Началото

Седемнайсета глава

Когато потеглиха рано на следното утро, от овъглените греди и изпепелените сламени покриви все още се виеше дим. Шигеру усещаше острия му вкус в гърлото си. Мирисът на изгоряло изнервяше жребците и те се дърпаха и подскачаха, докато ездачите следваха една тясна пътека през оризищата и после нагоре по страничната част на ниска верига от хълмове, където зеленчуковите градини с тиквички, боб, лук и моркови отстъпиха място на бамбукови горички, а после и на планинска гора от бук и кедър. Движеха се в колона по един, което не им даваше възможност да разговарят, но когато спряха на билото, за да напоят конете от един плитък вир, който се пълнеше от поток, Кийошиге отбеляза:

— Значи тази странна секта ще мине под твоя закрила?

— Да ти кажа честно — отвърна Шигеру, — сектата не ме притеснява по никакъв начин. Изглеждат съвсем безопасни. Но докато са Отори, ще ги защитавам от Тохан. Ако трябва да бъдат унищожени, това ще е наше решение. Няма да позволим на Тохан да решават вместо нас.

— Напълно разумна позиция — отбеляза Ирие. — И безупречна.

— Мисля си за Китано — продължи Шигеру. — Сега се намираме в неговото владение и първият ми порив бе да се опитам да скрия това от него. Само че той ще научи за нас веднага щом пристигнем в Чигава. Затова смятам, че е по-добре да се обърнем към него направо и да проводим пратеници, чрез които да изискаме да прибере синовете си от Инуяма, а самият той да пристигне в Чигава, за да потвърди предаността си към моя баща и мен.

— А ако Ийда не позволят на момчетата да се върнат?

— Трябва да намерим някакъв начин да ги принудим да се подчинят.

— Какъв? — попита Кийошиге. — Нямаме за какво особено да се пазарим.

— Владетелю Ирие?

— Опасявам се, че Кийошиге е прав — ние можем да ги заплашим с нови нападения, но по-вероятно е това да вбеси Ийда и да ги настрои още повече против, вместо да ги убеди. А ние трябва да внимаваме да не бъдем въвлечени в повсеместна война, защото все още не сме готови за нея.

— Колко време ще е нужно на Отори, за да се подготвят за война с Тохан?

— Вероятно година-две.

— Ние и сега можем да се изправим срещу Тохан! — възкликна разпалено Кийошиге.

— Един срещу друг без съмнение, но те ни превъзхождат по численост, разполагат с повече пешаци.

— Още една причина да задържим на наша страна хора като Китано — рече Шигеру. — Веднага щом се върна в Хаги, трябва да започнем и да увеличаваме броя на хората и въоръжението.

Жителите на Чигава бяха удивени и въодушевени от неочакваната поява на наследника на клана. Също като селяните те бяха заживели със страха, че са забравени и че много скоро ще се окажат превзети от Тохан. Шигеру и хората му бяха посрещнати сърдечно и настанени в най-голямата странноприемница. Тутакси до Цувано бяха проводени пратеници. Ирие и Кийошиге чакаха в града отговора на Китано и завръщането на Харада с подкрепление, като междувременно се заеха с уреждането на подслона и храната за такова множество люде и коне, а два дни по-късно Шигеру пое със своите хора на юг, за да види със собствените си очи какво причиняват Тохан на поданиците му по тези места.

Неколцина младежи от града тръгнаха с него, обзети от пламенното желание да му служат като водачи и вероятно, предположи той, с надеждата за предстояща схватка с омразните Тохан. Притежаваха типичните черти на хората от Изтока — дребни и жилави, енергични и гневливи. Освен оръжия носеха със себе си въжета и лампи, както и гърне с въглени за палене на лампени фитили. Шигеру се питаше защо, но докато яздеха на изток, причината се изясни. На юг от Чигава варовиковата планинска местност на Яегахара се простираше до границата като сочещ пръст. Самият път извиваше и се отдалечаваше от границата. Долината изглеждаше открита чак до Инуяма.

— Непременно трябва да подсигурим добра охрана на това място — отбеляза Шигеру. — То е входът към Средната провинция.

— Земята тук е коварна — рече най-възрастният от стражите — мъж на двайсетина години на име Комори. — Ако не знаеш пътя, може лесно да се заблудиш и да паднеш в някоя пропаст. Мнозина са изчезвали и никога повече не са успели да излязат. При все това, за да огледаме самата граница, трябва да поемем нататък, стига господарят Отори да ни се довери да го водим.

— Комори познава тази земя отгоре и отдолу — обади се един от останалите. — Подземния император, ето как го наричаме.

Комори се усмихна и посочи към въжетата на седлото си.

— Това са скъпоценностите на императора. Можете да ги купите за няколко монети във всеки магазин в Чигава, но под земята струват повече от всичките съкровища на столицата.

Те изоставиха пътя и поеха през избуялите летни треви, в които сияеха жълти маргарити, дребни пурпурни орхидеи, срещниче и бял равнец. Семенните чашки на тревите образуваха нежни, пухкави пискюли. Около копитата на конете пърхаха сини и жълти пеперуди. Равнината бе набраздена от пътеки, отъпкани от лисици, елени и глигани. Имаше оскъден брой дървета — на места група елши растяха в падини, където се събираше вода, а отворите на дълбоки пещери бяха обрасли с храсти, които понякога ги скриваха напълно. Шигеру си даде сметка колко лесно би било да пропусне пътеката и да падне в някоя от тези естествени тъмници. Никой няма да знае къде си и няма да има и най-малка надежда за спасение.

Яздеха близо три часа, заобикаляйки множество дълбоки дупки, при което Комори назоваваше всяка от тях за Шигеру — Адската паст, Вълчата бърлога, Котела — имена, дадени им от хора и целящи да ги обрисуват, при все това за съзнанието на Шигеру никоя човешка дума не можеше да обхване цялата заплаха на тъмните празноти, зейнали внезапно и неочаквано насред мирния летен пейзаж.

Над тях с пронизителен зов се виеха ястреби, а веднъж в далечината видяха орли, които кръжаха в топлия въздух. От време на време някой заек, стреснат от тяхното приближаване, се втурваше да бяга с отчаяни скокове и ококорени очи. Изобилстваше от фазани и яребици, искрящи в своето лятно оперение.

— Добро място за лов с ястреби — отбеляза Шигеру.

— Очите ви трябва да са в земята, не в небето — отвърна Комори. — Малцина минават оттук.

Цяла сутрин не срещнаха жива душа; равнината наистина изглеждаше пуста. Затова за тях бе изненада, когато прехвърлиха билото на един склон и в селцето под него видяха група конници, които се суетяха около ръба на една от пещерите. Неколцина бяха слезли от конете и надничаха вътре, крещейки и размахвайки ръце.

— Тохан! — възкликна един от мъжете, а Комори отбеляза: — Ааа, някой е паднал в Леговището на човекоядеца.

Хората около него се разкрещяха тържествуващо и присмехулно, извадиха мечовете си и зачакаха нетърпеливо заповедите на Шигеру.

— Продължавайте бавно напред — нареди той. — Няма защо да ги нападаме, преди те да са го сторили. Пригответе си лъковете, за да прикриете приближаването ни.

Стрелците тутакси се изтеглиха на една страна. В ниското Тохан забелязаха появата на Отори и безпокойството им нарасна. Видяха, че ги превъзхождат по численост и че се намират в твърде неизгодна позиция. Трима от стоящите при ръба незабавно скочиха в пещерата и потънаха безмълвно в мрака. Останалите обърнаха конете си и ги пришпориха в галоп. Конете без ездачи ги последваха, при което един от мъжете остана сам, безпомощно залитайки след тях.

— Заловете го, но не го убивайте! — нареди Шигеру.

Щом конниците го обградиха, мъжът падна на колене. В едната си ръка стискаше пръчка за кацане на птици, с изрязани върху й фигури, на която с малки ремъци бяха привързани два ястреба. Мъжът се мъчеше да я държи изправена, като в същото време се пресягаше за меча си. Птиците кряскаха и пляскаха неистово с крила, кълвейки въздуха с острите си извити клюнове. Хората на Шигеру обезоръжиха мъжа, преди да успее да си отнеме живота, и го доведоха при Шигеру.

Блъснаха го на земята и той се просна по очи върху прашната трева, обзет от отчаяние.

— Седни — нареди му Шигеру. — Какво се е случило? — тъй като мъжът не отвърна, Шигеру продължи: — Няма защо да се страхуваш.

На това място мъжът вдигна глава:

— Да се страхувам? Да не смяташ, че се страхувам от някой Отори? Единственото, за което те моля, е да ми позволиш да отнема собствения си живот, ако ли пък не — убийте ме вие. С мен е свършено. Оставих моя господар да падне в пещерата.

— Твоя господар? Кой е там долу?

Лицето на мъжа бе пребледняло от ужас. Целият трепереше от вълнение.

— Аз служа на Ийда Садаму, син на владетеля Ийда Садайоши и наследник на Тохан.

— Ийда Садаму е паднал в Леговището на човекоядеца? — възкликна Комори изумен.

— Какво сте дирили тук? — попита Шигеру. — Пресекли сте границата, и то с въоръжени хора. Търсили сте начин да предизвикате Отори и да ги въвлечете във война!

— Не, бяхме тръгнали на лов с ястреби… преди два дни поехме на коне от Инуяма. Той водеше, препускаше начело, следвайки птицата.

Мъжът посочи нагоре и те видяха малкия тъмен силует, който все още се виеше в небето.

— Падна заедно с коня си.

— Лов с ястреби!

Шигеру си каза, че това е добро оправдание за Садаму да прекоси границата, за да види лично какво правят Отори. Не по-лошо от изпробването на жребците… Удиви се на странните превратности на съдбата, които бяха пресекли пътищата им по този начин. Наследникът на Тохан лежеше под краката му — вече мъртъв или умиращ… Хората му се усмихнаха напрегнато, все едно изпитваха същото благоговение и потрес.

Крясъците на птиците внезапно секнаха и в тишината се разнесе глас, отекващ в пещерата под тях.

— Чувате ли ме? Извадете ме оттук!

— Жив е! Това е владетелят Ийда! Нека да отида; трябва да отида при него.

Мъжът взе да се дърпа от ръцете, които го държаха. Шигеру даде знак на Комори и двамата се дръпнаха настрана, за да говорят насаме.

— Може ли да е оцелял?

— Хората понякога оцеляват. Не падането ги убива… обикновено умират от глад.

— Възможно ли е да го спасим?

— Ще сторим по-добре да го оставим там. Хвърлете и този мъж при него и се преструвайте, че не знаете нищо. Ако Садаму умре, Садайоши ще омекне.

Очите на Комори блестяха от вълнение.

— Мъжете, които избягаха на конете си, ни видяха. Ще изфабрикуват още лъжи за онова, което се е случило, и ще обвинят Отори за смъртта на Садаму. Това би предоставило на Тохан повод за война. Но ако спасим Садаму и го върнем на клана му, ще спечелим куп преимущества.

Като връщането на момчетата Китано, помисли си Шигеру.

— Ако това е волята на владетеля Отори — рече Комори с разочарование в гласа.

— Можеш ли да стигнеш до него?

— Да. Друг въпрос е дали той ще може да ме последва навън.

— Би ли се спуснал през този отвор?

— Не, твърде е дълбоко, а и няма къде да завържем въже. Но за щастие на Садаму има проход, който свързва тази пещера с една друга — тя е по-плитка и около нея има дървета. Макар че е много тясна.

Комори викна към човека на Тохан.

— Колко пълен е владетелят Садаму?

— Изобщо не е пълен!

— Но е едър мъж, нали?

Когато другият се съгласи, Комори рече тихо:

— Може да се наложи да го убедя да се съблече!

— Помощ! — прозвуча гласът от тъмнината. — Чува ли ме някой?

— Кажи му, че идвам — каза Комори. — Кажи му, че ще е нужно известно време.

Мъжът изпълзя до страничната част на склона, където към отвора на пещерата водеше стръмен наклон. Тревата бе хлъзгава и остра. Той извика с глас, все още слаб от преживяния потрес.

— Господарю Ийда! Господарю Ийда! Чувате ли ме?

— Няма как да го чуе — рече презрително един от жителите на Чигава. — Трябва да те хвърлим долу и ще можеш да го попиташ лично.

Мъжът, който бе тъй нетърпелив да последва своя господар в смъртта, бе имал достатъчно време да си спомни всички радости на живота и да даде възможност за изява на естествената си неохота да се прости с тях. Той взе да моли Отори да го пощади, да спаси владетеля Ийда, като обещаваше куп неща от името на клана, на фамилията Ийда и на своята собствена. Шигеру го остави да се опита да се разбере със своя господар, охраняван от половината му мъже, а той самият пое на кон с Комори и останалите през тревистите хълмове. Според него бяха вървели повече от час, докато стигнат до друга падина, където крехкият варовик, разяден от водата и атмосферните условия, бе заприличал на осеяна с шупли повърхност заради множество образувани пещери.

Тук хълмовете бяха с полегат склон и водата се процеждаше от местата, където се бе събирала между скалите. Върху влажната почва растяха няколко бора — два от тях бяха опасани със свещени сламени въжета, които леко се открояваха в тъмната сянка на дърветата. Между тях и входа на пещерата се намираше малко дървено светилище с положени върху него приношения от плодове и цветя. Всички слязоха от конете и Комори отиде до светилището, пляскайки с ръце, за да повика божеството на пещерата, след което се поклони три пъти. Шигеру стори същото и неочаквано се улови, че се моли за живота на врага си.

Приготвиха лампите и завързаха въжетата към най-близкото до входа дърво. Комори се съблече и остана само по препаска, натърка цялото си тяло с масло, за да се плъзга по-леко в тесните процепи. Поколеба се дали да вземе оръжие, но накрая реши да не го прави.

— Ако Ийда ме убие, ще умре там редом с мен — отбеляза той философски.

След Комори бяха спуснати още двама души от жителите на Чигава — те запалиха малък огън на дъното, който да му помогне да се ориентира на връщане. Шигеру седна на ръба до въжето. Наблюдаваше огъня долу и чакаше да мине необходимото време.

Слънцето се извиси на небосклона и премина над главите им, небето бе синьо и безоблачно. Постепенно сенките се прехвърлиха от другата страна на горичката. Когато Шигеру долови тропот на конски копита, слънчевият диск вече бе увиснал току над хълмовете. Един от хората му препускаше към тях в галоп и викаше:

— Комори е стигнал до владетеля Ийда и двамата са поели обратно!

Опита се да си представи драмата, която се разиграваше под него — тъмнината, тесния проход. Какви ли същества обитаваха пещерата? Прилепи, паяци, може би змии, дори таласъми или демони. Смелостта на Комори бе невероятна — самият Шигеру предпочиташе да се изправи пред сто воини, отколкото да потъне в този подземен свят.

Слънцето залезе и огънят долу заискри по-ярко. В здрача пушекът изглеждаше синкав; фигурите на мъжете около него станаха по-тъмни, бяха с размити очертания и сякаш се носеха над земята като призраци.

После изведнъж настъпи раздвижване, разнесоха се викове на облекчение. Комори изпълзя от тесния отвор, обърна се и издърпа след себе си още една фигура.

Наследникът на клана Тохан беше гол, омазан целия с масло и вода, с ожулена кожа, която кървеше от стотина дребни одрасквания и охлузвания. С помощта на въжето бе изтеглен на повърхността, където Шигеру му даде дрехите на Комори, за да се облече, извръщайки очи, тъй като не искаше да го унижава повече, нито да изглежда така, все едно тържествува.

Садаму отиде при извора, клекна до него и изми внимателно тялото си, като от време на време потръпваше от болка, но без да издаде нито звук. После се облече във взетото назаем облекло. Беше по-едър от Комори и дрехите се оказаха тесни.

Шигеру нареди да донесат ядене. Хората му запалиха огън и кипнаха вода. Садаму пи супа и чай и яде лакомо, докато шареше с очи, оглеждайки коне и люде. Шигеру го остави, заобиколен от стражи, и дръпна Комори настрана.

— Ами другите? Само той ли е оцелял?

— Конят му вероятно е омекотил удара. Беше мъртъв под него. Двама от мъжете, които видяхме да скачат, са умрели веднага. Другият беше жив и здрав, но владетелят Ийда му нареди да си отнеме живота. Накара ме да му държа лампата, за да може да гледа. Сякаш това поуталожи гнева му — Комори замълча за момент и после добави: — Помислих, че ще убие и мен. Донесе меча и ножа си, но се принуди да ги остави, защото нямаше как да мине с тях през тесния проход. Не можеше да понесе, че някой го е видял безпомощен. Не искаше свидетели. Ние му спасихме живота, но той ще ни мрази за това. Трябваше да го оставим там.

Не, трябва да го използвам, помисли си Шигеру. Върна се при Ийда и стори пред него лек поклон.

— Надявам се, че не си ранен?

Ийда се втренчи в него и няколко мига остана безмълвен.

— Изглежда, съм ти задължен. Благодаря. Ще те помоля утре да ми дадеш един кон и да ме проводиш до границата.

— Смятам, че е по-добре да се върнем в Чигава, в случай че владетелят Ийда не се е оправил напълно.

— Значи знаеш кой съм?

— Един от хората ти те е видял да падаш и ни каза.

— Те са глупаци и страхливци, всички до един! — възкликна презрително Ийда.

Шигеру го огледа на светлината на огъня и си даде сметка, този човек никога нямаше да се поддаде на състрадание, угризения или страх, което правеше волята му необичайно силна.

Носеше къса, добре оформена брадичка и мустаци — беше малко под среден ръст, но с масивно телосложение. Още нямаше трийсет, но вече си личеше как ще наедрява и натежава с възрастта. Чертите му не се отличаваха с нищо особено, но очите му бяха удивителни — интелигентни, с поглед, от който струеше невероятна мощ, в момента святкащи от ярост — очи на човек, който няма страх от нищо, нито на този, нито на онзи свят. Шигеру си помисли за миг, че разбира защо този човек преследва Скритите с такава жестокост — смяташе, че стои по-високо от всяка присъда — била тя на хора или богове.

— А ти кой си? — попита Ийда, отвръщайки на погледа му, видимо подразнен от факта, че Шигеру го оглежда по този начин.

— Отори Шигеру.

— Вярно? — засмя се горчиво Ийда. — Нищо чудно, че искаш да ме отведеш в Чигава! А после какво?

— Има редица въпроси, които трябва да бъдат уредени между нашите два клана — отвърна Шигеру. — Случайната ни среща представлява чудесна възможност за преговори. Щом те приключат удовлетворително и за двете страни, ще бъдеш съпроводен до границата.

— Тохан са далеч по-силни от Отори. Въпрос на броени месеци е да ни се подчините. Заповядвам ти да ме закараш до границата незабавно… докато все още е светло.

— Смятам, че двамата сме равни по потекло и ранг — отвърна Шигеру. — Не знам по каква причина си прекосил нашата граница, но понастоящем се намираш в Средната провинция, където нямаш никаква власт. Не виждам друга възможност, освен владетелят Ийда да се съобрази с моите желания. Можеш да го сториш доброволно, или ще те вържем с въжета и ще те отведем като затворник. Изборът остава на владетеля Ийда.

— Кълна се в небесата, че ще видя теб овързан с въжета, преди да умра — отвърна Ийда. — Как смееш да ми говориш по този начин?

— Аз се намирам на собствена земя, наследник съм на своя клан. Мога да говоря както си пожелая!

— На колко си години? — попита Ийда.

— Вече съм мъж. Тази година отбелязах пълнолетието си.

— Да, чувал съм за теб. Ти си се бил с Миура…

— Беше честен бой! — прекъсна го Шигеру.

— О, не се съмнявам, макар че на нас ни изнася да представяме нещата другояче. Убеден съм, че Отори Шигеру никога няма да извърши нещо подло.

Презрението в гласа му накара кръвта на Шигеру да кипне; лицето му пламна. Той положи усилие да овладее гнева си, осъзнавайки интуитивно, че единственият начин да се справи с Ийда е чрез самообладание, спокойствие и вежливост.

— Казаха ми, че си красив — продължи Садаму. — Но красивите момченца се превръщат в малодушни мъже. Те са разглезени от твърде много внимание, докато са малки. Ако ти си най-добрата издънка на Отори, мисля, че няма от какво да се страхуваме.

Шигеру неволно се удиви на наглостта на Садаму — сам, невъоръжен, обграден от врагове, той бе достатъчно самоуверен, за да се държи преднамерено оскърбително.

— Мъжът, който ме е видял да падам… и него сте задържали, така ли?

Шигеру кимна утвърдително.

— Доведете ми го.

— Той все още се намира на мястото, където владетелят Ийда е паднал в пещерата. Ще дойде при нас утре.

Шигеру долови ропот сред хората, които ги заобикаляха, на едва сдържан гняв от обидния тон, гняв, предизвикан от негодуванието на Ийда. Знаеше, че една-единствена негова дума бе достатъчна… даже по-малко — единствен жест… и с Ийда щеше да е свършено. При все това нямаше да убие невъоръжен мъж, нито пък щеше да предприеме каквито и да било действия, които биха разпалили война, преди кланът Отори да е готов за нея.

Ако бе наясно със собствената си уязвимост, Ийда с нищо не го показа. Изглежда, приемаше създаденото положение и не възнамеряваше да пилее нито време, нито енергия в излишна съпротива. Опъна се до огъня, настани един камък под главата си за възглавница и тутакси потъна в сън.

Шигеру неволно се възхити на хладнокръвието му — нямаше съмнение, че Ийда Садаму е смел мъж и страховит враг. Вече бе видял доказателства за неговата безпощадност и жестокост.

Остана да будува заедно със стражите, които стояха на пост. Никой от хората му не спа много, освен Комори, който бе изтощен от спасителната операция. Всички споделяха безпокойството на Шигеру, все едно бяха хванали мечка или тигър и този хищен звяр всеки момент можеше да се нахвърли върху им. Беше мека, спокойна нощ, звездите проблясваха на небесния купол. Точно преди разсъмване се изсипа дъжд от падащи звезди, който накара хората му да ахнат, и суеверните сред тях тутакси се вкопчиха в амулетите си. Шигеру си помисли за небето, за боговете и духовете, които управляваха живота на людете. Бяха го учили, че най-добрата проверка за едно управление е доволството на хората. Ако владетелят е справедлив, земята получава благословията на небесата. Той искаше да осигури справедливост навсякъде в Средната провинция, да осъществи мечтата си да превърне владението в стопанство. Но хора като Ийда заграбваха властта и господстваха над околните само със силата на волята си, със своето желание за мощ, необременено от състрадание или желание за справедливост. Човек или споделя техните възгледи и им предлага подчинението си срещу защита, или въстава срещу тях, противопоставяйки им собствената си воля, по-силна от тяхната. Той беше признателен за тази странна среща. Никога нямаше да забрави как бе видял Ийда Садаму гол и безпомощен.

Станаха на зазоряване, веднага щом чучулигите подхванаха своята утринна песен, приготвиха конете, закусиха с оскъдна студена храна и поеха на път. Ийда яздеше коня на Комори; към юздечката бяха привързани въжета, а от двете страни го охраняваха воини, за да осуетят всеки опит за бягство, а самият Комори тичаше до стремето на Шигеру, за да ги преведе обратно през коварната местност.

След около час пристигнаха при Леговището на човекоядеца. Нощувалите там мъже бяха готови за път. Човекът на Тохан стоеше до конете и стискаше пръчката, върху която все още стояха кацнали ястребите. Гладни, те изпънаха пера и нададоха пронизителни крясъци. Когато видя Ийда, той се опита да се поклони доземи, без да изпуска пръчката с птиците, скован от страх.

— Донеси птиците! — заповяда му Ийда от седлото.

Мъжът стана и отиде при него, като държеше пръчката така, че да е на нивото на гърдите на неговия господар. Ийда грабна едната птица с голи ръце. Тя се съпротивляваше, надавайки резки писъци, като в същото време се опитваше да се отбранява с клюн и нокти. Той й прекърши врата и я хвърли на земята, после уби и втората по същия начин, само че нея запрати право в лицето на своя васал.

Никой не промълви нито дума. Никой не би дръзнал да се застъпи за живота на този човек. Той беше Тохан — Ийда можеше да направи с него каквото си пожелае. Мъжът остави пръчката на тревата; движенията му вече не бяха непохватни, а почти грациозни в тяхната решителност. Той съблече връхната си дреха — вече беше свалил кожената си ризница — и рече тихо:

— Моля да ми върнете меча.

Воините на Отори го отведоха встрани от Ийда при ръба на пещерата. После хвърлиха тялото в бездната.

— Закуската на човекоядеца — каза един от тях. Птиците лежаха в прахта, а яркото им оперение постепенно избледняваше. В очите им вече пъплеха мравки.

Ирие и Кийошиге се изненадаха, когато ги видяха да се връщат толкова рано, а щом разбраха кой е техният спътник, изненадата им прерасна в удивление.

— Владетелят Ийда Садаму претърпя ужасно произшествие — поясни Шигеру. — Имаше късмет, че се размина със смъртта. Ще бъде наш гост, докато се съвземе.

Той обясни накратко какво се беше случило и съпроводи Ийда до най-хубавата стая в странноприемницата, като се отнасяше към него с преднамерена вежливост, дори настоя да му бъдат предоставени най-изискано облекло и храна. Лично провери охраната на Ийда, след което самият той се изкъпа, премени се грижливо в официални роби и повика бръснар, за да обръсне лицето и темето му и да среши косите му.

После седна да обсъди положението с Ирие и Кийошиге.

— Тъй като владетелят Китано е тръгнал насам, мисля, че ще му е приятно да види синовете си. Възнамерявам да помоля Садаму да изпрати писма до Инуяма с молба за тяхното присъствие. Щом пристигнат и Китано официално потвърди своята преданост към клана, ще съпроводим владетеля Ийда до границата.

— Трябва да получим уверения, че нарушаването на границата ни ще бъде преустановено — заяви Кийошиге. — Не мога да повярвам, че ти е паднал в ръцете по този начин! Какъв късмет!

— Ще го сторим… но няма гаранция, че ще удържи на думата си, а и ние не можем да го държим при нас твърде дълго. Ирие, намери лекар, който да дойде и да го прегледа. Можем да заявим, че Садаму е твърде слаб, за да пътува.

— Едва ли „слаб“ е дума, която може да се употреби, за да се опише Садаму! — възкликна Кийошиге с усмивка.

След пореден изблик на гняв Садаму отстъпи и писа на баща си. Седмица по-късно Тадао и Масаджи пристигнаха в Чигава и на следния ден бяха предадени на техния баща — владетеля Китано. И тримата тържествено потвърдиха своята преданост към клана Отори и го сториха в присъствието на Садаму, а самият той обеща да съблюдава границите и да не допуска ново нахлуване в територията на Отори. Лекарят се произнесе, че Садаму е в достатъчно добро здраве, за да пътува, и Шигеру го придружи до границата, където бе посрещнат от голям отряд воини на Тохан. Лицата им бяха мрачни под шлемовете и те до един останаха безмълвни при пристигането на хората на Отори, като по никакъв начин не отбелязаха появата им. Водачите скочиха от конете си, за да се прострат по очи пред Садаму, изразявайки своята радост и облекчението си от завръщането му. С рязък глас той им заповяда незабавно да се върнат по седлата и повече да не забавят отпътуването им.

След като конниците прецапаха през реката, която обозначаваше границата, неколцина се обърнаха, за да размахат мечове и да се присмеят на Отори. В отговор лъковете бяха заредени и вдигнати, но Шигеру рязко забрани всякакво отмъщение.

— Нито дума на благодарност! — отбеляза той, след като Садаму и васалите му се отдалечиха в галоп.

— Спечели си враг — отвърна му Ирие.

— Той е Тохан — ние сме си врагове по рождение.

— Но сега той те мрази лично. Ти му спаси живота и той никога няма да ти го прости.

Проливните дъждове започнаха и Шигеру прекара следващите седмици в Чигава. Подкреплението пристигна и по протежение на цялата граница бяха изпратени патрули, които да организират пунктове за охрана до края на есента. Освен това отдели време да проучи земеделските условия в района, заяви на Китано, че данъците са твърде високи и го посъветва да не взима повече от трийсет процента от добива, и прекара два дни в изслушване на най-различни оплаквания, които селяните имаха към чиновниците и търговците.

Придружен от Комори, посети сребърните и медните мини и обсъди възможните начини за повишаване на добива, осъзнавайки наново колко важно е да пази мините далече от Тохан. Щеше с радост да остане цяло лято, но в края на месеца пристигнаха пратеници от Хаги с писмо от баща му.

— Викат ме у дома — рече той на Кийошиге. — Ще ми се да не бях прочел писмото, но след като съм го сторил, предполагам, че трябва да се подчиня.

Той позволи на по-малкия син на владетеля Китано да се върне с него в Цувано, но взе решение Тадао — по-голямото момче — да го придружи до Хаги и да остане там, като по този начин способства за предаността на баща си към Отори.