Началото

Четирийсет и седма глава

Много добре, каза си Шигеру. Ще се подчиня на чичовците си. Ще поема на изток.

Тръгна на следващия ден, като уведоми Чийо и Ичиро, че възнамерява да посети храма Шокоджи и да прекара там няколко дни в уединение и молитви за мъртвите. Първата част от пътуването премина на кон, яздейки Кю, съпроводен от няколко васали, които бе взел със себе си. После остави хора и коне в Сасамура — последното малко градче преди границата — и продължи нататък пеша, като поклонник. Отседна за две нощи в храма Шокоджи, а на третата сутрин стана призори по пълнолуние и пое през планинския проход направо на изток, следвайки звездите близнаци, наречени Котешките очи, докато небето избледня, след което тръгна право към изгряващото слънце. Светлината му падаше върху ръждивата трева на равнината; вече почти нямаше следи от десетте хиляди, които бяха загинали там, макар че от време на време се натъкваше на кости от хора и коне, останали в прахта след набезите на лисици и вълци. Неволно си спомни как бе яздил тук с Кийошиге, как младите коне бяха препускали неудържимо през равнината… Пред очите му отново изникнаха потресаващите картини на насилие, които бяха заварили от другата страна на пограничното селце. Сега цялата тази област принадлежеше на Тохан — дали някои от Скритите тук бяха успели да оцелеят?

Не видя никого в равнината, само фазани и зайци. Спря да пие вода при извора, където бяха отдъхвали с Кийошиге, и си спомни как изтезаваният Томасу бе допълзял до тях и безмълвно ги бе умолявал да му помогнат. Вече преваляше пладне, денят беше зноен. Почина малко под сянката на боровете, като се опитваше да прогони от съзнанието си образа на малко момче с лицето на Такеши, което бавно умираше над горящия под него огън, докато тревожно чувство за неотложност го накара да продължи пътя си. Пое по една лисича пътека, която вървеше почти напряко през червеникавокафявата повърхност към планината, разположена северно от Чигава. Спеше предимно на открито, само в часовете между залеза на луната и зазоряване, когато бе твърде тъмно, за да вижда пътеката пред себе си. Следваше планинските пътеки, често се губеше и бе принуден да се връща обратно по следите си, като на моменти се питаше дали някога щеше да се върне в Средната провинция, или щеше да намери гибелта си тук в непроходимата гора, без някой да разбере какво се е случило с него.

Нарочно заобиколи Чигава, поемайки по пътеката на север и после отново на юг. Рядко срещаше някого, но след като подмина Чигава, попадна на следи, които говореха, че наскоро оттук бе минала голяма група от хора. Имаше счупени клони и земята бе отъпкана от нозете им. Шигеру не искаше да се натъкне на тях, когато се връщат. Потърси път, по който да поеме направо на изток, но местността беше дива, с множество назъбени скали, стръмни клисури и гъста гора. Изглежда, нямаше друга възможност, освен да продължи по пътеката, докато стигне до прохода.

След поредния завой забеляза, че нещо светлее в шубрака. Там лежеше труп на мъж с наскоро прерязано гърло. Облеченото в дрипи мършаво тяло бе още топло. Шигеру коленичи до него, видя следите от въжета по китките и врата му, мазолите по коленете, изпочупените нокти, покритите с белези ръце и разбра кой върви пред него — този човек беше бивш миньор, един от онези, принуждавани да работят в мините за добив на сребро и мед, с които бе осеяна областта около Чигава. Явно местеха част от групата в нова мина и той вероятно бе припаднал от изтощение, при което най-хладнокръвно бе пратен на оня свят и зарязан непогребан.

Бил е Отори, помисли си Шигеру, един от хилядите, които разчитаха на моята закрила, а аз предадох.

Той извлече трупа нагоре по хълма, намери една празнина в скалите, положи го там и затрупа отвора с камъни, като се молеше за душата на покойника. После тръгна да търси вода, за да утоли жаждата си и да се пречисти от съприкосновението със смъртта. Намери една вдлъбнатина, където се бе събрала вода, която се процеждаше между камъните, и после реши да поспи известно време, за да даде възможност на групата от мината да се отдалечи достатъчно. Нямаше вятър и единствените звуци, които се чуваха, бяха жуженето на цикадите и писъците на ястребите.

Събуди се от същия шум, пак пи вода и отново пое по пътеката. Щом стигна до прохода, пред очите му се откри гледка на цялата равнина Яегахара чак до морето на север. Слънцето вече бе в западната част на небосклона и той си помисли, че му остават около два часа до залеза, но и бездруго смяташе да върви цяла нощ в южна посока към планините отвъд Инуяма.

Щом пое надолу по склона, вече се движеше по-бързо в хладината, като непрестанно се ослушваше за някакви звуци от човешко присъствие по пътеката пред себе си. Беше почти в долината и светлината все повече гаснеше, когато внезапно се натъкна на групата с миньорите.

Бяха спрели да починат при малък вир, най-вероятно с намерението да пренощуват. Работниците — жени и мъже, вързани заедно, някои от тях още почти деца — се бяха строполили на място и спяха като мъртви, наподобяващи уродливи купчини от трупове. Никой не бе палил огън; група въоръжени мъже — петима, доколкото успя да ги преброи в бързината — бяха клекнали отпред и ядяха студена храна от обща бамбукова съдина, като си я подаваха един на друг и дъвчеха в пълно мълчание.

Щом видяха Шигеру, ръцете им тутакси се устремиха към мечовете. Той ги поздрави кратко и понечи да ги подмине, готов всеки миг да се обърне и да посрещне атаката им с Джато. В погледите им се четеше подозрение. Те не се нахвърлиха върху му, вероятно възпрени от меча му, но един от тях викна:

— Господарю, за момент, моля.

Той се обърна. Мъжът, който го бе повикал, се отправи към него — едър войник с властна осанка, когото далеч не би очаквал да види като охрана на хора, прилични най-вече на група окаяни роби. Шигеру бе обзет от чувството, че го познава, че може би го е виждал преди години, когато Ийда бе потеглил от Чигава. Спря и изчака невъзмутимо.

Войникът се взря в лицето му и по погледа, който проблесна в очите му, стана ясно, че го е разпознал.

— Това вие ли сте? — започна той, но не можа да продължи, тъй като сред проснатите тела изведнъж настана суматоха.

Единият от работниците се разкрещя, взе да се дърпа и да се мята, опитвайки се да се освободи от въжетата, като повличаше останалите, вързани за него от двете му страни, от което костеливите им ръце се вдигаха и спускаха, все едно подмятани от морски вълни.

Шигеру видя Комори — мъжа, който бе спасил живота на Ийда — Подземния император. Осъзна, че Комори го е познал и че това е инсценировка, за да спаси Шигеру, и в мига, който му бе необходим, за да изтегли Джато, си каза, че по-скоро би умрял тук, отколкото да го изостави. Здравенякът изкрещя към другите:

— Това е Отори! Не го убивайте! Заловете го жив!

Шигеру му нанесе удар изотзад, разсичайки гръбначния му стълб. Други двама хванаха мрежата, с която ловяха селяни, за да ги водят в мините, и я хвърлиха към него. Той успя да я избегне, като се шмугна под нея и наръга единия в бедрото, срязвайки главната артерия на крака му. Раненият рухна и мрежата му се спусна върху Шигеру. Той се претърколи назад, използвайки лявото си рамо, за да се оттласне извън обсега на четвъртия. Приземи се на нозете си и в същия миг се хвърли напред, стовари Джато върху дясната ръка на противника си и я отсече. Петият се устреми към него, но вързаните с въжета миньори се вдигнаха като грамаден, тромав звяр и го обградиха. Той напразно замахваше срещу им, те го надвиха и го събориха на земята.

Шигеру сложи край на живота на тримата, които все още дишаха; после извади късия си меч и преряза въжетата на пленниците, като започна от Комори. Мнозина стенеха от потрес и ужас. Веднага щом бяха освободени, повечето се втурнаха към вира да утолят жаждата си, след което потънаха в гората.

Комори имаше рана под мишницата, която кървеше. В здрача беше невъзможно да се види колко е дълбока. Шигеру я изми, доколкото можа, и я превърза с мъх, който събра от корените на околните дървета. Първоначално никой не продума. Очите на Комори искряха трескаво; бе тъй слаб, че костите му сякаш прозираха през изопнатата кожа.

— Разполагаме с няколко часа преднина — рече той, докато се изправяше с болезнена гримаса. — Очаква се да пристигнем в мината едва утре по обяд. Дотогава владетелят Отори трябва да е от другата страна на Яегахара — той хвърли поглед към убитите, срита водача им и се изплю отгоре му.

— Никой от тях няма да проговори!

— А освободените пленници?

— Те ще си отидат у дома… докато не ги отвлекат отново. Ето какво представлява животът ни при Тохан. Няма да ви предадат по собствено желание, но никой не знае доколко може да издържи на изтезания. Затова трябва да тръгнете незабавно, колкото се може по-бързо.

— Бих те взел със себе си — рече Шигеру, — но не се връщам, а продължавам напред.

— Ще се втурнат да ви преследват. Освен това сте тръгнали право към Ийда. Той върлува из цялата област — поясни Комори и кимна към югоизток. — Издирва онези нещастници, които наричат Скритите.

— Затова трябва да стигна до едно място, наречено Мино. Там има човек, когото трябва да спася от Ийда.

— В такъв случай, докато мога да вървя, ще ви съпровождам. Мисля, че ще се придвижвате по-бързо, ако ви водя. Никога не съм ходил в Мино, но знам Хиноде — в околността има една стара мина. А оттам до Мино е близо. Вярност към чаплата! Това ще бъде моят последен акт на преданост към вас.

Комори измърмори една последна ругатня, докато се отдалечаваха от труповете.

— Колко съм копнял за този ден, да видя мъртъв този звяр. Ийда ни остави един на друг. Той има нюх да противопоставя хората по този начин. Така и не ме забрави, задето го накарах да се съблече гол и да си остави мечовете, задето му спасих живота. Това ми беше наградата — да ме държат жив в мините с личен тъмничар и мъчител. Никога не се оставяйте да попаднете в ръцете му, владетелю Отори. Повече не стъпвайте в Източната провинция… освен начело на армия — добави той с горчивина. — Трябваше да оставим Ийда в Леговището на човекоядеца. Ако го срещнете отново, гледайте да го убиете!

— Това и смятам да сторя — рече Шигеру. — Съжалявам само, че моето решение и провал са ти причинили такива страдания.

Нощта настъпи и известно време двамата вървяха като слепци, но Комори знаеше пътеката и не се обърка. Когато луната изгря, двамата вече бяха прекосили долината; бледата светлина хвърляше сенки по лятната трева и открояваше младите леторасли. От време на време се разнасяха лай на лисугер и ответният писък на другарката му, а веднъж от мрака внезапно излетя кукумявка.

Комори вървеше с присъщата си енергичност, която Шигеру не бе забравил, и двамата се придвижваха бързо, почти без да си говорят; но с напредването на нощта, докато изпълнената наполовина луна прекосяваше небето, Комори почна да залита, нозете му се отклоняваха от пътеката и на няколко пъти Шигеру трябваше да го хване за ръката и да го върне. Взе да бълнува и почти в несвяст първо мислеше, че е в мината, а после — в Инуяма.

— Отвъд славеевия под — измърмори той. Шигеру не го разбра и Комори сякаш бе обзет от отчаяно желание да обясни. — Ето къде ще намерите Ийда, но никой не може да стигне до него, защото никой не може да прекоси славеевия под.

Шигеру го накара да се облегне на рамото му и го обхвана през кръста, за да го подкрепя. Усети, че Комори изгаря в треска, а дрехата му е подгизнала от кръв. Съмваше се, когато стигнаха до следващия проход, където спряха да отдъхнат за няколко мига. В нозете им лежеше стръмна долина, отвъд която следваше поредният хребет. Комори едва ли щеше да издържи изкачването и Шигеру се запита докъде ще може да го носи.

— Жаден съм — рече внезапно Комори. Шигеру го вдигна и го отнесе до брега на реката. Остави го в плитчината при отсамния бряг.

— А-ах, така е хубаво — въздъхна Комори, но няколко мига по-късно вече трепереше неистово. Шигеру събра шепи и му помогна да пие, после го издърпа на каменистия бряг, на утринното слънце.

— Вървете, владетелю Шигеру, оставете ме тук — умоляваше го Комори в миговете на прояснение, като междувременно се опитваше да му внуши по коя пътека да поеме, за да стигне до Мино, но на Шигеру сърце не му даваше да изостави Комори да умре сам, затова се опита да облекчи страданията му, като отмиваше потта му и навлажняваше пресъхналата му уста.

Внезапно Комори рече:

— Когато излезеш изпод земята, светът винаги изглежда тъй искрящ и свеж, все едно току-що е създаден!

Говореше съвсем ясно и за момент Шигеру си помисли, че се съвзема, но Комори не каза нищо повече и издъхна още преди пладне.

Нямаше къде да го погребе, затова затрупа тялото с камъни, доколкото можа, и каза нужните молитви за мъртвите. Продължи пътуването си с натежало от мъка сърце, обладан от гняв заради ужасното наказание на Комори и страданията на своя народ. Комори му бе казал, че трябва да се върне начело на армия… но той нямаше воини, нямаше влияние, нито власт. Единственото, което имаше, бяха мечът и онова момче там някъде в Мино. Остави гневът да му вдъхне силите, които му бяха нужни, за да върви към него ден и нощ.

Накрая стигна до затънтеното селце Хиноде, което се състоеше от няколко къщи и странноприемница, разположени край низ от горещи извори. Въздухът бе наситен с мирис на сяра, а самото село бе запуснато и мръсно. Шигеру разпита за околността и разбра, че единственото друго село наблизо е Мино, не много по-голямо от махала, от другата страна на планината, на около ден път, което не посещавал никой и чиито жители били особняци. Ханджийката не пожела да му каже повече, макар че Шигеру бе настоятелен, а тя бе приела монетите му с нескрито задоволство, съвсем наясно що е сребро.

Той спа няколко часа и тръгна призори, следвайки пътеката, която ханджийката му бе описала. Беше тясна и стръмна; изкачването до върха на прохода бе тежко, а спускането — неприятно и изнурително. Личеше, че оттук рядко минават хора — явно двете села нямаха кой знае каква връзка помежду си… освен чрез змиите, които с нарастващата жега изпълзяваха на открито да се приличат на слънце и сега при появата му се шмугнаха обратно в шубрака.

Когато стигна прохода, следобедът вече преваляше. Видя, че времето почва да се разваля — откъм югозапад приближаваха тъмни облаци. Беше изминал половината път, спускайки се към долината, когато заваля. С падащия здрач отново го обзе тревожно чувство за неотложност. Стори му се, че долавя мирис на пушек, а някъде в далечината — викове и писъци. Ами ако Ийда бе вече тук? Ако накрая успееше да се изправи лице в лице със своя враг? Усети, че десницата му се устремява към дръжката на Джато, и долови порива на меча, закопнял да се озове на свобода. Втурна се надолу, като скачаше от камък на камък, без повече да следва пътеката, търсейки най-прекия път, докато устремното му спускане бе препречено от огромен кедър, който растеше отстрани на пътеката, в края на бамбукова дъбрава, в близост до малко каменно светилище. Сламеното въже около ствола проблясваше в здрача.

Вече нямаше съмнения относно мириса на пушек. Той нахлуваше в ноздрите му и пареше в гърлото му. На известно разстояние пред себе си дори виждаше отблясъците от пламъци. Наоколо цареше зловеща тишина; освен съсъка на дъжда не се чуваше никакъв шум. Нямаше писъци, нито звън на мечове, не се разнасяше лай на кучета, не звучаха птичи трели. Шигеру затаи дъх и тутакси долови нечии стъпки. Някой тичаше нагоре по пътеката към него, тичаше на живот и смърт, преследван, доколкото можа да прецени, поне от трима души.

Шигеру излезе иззад дървото и момчето връхлетя отгоре му. Той го хвана за раменете, взря се в ужасеното лице и съзря образа на Такеши. Сграбчи го така, сякаш нямаше никога да го пусне. Момъкът се заизвива и задърпа в усилие да се отскубне, но после застина неподвижен и Шигеру видя, че устните му се движат, все едно шепнеха молитва.

Смята, че ще умре. Мисли, че аз съм този, който ще му отнеме живота. Но аз го намерих! И ще го спася!

Засмя се от радост и облекчение. Общата им кръв сякаш откликна на срещата им. После се приготви да се бие за живота си, за живота на двамата, тъй като в този момент трима войници на Тохан изникнаха иззад завоя и слисани спряха пред тях. Никой не беше с броня, нито носеше меч. Не бяха очаквали да се сражават, бяха дошли да колят. Техният водач се приближи до Шигеру с ръка върху дръжката на ножа, втъкнат в пояса му.

— Извинете, господарю — рече. — Вие сте хванали престъпника, когото преследвахме. Благодаря ви.

Шигеру не отговори веднага. Искаше тримата мъже да дойдат по-близо, за да може да се разправи с тях наведнъж. Преценяваше физиката им, оръжията им. Видя ножа, другите двама стискаха колове.

— Какво е сторил този престъпник? — попита той, завъртайки леко момчето, така че да може мигновено да го изтика встрани, вън от опасност, като през цялото време оглеждаше внимателно мъжа пред себе си. Беше сигурен, че не го е виждал по-рано.

— Простете, но това не е ваша грижа. Засяга единствено Ийда Садаму и клана Тохан.

— Хмм, така значи? — отвърна Шигеру с преднамерена наглост. — А кои сте вие, че да ми казвате кое е моя грижа и кое не? — искаше да ги ядоса и когато водачът им изръмжа:

— Просто ни го предайте! — бутна момчето зад гърба си и със същото движение извади меча си.

По-близкият от двамата с коловете замахна към него. Шигеру се приведе, избягна удара, след което мигом се изправи и остави Джато да се стовари върху врата на нападателя, отсичайки главата му. Обърна се рязко и посрещна атаката на водача им. Мечът се вряза в протегнатата ръка и острието мина през нея като през бобена извара. Мъжът се свлече на колене, затискайки с лявата си ръка остатъка от костта и бликащата кръв. Не издаде нито звук.

Третият хвърли кола си и хукна обратно по пътеката, крещейки за помощ. В далечината някой му отвърна.

— Хайде — рече Шигеру на момчето, което трепереше в потрес. Гласът на Шигеру, изглежда, го стресна. Той падна на колене.

— Ставай!

Момчето взе да протестира, че трябвало да намери майка си, но Шигеру го дръпна и го принуди да се изправи на крака. Не смяташе, че някой в селцето ще оцелее, и не възнамеряваше да рискува живота на момъка, за да го установи. Поведе го бързо нагоре по склона. Дъждът валеше като из ведро, а здрачът все повече се сгъстяваше. Съмняваше се, че някой ще ги преследва след падането на нощта.

Както тичаха, момчето му разказа с оскъдни, изпълнени с ужас слова за войниците и за нападението, а после добави:

— Само че те ме бяха погнали и за друго. Съборих владетеля Ийда от коня му.

Шигеру не се сдържа и избухна в смях. Беше като знак… знамение за краха на Ийда, който щеше да дойде от ръката на това момче.

— Вие ми спасихте живота — заяви момъкът. — От днес нататък той ви принадлежи.

Шигеру се засмя отново с чувство на радост, примесено с гордост. Момчето притежаваше смелост и благородство, бе истински Отори.

— Как се казваш? — попита го той.

— Томасу — отвърна момчето.

Томасу!

— Това име се среща често сред Скритите — рече Шигеру. — По-добре е да се отървеш от него.

Осенен от внезапна идея, добави:

— Може да се наричаш Такео.

Вече беше решил, че ще осинови това момче и ще го направи свой наследник. Отори Такео — неговият син. И двамата заедно щяха да унищожат Ийда Садаму.