мъж, като се усмихваше на себе си. — Но на петнайсет всички сме глупци.

Той извика, при което един от монасите прекоси двора откъм кухнята и пристигна при тях с два окачени на тояга вързопа, огън в малка метална съдина и бамбукова кошница.

— Вземи тези — рече Мацуда и посочи вързопите.

Той самият пое металната съдина и кошницата, като вдъхна одобрително. Шигеру пое тоягата и я сложи на едното си рамо, а двата дървени меча — на другото. Монахът се върна с две островърхи сламени шапки, които нахлупи на главите им.

Може и да бе наследникът на клана, но с босите си нозе, със сопата на рамо, със скрито под нахлупената шапка лице той изглеждаше и се чувстваше като слуга. Преглътна отново, а раздразнението го жулеше отвътре.

— Сполай ти — кимна леко Мацуда към монаха.

— Кога да ви очакваме? — попита другият в отговор.

— А, по някое време, знам ли — махна неопределено Мацуда. — Ти по-добре прати още провизии, ако не се върнем до месец.

Ароматът от кошницата вече караше стомаха на Шигеру да се свива от глад, но съдържанието й изглеждаше потискащо оскъдно количество храна за цял месец.

Плътната сянка на външните порти бе приятна; отвъд слънцето изглеждаше жежко, а въздухът — още по-лепкав. Те не поеха по стъпаловидната пътека, която водеше към странноприемницата в подножието на планината, а тръгнаха нагоре, следвайки малък поток, който се спускаше по склона.

Макар и леки, вързопите бяха неудобни за носене през гъсталака, а пътеката бе хлъзгава. Около главата му жужаха насекоми, връхлитаха ги конски мухи, които хапеха настървено. Мацуда вървеше с бърза крачка, катерейки се пъргав като маймуна, докато Шигеру го следваше с усилие. Скоро вече бе мокър, подгизнал колкото от мокрите треви, толкова и от собствената си пот.

След около два часа пътеката се отклони от потока и пое на северозапад. Спряха там да отдъхнат няколко мига, пийнаха от разхладителната вода, след което изплакнаха ръце и наплискаха лица.

— Радвам се, че реши да не си тръгваш — рече Мацуда весело, докато смъкваше шапката си и бършеше лице с ръкав. — Ако го беше сторил, вероятно щях да се почувствам длъжен да приема поканата на Ийда Садайоши да го посетя в Инуяма.

— В Инуяма? — повтори Шигеру удивен. — Че защо бихте отишли там?

— Садайоши, изглежда, смята, че синът му би имал полза от моето обучение. Не би рискувал да го изпрати в Средната провинция, надява се аз да отида при него.

— И щяхте да го сторите?

— Е, аз не харесвам Инуяма. Много е горещо през лятото и студено през зимата. Но Ийда не са фамилия, която може да бъде оскърбена с лека ръка — отвърна Мацуда. — А Садаму все повече печели авторитет на могъщ воин.

— Но вие сте станали монах, отказали сте се от този живот.

— Разбрах за себе си, че преди всичко съм учител, а учителят е нищо без стойностни ученици, които ценят обучението му и са благодарни за онова, което получават от него. Честно казано, не знам какво би усвоил от мен синът на Ийда. Прехвърлил е двайсетте, а на тази възраст навиците — добри или лоши — вече са установени окончателно.

— Няма да обучавате нито Ийда Садаму, нито когото и да било от клана Тохан — заяви гневно Шигеру. — Забранявам, баща ми би сторил същото!

Мацуда заяви:

— Ако има достойни сред Отори, не ми се налага да търся другаде.

Шигеру си спомни мислите, които го бяха тормозили предишната нощ; всички тези желания сега му се струваха повърхностни и лекомислени. Но да отвори уста, за да се извини и оправдае, му изглеждаше също толкова жалко. Стана и взе сопата с вързопите и дървените мечове, без да каже нито дума, твърдо решен да овладее гнева и гордостта си.

Вървяха предимно през гора, макар че понякога тя свършваше и на нейно място следваха тревисти склонове, изпъстрени с цветя — детелини, лютичета, розов глушник. На два пъти подплашен елен се отдалечи с подскоци, а веднъж едър фазан изскочи почти изпод краката им и отлетя. Над главите им се виеха ястреби, а черните им криле се открояваха на фона на синьото небе. Облаците се разнасяха, а откъм юг духаше лек вятър.

Около пладне Мацуда спря в края на едно от тези открити пространства и седна на тревата в сянката на огромен дъб. Отвори кошницата и извади отвътре една от съдините. На дъното, застлано с листа от перила13, лежаха шест малки оризови питки. Мацуда си взе една и подаде плетения поднос на Шигеру.

Шигеру събра длани и се поклони в знак на благодарност. В устата му оризовата питка сякаш се смали още повече, а докато стигна до корема му, вече бе като зърно. Втората изчезна също тъй бързо и по никакъв начин не утоли глада му.

Мацуда запали огън, добавяйки суха трева и съчки към тлеещите въглени. Изглежда, не бързаше да продължи. Излегна се с думите:

— Няма много удоволствия, които могат да се сравнят с това.

Шигеру се облегна на ствола на дъба, с ръце под главата. Мацуда е прав, помисли си той. Бе истинско удоволствие да е навън, непознат за всички, необезпокояван от васали и помощници, свободен да бъде себе си, да разбере наистина кой е. След известно време възрастният мъж заспа. Клепачите на Шигеру натежаваха, но той не смяташе, че трябва да спи — не искаше да бъде изненадан и убит от разбойници. Взря се във високите клони на дъба. Те бяха разперени над главата му и сякаш докосваха небето. Дървото притежаваше почти свещено величие. Съзерцаването му извиси собствения му дух, накара го да си представи един непознат свят, който съществуваше навсякъде около него, но бе останал незабележим. Между клоните се бяха разпънали паяжини, които улавяха слънцето, разлюлени от южния ветрец. Около дървото жужаха насекоми, в короната му чуруликаха и пърхаха птици… И несекващото цвърчене на цикадите, неизменният звук на лятото. За тези същества това бе цял един свят, който им предоставяше храна и подслон.

Изпадна в състояние, наподобяващо сън наяве, унесен от топлия следобед и многочислените му звуци. Слънцето просветваше между хвърлящите пъстра сянка листа; дори когато затвореше очи, продължаваше да вижда шарките в черно на червен фон.

Чу силен и непознат птичи зов, който прозвуча от клоните над главата му, и отвори очи. Точно над него бе кацнала птица, която бе виждал само на картини, но я разпозна веднага — беше хоо14 — свещената птица, която се появяваше само когато страната се управлява от справедлив владетел и в нея цари мир. За клана хоо имаше специален смисъл, тъй като Отори изписваха името си със същия знак и го правеха, откакто императорът го бе постановил, по същото време, когато Джато бе връчен на Такеоши и той бе получил за жена една от наложниците на императора. Шигеру видя червената окраска на гърдите й, гъстото оперение на крилата й, ярките й златисти очи.

Тя се втренчи в него със своите ясни очи, отвори жълтата си човка и за пореден път наоколо се разнесе омайващият й призив. Всички останали звуци секнаха. Шигеру седеше като омагьосан, без да смее да помръдне.

Лек полъх на вятъра накара листата да затанцуват, един слънчев лъч прониза очите му и го заслепи. Когато премести глава и погледна отново, птицата бе изчезнала.

Той скочи на крака, взирайки се в гъстия листак, и събуди Мацуда.

— Какво има? — попита старецът.

— Мисля, че видях… сигурно съм сънувал.

Шигеру бе полузасрамен, решавайки все пак, че е заспал въпреки намеренията си. Но сънят бе толкова жив — а явлението дори и насън не трябваше да се пренебрегва.

Мацуда стана и се наведе да вдигне нещо от земята. Протегна ръка към Шигеру. На дланта му лежеше единствено перо, бяло, с обагрени в червено краища, все едно бе топнато в кръв.

— Хоо е била тук — рече той тихо. Кимна два-три пъти и изсумтя доволно. — В правилното време и при точния човек — рече той, но не обясни повече. Прибра грижливо перото в ръкава на робата си.

— Аз я видях! — възкликна Шигеру развълнувано. — Точно над мен, гледаше ме право в очите. Беше ли истинска? Смятах, че е мит, нещо от миналото.

— Миналото е навсякъде около нас — отвърна Мацуда. — А бъдещето… Понякога си позволяваме да виждаме и в двете. Някои места, изглежда, действат като кръстопътища — това дърво често се е оказвало едно от тях.

Шигеру остана безмълвен. Искаше да попита по-възрастния мъж какво означава тази поява, но думите, които бе изрекъл, вече бяха смалили спомена, а той не искаше да го отслаби още повече.

— Хоо има много специален смисъл за Отори — рече Мацуда, — но от дълго време никой не я е виждал в Трите провинции. Със сигурност не и откакто съм жив. В храма има едно перо, но то е тъй старо, че почти се е разпрашило, толкова е крехко, че вече не се изнася на открито, тъй като би се разпаднало тутакси. Ще задържа това. То е послание за твоето бъдеще — ти си този, който ще донесе мир и справедливост на Трите провинции.

После добави тихо:

— Но бялото перо е обагрено в червено. Смъртта ти ще е в името на справедливостта.

— Моята смърт?

Шигеру не можеше да си я представи. Никога не се бе чувствал тъй жизнен. Мацуда се засмя.

— На твоята възраст всички си мислим, че ще живеем вечно. Но всеки от нас има само една смърт. Трябва да я направим значима. Постарай се смъртта ти да е в точното време, да е важна. Всички се надяваме, че животът ни има смисъл, но е рядка благословия смъртта ни да е знаменателна. Цени живота си — не се вкопчвай в него, но и не го напускай банално.

— Ще имам ли възможност за избор? — запита се Шигеру на глас.

— Един истински воин трябва сам да си я създаде. Във всеки един момент трябва да е наясно за пътищата, които водят към живота или смъртта — неговата собствена, тази на последователите му, на семейството му или на враговете му. Той трябва да реши с ясна мисъл и преценка по кой път да поеме. Постигането на тази яснота е една от целите ти, докато си на този свят.

Той замълча за миг, сякаш за да остави Шигеру да осмисли думите му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-ведро.

— Сега трябва да тръгваме отново, или ще ни се наложи да прекараме нощта в гората.

Шигеру вдигна дървените мечове и вързопите и сложи тоягата на рамо. Нетърпимостта и бунтарството от предишния ден бяха изчезнали. Размишляваше над думите на Мацуда, докато следваше своя учител по стръмната планинска пътека. Щеше да положи всички усилия да изпълни заръките му и да избере собствената си смърт, да се стреми винаги да бъде с ясното съзнание за правилния път… но дано да е след много години, отправи той безмълвна молитва.